В предния епизод на турския сериал „Плен“: Преди да замине за Канада, Тарик отива да види Али за последен път. Забелязвайки тъгата на момчето, Орхун взема изненадващо решение и казва на Али, че ако иска, може да замине да живее с баща си и сестра си в Канада. Али е на седмото небе от щастие, но как ще реагира Афифе на тази новина?
НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 2, епизод 202 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 16:00 часа по bTV.
Али не може да скрие радостта си – той е щастлив, че най-после ще замине за Канада заедно с баща си. Орхун веднага задейства процедурата по прехвърляне на попечителството на Тарък.
Но най-голямото изпитание тепърва предстои. Орхун трябва да се изправи срещу майка си и да я убеди да пусне внука си. Когато Афифе разбира, че синът ѝ вече е дал разрешение на Тарък да вземе детето, тя губи контрол.
В имението избухва невиждан скандал. Афифе е готова на всичко, за да спре заминаването на Али, без да подозира, че с ината си поставя на карта здравето на собствения си внук.
Битката между майка и син започва, а цената на победата ще бъде по-висока от всякога.
Всичко за турския сериал „Плен“
⬇ По-подробно в редовете по-долу ⬇
Хира внимателно започва да подрежда вещите на Али в куфара, а Орхун не отделя поглед от нея. В очите му се чете възхищение, смесено с горчивина.
– Знам, че думите на майка ми те нараниха – гласът на Орхун е плътен, преливащ от съжаление. – Това е типичната реакция на Афифе Демирханлъ... Тя пак насочи отровните си стрели към теб. Вече я познаваш добре. Когато се разгневи, губи контрол и не знае какво говори.
Хира спира за момент, поглежда го със смирение и го прекъсва със зрялост, която изненадва дори него: – Бих излъгала, ако кажа, че не ме заболя... но се опитвам да я разбера. Тя е осъзнала каква огромна грешка е направила, като е отделила Али от майка му. Не може да го признае на глас, но за да поправи стореното, сега отказва да даде детето на баща му. Иска хем да изкупи вината си, хем да опази паметта на дъщеря си. Затова е толкова гневна...
Орхун я поглежда с тъжен, но изпълнен с признателност поглед. – Майка ми се държи толкова жестоко с теб, а ти говориш толкова благородно... Малко хора са способни на това. Знаеш ли какво си мисля, докато те гледам? – Той пристъпва крачка напред и я гледа право в очите. – Благодарен съм... Благодарен съм, че се появи в живота ми.
Хира свежда глава, бузите ѝ пламват от свян. – И аз... Благодарна съм, че те имам.
Внезапно обаче лицето на Орхун помръква. Гневът към несправедливостта в собствения му дом отново надделява. – Майка ми поставя собствените си капризи над всичко и пренебрегва желанието на Али. Отново се опитва да раздели дете от баща му!
Орхун изважда телефона си с рязко движение и набира Салих. Гласът му е уверен, като на човек, който вече е взел окончателно решение. – Салих... Свържи се с адвокатите веднага. Попечителството над Али трябва да бъде предадено на баща му, господин Тарък. Нека започнат процедурата. След това ще заминат заедно за Канада. Организирай самолетните билети. Извадете всички необходими разрешителни за пътуването. Използвай всичките ни връзки в посолството, за да ускорите визите.
Той затваря телефона и поглежда към куфара на малкото момче. Решителността му е непоколебима. – Али ще порасне с баща си. Ще се смее, ще плаче, ще се забавлява... но ще бъде с него. Няма да позволя на майка ми да раздели още едно дете от родителя му.
Афифе седи в хора като ранен звяр, а гласът ѝ трепери от неукротима ярост.
– Колкото повече мисля, толкова повече усещам, че полудявам! Всичко идва от нея! Тя отрови сина ми, тя го подведе! – Афифе спира рязко и стиска юмруци. – Щял да даде внука ми на онзи човек... Абсурд! Никога!
