В предния епизод на турския сериал „Плен“: Тарък води дъщеря си и съпругата си да се срещнат с Али. Орхун и Хира наблюдават Али, докато той прекарва време със семейството си, и забелязват, че той е по-щастлив, отколкото някога са го виждали.
НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 2, епизод 200 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 16:00 часа по bTV.
Орхун и Хира наблюдават Али, докато той прекарва време със семейството си, и забелязват, че той е по-щастлив, отколкото някога са го виждали. Но посещението скоро приключва и те трябва да се върнат в Канада. На Али му е трудно да се сбогува с новото си семейство и той е обзет от тъга.
За да го утеши, Тарък обещава да води сестра си всеки летен сезон, а Орхун обещава да го заведе на посещение в Канада. Али обаче осъзнава, че натовареният график на вуйчо му прави това обещание трудно за изпълнение.
Междувременно Кенан и Нурша намират работа, но ентусиазмът им бързо угасва, докато се борят да се адаптират.
Всичко за турския сериал „Плен“
⬇ По-подробно в редовете по-долу ⬇
Слънцето залива парка, където детският смях оглася въздуха. Али, Ямур, Тарък и Мелек са се впуснали в игра, подхвърляйки си топка. Изглеждат като всяко щастливо семейство, далеч от бурите на миналото.
Али размахва ръце, очите му искрят от вълнение: – Хайде, хвърли я насам!
Тарък спира, подпрял ръце на коленете си, едва си поема дъх: – Но аз се уморих...
Мелек избухва в смях, гледайки съпруга си с нежност: – Деца, баща ви има нужда от почивка.
– Вие продължавайте, аз ще почина малко, става ли? Хайде... – Тарък хвърля топката към децата с последна сила и се насочва към пейката.
Мелек изважда кърпичка и я подава на Търък, докато той се отпуска до нея. Погледът му е прикован в играещите деца, уморен и потен.
– Вземи това. – казва тя тихо.
Тарък я поглежда с вълнение: – Благодаря ти. Виж ги само... разбират се толкова добре, нали?
Мелек кима замислено: – Да, истина е, че кръвта на вода не става...
– Сякаш са заедно от години. – добавя той, попивайки челото си.
В този момент Ямур не успява да улови топката, изпратена от Али. Кълбото излита извън очертанията на парка и се търкулва към оживеното платно. Али, воден от детския си импулс, хуква след нея.
– Спри! Аз ще я взема! – крещи малчуганът.
Тарък и Орхун, който наблюдава отстрани, едновременно забелязват опасността. Топката е на пътя, а Али тича право към връхлитащия автомобил. Търък скача, изпреварвайки всички, докато Орхун се впуска след племенника си с пресекнал дъх.
– Али! – крещи Тарък.
– Аличо! Аличо! – гласът на Орхун трепери от ужас.
Точно когато Али се навежда да вземе топката, една кола надува клаксон и набива спирачки с оглушителен стържещ звук. Без да се замисли и за секунда, Търък се хвърля пред автомобила, сграбчва момчето и го изтегля в последния миг. Колата спира на сантиметри от тях.
Орхун забавя ход, краката му омекват от гледката. Пред очите му е човекът, когото е презирал, прегърнал сина си.
Тарък спуска Али на земята, ръцете му все още треперят: – Синко, добре ли си? Внимавай, много ме изплаши...
Шофьорът изскача от колата, пребледнял като платно: – Детето добре ли е? Съжалявам, изскочи отникъде!
– Слава на Бога, добре е... – отвръща Търък, притискайки момчето до себе си.
Хира се приближава към Орхун, цялата разтреперана от преживения шок: – Господ го опази...
Орхун нежно я хваща за рамото, спирайки я, но погледът му остава прикован в Търък и Али. Гласът му е необичайно равен, лишен от обичайната острота: – Добре е... Нищо сериозно не се случи. Видя ли как Търък скочи пред колата?
Стената, която Орхун е изграждал срещу Търък в продължение на години, започва да се пропуква. Спомня си думите на Али: „Той не ме нарани... Добър човек е. Разказа ми приказка, стопли ми мляко.“ Спомня си грейналото лице на детето, когато видя баща си. Спомня си и гласа на Мелек: „Тарък е много трудолюбив, много добър баща и страхотен съпруг...“
И накрая – образът на Търък, който се хвърля срещу връхлитащата кола, без да му мигне окото, за да спаси Али.
