В предния епизод на турския сериал „Плен“: Когато Афифе разбира, че синът ѝ вече е дал разрешение Али да замине с Тарък, тя губи контрол. В имението избухва невиждан скандал. Афифе е готова на всичко, за да спре заминаването на Али, без да подозира, че с ината си поставя на карта здравето на собствения си внук.
НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 2, епизод 203 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 16:00 часа по bTV.
В имението на фамилия Демирханлъ настъпва часът на истината. Докато куфарите на малкия Али се пълнят с надежда за ново начало в Канада, ледените стени около сърцето на Афифе започват да се пропукват.
Орхун е взел своето окончателно решение, пренебрегвайки гневните изблици на майка си, но една неочаквана дума ще промени всичко. Али събира кураж да се изправи пред „Желязната лейди“ за последно сбогом. Ще успее ли детската невинност да победи гордостта, или омразата на Афифе към миналото е по-силна от кръвта?
Междувременно Нева не спира да плете своята паяжина, криейки зловещата си усмивка зад маската на загриженост. Тя знае, че всяко „сбогом“ в този дом е само началото на нова, още по-опасна игра.
Не пропускайте разтърсващия финал на епизода, в който една сълза ще каже повече от хиляда думи...
Всичко за турския сериал „Плен“
⬇ По-подробно в редовете по-долу ⬇
Градът се буди под тежкото небе на Босфора. Камерите се плъзгат над Истанбул, но в имението на фамилия Демирханлъ спокойствието е само привидно. Напрежението вибрира във въздуха, готово да избухне при най-малката искра.
Али лежи в леглото, изтощен от бурята, която премина през къщата. Хира е приседнала до него, следейки всяко негово движение с майчинска тревога. Тя гали ръката му, опитвайки се да прогони сенките от лицето му.
– Вече си по-добре, нали, Али? – гласът ѝ е мек, изпълнен с нежност, която само тя може да му даде в този студен дом.
Момчето кима едва забележимо, но очите му остават тъжни. – Добре съм, како Хира. Нищо ми няма.
– Скъпото ми момче... – тя се опитва да се усмихне, но погледът на детето я пронизва.
Али се вторачва в нея, а в гласа му се долавя горчивина, която не подхожда на годините му. – Татко не е чудовище!
Хира застива за миг, изненадана от внезапния му защитен тон. Тя поема дълбоко дъх, опитвайки се да заглади острите ръбове на истината. – Разбира се, че не е... Понякога хората казват неща, които не мислят. Тя сигурно е била много разстроена, когато го е изрекла.
Али я гледа невярващо, търсейки истината в очите ѝ. Хира го докосва по рамото, опитвайки се да вдъхне кураж на детето. – Всичко ще се оправи, повярвай ми.
Тишината е прекъсната от рязко почукване. Вратата се отваря и на прага се появява Муса. Лицето му е сериозно.
– Докторът пристигна. В момента е при госпожа Афифе.
Хира веднага се изправя, хвърляйки последен притеснен поглед към Али. – Аличо, ще се кача горе, за да видя баба ти. Батко ти Муса ще остане тук с теб, става ли?
Тя излиза забързано, а Муса заема мястото ѝ до леглото с ведра усмивка, опитвайки се да разсее мрачното настроение.
– Е, Аличо, как си, юначе?
– Добре съм... – отвръща малкият, но усмивката му е измъчена.
Муса бърка в джоба си с мистериозен вид. – Имам една малка изненада за теб.
Очите на детето светват от любопитство. – Каква изненада?
Муса изважда малко камъче и го поставя в дланта на Али. – Помниш ли го? Каза, че много ти харесва, докато бяхме в градината... И че когато отидеш в Канада, ще го нарисуваш заедно със сестра си. Беше паднало на земята, когато баба ти те взе и те прибра вътре. Намерих го и реших да ти го донеса.
Али стиска камъчето, сякаш е най-ценното съкровище на света. Една искрена усмивка най-сетне озарява лицето му. – Благодаря ти, батко Муса!
– Няма защо, момчето ми.
Радостта на Али обаче е кратка. Облак от съмнение отново преминава през погледа му. Той поглежда камъка, после Муса, а гласът му затреперва.
– Казах, че ще го рисувам със сестра ми, но... дали изобщо ще мога да замина с татко сега?
Муса поставя ръка на рамото му, опитвайки се да звучи убедително, въпреки че самият той не е сигурен в бъдещето. – Зет ми ще реши кое е най-доброто за теб... Не се притеснявай.
