В предния епизод на турския сериал „Плен“: На Али му е трудно да се сбогува с новото си семейство и той е обзет от тъга. За да го утеши, Тарък обещава да води сестра си всеки летен сезон, а Орхун обещава да го заведе на посещение в Канада. Али обаче осъзнава, че натовареният график на вуйчо му прави това обещание трудно за изпълнение.
НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 2, епизод 201 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 16:00 часа по bTV.
Афифе отново се навесва и Кенан, и Нурша губят работата си, която са намерили с огромни усилия. Докато Нурша се опитва да остане оптимистична, Кенан, който е в опасност да загуби отново попечителството над Нефес заради финансови проблеми, се чувства претоварен от ситуацията. Изнервен и безпомощен, той излива гнева си върху Нурша, като ѝ повишава глас.
Преди да замине за Канада, Тарик отива да види Али за последен път. Забелязвайки тъгата на момчето, Орхун взема изненадващо решение и казва на Али, че ако иска, може да замине да живее с баща си и сестра си в Канада. Али се колебае и пита дали той и Хира ще се разстроят. Орхун го уверява, че всичко, което искат, е той да бъде щастлив, и му обещава, че ще го посещават често и че може да се върне, когато пожелае. Как ще реагира Афифе, когато разбере, че Орхун е разрешил на Тарък да вземе сина си?
Всичко за турския сериал „Плен“
⬇ По-подробно в редовете по-долу ⬇
Слънцето вече си проправя път през тежките завеси на имението, но в хола цари тишина, по-тежка от нощта. Али е свит в края на дивана, а пръстите му нервно мачкат краищата на картата. Хира влиза, стъпвайки тихо, и веднага го претегля с притеснен поглед.
– Добро утро, Аличо... Тук ли си бил? Кога се събуди? – Гласът ѝ е изпълнен с майчинска нежност, въпреки че сърцето ѝ е свито.
– Не беше отдавна... – отвръща Али, без да вдига очи от атласа.
Хира усеща болката му като своя. Тя знае, че Али не е спал, преследвайки призраци по меридианите.
– Питах учителката ти, тя изпрати домашните. Мислех да ги направим след закуска. Ако свършим бързо, може да измислим нещо интересно за останалата част от деня. – Хира се опитва да го откъсне от мислите му, но Али е като хипнотизиран.
– В колко часа излита самолетът? – гласът му прекъсва опитите ѝ за разговор.
Хира не може да игнорира страданието, изписано на детското лице: – В един часа наобяд, ако не се лъжа.
Али отново забива поглед в картата, пресмятайки трескаво: – Ако полетът беше 12 часа, щяха да са в Канада в един през нощта. Но понеже е 11 часа, ще кацнат точно в полунощ, нали?
– Да... – отвръща тя тихо, удивена от точността, с която детето измерва липсата.
– А колко време ще им трябва да се приберат от летището до вкъщи?
– Не знам, Али... Къщата им може да е близо, а може и да е много далеч.
В този момент в хола влиза Орхун. Стъпките му са уверени, но погледът му веднага улавя напрежението. Хира му подава скрит знак с очи, сочейки към омърлушения Али.
– Добро утро – казва Орхун, гласът му е дълбок и спокоен.
– Добро утро – отвръща Хира, заставайки до Али като щит.
Орхун пристъпва напред, а на лицето му се появява загадъчна сянка: – Аличо, някой е дошъл да те види.
Али вдига глава, изненадан. Кой би могъл да го търси в този час, когато целият му свят тъкмо се готвеше да отлети на хиляди километри?
Слънчевата светлина облива градината на имението, но за Али утрото досега беше сиво и безрадостно. Орхун излиза навън, последван от Хира и малчугана. Изведнъж времето сякаш спира.
Пред очите на Али, точно пред портата, се появява позната фигура. Сърцето на детето трепва, а очите му светват от неочаквана надежда. Това е Тарък. Без да губи нито секунда, Али хуква през моравата и се хвърля в обятията на баща си, притискайки се до него, сякаш се бои, че може да се разтвори във въздуха.
Тарък го прегръща силно, а гласът му е дрезгав от вълнение: – Не можех да си тръгна, без да те видя за последен път, синко.
Хира наблюдава трогателната сцена, а на лицето ѝ се изписва облекчение. Тя се приближава до Орхун и го пита тихо: – Ти ли му се обади?
Орхун поклаща глава, докато фиксира двамата с тежък, но вече не толкова суров поглед: – Той ми звънна сутринта. Каза, че иска да го види на всяка цена преди полета.