Гневът в очите на Орхун угасва, заменен от тежко осъзнаване. Пред него стоят Търък, Али, Мелек и Ямур – една картина на истинско семейство, в която той вече не вижда врагове.
Паркът е притихнал, сякаш и природата усеща тежестта на раздялата. Али стои срещу Тарък, Мелек и Ямур, а зад него, като невидима опора, са Орхун и Хира. Въздухът е наситен с неизказани думи и закъсняло разкаяние.
Мелек подава ръка на Хира с топла усмивка: – Беше ми изключително приятно да се запознаем. Надявам се скоро да се видим отново.
Али пристъпва към малкото момиче, очите му преливат от благодарност: – Благодаря ти, че доведе сестра ми.
Той прегръща Ямур толкова силно, сякаш се опитва да навакса всички изгубени години в една прегръдка. Ръцете му не искат да я пуснат. – До скоро... Ще ти се обадя по-късно.
Тарък прекъсва момента, а гласът му трепери, докато очите му се пълнят със сълзи: – Разбира се, че ще се чуете. Край на разделите! – Той се опитва да стои изправен, да бъде силен пред сина си, въпреки че сърцето му се къса. – Всъщност, ще довеждам сестра ти всяко лято. А когато пораснеш, ти ще идваш при нас. Разбрахме ли се?
Али кима мълчаливо, а Тарък добавя с надежда: – Оттук нататък винаги ще бъдем заедно.
Али не издържа и се хвърля в обятията на баща си. Тарък го притиска до себе си, вдишвайки аромата му, след което едва се откъсва. Той се обръща към Орхун и Хира, претегляйки ги с поглед, пълен с признателност.
– Искрено оценявам това, което направихте днес... Не можете да си представите колко ценни бяха тези два часа за мен. Благодаря ви за разбирането.
Орхун кима едва забележимо – жест на мълчаливо съгласие и приемане на благодарността.
– Лек път – пожелава му Хира с мек глас.
– Приятно ми беше, госпожице Хира... господин Орхун... – казва Мелек, а Орхун отговаря само с кратко „И на нас“, придружено от леко кимване.
Тарък целува Али по косата за последно: – Бог да те пази, синко. Ще се видим пак, обещавам. – Очите му отново пълнят, но той извърща глава, за да не види детето слабостта му. – Да тръгваме.
Те поемат по алеята, но стъпките на Тарък са тежки. Той постоянно се обръща назад, фиксирайки Али с болезнен поглед, сякаш иска да запечата образа му в съзнанието си. Накрая не издържа и извиква през рамо: – Обичам те, синко!
Али стои неподвижен, изпращайки ги с поглед, докато фигурите им не изчезват в далечината. Орхун и Хира наблюдават мълчаливо това горчиво сбогуване.
Хира въздъхва тежко, прекъсвайки тишината: – Изобщо не ми се прибира вкъщи...
Орхун улавя мисълта ѝ веднага: – И на мен!
– Да направим нещо тогава? – оживява се тя.
Орхун поглежда към Али: – Искате ли да отидем до аквариума?
Двамата очакват радостен възглас, но Али остава безмълвен, загледан в земята.
Хира веднага сменя тактиката, опитвайки се да разсее облаците над главата на момчето: – Аквариумът е чудесна идея, но ако Али иска, можем да отидем на плажа и да събираме камъчета. Какво ще кажеш?
Двамата впрягат всички усилия да го включат в плана, да върнат усмивката му, но Али не вдига глава. Гласът му звучи кухо и безцветно: – Няма значение.
Орхун и Хира се споглеждат, усещайки горчивината, която се е загнездила в душата на детето. Раздялата е оставила дълбока рана, а пред тях се простира Истанбул – огромен, шумен и безразличен към малките човешки драми, докато слънцето бавно започва да залязва над Босфора.
Брегът е пуст, а вълните се разбиват лениво в пясъка, опитвайки се да отмият тъгата от лицето на малкото момче. Хира, Орхун и Али крачат бавно край морето, търсейки утеха в шума на прибоя.
Хира се опитва да разчупи леда, показвайки шепа разноцветни камъчета: – Намерихме наистина вълшебни камъни, нали, Аличо?