Али навежда глава, стискайки камъчето толкова силно, че кокалчетата му побеляват.
Въздухът в коридора е тежък, сякаш всеки момент ще прехвърчат искри. Нева и Перихан стоят като часови пред вратата, претегляйки ситуацията с ледени погледи.
– Какво ще стане сега? – гласът на Нева е приглушен, но в него се долавя нетърпение, маскирано като загриженост.
В този момент Хира се появява в края на коридора. Нева веднага оправя стойката си, заемайки отбранителна позиция.
– Лекарят е тук. Вътре е... – Нева посочва вратата с едва забележимо движение на главата. – Надявам се госпожа Афифе да е добре.
– Дано се оправи бързо – отвръща Хира с искрена загриженост, която рязко контрастира с престорените физиономии на другите две жени.
Нева я измерва от горе до долу, а устните ѝ се извиват в тънка, отровна усмивка. – Дано... Защото, ако не се оправи, всички ще обвинят теб. Само ти казвам, да си знаеш.
Перихан се включва, гласът ѝ е пълен с фалшиво съчувствие, което се пропива като отрова в разговора. – Вече не сме първа младост... Афифе е изключително чувствителна жена. Напълно естествено е нервите ѝ да не издържат на такъв стрес.
Хира не трепва. Тя запазва мълчание, отказвайки да влезе в капана на техните подмятания. Това само още повече вбесява Нева.
– Али вече няма да може да замине, нали? – подхвърля рязко Нева, опитвайки се да изтръгне реакция.
Хира отново не отговаря. Тя фиксира Нева с тежък, спокоен поглед, който казва повече от хиляда думи. – Ще проверя как е госпожа Афифе.
Хира подминава двете жени като бариера и се насочва към стаята на Афифе. Перихан веднага се приближава до Нева, гласът ѝ е остър като бръснач, подклаждайки гнева ѝ.
– Нева, излиза, че ходът ти беше напразен? Всичко отиде на вятъра...
Лицето на Нева помръква, а очите ѝ светват с опасен пламък. Маската на загрижена роднина пада, разкривайки истинското ѝ лице.
– Моите ходове нямат край, Перихан! – изсъсква тя, докато зловеща усмивка разтяга устните ѝ. – Ако трябва, ще намеря друг начин. Но този път няма да има милост.
Лекарят си е заминал, оставяйки господарката на имението сломена под действието на успокоителните. Хира стои до вратата, сякаш на пост, докато Орхун дава последни указания на иконома. Гласът му е суров, не търпи възражение.
– Направи точно това, което нареди докторът!
Шевкет свежда глава с дълбоко уважение. – Не се съмнявайте, господине. Всичко ще бъде изпълнено.
Орхун се приближава до леглото и сяда до майка си. Лицето му е изсечено от камък, но в очите му се чете болка. Той улавя ръката ѝ. – Майко, ако съм взел това решение, значи знам защо го правя. Моля те, довери ми се... Нима мислиш, че бих позволил на онзи човек да нарани Али?
Афифе отваря очи. Гласът ѝ е слаб, отнесен от лекарствата, но в него още гори огънят на омразата. – Не го изпращай... Не и ти. Нямам му вяра. Нима забрави какво се случи с Нихан? Как можеш да му се вържеш на лъжите? Той е чудовище, Орхун... истинско чудовище!
Тя го фиксира с умоляващ поглед, търсейки в лицето му сянка на колебание. – Няма да го дадеш, нали? Кажи ми, че няма да го изпратиш!
Орхун поема дълбоко въздух, сякаш целият товар на фамилията е паднал върху плещите му. – Ти ни научи да правим това, което е правилно, независимо от всичко. Точно това правя и аз сега. Всичко е за доброто на Али.
– Не! Това е зло! – изкрещява Афифе, макар тялото ѝ да не я слуша. – Ти не разбираш... правиш зло на детето!
– Али има сестра, майко! – прекъсва я Орхун, а гласът му отеква в стаята. – Аз знам колко е ценно да израснеш с брат или сестра. Не причинявай това на нас, не го причинявай на себе си... но най-вече на Али. Той иска да замине, аз не го принуждавам. Длъжни сме да му дадем този шанс.
Афифе се отпуска назад върху възглавниците, безсилна да се изправи срещу волята на сина си. В този момент на прага изникват Нева и Перихан, чиито лица са застинали в маски на фалшива загриженост.