– Колко хубаво... – прошепва Хира. – Не е искал да замине, без да го прегърне още веднъж.
Орхун потвърждава с кратко кимване. Тази постъпка на Тарък очевидно започва да руши и последните останки от леда в сърцето му. Жестът на един баща, готов на всичко за сина си, успя да издигне Тарък в очите на Орхун повече, отколкото хиляди думи биха могли.
Двамата мъже се гледат през рамото на детето – единият си тръгваше, а другият оставаше, но и двамата знаеха, че нищо вече няма да бъде същото. Дали обаче Афифе щеше да понесе това неочаквано посещение в дома си, или бурята тепърва щеше да се разрази с пълна сила?
Ателието на Афифе е потънало в тишина, докато господарката на дома не влиза, следвана по петите от Перихан и Нева.
– Рисуването наистина е като терапия, сигурна съм. И аз искам да се науча – казва Нева, опитвайки се да се подмаже на Афифе с престорен ентусиазъм.
Афифе я поглежда с ледено величие: – Най-добре е първо да вземеш частни уроци. Познавам един отличен учител, ще ти дам номера му. Но първо виж какво нарисувах аз.
Нева започва да оглежда предметите, а очите ѝ се разширяват в театрално възхищение: – Всички са толкова прекрасни... Не, и сто години да минат, няма да мога да сътворя нещо толкова красиво. Браво на вас!
Перихан стои малко встрани, демонстрирайки пълно безразличие, но е там, за да не изпусне нито дума от разговора на дуото. – Това е така, защото Афифе отразява фината си душа в тях – подхвърля тя сухо.
В този момент на прага се появява Шевкет. Афифе дори не вдига очи: – Влез. Нищо не ни трябва, можеш да си вървиш.
– Всъщност, госпожо... има нещо – гласът на Шевкет трепери.
Афифе го фиксира с въпросителен и строг поглед, усещайки, че новините няма да ѝ харесат.
– Господин Тарък е тук, госпожо. Разговаря с малкия господин в градината.
Афифе застива за миг, след което рязко отива до прозореца. Нева и Перихан се надвесват веднага зад рамото ѝ. Гледката навън кара кръвта на Афифе да заври.
– Как смее този човек да се връща тук отново! – изсъсква тя, а маската на спокойствие се разпада. – Ще си тръгне незабавно!
Афифе излиза от ателието, бълвайки огън, а Шевкет се свива и забързва след нея, предчувствайки бурята.
Перихан се подсмихва под мустак, гледайки към градината: – Мисля, че баща му е дошъл да го вземе...
– Дано да е така... – промърморва Нева, а в погледа ѝ светва опасна надежда. Тя искрено желаеше Али да изчезне от това имение завинаги.
Долу в градината обаче времето сякаш е спряло за Али. Той грее от щастие, притиснат до баща си, докато Орхун наблюдава прегръдката им с горчив израз на лицето – разкъсван между вината и дълга. Единствено Хира гледа към тях с доволна усмивка, вярвайки, че доброто най-после е победило.
Гневът на Афифе е по-черен от буреносен облак, докато тя излиза в градината. Стъпките ѝ отекват властно, а всяко нейно движение излъчва ледена решимост да сложи край на тази „сцена“. Икономът я следва по петите, но спира на почтено разстояние, усещайки наелектризирания въздух.
Тя се устремява към Али и Тарък с намерението да ги раздели, но Орхун застава пред нея като непреодолима преграда. Погледът му е непоколебим – той няма да позволи на никого да развали този последен миг.
– Остави ги да се сбогуват, мамо... – Гласът на Орхун е нисък, но в него се долавя тон, който не търпи възражение.
Афифе застива, а по лицето ѝ се изписва дълбока обида и недоволство. Тя скръства ръце пред гърдите си, фиксирайки сина си с присвити очи.
– Още ли не са се сбогували? – пита тя остро. – Защо отнема толкова време?
– Казах ти да ги оставиш. – Орхун не отстъпва и на сантиметър, преграждайки пътя ѝ.
Афифе хвърля нервен поглед към Тарък и Али, които са потънали в своя свят, а след това отново се впива в Орхун. Челюстта ѝ е стисната до болка.
– Отпрати го незабавно, Орхун! – изсъсква тя, едва сдържайки яростта си. – Името му не мога да понасям, а той постоянно се изпречва пред очите ми!