Орхун я подкрепя, стараейки се гласът му да звучи бодро: – Много е приятно да се събират камъни на този плаж. Кажи ми следващия път, когато решиш да дойдеш.
Хира поглежда момчето с надежда: – Какво мислиш, Аличо? Дали да кажем на вуйчо ти, когато пак дойдем тук?
Али обаче дори не трепва. Погледът му е забит в хоризонта, там, където небето се слива с морето. Орхун повдига вежди, имитирайки лека обида: – Изглежда, че не съм много желан в тази компания...
Хира спира и нежно докосва рамото на детето: – Аличо, добре ли си?
Умът на Али е далеч, при човека, който току-що си замина. Гласът му е тих и накъсан: – Исках да попитам татко... в кой точно град живее в Канада. Забравих да го направя.
Орхун веднага се намесва, опитвайки се да запълни празнината: – Може да питаш мен.
Али вдига очи, в които за миг просветва искрица: – Ти знаеш ли?
– В Торонто – отговаря Орхун уверено.
Детето обаче отново свежда глава и се затичва към самата ивица, където водата среща брега.
– Цялото му щастие изчезна – въздъхва Хира, гледайки след него. – Друг път щеше да те моли на колене да дойдеш с нас, а сега...
Орхун поглежда към пленника си с тъжен поглед: – Преди ние бяхме целият му свят. Но сега той знае, че на другия край на земята има баща и сестра. Ще свикне... с времето.
– Може и да свикне, но съм сигурна, че вече няма да бъде същият – прекъсва го Хира с тъга в гласа. – Част от ума му, част от сърцето му винаги ще бъдат там, в Канада. По-добре ние да свикнем с тази мисъл.
Орхун наблюдава страдащото момче, а в очите му се чете трескаво търсене на изход. "Трябва да има нещо, което мога да направя за теб, Аличо. Но какво? Какво..." – преминава като ехо в съзнанието му.
Двамата стоят неподвижни, докато вятърът развява косите им, а пред тях едно дете се опитваше да подреди разбития си свят, без да подозира, че съдбата тепърва щеше да му поднесе най-трудния избор.
Вечерният мрак е обгърнал имението, а тишината в коридорите е подтискаща. Нева излиза от стаята си и се засича с Хира, Орхун и Али, които тъкмо се прибират. Лицата им са тъжни.
Нева ги претегля с престорена загриженост: – Добре дошли.
Хира само кима мълчаливо, а Орхун отговаря сухо: – Благодаря.
Нева пристъпва към момчето, протягайки ръка, сякаш иска да го помилва, но в очите ѝ се чете студен пресметливост: – Али, мило дете! Добре ли си? Изглеждаш ми малко блед... Да не се разболееш?
Али вдига към нея очи, пълни с неподправена тъга, и проговаря с тъжен глас: – Татко си тръгва...
Хира нежно го хваща за рамото, искайки да го предпази от любопитните погледи: – Да вървим в стаята ти.
Тримата отминават, оставяйки Нева сама в коридора. Маската на загриженост веднага пада от лицето ѝ, заменена от гримаса на ярост. Тя поглежда след тях с леден, пронизващ поглед.
– По дяволите! – съска тя под носа си, а юмруците ѝ се свиват. – Защо това хлапе не се разкара! Щях да отнема най-големия коз от ръцете на онова нищожество...
Нева стои неподвижна в полумрака, а в главата ѝ вече се ражда нов, още по-мрачен план. Тя нямаше да се откаже, докато не види Хира сломена, дори ако трябваше да използва болката на едно дете като оръжие.
Стаята на Али е притихнала в полумрака на нощта. Момчето се отпуска на края на леглото си, а раменете му са отпуснати под тежестта на тъгата. Хира тръгва към него, за да го утеши, но Орхун я спира с едва забележим жест, сякаш казва: „Остави това на мен“.
Орхун присяда до племенника си, а гласът му звучи твърдо и решително: – Ние също ще отидем в Канада. Не е нужно да чакаме те да ни гостуват.
Али вдига глава, а в очите му за първи път от часове светва истинско вълнение: – Наистина ли?
Орхун потвърждава с топъл поглед, а Али вече е нетърпелив: – Кога можем да тръгнем? Може ли още утре?
Думите му предизвикват неволна усмивка по лицата на Орхун и Хира.
