В предния епизод на турския сериал „Плен“: Орхун е взел своето окончателно решение, пренебрегвайки гневните изблици на майка си, но една неочаквана дума ще промени всичко. Али събира кураж да се изправи пред „Желязната лейди“ за последно сбогом. Ще успее ли детската невинност да победи гордостта, или омразата на Афифе към миналото е по-силна от кръвта?
НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 2, епизод 204 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 16:00 часа по bTV.
Имението Демирханлъ потъва в тишина, но това е само привидно затишие пред истинската буря. Докато Али напуска дома си със сълзи на очи, в сенките на коридорите се плетат интриги, които ще променят всичко.
Аличо си тръгва, оставяйки след себе си празнота, която никой не знае как да запълни. Орхун предава на племенника си най-ценната си семейна реликва.
Маската на покорната дъщеря окончателно пада! Нуршах се изправя срещу леденото величие на Афифе в сблъсък, който завършва с трясък на разбита керамика.
Докато Орхун и Хира търсят утеха в градината и мечтаят за общо бъдеще и сватба далеч от интригите, Нева започва своята подла игра. Тя умело налива масло в огъня на яростта на Афифе, подхвърляйки, че Орхун вече никога няма да я слуша.
Афифе Демирханлъ е притисната в ъгъла, но именно тогава е най-опасна. С очи, пълни с отмъщение, тя дава смразяващо обещание, че правилата в имението ще се променят.
Каква цена ще платят Орхун и Хира за своята дързост да бъдат щастливи? И какво се крие зад ледения поглед на Афифе, докато наблюдава влюбените от прозореца си?
Всичко за турския сериал „Плен“
⬇ По-подробно в редовете по-долу ⬇
Пред портата на имението напрежението и тъгата се смесват с хладния утринен въздух. Орхун, Хира и Нуршах изпращат Али, докато Тарък го чака до колата, готов да отведе детето далеч. От балкона, подобно на хищни птици, Перихан и Нева наблюдават всяко движение.
Шевкет пристъпва напред с поклон: – Лек път, млади господине.
Али го поглежда с чистите си детски очи: – Благодаря ти. – Той бърка в джоба си и изважда малко камъче, изрисувано с ярки цветове. – Нарисувах това за теб.
Старият иконом поема скромния подарък, а гласът му трепва от неочаквано вълнение: – Много ти благодаря... Благодаря ти, че направи стария човек толкова щастлив.
Детето се обръща към Муса, който едва сдържа сълзите си: – Ще ми липсваш много, малък господине. Късмет ти желая!
– Това е за теб – казва Али и му подава друго камъче. – Гледай го и винаги си спомняй за мен, обещаваш ли?
Муса притиска камъчето към гърдите си: – Нима мога да те забравя... Благодаря ти от сърце.
Идва ред на най-тежкото сбогуване. Очите на Нуршах и Хира вече плуват в сълзи. Нуршах притиска племенника си в обятията си, сякаш иска да го скрие от целия свят: – Скъпи мой, на добър час! Бъди много внимателен, чуваш ли ме?
– Няма да те забравя, лельо, ще ти звъня постоянно – обещава Али, докато целува ръката ѝ.
Хира пристъпва плахо, борейки се с буцата в гърлото си. Тя му подава малка велурена торбичка: – Аличо... ти винаги ни правиш подаръци, затова и аз подготвих нещо за теб. Отвори го.
Детето надниква вътре и лицето му озарява широка усмивка – комплект нови камъчета, готови да бъдат превърнати в изкуство.
– Благодаря ти, како Хира!
Тя го милва по главата, опитвайки се да не избухне в плач пред него: – Моля те, когато ги нарисуваш, веднага ми прати снимки. Искам да видя какво си направил. – Хира го прегръща отново, този път по-силно. – Там, където отиваш, е много студено. Обличай се добре, не прескачай храненията. И най-важното... ще слушаш баща си, обещай ми!
– Обещавам. Не се притеснявай за нищо – казва Али с нетипична за възрастта си зрялост.
