Във сезон 2, еп.19 на турския сериал „Плен“: Любовта на Орхун към Хира се разкрива още по-силно. Той се опитва да ѝ помогне да опознае по-добре себе си, да спре да се страхува и да започне да живее пълноценно.
НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 2, епизод 20 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 15:00 часа по bTV.
Аслъ започва да прилага зловещия си план в действие. Благодарение на Аслъ, Хира става неволен свидетел на думите на Перихан, която в пристъп на отчаяние я обвинява, че е убила дъщеря ѝ – Еда.
Обвинението е като удар. Хира е съсипана, тя не може да повярва, че е направила това.
Забравеното минало я връхлитат. Хира вижда лицето на мъжът, който я е измъчвал.
Объркана и съсипана, тя напуска имението без цел и посока. На улицата, изтощена и сломена, Хира припада.
В същото това време Орхун притеснен я търси и най-накрая я намира.
Хира му признава какво си е спомнила...
Всичко за турския сериал „Плен“
В градината Али си играе с количките, а Аслъ прави вид, че са се занимава с него, но постоянно поглежда часовника си. Погледът ѝ често се насочва към входната врата на имението, сякаш очаква нещо... или някого. На верандата, Афифе седи с отнесен поглед, потънала в мисли, докато Халисе се опитва да убеди Перихан да си вземе лекарствата.
– Много хубав цвят има тази – отбелязва Аслъ, сочейки една от количките на Али.Али, който вече държи друга, ентусиазирано отговаря:– Но на мен тази ми харесва повече!
В този момент се връщат Орхун и Хира. Али скача на крака, очите му блестят от радост.
– Вуйчо и кака Хира се прибраха! - крещи радостно той и тича към тях, и прегръща Хира развълнуван. – Добре дошли! Толкова ми липсвахте!
– И ти на нас – отвръща Орхун с усмивка.
Аслъ се насилва да се усмихне. Вътрешно кипи от завист и ревност, но не го показва.
– Добре дошли – казва с престорена любезност.
Орхун и Хира кимват с благодарност. Хира се навежда и подава шепа камъчета на Али.
– Аличо, събрахме ги за теб с чичо ти. Стават ли за рисуване? Виж ги.
Али ги разглежда с възторг.
– Перфектни са! Благодаря! – сияе от щастие Али.
На верандата, Афифе оставя чашата си, става с високо вдигната глава и се обръща към Халисе като ѝ казва, че се качва в стаята си и нарежда да ѝ донесе там чая. Но преди да се отдалечи, вижда погледа на Перихан – пълен с омраза, вперен в Хира. Това я кара да се обърне към Халисе и ѝ нарежда да прибере Периха в къщата. Халисе се съгласява с кимване. Аслъ също забелязва гневния поглед на Перихан. Аслъ се замисля и влиза след тях.
Действието прескача. Вътре, в салона, Перихан седи в кресло, погледът ѝ е закован върху Хира, която още е в градината с Али и Орхун. Очите ѝ пламтят от омраза. Аслъ се приближава бавно, като хищник, който усеща слабостта на жертвата си.
– Искам да я удуша с ръцете си! Ще я удуша! Убийцата! – шепне яростно Перихан.
Аслъ пристъпва към Перихан като си мърмори под нос.
– Не ми оставихте друг избор…
Сяда до Перихан, уж да я утеши, но по очите ѝ разбираме, че е намислила нещо.
–Как сте, г-жо Перихан? Сигурно се чувствате по-добре. Всичко отново си е на мястото – имението е спокойно. Хира отново е господарката на дома. Орхун е щастлив, Али също. Всички продължават живота си…
Аслъ внезапно спира, преструвайки се, че се е усетила какво казва.
– О!! Извинете ме! Какво говоря! Еда я няма! Разбира се, не всеки може да продължи живота си. Моя е вината. Разбира се, че не.
Мускулите на лицето на Перихан започват да се стягат. Очите ѝ се навлажняват от мъка и гняв. Аслъ говори още по-меко, уж ѝ съчувства:
– Жал ми е за вас. Никой не трябва да бъде подлаган на изпитания чрез децата си. Толкова е трудно… Да преживееш такава болка... Но, виждате ли, животът за другите продължава. Ето, Хира, продължава смело напред!
Тези думи отприщват гнева на Перихан. Тя започва отново да говори несвързано:
– Мразя я. Мразя я. Мразя я! Тя уби дъщеря ми. Тази убийца уби Еда! Убийца! Убийца!
Аслъ седи до нея мълчаливо, а по устните ѝ се плъзва лека, лукава усмивка.
Играта едва започва.
Действието се пренася в градината, където Али с интерес разглежда камъчетата, които Орхун и Хира му донесоха. В ръцете му се откроява едно по-голямо, гладко и сиво камъче.
– Този е хубав! И това тук също... Но този най-много ми харесва – възкликва Али с ентусиазъм.
– Много се радвам, че ти харесва – казва Хира с топъл глас.
Али повдига очи към нея и пита с искрен интерес:
– Какво да нарисуваме на него?
Без да се замисли много, под влиянието на прекрасния ден, прекаран с Орхун, Хира отговаря спонтанно с усмивка:
– Да нарисуваме море, а на другия може да нарисуваме велосипед. Какво ще кажеш?
–Добре! – съгласява се развълнуван Али.