– Баща ти още не си е заминал, Аличо – нежно го прекъсва Хира. – Те тръгват утре.
– Добре. А ние кога тръгваме? – не мирясва малчуганът.
– Ще подредя служебните си ангажименти, ще говорим с баща ти и ще направим план – обяснява Орхун, докато Али попива всяка негова дума. – Обещавам ти, ще организираме пътуването възможно най-скоро. А сега трябва да поработя малко.
Орхун излиза, оставяйки след себе си надежда.
Хира се настанява до Али с усмивка: – Видя ли как вуйчо ти веднага намери правилното решение?
Но въпросите в главата на Али не спират: – Како Хира, колко часа се пътува до Канада?
– Не знам точно... Хайде да проверим в интернет – Хира бързо изважда телефона си и започва да пише. – Виж сега, Аличо... ако има директен полет от Истанбул, се пътува 11 часа.
– Единадесет часа? – възкликва Али, а лицето му помръква. – Толкова е много...
– А ако полетът е с прекачване – продължава да чете Хира, – времето се удължава. Може да отнеме и цели 24 часа.
Али свежда поглед, отчаян от мащабите на света: – Значи е много далече...
Хира кима съчувствено. Али става, отива до шкафа си и изважда голям атлас на света. Разгръща го трескаво на леглото: – Ще потърся Торонто на картата.
– Добре, нека погледнем заедно – Хира се навежда над страниците.
– Ето, това е Канада... – Али посочва с пръстче огромната територия, опитвайки се да открие заветния град.
– Точно така, а ето тук е и Торонто – помага му Хира.
– Гледай, и там си имат море! – възкликва Али.
– Не е море, Аличо, виж – езеро е... – Хира чете името от картата. – Казва се езерото Онтарио.
– А къде е Турция? – гласът на детето трепери от любопитство.
– Турция е тук, вдясно на картата – Хира му показва познатите очертания.
Али прокарва пръст през целия атлас, измервайки разстоянието: – Между нас има цял океан... Наистина е страшно далече.
– Независимо, че е далече, Аличо, вуйчо ти каза, че ще отидем – опитва се да го окуражи тя.
– Но вуйчо има толкова много работа... Няма да можем да ходим често – въздъхва момчето, проявявайки неочаквана за възрастта си зрялост.
Хира го прегръща през раменете: – Вуйчо ти винаги намира време за теб, не се тревожи. Искаш ли да разгледаме още малко? Виж колко много езера има в Канада?
– Виж, и тук има езеро! – Али отново се ентусиазира, посочвайки синьо петно на картата.
– Да, и то е съвсем близо до Торонто – усмихва се Хира, виждайки как пламъкът в очите му се завръща.
Али придърпва атласа към себе си, сякаш в страниците му се крие ключът към всичко, което му липсва. Хира го наблюдава, а сърцето ѝ се свива от гледката на това малко, изгубено дете.
– Аличо... Късно е вече... Нека оставим картата за утре, става ли? – Хира внимателно взема атласа от ръцете му, опитвайки се да сложи край на това мъчително вълнение.
Тя го завива нежно и целува по челото: – Хайде, време е за сън. Сънувай красиви сънища, Аличо. Лека нощ.
– И на теб... – отвръща той тихо, затваряйки очи под нейния поглед.
Хира излиза от стаята, затваряйки вратата тихо след себе си. Но в момента, в който стъпките ѝ заглъхват в коридора, Али отваря очи. В погледа му няма и следа от сънливост – само една обсебваща мисъл.
Али се измъква от леглото, отива до бюрото си и грабва атласа заедно с малко фенерче. Сгушен под одеялото, той отново разгръща страниците, а лъчът светлина прорязва тъмнината, спирайки се върху огромната територия на Канада.
– Какво ли е там всъщност? – прошепва Али, докато пръстчето му треперещо се плъзга по картата.
Той не знаеше, че това далечно място щеше да се превърне в неговото спасение или в най-голямата му болка, но едно беше сигурно – духът му вече беше отлетял през океана, а малката стая в имението му се струваше по-тясна от всякога.
Орхун е потънал в документите, а светлината на настолната лампа подчертава умората, изписана на лицето му. Хира чука на вратата и влиза в кабинета.