– Бързо оздравяване, госпожо Афифе! – чурулика Нева, докато очите ѝ сканират стаята. – Толкова се изплашихме за вас.
– Да, Афифе, как се чувстваш? По-добре ли си? – добавя Перихан, пристъпвайки напред.
Афифе само кима едва забележимо. Орхун се изправя, изпълвайки стаята с властното си присъствие. Той не поглежда жените, а се обръща директно към иконома.
– Остани с майка ми! Не отделяй очи от нея!
– Не се тревожете, господине! – отвръща Шевкет.
Орхун тръгва към изхода, а когато минава покрай Хира, той властно улавя ръката ѝ. Пръстите им се преплитат пред очите на всички – ясен знак кой стои до него. Нева проследява жеста с поглед, пълен с ненавист, а юмруците ѝ се свиват под роклята.
Перихан прави опит да влезе по-навътре в стаята, но Шевкет застава пред нея като стена, препречвайки пътя ѝ. – Госпожата има нужда от почивка. Моля, елате по-късно. Оттук, ако обичате...
Той буквално ги изтласква навън и затваря вратата под носа им. Нева и Перихан остават в коридора с изкривени от ярост лица. Унижението е пълно. Перихан едва си поема дъх, а очите ѝ метат мълнии към затворената врата.
– Нахалник! Пълен нахалник! – изсъсква тя, визирайки Шевкет, но гневът ѝ е насочен към целия ред в тази къща, който вече не ги признава.
В същото време, далеч от интригите в коридора, Али е отворил сърцето си пред Муса. Малкото момче търси отговори, които никой не смее да му даде.
– Защо е толкова ядосана? – пита тихичко Али.
– Баба ти ли? – поглежда го Муса със съчувствие.
Али кима унило. – Татко ще ме доведе тук, когато поискам. Те могат да идват в Канада, когато си поискат. Нали можем да се чуваме по видео във вайбър? През лятната ваканция пак ще съм тук...
Муса застива, не знаейки какво да отговори. Думите му засядат в гърлото, докато гледа надеждата в очите на детето.
– Искам да бъда със сестра си... – промълвява Али, а гласът му трепери.
– Не се притеснявай, ще бъдеш с нея! – властният глас на Орхун изпълва стаята, пресичайки всяко съмнение.
Али вдига поглед, не смеейки да повярва след целия ужас, на който стана свидетел по-рано. – Наистина ли ще замина, вуйчо?
– Наистина ще заминеш – потвърждава Орхун с усмивка, която е предназначена само за Али.
Детето се хвърля в прегръдките на вуйчо си, силно и искрено. Над главата на момчето погледите на Орхун и Хира се срещат. В този безмълвен момент помежду им преминава вълна от споделена болка и облекчение.
– Ще отида да проверя докъде стигнаха процедурите – казва Орхун. – Трябва да съобщим и на леля ти. Иначе ще се разсърди, че не сме ѝ казали. Нека дойде да си вземе сбогом с теб.
Али кима въодушевено. Орхун излиза от стаята, а Хира се приближава към момчето, чието лице най-сетне грее от щастие.
– Хайде, Аличо, на работа! – подтиква го тя с топъл глас. – Избери кои играчки искаш да вземеш със себе си, подреди ги и после ще ги сложим в куфара. Става ли?
– Разбира се! Веднага! – извиква Али и силно прегръща Хира.
Нева и Перихан са се притаили до парапета на втория етаж, застинали като хищници, които дебнат плячката си. Те се накланят напред, поглъщайки всяка дума, която Орхун изрича в подножието на стълбите. Долу той говори по телефона с Нуршах, а гласът му е спокоен и окончателен.
– ... Да, заминава за Канада. Ела да си вземеш сбогом с Аличо, преди да тръгне.
В същия миг очите на Нева светват с триумфален блясък. Тя не просто чува новината – тя вкусва победата си. Планът, който кроеше в тъмното, започва да дава своите отровни плодове. Тя бавно извърта глава към Перихан, а на лицето ѝ се разлива зловеща, тържествуваща усмивка.
Всичко се подрежда точно така, както го бе замислила. Орхун мисли, че прави добро на Али, но Нева знае нещо, което той дори не подозира. Тя е пуснала механизма в действие и сега просто се наслаждава на гледката.