Последната среща е с Орхун. Железният мъж се спуска на колене, за да изравни погледа си с този на детето. Той бавно сваля от китката си стария часовник – семейна реликва.
– Знаеш ли чий е този часовник? – пита Орхун с плътен, сериозен глас. Али поклаща глава. – Баща ми ми го даде, когато бях дете. Това е най-скъпият ми спомен от него... Сега го слагам на твоята ръка. Този часовник е мостът между нас. Дори да ни делят часове и километри, всеки път, когато погледнеш стрелките, аз ще бъда до теб. Всяка секунда. Запомни го.
Али гледа вуйчо си с голямо доверие: – Знам, вуйчо! Обичам те толкова много!
Орхун го притиска до себе си. В този момент за него щастието на детето е по-важно от всяко богатство. Музиката става тежка, изпълнена с меланхолия. Али хваща ръката на баща си и тръгва към колата, махайки за последно на всички – на тези на балкона и на тримата, останали в градината.
Когато колата потегля, Хира и Нуршах се пречупват. Сълзите потичат неудържимо. Орхун, макар самият той да е разкъсван от болка, изпъва гръб и ги привлича към себе си – Хира от едната страна, Нуршах от другата. Той ги обгръща като защитна стена, давайки им сили да понесат раздялата.
Тримата стоят неподвижни, загледани в прашния път, без да подозират, че докато едно дете заминава, в имението вече се плетат нишките на нова, още по-жестока интрига.
Автомобилът с Али вече е заминал. Орхун стои непоклатимо, прегърнал Хира и Нуршах.
Орхун преглъща тежко, опитвайки се да вдъхне кураж на жените до себе си: – Боли ни, но имаме една утеха... Аличо ще бъде щастлив там. Ще започне нов живот с баща си и сестра си.
Нуршах кима през сълзи, а гласът ѝ трепери от горчивина: – Ние израснахме без баща, батко... Поне той няма да сподели нашата съдба.
Хира бърше лицето си, но очите ѝ остават влажни: – Моля се на Господ лицето му винаги да грее в усмивка...
– Дай Боже – промълвява Нуршах, загледана в нищото.
Хира се опитва да смени тежката атмосфера и нежно докосва ръката на младата жена: – Хайде, нека влезем вътре. Да поседнем за малко, да си поемем дъх.
Нуршах обаче застива. Лицето ѝ се изкривява в болезнена гримаса и тя се дърпа назад: – Не, благодаря.
Хира я поглежда изненадано: – Но защо? Какво има?
– Повярвай ми, Хира... в този момент последното нещо, което искам, е да видя майка ми – отвръща Нуршах с глас, пълен с натрупано огорчение.
Орхун фиксира сестра си с тежък, но умолителен поглед, сякаш ѝ казва да не задълбочава конфликта точно сега: – Нуршах... Този дом е твой. Липсваше ни на всички. Не ни оставяй.
Нуршах въздъхва тежко и пречупва гордостта си, свеждайки глава пред авторитета на брат си: – Добре тогава... Само защото и вие ми липсвате безкрайно много. Но няма да остана дълго.
– Тогава да влизаме – предлага Хира с лека усмивка и тримата се отправят към входа на имението.
Орхун, Хира и Нуршах бавно изкачват тежките стълби, погълнати от тъгата на раздялата.
– Аличо дори не успя да свикне с това имение, а сега отива в съвсем нов дом... – отбелязва Нуршах, докато очите ѝ търсят познатия силует на племенника ѝ.
Хира я поглежда с мекота: – Али е адаптивно дете, ще свикне бързо. А и го чакат толкова вълнуващи неща – нова страна, ново училище, баща му, сестра му... Госпожа Мелек също е прекрасна жена.
– Поне ще бъде с баща си... – добавя Орхун, а в гласа му се долавя далечен копнеж по нещо изгубено.
В този момент Афифе изплува от сенките на коридора като ледено видение. Лицето ѝ е застинало в маска на гордост, а погледът ѝ реже като бръснач. Тя пристъпва към тях, спирайки ги като бариера.