Без да дочака отговор, Афифе се обръща рязко и се прибира в къщата, оставяйки след себе си усещане за неизбежен скандал. Тя се оттегли, но поражението не беше в стила ѝ. Орхун остана в градината, загледан в бащата и сина, но знаеше, че мирът, който е извоювал, е крехък като стъкло.
Примката около присъствието на Тарък се затягаше, а Афифе нямаше да спре, докато и последният спомен за него не бъде изтрит от имението... дори това да означаваше да разбие сърцето на внука си.
Афифе се връща в ателието, където напрежението може да се разреже с нож. Нева и Перихан са залепнали за прозореца, следейки всяко движение навън. Щом господарката влиза, те се втурват към нея като лешояди.
– Афифе, не искам да се бъркам, но... – започва Перихан с престорено възмущение. – Те знаят колко си чувствителна на тази тема! Защо този човек все още е тук?
– Сбогуват се! – отсича Афифе, макар гласът ѝ да трепери от потиснат гняв. – Скоро ще си замине.
– Слава на Бога, най-после ще се отървем от него – подхвърля Перихан, но Афифе я прекъсва с леден жест.
– Не искам да обсъждам това повече. Приключваме темата. Само при споменаването на името му виждам червено пред очите си!
Нева, усещайки момента, се приближава до Афифе с мазна усмивка: – Госпожо Афифе, не се разстройвайте напразно. Той излиза от живота ни. След няколко дни никой няма да помни нито името му, нито че е съществувал.
Афифе кима, но погледът ѝ остава прикован в градината
Али прави всичко възможно да задържи баща си още минута. Момчето говори трескаво, сякаш думите му са въжета, които могат да спрат времето.
– Не знаех, че Канада е толкова далеч – обяснява Али, гледайки баща си с надежда. – Проверихме с кака Хира, цели 11 часа е...
Тарък се усмихва тъжно: – Да, но не е толкова страшно. Заспиваш, събуждаш се и пътуването е свършило.
– В Канада има много езера. И една огромна кула... истински хора могат ли да се качват на нея?
Тарък усеща отчаяния опит на детето да спечели време: – Да, качват се. Виждал съм я. Но трябва да тръгвам вече, Али, иначе ще изпусна самолета.
– Знам, но чакай... там се говори и английски, и френски, нали? – Али не спира, очите му преливат от мъка.
Отстрани Хира прошепва на Орхун: – Не спира да говори, само и само баща му да не тръгне...
Орхун мълчи, но челюстта му е стисната. Афифе наблюдава сцената от прозореца, а гневът ѝ расте с всяка изминала секунда.
– Аличо, трябва да тръгвам – казва Тарък с натежало сърце. – Обещавам да ти се обадя веднага щом кацнем.
Когато Тарък прави първите стъпки към изхода, лицето на Али помръква. Тарък спира, не можейки да понесе тази гледка. – Недей така... ако правиш така, няма да мога да тръгна. Виж, обичам те много. Ямур също те обича. Усмихни се малко, хайде...
Али се опитва, но очите му са пълни със сълзи. И тогава Орхун прави нещо, което никой не очаква. Той пристъпва напред и казва тежко:
– Можеш да тръгнеш с баща си, ако искаш...
Настъпва пълна тишина. Хира и Али гледат Орхун, невярвайки на ушите си.
– Наистина ли мога? – гласът на Али е едва доловим.
– Ако искаш – да – потвърждава Орхун с кимване.
– Няма ли да ми се сърдиш?
– Няма... защото искам да си щастлив. Искам да си много щастлив.
Хира се спуска до Али: – А ще можем ли и ние да идваме в Канада?
– Разбира се! – казва Орхун. – Понякога ние ще ходим, понякога Аличо ще идва тук. Искаш ли да тръгнеш, момчето ми?
Али кима с грейнало лице. Орхун и Хира го гледат с болезнена нежност – знаят, че домът ще опустее без него. Орхун прави знак с глава: „Хайде“.
– Татко! – извиква Али и хуква след баща си.
Тарък се обръща, сълзите вече се стичат по лицето му, и прегръща тичащото към него дете. Хира поглежда към Орхун с насълзени очи: – Толкова се радвам за него... знам, че го искаше с цялото си сърце. Но част от мен... част от мен е разбита. Тази мъка ме задушава...
– Ще дойда с теб, татко! – вика Али. – Ще бъда със сестра си. Вуйчо ми позволи!
Тарък е в шок. Той поглежда към Орхун, който само кима мълчаливо: – Али може да прави каквото поиска...