Нева се приближава тихо, опитвайки се да прикрие истинското си намерение – да успокои Афифе, за да не попречи на заминаването на Али.
– Госпожо Афифе... – Нева полага ръка на рамото ѝ с фалшива загриженост. – Вижте, вие сте абсолютно права. Но моля ви, опитайте се да сте малко по-спокойна. Ще се разболеете от тези нерви.
Господарката на имението обаче отблъсква ръката ѝ. В очите ѝ гори огън. – Няма начин! Това не е правилно! Орхун трябва да дойде на себе си! Няма да дам внука си на никого. Не мога!
Афифе бясна излиза от стаята.
Орхун приключва разговора по телефона и се обръща към Хира. Лицето му е сериозно, но в погледа му към нея има нежност.
– Готово. Билетите са купени. Остават само няколко подробности около паспорта.
В този момент вратата се разтваря с гръм и трясък, и Афифе нахлува в стаята. Погледът ѝ обхожда Орхун, Хира и накрая се фиксира върху куфара на леглото. Злобата и яростта ѝ изригва като лава на вулкан:
– Как се осмелявате? Внукът ми няма да ходи никъде!
С едно бързо движение Афифе вади дрехите на Али от куфара и ги разхвърля по пода като полудяла. Орхун я хваща за китките, опитвайки се да я овладее.
– Майко! Майко, какво правиш? Казах ти да спреш!
– Ти какво правиш? – крещи тя в лицето му. – Ела на себе си веднага! Али никога повече няма да види баща си! Онзи негодник Тарък те е измамил! И теб, и Али... – Тя се обръща и стрелва Хира с поглед, пълен с омраза. – Ясно е кой му е съучастникът тук!
– Госпожо Афифе... – прави опит да се защити Хира.
– Млъкни! – прекъсва я тя грубо. – Досега използваше Али, за да се добереш до Орхун. И след като постигна целта си, сега се опитваш да изхвърлиш внука ми на улицата! Измамница! Змия!
Очите на Хира се пълнят със сълзи, които започват да се стичат по лицето ѝ. – Госпожо Афифе, несправедлива сте. Как може да мислите такова нещо? Сърцето ми се къса, че Али си тръгва. Аз се върнах тук заради него...
– Думите ти нямат никаква стойност за мен! – Афифе отново се нахвърля върху сина си. – А ти? Ти, Орхун? Али е твоя кръв, твоя плът... Твой племенник е! Последното нещо останало от Нихан от скъпата ти сестра. Нищо ли не струва това в твоите очи? – Тя сочи с пръст към Хира. – Толкова ли те омая? Не виждаш ли дявола, който се крие зад този ангелски образ? Що за отрова е това, че смееш да застанеш пред мен и да кажеш „Али ще си тръгне“!
Търпението на Орхун се изчерпва. Гласът му става остър като бръснач: – Майко, достатъчно!
– Не е достатъчно! – не спира тя, макар гласът ѝ да преграква. – Няма оправдание за това, което правиш!
Афифе буквално излита от стаята като торнадо, оставяйки след себе си разхвърляни дрехи и съсипаната Хира
В градината Али, съсредоточен и усмихнат, събира камъчета заедно с Муса.
– Батко Муса, в Канада също ли има камъчета за рисуване? – пита детето, докато подхвърля един объл камък в шепата си.
Муса го поглежда с усмивка, опитвайки се да скрие тъгата от предстоящата раздяла. – Разбира се, че има. Нима съществува място по света без камъни?
Али спира за миг, сякаш обмисля тежестта на преместването. – А дали ще си намеря приятели там?
– Естествено! Защо не? – Муса кимва окуражително. – Дори аз имам приятел там, емигрира преди години... Чуваме се понякога. Ще видиш, че няма да си сам.
– Хубаво място ли е? – продължава да разпитва малкият, търсейки увереност.