– Гледам ви и не мога да повярвам колко сте щастливи. Колко мило... – гласът ѝ все едно е напоен с отрова. – Събрахте семейството. Сигурно сте много доволни от себе си? Мислите, че сте извършили голямо добро, нали?
В дъното на коридора Перихан и Нева наблюдават сцената със затаен дъх, очаквайки поредния взрив. Тримата застиват, поразени от ледения тон на ледената кралица.
– Колко много грешите – продължава Афифе, претегляйки ги с презрителен поглед. – Накрая Али ще пострада най-много. Толкова настоявахте за баща му... Ами майка му? Нима паметта на Нихан не струва нищо в очите ви? Знам много добре как се стигна дотук.
Тя рязко обръща яростния си поглед към Хира, поглеждайки я с такъв тежък поглед, който може да задуши: – Ти...
Орхун веднага усеща накъде бие майка му и застава пред Хира, прекъсвайки атаката: – Майко! Недей! Пак си намери виновник и търсиш начин да нападнеш. Стой далеч от нея! Казвам ти го за последен път: АЗ взех решението да пратя Али при баща му! Аз... сам!
Афифе се изсмива сухо, обръщайки се към сина си: – Сам, а? Изобщо не е убедително! Ти и твоите съучастници... Няма да оставя нещата така. Бъди сигурен, че ще ви накарам да си платите!
Тя се обръща с ледено величие и се насочва към стаята си. Орхун я изпраща с нервен поглед, но в очите на Нуршах пламва истински огън. Маската на покорната дъщеря пада и тя тръгва след майка си с решителна крачка.
– Нуршах! – извиква Орхун, опитвайки се да я спре.
– Чакай малко, батко! – отрязва го тя, без дори да се обърне.
Нуршах нахлува в стаята на майка си, а Хира и Орхун остават в коридора, усещайки, че бурята в това семейство тепърва предстои да избухне с пълна сила.
Нуршах нахлува като ураган и застава пред майка си, а гневът ѝ изпълва тясното пространство на стаята.
– Ти никога няма да се промениш, нали? – изригва тя, докато Афифе дори не трепва. – Готова си да изгориш всичко до основи, щом нещо не стане по твоята воля! Уж обичаш внука си толкова много, а дори не си направи труда да излезеш от стаята си, за да го изпратиш! Ето това си ти – центърът на вселената...
Афифе остава права, фиксирайки дъщеря си с леден поглед, в който не се чете нищо друго освен презрение.
– Ти не можеш да обичаш никого! – продължава Нуршах, а гласът ѝ се извисява. – Ти обичаш само собствените си правила... И ако някой дръзне да ги наруши, ако някой не се подчини на думата ти, си готова да изпепелиш всичко, само и само да го нараниш!
Афифе я прекъсва със суров, предупредителен тон: – Опомни се, Нуршах! Не преминавай границата! Дръж се възпитано! – Тя сяда и започва да рисува върху вазата, демонстрирайки пълно пренебрежение.
– Очакваш уважение от нас, а какво ни даваш в замяна? – горчиво се изсмива Нуршах. – Безкрайни заплахи, тежки наказания и болка след болка...
Афифе продължава да движи четката с величие, сякаш думите на дъщеря ѝ са просто досаден шум.
– Ако си мислиш, че ще направя нещо, с което да те оправдая, не чакай напразно, майко. Ако в теб е останала поне капка съвест, аз няма да стана причината да я изтръгнеш и нея.
Без дори да погледне лицето на Нуршах, Афифе подхвърля сухо: – Ако приключи, вратата е там...
Нуршах се усмихва болезнено, претегляйки майка си с очи: – О, знаеш ли какво? Оттук нататък няма да можеш да се месиш в живота на никого. Няма да нараняваш никого, няма да изтезаваш душите ни. Дори не успя да победиш Али. Той сам взе решението си и си тръгна... Всичко свърши, майко.
Кръвта нахлува в лицето на Афифе от ярост: – Какво си позв–...