Лицето на Тарък сияе от благодарност. През това време горе, зад прозореца, Афифе едва си поема дъх от ярост.
– Какво става там? Защо го спряха? Защо Али още е с него? – съска тя.
Когато вижда как Орхун подава ръка на Тарък и я стиска, кръвта на Афифе нахлува в главата ѝ. – Как можеш, Орхун! Как можа да стиснеш ръката на този негодник! Как! – лицето ѝ се изкривява от ужас и гняв.
– Оценявам го истински – казва Тарък на Орхун, стискайки ръката му. – Не знам как стигнахме дотук, но ти благодаря.
Нева се усмихва лукаво в ъгъла – нещата започват да се подреждат според нейните интереси.
– Сега ли тръгваме, татко? – пита нетърпеливо Али.
– За съжаление, не веднага, Али – обяснява Хира. – Трябва да се уредят някои документи. Но не тъгувай, скоро ще си при сестра си.
– Трябва ни паспорт, виза, пълномощно... – добавя Орхун. – Ще направя всичко възможно да приключим процедурите бързо.
– Аз ще изчакам – казва Тарък на сина си. – Ще изпратя леля ти Мелек и Ямур със самолета, а аз ще остана тук, докато всичко е готово. През това време те ще подготвят стаята ти. Става ли?
– Става! – Али сияе.
Горе Перихан гледа невярващо: – Изглеждат толкова щастливи... Афифе, разбираш ли какво се случва, за бога?
Тарък се сбогува с всички и си тръгва, а Перихан въздъхва с облекчение: – Е, поне той си замина. Отърва се, Афифе. Честито.
Афифе обаче се отдръпва от прозореца с лице, на което е изписана ледена решимост. Тя знаеше, че това не е краят – това беше началото на една война, която щеше да разтърси имението до основи, но тя не подозираше, че решението на Орхун току-що бе отворило врата, която никой не можеше да затвори.
Тарък си отива, а в градината остава едно преобразено дете. Али сияе, сякаш цялото слънце на Истанбул се е събрало в очите му. Хира и Орхун стоят до него, опитвайки се с всички сили да не спукат розовия балон на щастието му, въпреки че душите им кървят.
– Трябва веднага да си събера багажа, како Хира! – вика развълнувано Али, подскачайки около нея. – Няма да мога да взема всичките си играчки, нали?
Хира го поглежда с майчинска нежност, борейки се с буцата в гърлото си: – Ще отделим само тези, които обичаш най-много, тях ще вземеш. Другите ще останат тук и ще те чакат. Ще си играеш с тях, когато ни идваш на гости.
– Добре, но ще взема принадлежностите си за рисуване. Не мога да ги оставя!
– Можеш да ги вземеш, мило... Но мисля, че там ще ти купят нови и още по-хубави.
– Толкова съм развълнуван! – гласът на Али звънти из градината. – За първи път ще се кача на самолет! Чудя се какво е чувството да си толкова високо... да летиш?
Докато Али бърбори неуморно, Орхун потъва в спомените си. Пред очите му, като на филмова лента, преминава целият им общ път. Първата им среща, когато Али беше просто едно бедно дете, продаващо кърпички на улицата... Думите на баба Фатма на смъртния ѝ одър: „Той е твоя вуйчоо! Твоята кръв, твоят живот!“ Орхун си спомня деня, в който го учеше да кара колело. Спомня си собственото си обещание: „Аз чаках баща си дълго, но ти няма да чакаш, Аличо. Няма да изпращаш никого, няма да чакаш никой да се върне. Всички, които обичаш, ще бъдат до теб...“
И най-важният миг – когато Али за първи път го нарече „вуйчо“ и се втурна в обятията му. Тогава Орхун повярва, че най-после е намерил семейство. А сега... сега самият той му отваряше вратата, за да си тръгне.
Хира забелязва, че Орхун е изгубил почва под краката си и не чува въпросите на детето. Тя нежно го връща в реалността: – Мисля, че ще ти хареса много, Аличо. Нали, Орхун?
Орхун се сепва, изтръгвайки се от спомените си. Поглежда към племенника си и кима бавно: – Да... мисля, че ще ти хареса.
Но в главата му отекват съвсем други мисли. „Първо обаче ще трябва да изкачим най-високата планина пред нас...“ – казва вътрешният му глас, докато погледът му неволно се насочва към прозорците на имението, където Афифе стои като разярена лъвица.