– Приказно е. Много хвалеха някакъв кленов сироп, заливали си палачинките с него. Като отидеш, непременно го опитай. После ще ми кажеш дали е чак толкова вкусен, колкото разправят, става ли?
– Става! – отвръща Али с грейнало лице.
В този момент погледът му се заковава върху едно особено красиво камъче на земята. Той се навежда бързо и го вдига, сякаш е открил съкровище. – О! Батко Муса, виж колко е хубаво! Ще го взема със себе си. Ще го нарисуваме заедно с кака Хира.
Радостта му обаче е прекършена в мига, в който сянката на Афифе пада върху него. Тя се появява като буреносен облак и без нито дума впива пръсти в тънката му ръчичка.
– Али! Тръгвай с мен веднага! – гласът ѝ е студен и режещ.
Тя започва да дърпа детето към имението с груба настойчивост. Скпоценният камък се изплъзва от малките му пръсти и пада в прахта.
– Камъчето ми... падна – казва Али, обръщайки се с надежда, че тя ще спре.
Но Афифе е глуха за думите му. Тя продължава да го влачи след себе си с ледено величие, докато детето едва подтичва, за да не падне. Муса застива на място, стиснал зъби от безсилие, докато гледа как малкият Али изчезва зад тежките врати на имението...
Перихан и Нева седят в хола. Перихан е видимо разтревожена, докато в очите на Нева се чете хладна пресметливост.
– През живота си не съм виждала Афифе толкова вбесена! – шепне Перихан, поглеждайки нервно към стълбите. – Послушай ме, тя отново ще наложи своята воля.
Нева обаче се усмихва едва забележимо, запазвайки ледено спокойствие. – Не съм толкова сигурна. Този път Орхун държи юздите. Ако залагах, бих сложила всичките си пари на него. Той е решен докрай – Али вече е пътник за Канада... и това ще се случи, независимо дали госпожа Афифе го иска или не.
Перихан я поглежда с хитра, подла усмивка. – Браво, Нева! Оказа се истински тактик... Превърна всичко това в шахматна партия. Да намериш бащата на детето, само за да го разкараш от къщата... Гениално! Изхвърли една от фигурите, които защитаваха краля, извън борда. Сега пред краля остана само една преграда... Хира. Отървеш ли се и от нея, пътят ти е чист. Ще вървиш право към него.
– Права си. Харесвам шаха – отвръща Нева с лек нюанс на гордост. – Красива игра с краткосрочни и дългосрочни цели, точно както в живота...
Внезапно викове прекъсват разговора им. Те обръщат глави към стълбището, откъдето се чува плачът на Али: – Камъчето ми падна... падна! Изгуби се!
Двете се поглеждат изненадано, докато Афифе влачи ридаещото дете към стаята си.
Орхун и Хира подреждат останалите вещи, без да подозират за това, какво е направила Афифе.
– Каквото и да каже майка ми, решението ми е окончателно – казва Орхун, докато затваря една от кутиите. – Али заминава.
Хира го поглежда с тревога, която не може да скрие. – Притеснявам се само как ще му се отрази всичко това... Исках да му спестим скандалите, но рано или късно той ще се изправи лице в лице с госпожа Афифе. Не искам да виждам тъга в очите му.
– Няма да е лесно за майка ми да приеме истината – признава Орхун с натежал глас. – Може би Али ще поплаче сега, но когато прегърне баща си и сестра си, ще забрави за всичко това.
Погледът му попада на един пуловер в ъгъла. Той го вдига внимателно. – Това не е ли пуловерът, който ти изплете за него?
– Помниш ли го? – изненадва се Хира.
– Как да не помня... – Орхун кимва със слаба усмивка. – Инатът ти беше пословичен. Повтаряше „Ще го завърша днес“, докато очите ти се затваряха от умора... Накрая заспа с иглите в скута си.