Нуршах не ѝ позволява да довърши: – Твоето време изтече! Властта ти, крепяща се на насилие, свърши. От днес нататък няма да нараниш никого повече!
Тя рязко прекъсва зрителния контакт, обръща се и тръгва към вратата. Вбесена от безсилието си, Афифе замахва и с яростен жест събаря керамичния съд от масата. Чува се оглушителен трясък – керамиката се пръска на хиляди парчета, разпръснати по пода, точно както се разпадаше и властта ѝ над децата ѝ.
Острият звук от разбиващата се керамика в стаята на Афифе отеква из целия хол. Орхун и Хира веднага извъртат глави, когато Нуршах влиза в стаята с пламтящо лице.
Орхун я пресреща разтревожен: – Какво се случи вътре? Добре ли си?
Нуршах поема дълбоко дъх, опитвайки се да овладее треперенето на ръцете си: – Аз съм добре, не се притеснявай. Но не мога да кажа същото за майка ми.
Орхун я фиксира с питащ поглед, търсейки обяснение за ужасни шум от преди мит, но Нуршах само махва с ръка, пренебрегвайки въпроса: – Поговорихме малко. Направих няколко напомняния на майка ми относно нейното държане и нейните граници. Крайно време беше да разбере, че нещата вече са се променили.
Нева и Перихан, които седят на дивана в хола, се споглеждат изненадани.
– Хайде, седни при нас – предлага Орхун, опитвайки се да потуши напрежението.
– Имам работа – отказва Нуршах. Тя се обръща към Хира и очите ѝ омекват: – Грижи се за Хира! Не позволявай на никого да я разстройва. Било то майка ми... или някой друг.
Хира се опитва да я успокои: – Добре съм, не мисли за мен.
Нева, която слуша всяка дума, хвърля на Нуршах раздразнен и студен поглед, но младата жена продължава, сякаш нарочно: – Докато си с брат ми, ти си в безопасност. Не може и косъм от главата ти да подне, когато той е до теб. Затова съм спокойна. – Тя поглежда Орхун, който кима мълчаливо, потвърждавайки закрилата си. – Не позволявайте на никого да развали щастието ви, ясно ли е?
Докато Нуршах се насочва към изхода, Нева веднага решава да се възползва от ситуацията и се изправя с престорена загриженост: – Аз ще отида да проверя как е госпожа Афифе.
Перихан измърморва под носа си, изпращайки я с хаплив коментар: – Ох, тичай... Не я оставяй и за секунда сама. Лика-прилика сте си!
Нева обаче вече не я слуша – тя знае, че ранената Афифе е най-опасна, и възнамерява да превърне този гняв в своето най-силно оръжие срещу Хира...
Орхун и Хира бавно вървят по алеите на градината. Лицето на Хира е тъжно и помръкнало.
– Майка ти беше силно засегната от заминаването на Али... Вече не ме е грижа какво казва по мой адрес... – тя се усмихва горчиво. – Свикнала съм. Но искрено се тревожа за нея. Толкова много напрежение, толкова стрес... Страхувам се да не ѝ се случи нещо.
Орхун спира и я поглежда: – Все още имаш въпроси в главата си, нали? Но запомни, това решение беше взето единствено заради щастието на Али. Правилно ли е?
Хира кима едва забележимо.
– Тогава има ли нужда да казваме нещо повече? – Орхун се усмихва леко на благородството ѝ. – Мило е, че мислиш за майка ми, но...
– Но? – прекъсва го тя.
– Майка ми, така да се каже, се храни от гнева си. Нейните стени са толкова здрави, че не се пробиват лесно. Когато е гневна, съм сигурен, че всъщност е в отлична форма... Тя ще се оправи. – Той хваща ръката на Хира и добавя с нотка на топъл хумор: – Нека по-добре се погрижим за себе си. На нас да не ни се случва нищо...
В този момент един камък на земята привлича вниманието на Хира. Тя се навежда и го взима с треперещи пръсти.