Орхун е решен. Челюстта му се стяга, а в очите му се чете желязна воля: „Ще се боря срещу всички и всичко, за да те направя щастлив, Аличо. Каквато и да е цената.“
Слънцето все още гали градината, но Орхун вече усеща ледения дъх на задаващата се буря. Той трябва да спечели време и най-вече – да отдалечи Али от епицентъра на труса, който предстои.
– Муса! Ела за момент – извиква Орхун с глас, който не търпи отлагане.
Муса се отзовава мигновено, притичвайки към тях с обичайната си готовност: – Тук съм, зетко! Казвай.
– Поиграйте малко в градината с Али. Забавлявайте се.
Али веднага изпада в лека паника, очите му се разширяват: – Но, вуйчо, трябва да си събирам куфара! Нали се разбрахме?
Орхун поставя ръка на рамото му, опитвайки се да влее спокойствие в малкото му сърце: – Не е нужно да бързаш толкова. Нали ти казах – първо имаме някои важни неща за уреждане. После ще съберем багажа заедно, обещавам.
Хира бързо се намесва, за да подкрепи думите му и да разсее съмненията на момчето: – Точно така, Аличо. Преди да заминеш, прекарай малко време с батко си Муса. Поиграйте си за последно.
Муса гледа ту едните, ту другите, видимо объркан от внезапната новина: – Разбира се, че ще играем! Но я ми кажи... къде ще пътуваш? Хайде, разказвай по пътя!
Докато двамата се отдалечават към дъното на градината, Орхун се обръща към Хира. Лицето му е като изсечено от камък, а погледът му е прикован в прозорците на имението.
– Майка ми ще вдигне огромна буря... – проговаря той тихо, почти през зъби. – Не искам Али да бъде в центъра на този ураган.
Хира усеща как нервите ѝ се опъват като струни. Тя прехапва устни, а в очите ѝ се чете истинска тревога: – Може би трябва да ѝ кажеш по-внимателно? Знаеш я... ако го чуе внезапно, кръвното ѝ може да скочи. Трябва ли да действаме толкова рязко?
Орхун я поглежда, а в очите му се чете решимост, която не познава компромиси: – Нямаме време за заобикалки. И без значение колко нежно го поднеса, майка ми пак няма да го приеме. Затова нека се изправим пред нея веднага!
Хира го хваща за ръката, впивайки пръсти в дланта му, сякаш се опитва да почерпи от неговата сила или да му даде своята. Те тръгват към входа на имението – двама души, готови да влязат в бърлогата на лъва.
В хола на имението въздухът е тежък, сякаш всеки момент ще прехвърчат искри. Афифе седи на дивана като съдия, а Нева и Перихан са заели позиции зад нея, впивайки любопитни погледи във вратата. Щом Орхун и Хира прекрачват прага, господарката изригва.
– Какво беше това в градината преди малко? – Гласът на Афифе е остър като бръснач. – Не трябваше дори да го пускаш да припари до къщата! Как можеш да стискаш ръката на това чудовище? Как изобщо се докосна до него, как позволяваш още да е близо до Али?
Хира застива, ударена от жестокостта на думите ѝ. Орхун обаче не трепва. Той фиксира майка си с леден поглед, който казва, че този път нищо няма да го спре.
– Прави се точно това, което е необходимо за доброто на Али – отсича Орхун, а гласът му е спокоен и решителен. – И без значение какво казваш, аз ще продължа да правя това, което смятам за правилно за него.
Афифе скача от мястото си, лицето ѝ е изкривено от гняв: – Мисля, че си забравил коя съм! Аз съм негова баба! Знам какво е добро за него точно толкова добре, колкото и ти! Онзи човек видя Али достатъчно, има ли смисъл да разтягаме това повече?
– Това не е достатъчно за Али – прекъсва я Орхун, без да променя тона си. – Както казах... ще продължа да правя това, което считам за правилно.
Той прави крачка напред и нанася удара, който Афифе най-малко е очаквала:
– Али заминава за Канада с баща си. Отсега нататък той ще живее там, с баща си и сестра си. През лятото, по празниците, по време на ваканциите...
Очите на Афифе се разширяват от ужас. Тя залита назад, сякаш е получила физически удар. Ръцете ѝ започват да треперят, а дъхът ѝ спира.
– Ти... ти съзнаваш ли изобщо какво говориш? – промълвява тя, докато погледът ѝ потъмнява от ярост и недоверие.
Афифе го фиксира с очи, в които искри безумна злоба. Тя не виждаше пред себе си сина си, а предател, който току-що бе подписал смъртната присъда на семейните ценности.