Той замълчава за миг, фиксирайки я с поглед, пълен с неизказани думи. – Ти винаги го пазеше под крилото си, като истинска майка. Колко много ти отива да бъдеш майка, Хира...
Хира се смущава и свежда поглед. Гласът ѝ е едва доловим, почти шепот: – А ти беше като баща за него. На теб също ти отиваше...
За да скрие вълнението си, тя бързо посяга към една шапка. – Спомняш ли си това? Бяхме на брега, вятърът я духна от главата на Аличо. Станахме вир-вода, докато я хванем в морето.
При този спомен лицата и на двамата се озаряват от неволна усмивка.
Орхун и Хира слизат забързано, готови да отведат Али, но на входа се сблъскват с Муса. Лицето му е пребледняло, а погледът му блуждае неспокойно. Орхун застива, усещайки, че нещо не е наред.
– Муса? – гласът на Орхун е рязък, изпълнен с лошо предчувствие.
Хира се оглежда трескаво около него. – Къде е Али?
– Нали беше с теб? – прекъсва го Орхун, пристъпвайки напред.
Муса се колебае, гласът му трепери. – Беше с мен... бяхме в градината, но тогава дойде госпожа Афифе. Хвана го за ръката и започна да го дърпа. Аз... аз исках да я спра, господине, но тя беше извън себе си от ярост. Загубих ума и дума, не посмях да кажа нищо...
Въздухът между Орхун и Хира сякаш се смразява. Напрежението става почти осезаемо. – Али не искаше да тръгва, но... е... – заеква Муса.
– Но какво, Муса? Говори! – изгубва търпение Орхун.
– Тя буквално го завлече – Муса млъква за миг, след което добавя със затаен дъх и страх в очите: – Не ми се сърдете, господине, но господарката изобщо не е на себе си. Не е нормално това...
Орхун и Хира се споглеждат за частица от секундата – в очите им се чете единствено ужас. Без да губят и миг, те се втурват обратно в къщата.
Орхун и Хира стигат до кабинета на Афифе, задъхани от безпокойство. Пред тежката дъбова врата стои икономът, който изглежда по-нисък от обикновено под тежестта на страха.
– Господине... – заеква Шевкет, без да смее да ги погледне в очите. – Господарката заключи вратата... отвътре.
Тази новина действа на Орхун като налято масло в огън. Яростта му избухва мигновено. – Майко! – крещи той, блъскайки по вратата. – Какво си въобразяваш, че правиш?
Отговор няма. Зад вратата тегне зловещо мълчание. Орхун се обръща към иконома, а погледът му е толкова остър, че Шевкет буквално се свива. – Донеси резервния ключ! Веднага! Размърдай се!
– Тръгвам, господине, веднага го нося! – изхриптява Шевкет и хуква по коридора.
В същия момент Нева и Перихан се появяват зад ъгъла. Нева е нахлузила маската на загриженост, но очите ѝ внимателно попиват всяка секунда от хаоса. – Какво става, Орхун? Всичко наред ли е?
Орхун дори не я поглежда. Той диша тежко, ноздрите му треперят от гняв. Юмрукът му отново се стоварва върху вратата. – Майко! Отвори! Казах ти да отвориш! Чуй ме добре – това е последният път, в който Али е тук! Той заминава с баща си и никой не може да го спре!
Хира стои плътно до него, прехапала устни, а в погледа ѝ се чете тиха молитва за детето, което е затворено вътре.
В стаята на Афифе атмосферата е задушаваща. Али е седнал на един стол със забит поглед в земята, а раменете му потреперват. Афифе стои пред вратата като несломима бариера, изправила се срещу целия свят.
– Нито ти, нито някой друг може да го спре! – гласът на Орхун отвън звучи като приглушен тътен.
– Никога няма да позволя на Али да замине с онзи човек! Никога! – крещи Афифе към вратата, а лицето ѝ е изкривено от гняв. – Онзи мъж е въплъщение на злото!