– О! Това е камък за Али. Щеше да му хареса... – Гласът ѝ заглъхва, когато осъзнава, че малкият художник вече го няма. – Ще бъде толкова трудно да свикнем с отсъствието му...
СПОМЕН, действието се връща назад: Пред очите ѝ изплува денят, в който тримата съединиха ръцете си върху белия лист, оставяйки своите отпечатъци. – Едно, две, три! Готови ли сте? – извиква радостно Али. – Прекрасно е. Браво на моя малък художник – казва Хира с гордост. – Ръката ти изобщо не трепна. Дори линиите на дланите ти се виждат. Браво, малък Демирханлъ! – добавя Орхун, потупвайки го по рамото.
ОБРАТНО В настоящето: – Вече ми липсва, знаеш ли? – признава Орхун, а сянка на тъга преминава през лицето му. – Той беше като наше дете... Въпреки че е за негово добро, раздялата е тежка за нас.
– Знаеш ли коя картина е запечатана в съзнанието ми и не ме напуска? – пита Хира.
– Коя?
– Първият път, когато го видяхме... Беше като малко коте. Не ни допускаше до себе си...
СПОМЕН, действието се връща назад: Първата им среща с Али на улицата. Детето държи пакетчета с носни кърпички. – Днес продадох 14 пакета. Купих и хляб... Бабо, добре ли си? – пита Али притеснено. – Отиваме в болницата – намесва се Орхун. – Не! Аз ще се погрижа за баба! – извиква малкото момче, заставайки като щит пред нея. – Не отивай с тях, бабо! Забрави си лекарствата. Трябва да ги вземеш. Сега ще се оправиш. – О, мое всеотдайно, искрено дете. Скъпото ми то – промълвява бабата със сълзи на очи.
ОБРАТНО В настоящето: Усмивка озарява лицето на Орхун: – Спомням си как го учех да кара колело. Беше толкова трудно да спечеля доверието му, да му вдъхна смелост.
СПОМЕН, действието се връща назад: Орхун държи кормилото на колелото, докато Али кара неуверено. – Най-важното при карането на колело е балансът! Никога не трябва да губиш равновесие! В неочаквани ситуации приоритетът ти винаги трябва да бъде да останеш стабилен. Точно както в живота. – Разбира се, Аличо, трябва да виждаш пътя ясно, за да действаш последователно! – добавя Хира отстрани. – Увери се, че нищо не хвърля сянка върху пътя ти и нищо не ти пречи. Гледай само напред. Това е тайната. Довери се на очите си, не позволявай на чувствата да те заблудят. – Възможно е чувствата ти да грешат – вметва Орхун. – Но понякога е възможно и да изтълкуваш погрешно това, което виждаш!
ОБРАТНО В настоящето: – Той винаги искаше да прилича на чичо си – усмихва се Хира. – Смелостта е в кръвта му, точно като при теб.
СПОМЕН, действието се връща назад: Хира е паднала в дълбоката яма, а малкият Али протяга ръце, за да ѝ помогне. – Помощ! Помогнете ми! Аличо! Какво правиш тук? Не се приближавай, опасно е! Недейте, не идвай по-близо! Върни се при чичо си! Моля те, Аличо! Внимавай, ще паднеш!
ОБРАТНО В настоящето: – Спомняш ли си веднъж при майстор Якуп? – пита Хира. – Как ти гледаше мускулите?
– Казваше, че иска да е силен като чичо си... – Орхун се усмихва спомняйки си. – И това вечно търсене на камъни навсякъде, където отиде... Начинът, по който гледаше снимката на майка си... как казваше „вуйчо“...
Двамата се поглеждат – в очите им има тъга, но и странно спокойствие.
– Ще свикнем – въздъхва Орхун. – Нямаме друг избор.
– След известно време... – започва Орхун едновременно с Хира. – ...след седмица или две – довършва тя.
Орхун я поглежда изненадано: – Едно и също ли си помислихме?
– Май да. Можем ли да отидем при него?