Холът се тресе от крясъците на Афифе, която е изгубила всякакъв самоконтрол. Тя крачи нервно, а гласът ѝ реже като бръснач тишината в имението.
– Докато съм жива... Никой, ама никой не може да отведе Али! – крещи тя, размахвайки ръка към Орхун. – Това никога няма да се случи! Чуваш ли ме? Никога! Как изобщо ти мина през ума да предадеш Али в ръцете на онзи човек? Не мога да повярвам!
Хира, въпреки напрежението, прави плах опит да смекчи ситуацията с добрите си намерения: – Госпожо Афифе, самият Али го иска. Той копнее за това...
– Ти мълчи! – срязва я Афифе, обръщайки цялата си злоба към нея. Погледът ѝ е пълен с отрова, докато посочва Хира с пръст. – Всички беди идват от теб! Ти си причината за всичко! Ти си тази, която влезе под кожата на сина ми и напълни главата му с подобни безсмислици!
Орхун пристъпва напред, препречвайки пътя на майка си. Гласът му е студен и властен, но все още запазва капка уважение: – Тя няма нищо общо с това. Решението е изцяло мое.
Хира свежда глава, притисната от тежките обвинения, а в очите ѝ се чете огромна тъга. Орхун я поглежда за миг, след което отново фиксира майка си.
– Първо ще се успокоиш. Ще говорим за това по-късно. В такова състояние няма да стигнем доникъде.
– Няма какво да се говори! – изкрещява в отговор Афифе, а лицето ѝ е мораво от гняв. – Този въпрос няма да се повдига повече! Внукът ми няма да ходи никъде. Точка по въпроса!
Орхун я измерва с тежък, безкомпромисен поглед, който вещае, че няма да отстъпи и на крачка от решението си. – Както казах... първо се успокой, после ще говорим.
Той хваща Хира за ръка – здраво и защитнически – и я повежда навън от стаята. Афифе остава в центъра на хола, задихана от ярост, но в тишината, която остава след тях, се усеща, че тя тепърва започва своята война. Пътят на Али към Канада изглеждаше отворен, но в сенките на имението Афифе вече подготвяше капана, от който нямаше измъкване.
Фатих и Джейлян работят в кол центъра. Джейлян попада на агресивен клиент, който я обвинява и я нарича „глупава“. Тя се опитва професионално да обясни ситуацията, но е на ръба на сълзите.
Фатих не издържа – взема слушалките и остро поставя клиента на мястото му, след което затваря телефона. Джейлян се притеснява, че ще ги уволнят заради поведението му.
Фатих защитава постъпката си – според него трябва да останат хора, дори когато са служители. За да се успокоят, предлага да излязат за малко въздух въпреки работното време. Джейлян първоначално отказва, но накрая се съгласява.
Кенан влиза в офиса със съсипано изражение и съобщава, че е уволнен без обяснение. Фатих се възмущава от несправедливостта.
Малко след това пристига и Нуршах – тя също е уволнена. И на нея не ѝ е дадена причина. Става ясно, че ситуацията е подозрителна и вероятно не е случайност.
Нуршах разговаря с Есра по телефона и разбира истината: майка ѝ е настояла да бъде уволнена.
Тя предполага, че същото се е случило и с Кенан. Афифе Демирханлъ използва връзките си, за да им затвори всички професионални врати. Семейството осъзнава, че това е целенасочен натиск.
В дома на Кенан напрежението расте. Нуршах е убедена, че майка ѝ няма да спре, докато не ги пречупи.
Кенан се опитва да намери нова работа чрез познат, но получава отказ. Хората се страхуват да се противопоставят на фамилията Демирханлъ. Реалността е ясна – никой не иска да рискува позицията си заради тях.
Кенан избухва от безсилие. Основната му тревога е Нефес – без стабилна работа те могат да дадат коз в ръцете на Музафер, която чака възможност да отнеме детето.
Музафер става свидетел на напрежението и използва ситуацията. Тя подчертава, че Кенан е без работа и дисквалифициран адвокат, поставя под съмнение неговия характер и го обвинява в проблеми с гнева.
Нуршах се опитва да смекчи ситуацията, но Музафер открито намеква, че Нефес не бива да расте в среда с „агресивен баща“.
Кенан губи самообладание, макар и да се опитва да се контролира. Музафер заявява, че ще ги наблюдава по-често. След като си тръгва, напрежението остава високо, а Нуршах и Фатих се опитват да успокоят Кенан.