– Чу ли? – прошепва тя на Перихан, а гласът ѝ е прелива от злорадство. – Птичето само влиза в клетката.
Перихан я гледа със смесени чувства, но Нева вече е някъде другаде – в следващия етап от своята игра. Тя е убедена, че този „прощален“ момент ще се превърне в началото на края за спокойствието в този дом.
Вратата на стаята се отваря и от нея излизат Хира и Али. Лицето на малкото момче грее, а в погледа му се чете вълнението на пътника, готов за голямото приключение.
– Прибрахме всички твои играчки и вещи в куфарите. Вече си почти готов за път, Аличо! – казва Хира, опитвайки се да скрие тъгата в гласа си зад топла усмивка.
– Благодаря ти, како Хира! – отвръща детето, подскачайки от радост.
Хира нежно гали косата му, попивайки всеки миг с него. – Няма защо, скъпи мой...
В този момент по стълбите отекват бързи стъпки и гласът на Нуршах огласява коридора. – Аличо...
– Лельо! – крещи радостно момчето и се втурва към нея.
Нуршах разтваря ръце и го притиска силно до себе си, сякаш иска да го предпази от целия свят. – Аличо! Всички на борда за Канада!
– Ти също ще дойдеш, нали? – пита той с надежда, вдигайки очи към нея.
Нуршах го поглежда с обич, макар сърцето ѝ да се свива. – Разбира се, мило момче. Но... не сега. Обещавам ти, че по-късно непременно ще ти дойда на гости.
– Добре! – съгласява се Али, доволен от обещанието.
– Точно затова ти купих този подарък – Нуршах му подава красиво опакован пакет.
– Благодаря! – Али започва нетърпеливо да разкъсва хартията.
– Виж дали ще ти хареса... – подтиква го тя.
От пакета се подава чифт дебели, меки ръкавици. Очите на Али светват. – Много са красиви!
– Помислих си, че ще ти влязат в работа в канадския студ – обяснява Нуршах, докато му помага да ги сложи.
Докато малкият навлича ръкавиците, Хира и Нуршах го наблюдават с погледи, пълни с нежност. Али размахва ръце, сияещ от щастие. – Ръцете ми са толкова топли!
Нуршах се разчувства, улавяйки малките му ръце в своите. Гласът ѝ затреперва от вълнение. – Тези ръкавици са... все едно съм аз. Винаги, когато ти стане студено и ги сложиш, мисли за това как твоята леля държи ръцете ти и те топли, става ли?
– Обещавам! – отвръща сериозно Али и отново се хвърля в прегръдките ѝ.
В стаята на Афифе цари гробна тишина. Афифе, вече поизправила се на крака, е застанала до прозореца. Гърбът ѝ е изпънат като струна, а погледът ѝ е фиксиран някъде в далечината, сякаш Орхун изобщо не съществува в това пространство. Тя го наказва с най-жестокото си оръжие – пълно пренебрежение.
– Али тръгва – нарушава тишината Орхун, а гласът му е изпълнен с очакване. – Няма ли да се сбогуваш с него?
Афифе дори не трепва. Тя остава неподвижна, превърната в ледена статуя на собствената си гордост. Орхун я поглежда за последно, разбирайки, че няма да я пречупи, и излиза от стаята. Останала сама, ледената маска на Афифе за миг се пропуква. Тя впива горчив поглед в снимката на Нихан, но щом чува почукване на вратата, мигновено се взема в ръце.
– Влез! – заповядва тя със сух глас.
Влиза Шевкет, носейки чаша вода и лекарства. – Донесох лекарствата ви, госпожо. Докторът поръча да ги вземете точно по това време.
Афифе взима чашата. Пие лекарството със студена решителност, сякаш с него преглъща и последната капка майчина болка.
Долу във всекидневната напрежението може да се разреже с нож. Нева и Перихан наблюдават сцената като лешояди, докато Нуршах, Хира и останалите от персонала са се събрали, за да се сбогуват с Али. Орхун влиза в стаята, говорейки по телефона.
– Добре, след малко сме там – казва той в слушалката, след което се обръща към племенника си. – Аличо, баща ти е тук. Чака те пред имението.
Сърцето на детето трепва от вълнение. Орхун кима на Муса да се заеме с багажа, а Хира нежно подтиква момчето:
– Аличо, хайде, сбогувай се с всички.
Детето започва своя малък, трогателен ритуал. За всеки един от тях Али е подготвил специален спомен – рисувано камъче, частица от неговия чист свят.