– Защо не? Всъщност това би била страхотна възможност за почивка за нас. – Орхун се замисля за миг и гласът му става по-дълбок. – Може би дори ще се оженим там.
Бузите на Хира пламват. Тя се усмихва и тежестта в гърдите им сякаш олеква. Докато двамата се отдалечават, хванати за ръце, камерата се плъзва нагоре към прозореца на имението. Там, зад стъклото, Афифе ги наблюдава с поглед, пълен с нестихваща злоба... тя е видяла тяхната близост, но те не подозират, че примката около щастието им вече започва да се затяга.
Афифе стои неподвижно до прозореца, забила леден поглед в отдалечаващите се фигури на Орхун и Хира. В стаята цари тежка, задушаваща тишина, прекъсвана само от звука на метлата. Гонджа усърдно събира парчетата от разбитата керамика, а Нева я следи с поглед на надзирател.
– Вземи и това оттам! – посочва Нева с рязък жест към ъгъла. – Гледай по-добре, нищо не трябва да остава... Почисти всичко!
Афифе мълчи, но в напрегнатата ѝ поза се чете буря, която едва се сдържа. Нева се приближава към нея, слагайки маската на загрижен съюзник.
– Госпожо Афифе, напрежението тук се покачи твърде много. Бях много притеснена за вас – казва тя с мек, подмазващ се глас, след което също поглежда през прозореца. – Вижте ги... не се отделят един от друг нито за миг. След всичко, което се случи, за мен е невъзможно дори да се доближа до него. Мисля, че си губим времето, госпожо Афифе. Орхун е твърде сигурен в решението си. Той никога не се отказва. Колкото и да се намесвате, изглежда, че няма да направи и крачка назад. Боя се, че той вече няма да ви слуша...
Афифе бавно извърща глава. Очите ѝ горят с тъмен, демоничен огън, но гласът ѝ е плашещо спокоен: – Ще слуша!
Нева едва прикрива задоволството си. Тя постига точно това, което иска – да ужили гордостта на господарката. Но продължава да играе ролята си докрай: – Госпожо Афифе, Орхун не иска и да чуе за партньорство във фирмата, камо ли да се сближи с мен. Не мисля, че оттук нататък можем да бъдем заедно. – Тя посочва с ръка към градината. – Вижте, нима не виждате? Всичко е ясно. Те са едно цяло.
Афифе стисва челюсти така силно, че мускулите на лицето ѝ потрепват. Тя изсъсква през зъби, а думите ѝ звучат като смъртна присъда: – Това няма да продължи дълго. Всичко ще се промени... Скоро!
Маската на властната господарка отново е на лицето ѝ – по-твърда и по-жестока от всякога. Тя вече не просто наблюдаваше, тя кроеше план, който щеше да разтърси основите на имението.
Кенан забелязва, че мъжът, който от дни го следи, отново е по петите му. Вместо да се обърне към полицията, той го примамва в тясна уличка, напада го и настоява да признае дали е човек на Афифе Демирханлъ. Мъжът мълчи. В разгара на агресията Мюзафер става свидетел на сцената. Въпреки опитите на Кенан да обясни, че е провокиран и че хората на Афифе стоят зад професионалното му унищожение, Мюзафер го обвинява в неконтролируем гняв и отказва да го изслуша. За нея най-важна остава безопасността на Нефес.
Кенан тръгва за поредното интервю за работа, а по пътя среща майстор Ибрахим, който се оплаква от липса на работници в строителството. Кенан с горчива ирония признава, че вече не е „големият адвокат“ и търси работа.
У дома Фатих и Джейлан работят в кол център – далеч от правния свят, към който принадлежаха. Нуршах се връща тъжна след раздялата с Али. Всички усещат празнотата, която той е оставил след заминаването си. Кенан е на интервю, но не вдига телефона. Нуршах си представя колко дълъг и труден ще бъде ежедневният му път, ако получи работата.
Докато Фатих и Джейлан се връщат към натрупаните обаждания, Нуршах остава замислена – между тревогата за Кенан, вината за случилото се и несигурното бъдеще.