Али трепва от високия ѝ глас и ужасен се свива. Афифе забелязва страха му и мигновено променя тона си, опитвайки се да звучи ласкаво, което я прави още по-плашеща. Тя пристъпва към него.
– Не се бой, Али... От мен ли се плашиш, милото ми? Опитвам се да те защитя. Не мога да те дам на онзи ужасен човек... не мога...
Али вдига глава. Очите му са пълни със сълзи, които всеки миг ще прелеят, но гласът му звънти с детска чистота и неподозирана сила: – Баща ми не е чудовище!
Афифе застива на място, сякаш е получила шамар.
Юмруците на Орхун не спират да удрят по масивната врата, а търпението му отдавна се е изпарило. – Майко, прекаляваш! Отвори тази врата веднага!
Хира плахо докосва рамото му, опитвайки се да потуши пожара, който гори в него. – Моля те, успокой се... – прошепва тя със сподавен глас. – Аличо ще се изплаши от този шум.
Орхун застива. Гневът му се сблъсква с любовта към детето и той принудително отпуска ръце. Поема си дълбоко дъх, опитвайки се да овладее разтуптяното си сърце. От другия край на коридора Перихан наблюдава сцената с тънка, отровна усмивка и се навежда към ухото на Нева.
– Колкото повече казваш, че си опекла нещата, толкова по-интересно става... – подхвърля тя ехидно. – Още ли вярваш, че Орхун ще победи в тази битка?
Нева само стиска зъби, пренебрегвайки подмятането. Тя е на ръба на нервна криза – този хаос не беше част от перфектния ѝ план. Междувременно Хира се приближава до самата врата, гласът ѝ прелива от болка: – Госпожо Афифе, умолявам ви... Не причинявайте това на Аличо. Нека не минава през този ад, моля ви!
Вътре в стаята Афифе, която за миг е останала вцепенена от дръзкия отговор на внука си, се подпалва отново чувайки думите на Хира. Тя се нахвърля към вратата, сякаш иска да я пробие с поглед. – Не се бъркай! Внукът ми остава тук! Онзи човек може да заблуди всички ви, но мен – никога!
Докато Афифе излива отровата си срещу затворената врата, малкият Али започва да пребледнява. Стресът и непосилният страх стягат гърлото му като в невидима примка. Старата му болест се завръща с пълна сила. Детето започва да се задъхва, гърдите му се свиват в конвулсия, а въздухът не му достига.
Афифе обаче е заслепена от собствената си ярост и не забелязва нищо. Тя се обръща към портрета на покойната си дъщеря Нихан. – Никой! Никой няма да действа напук на мен! – крещи тя, докато гласът ѝ вибрира от безумие. – Каквото и да правят, както и да се опитват... никой няма да отнеме от мен наследството на дъщеря ми!
Зад гърба ѝ Али се свлича на стола, борейки се за всяка глътка живот, докато лицето му става пепеляво... но Афифе е твърде заета със своята гордост, за да види, че цената на нейния триумф може да бъде самият живот на детето.
Орхун хвърля яростен поглед към дъното на коридора. – Шевкет! – след което отново се нахвърля върху вратата. – Майко, моля те, бъди разумна! Какво смяташ да правиш? Вечно ли ще стоиш заключена там?
Хира чака със свито сърце, потънала в мъчително мълчание. Тя не смее да проговори, за да не подпали още повече безумния гняв на Афифе.
Вътре Али се бори за всяка глътка въздух, докато гласът на чичо му отеква в стаята като далечно ехо. – Майко, чуй ме, вразуми се! Това, което правиш, е пълна лудост...
Афифе е напълно сляпа за състоянието на детето. Погледът ѝ е прикован в портрета на Нихан. – Никой няма да отнеме сина ти от мен, момичето ми. Не се притеснявай за нищо – шепне тя на картината.
В този момент Шевкет се задава по коридора, целият облян в пот, с ключа в ръка. – Простете, господине! Едва го открих!