– Това камъче нарисувах за теб, лельо Халисе – казва той на старата икономка. Халисе се разплаква и го прегръща силно. – На добър път, мило мое дете!
Хира усеща как очите ѝ се замъгляват, но преглъща сълзите си – сега трябва да бъде силна заради него. Али подава камъче и на Гонджа, която го прегръща през сълзи. Ред е на Перихан и накрая... на Нева.
– И за теб нарисувах едно – казва Али, протягайки малката си длан.
Нева поема камъчето, а на лицето ѝ се изписва толкова съвършена скръб, че дори професионална актриса би ѝ завидяла. – Благодаря ти, Аличо... Толкова много ще ми липсваш! – тя го прегръща театрално, хвърляйки скрит поглед към Орхун.
„Няма да се изненадам, ако получи Оскар тази година...“ – мисли си иронично Перихан, наблюдавайки фалша на своята съюзничка.
Групата се насочва към изхода. Стъпките отекват в празното фоайе, но точно пред стълбите Хира спира. Тя поглежда Орхун, а после свежда очи към Али.
– Али, хайде, отиди да се сбогуваш с баба си.
Нуршах се смръщва и промърморва под нос: – „Желязната лейди“ дори не излезе от стаята си, за да го изпрати... Изобщо не съм изненадана.
Али навежда глава. В съзнанието му като светкавици започват да препускат спомените от последните дни. Той чува отново ледените думи на баба си: „Онзи лош човек няма да се доближи до теб... Няма да те дам на това чудовище!“ Спомня си как тя се закле пред портрета на майка му, че никой няма да го отнеме от нея.
Когато се връща в реалността, лицето на Али е белязано от тежко колебание. Хира прикляка до него и улавя ръката му.
– Али, скъпи... Баба ти ще ти липсва много. Мисля, че тя ще бъде много щастлива, ако ѝ оставиш спомен от себе си.
Детето не помръдва. Хира продължава с мек, проницателен глас:
– Понякога споменът е камъче, като тези, които ни даде... но понякога е просто обещание, един поглед или една прегръдка. Когато мислим за любимите си хора, се връщаме към този миг и така по-лесно понасяме раздялата. Али, раздялата винаги е по-трудна за този, който остава. Ще разбереш това, когато пораснеш.
Али преглъща тежко и бавно вдига глава. В погледа му се чете съдбоносно решение.
Хира и Али спират пред стаята на Афифе. Детето се свива, раменете му са напрегнати, а в очите му се чете страх – същият онзи страх, който изпитва всеки, дръзнал да наруши спокойствието на господарката. Али поглежда към Хира, търсейки спасение, но тя само кима насърчително.
– Хайде, влез – прошепва тя с мек, но твърд глас.
Али поема дълбоко въздух с детска невинност, протяга разтрепераната си ръчичка и бавно бута вратата.
Вътре времето сякаш е спряло. Афифе е застанала неподвижно до прозореца, вторачена в градината. Тя чува стъпките му, но не трепва.
– Аз... заминавам – съобщава Али, а гласът му едва се чува в голямата стая.
Афифе не се обръща. Леденото ѝ мълчание се разстила като мъгла между тях. Детето застива, объркано и наранено, и инстинктивно търси с поглед Хира, която го наблюдава от прага. Окуражен от нейния топъл поглед, Али събира целия си кураж и изрича думата, която досега е засядала в гърлото му:
– Довиждане... бабо.
Думата „бабо“ отеква в тишината, удряйки се в стените на стаята и в самата душа на Афифе. Тя я чува отново и отново в съзнанието си, докато ледът в сърцето ѝ започва да се пропуква.
Внезапно Али се втурва към нея и я прегръща силно през кръста. Ръцете на Афифе се вдигат неволно, сякаш водени от непозната сила. Тя първо го докосва едва-едва, а после го притиска до себе си силно. Затваря очи и вдишва аромата му – аромата на своята кръв, на своето бъдеще, което сега я напуска. Това е първият път, в който той я нарича така. Първият и може би последният.
– Обещавам да идвам и да те посещавам често – казва Али, вдигайки искрените си очи към нея.
Афифе не може да отрони нито дума. Тя само кима, докато гърлото ѝ е свито в желязна хватка. Детето се отдръпва и бавно излиза от стаята.
Едва когато стъпките му заглъхват в коридора, по каменното лице на господарката се стича една-единствена сълза.