– Още ли не си приключил? Работиш от часове. – Гласът ѝ е мек, изпълнен със загриженост.
Орхун вдига глава и разтрива очите си: – Не усетих кога мина времето.
– Сигурно си много изморен.
– Не чак толкова, но си права... по-добре да оставя всичко за утре. – Той я фиксира с проницателен поглед и веднага усеща напрежението у нея. – Какво има? Изглеждаш разстроена.
В този момент Афифе се приближава към вратата на кабинета. Тя застива в сянката на коридора, попивайки всяка дума на Хира.
– Ти каза, че той ще свикне... – започва Хира с горчивина, – но в главата на Али няма нищо друго, освен баща му. Умът му е само в това как ще замине за Торонто...
– Орхун каза истината, ще свикне! – Гласът на Афифе разрязва тишината като острие.
Хира застива на място. Господарката влиза в стаята с ледено величие, а погледът ѝ претегля Хира с нескрито презрение.
– Никой не трябва да забравя, че онзи човек отвлече Али! – продължава Афифе, а тонът ѝ става все по-остър. – Внукът ми влезе в болница заради него. – Тя се обръща директно към Хира, пронизвайки я с очи. – Тарък може да заблуди само теб с фалшивото си поведение. Но Орхун и аз знаем много добре, че на него не може да се вярва.
Орхун прекъсва майка си, опитвайки се да овладее ситуацията: – Има ли нещо конкретно, за което дойде?
– Дойдох, за да кажа, че този въпрос трябва да бъде приключен възможно най-скоро! – отсича Афифе. – Не искам да се споменава повече. Днешната среща беше пълна нелепост, но както и да е... стореното – сторено. Да гледаме в бъдещето. Името на онзи човек повече няма да се произнася в тази къща!
Афифе изрича думите си като присъда, обръща се и напуска стаята с величествена походка, оставяйки след себе си тежка, задушаваща тишина. Хира и Орхун остават сами.
Нуршах търси работа онлайн и безуспешно се опитва да се свърже с Кенан. Когато той пристига в офиса с притеснено изражение, тя се страхува, че се е случило нещо лошо. Напрежението се оказва напразно – Кенан съобщава, че е намерил работа и започва още същия ден.
Малко след това Нуршах също получава обаждане – приета е на работа във фирмата на Есра. Радостта е споделена. Фатих и Джейлян пристигат и поздравяват двойката. Всички празнуват новото начало, а малката Нефес се радва на доброто настроение.
На следващия ден след като оставят Нефес в училище, Кенан и Нуршах вървят към новите си работни места. И двамата са притеснени, но се опитват да се подкрепят.
Разделят се на едно кръстовище, което шеговито наричат „Кръстовище на раздялата“, но после го преименуват на „Кръстовище на срещите“ – символ на това, че винаги ще се връщат един към друг.
Фатих и Джейлян работят в кол център и се сблъскват с трудни клиенти. Фатих губи търпение и реагира остро, което създава напрежение между него и Джейлян. Тя се опитва да остане професионална и го предупреждава да бъде по-внимателен.
Вечерта всички се събират отново. На повърхността денят е бил „добър“, но умората и напрежението личат. Докато Нуршах и Джейлян приготвят вечеря, Кенан признава пред Фатих, че денят му е бил много тежък. Чувства се не на място и несигурен в новата среда, но решава да търпи заради Нефес.
В кухнята Нуршах също се пречупва. Новата работа я е задушила – атмосферата, хората, това, че е далеч от Кенан. Тя обаче решава да не споделя това с него, за да не го натоварва. И двамата поотделно стигат до едно и също заключение – трябва да издържат заради дъщеря си.
Нефес неволно чува част от разговора. Кенан омаловажава тревогите си и я уверява, че всичко прави за нея. Детето разказва с ентусиазъм за училището и предлага да отидат в увеселителен парк до училището.
Семейството и приятелите решават да отидат всички заедно – момент на лекота и надежда след тежкия ден.
На следващата сутрин, по пътя към работа, Кенан признава на Нуршах, че е излъгал – първият му ден е бил катастрофален. За негова изненада тя също признава, че се е чувствала по същия начин.
Двамата осъзнават, че са крили болката си, за да се предпазят взаимно. На „Кръстовището на срещите“ те си обещават да преминат през трудностите заедно – този път по-уверени и открити.