Орхун изтръгва ключа от ръката му с рязко движение. Тъкмо посяга към ключалката, когато вратата се разтваря рязко. Афифе застава на прага като скала. – Няма да го дам!
Орхун стиска зъби толкова силно, че челюстта му изпъква. – Майко... Стига вече! Не ни причинявай това...
Изведнъж през рамото ѝ той зърва малкия Али – свлечен, пребледнял и дишащ с мъчителни хрипове. Хира също вижда ужасяващата гледка. – Аличо! – изкрещява тя, а сърцето ѝ спира.
– Али! – крещи и Орхун.
Двамата се втурват напред, но Афифе ги пресреща като бариера, без изобщо да осъзнава, че внукът ѝ умира зад гърба ѝ. – Никога няма да позволя! Само през трупа ми!
– Майко, пусни ме! – крещи Орхун, опитвайки се да я изтласка. – Али не е добре!
Той прави опит да влезе, но Афифе го избутва с неочаквана, безумна сила. – Не! Не можеш да влезеш! Той е добре! С мен му е добре! Няма да ходи никъде, ще остане тук, при нас! Обещах на Нихан! Ще се грижа за него до последния си дъх! Изгубих дъщеря си, Али остава тук!
Орхун хваща майка си за раменете и разтърсва вцепененото ѝ тяло, крещейки истината право в лицето ѝ: – Майко, Нихан е мъртва! Вече я няма сред нас! Разбираш ли? Али не е Нихан! Не можеш да я върнеш, като държиш детето като заложник!
Думите му пронизват Афифе като острие. Тя застива, сякаш е получила тежък удар. Възползвайки се от моментния ѝ ступор, Хира пробива път и се хвърля към детето в паника. – Али? Али, добре ли си? Виж ме, аз съм тук, с теб съм! Хайде, дишай, миличък...
Хира се опитва да вдигне малкото момче, но Афифе се отърсва от шока и надават неистово писък: – Пусни го! Веднага го пусни! – Тя се нахвърля върху тях, докато Орхун я удържа с всички сили.
– Майко! Престани! – крещи Орхун, докато Афифе се бори да се отърве от ръцете му, опитвайки се да се добере до Хира. – Къде го водиш! Той не може да си тръгне, Орхун!
Хира успява да изведе Али от стаята, докато зад гърба им отекват нечовешките крясъци на господарката. Орхун се обръща към иконома: – Извикай лекаря! Веднага! Бързо!
Гласът на Орхун, който крещи заповеди горе в коридора, преследва Хира и Али по стълбите. Тя го е притиснала до себе си, усещайки треперещото му телце.
– Хайде, Аличо... Ела, миличък, всичко е наред, с теб съм... – шепне тя през сълзи, отвеждайки го към своята стая, далеч от безумието на Афифе.
Афифе е застинала, тялото ѝ е вкочанено от гняв и неистово безпокойство. Тя гледа в една точка, докато Орхун се опитва да я придържа, въпреки бушуващия в него пожар.
– Лекарят ще бъде тук всеки момент. Не се притеснявай. Ще се оправиш – гласът на Орхун е сух, лишен от обичайната топлина.
Афифе обаче сякаш е в делириум. Тя не го чува, устните ѝ се движат в несвързано бълнуване: – Не... Не, той не може да си тръгне. Не. Мястото му е тук, при нас. Не може да ме остави... няма да го позволя...
Тя прави рязък опит да се изправи и да хукне след Али, но Орхун я спира, хващайки я здраво за раменете. В този момент Нева се появява на прага, следяща всяка негова реакция с нервен плам в очите.
– Орхун, мога ли да направя нещо? С какво да помогна? – пита тя с престорена загриженост.
– Не! – отсича той кратко, без дори да извърне глава към нея.
Нева застива на място, а пръстите ѝ се свиват в юмрук. Планът ѝ започва да се пропуква под натиска на този хаос.
В стаята си, Хира е дава лекарството на Али, а след това го е завива внимателно, опитвайки се да вдъхне спокойствие на разтрепераното му тяло.
– Али, миличък, изпи си лекарството. Скоро ще се почувстваш по-добре – шепне тя, галейки ръката му. – Аз съм тук, до теб съм. Не се страхувай от нищо.
Али кимва едва забележимо, докато се опитва да овладее дишането си. Отвън, в коридора се чува гласът на Орхун: – Свързахте ли се с лекаря най-после? Побързайте!
Али вдига очи към Хира – големи, пълни с болка. – Заради мен е, нали? Баба се разболя, защото искам да отида при татко...
Хира усеща как сърцето ѝ се свива от думите му. Тя се навежда и нежно целува челото му. – Не, Аличо... Нямаш нищо общо с това. Ти не си направил нищо лошо. Понякога на възрастните им е много трудно да приемат определени решения. Баба ти просто преминава през такъв момент сега.
Хира го притиска силно до себе си, обгръщайки го с цялата любов, на която е способна.
Какво се случва с Нуршах и Кенан?
Кенан, притиснат от безизходицата, стига до горчивото заключение, че големите компании са зависими от семейство Демирханлъ и никой няма да рискува да го наеме. Решава да търси работа при дребните квартални търговци – там, където влиянието на Афие Демирханлъ не достига. Въпреки сълзите на Нуршах, той тръгва да обикаля магазините с надеждата поне някъде да му дадат шанс.
Междувременно напрежението у дома се засилва – интернетът спира, а Фатих и Джейлян са принудени да работят от близкото кафене. Джейлян не иска да оставя Нуршах сама в това състояние, но тя настоява, че ще се справи. Самотата ѝ обаче само подчертава тревогата.
Обиколката на Кенан завършва с поредица от откази. В телефонния разговор с Нуршах той се опитва да звучи уверен, но и двамата усещат истината – положението е сериозно. След като затваря, Нуршах си задава въпроса какво ще правят, щом дори той не успява да намери работа.
Решена да не стои безучастно, тя търси варианти онлайн, но блокираните им банкови сметки изключват много възможности. Сеща се за стара идея на Фериха – надомна изработка на бижута от мъниста срещу заплащане на бройка. Свързва се с нея и получава адрес на търговец, който дава такава работа. За Нуршах това е начин да изкара пари, без майка ѝ да може да се намеси.
Докато тя прави първите си опити с мънистата, Кенан е пресрещнат от мъж, който отново му предлага съмнителна „консултантска“ дейност с незаконен оттенък. Кенан категорично отказва, въпреки че положението му е отчаяно. Забелязва и непознат, който го наблюдава, което допълнително засилва усещането за натиск.
Нуршах започва работа по коронките с ентусиазъм, макар да е бавна и несръчна в началото. Дори когато се наранява, омаловажава болката. Вижда в това не просто доход, а доказателство, че не се предава. Когато показва първата си изработена коронка на Кенан и споделя, че от селото ще им изпратят храна, вместо радост среща хладна реакция. За него тази помощ само подчертава колко са изпаднали.
Нуршах се опитва да го убеди, че макар и малък, доходът от мънистата е начало. „Капка по капка“, казва тя. Натрупаното напрежение обаче избухва – Кенан губи самообладание и заявява, че подобни усилия няма да променят нищо. В пристъп на гняв хвърля изработките ѝ на земята. Мънистата се разпиляват, а с тях и крехката ѝ надежда.
Когато Фатих и Джейлян се връщат, заварват тежката атмосфера. Кенан се извинява, признавайки, че е избухнал, но настоява, че не иска Нуршах да се самозалъгва. Тя обаче е дълбоко наранена и мълчаливо се оттегля, оставяйки между тях болезнена дистанция, която вече не може да бъде пренебрегната.