Погледът на Орхун се насочва към Хира. Осъзнава, че картините, които тя подсъзнателно описва, не са случайни. С усмивка и лека закачка в гласа той предлага:
– А може да нарисувате и принцеса паднала в морето!
Хира замръзва. Изведнъж осъзнава какво е казал и какво означават думите му. Докато Орхун гледа Хира с любов, Хира се смущава и се изчервява.
Али изведнъж казва, че е ожаднял. Хира казва, че ще му донесе вода и бързо тръгва към къщата. Орхун я следи с поглед, без да откъсва очи от нея. Али го поглежда и пита:
– Чичо, русалката има ли дълга коса?
Погледът на Орхун не се отклонява от Хира.
– Да. Много дълга – отговаря Орхун като се възхищава на Хира, която точно в този момент влиза в къщата.
Аслъ вижда Хира да влиза и се обръща театрално към Перихан:
– Какво казахте, не разбрах... Кой?
– Убийца! Уби дъщеря ми! Взе живота на моята Еда! Убийца! Хира уби дъщеря ми!
Хира се вцепенява. Очите ѝ се разширяват от шок. За миг не разбира какво се случва. Асъ̀л, отстрани, наблюдава внимателно – планът ѝ работи. С хладна решителност продължава:
– Успокойте се, госпожо Перихан! Взехте ли си лекарствата? Г-жа Афифе ще се ядоса като чуе!
Но Перихан не спира:
– Убийца! Убийца! Уби дъщеря ми! Взе живота ѝ! Цялата е в кръв! Хира е убийца! Чу ли, Хира? Нека всички да чуят! Хира е убийца!
Хира е шокирана от чутото. Асъл съзнателно избягва погледа ѝ, но вътрешно ликува. Тя е постигна своето – Хира чу всичко.
Хира тичешком тръгва нагоре по стълбите и влиза в стаята си. Изглежда разстроена и съсипана. Очите ѝ са пълни със сълзи.В главата ѝ отеква гневният и болезнен глас на Перихан – глас, който сякаш се врязва в съзнанието ѝ: Убийца! Хира е убийца! Тя уби дъщеря ми! Убийца! Хира е убийца!
Хира започва да плаче неудържимо. Затваря очи, а в съзнанието ѝ изплува онзи ужасяващ момент – моментът, в който Перихан нахлу в стаята при нея и искаше да я удуши като повтаряше, че Хира е убийца. Споменът изчезва и Хира се чуди, дали наистина е направила това. Тогава си спомня, думите на Муса: „Не се страхувай... Госпожа Перихан не е на себе си. Загубата на дъщеря ѝ я съсипа. Затова реагира така.“
Споменът отшумява, но Хира изглежда още по-безпомощна. Още един спомен нахлува в ума ѝ – този път е свързан с Орхун. „Имам отговор на всичко, което си спомняш. Каквото и да е – трудно, болезнено, тъжно... Каквото и да се случи, първо ела при мен. Не се страхувай да споделиш, да питаш. Имам отговор за всичко.“
Хира отново шепне на себе си, объркана и смазана: – Наистина ли съм го направила? Но... не си спомням.
Слага ръце на главата си, а гласът на Перихан отново избухва в съзнанието ѝ: – Нека всички да чуят! Хира е убийца! Тя уби дъщеря ми!
Хира започва да крачи бавно из стаята. Поглежда в огледалото и среща собственото си отражение. В този момент рязка болка пронизва главата ѝ.
Хира се втурва към каната с вода. Ръцете ѝ треперят силно и не успява да я задържи. Водата се разлива на масата.
Тогава нов спомен я връхлита – край басейна, когато Орхун я измъчва. Вижда мъжка ръка, която държи маркуч с вода, усеща натиска. След това моментът, когато той я хвърля в басейна. Лицето му е замъглено. Хира се мята в студената вода, задъхана и уплашена. Тя се връща в настоящето като се хваща за главата и затваря очи, сякаш иска да изтрие всичко, което си спомня.
В градината Орхун и Али продължават да разглеждат камъчетата. В този момент Орхун обръща поглед към къщата, сякаш усеща, че нещо се е случило с Хира. Али посочва двете камъчета и пита на кое от тях да нарисува русалката.
Въпреки че мислите на Орхун са заети от Хира, той поглежда към Али и посочва едно от камъчетата.
Хира излиза на балкона сякаш иска да избяга от собствените си мисли, от спомените, които я задушават.
– Боже! Боже, как ще се измъкна от този кошмар? Коя съм аз? Моля те, Боже, помогни ми! – шепне тя.
Приближава се до края на балкона поглежда към градината. Там вижда Али, който си играе, и до него – Орхун. В същия миг в главата ѝ отново е пронизаната от остър спазъм, който я кара да притисне слепоочията си.
Хира отново си спомня. Отначало не вижда ясно – всичко е мъгливо. После образът започва да се избистря. Хира се дави, водата я притиска, не може да си поеме въздух. И тогава... тогава вижда ясно – Орхун. Той е този, който я хвърля в басейна.
Споменът се разпада. Настоящето се връща с цялата си жестокост.
Хира отваря очи. Осъзнава, че в онези болезнени спомени, които си е спомнила, е бил Орхун.
– Той е! Той ми го е причинил! Той е!
Гледа към Орхун с ужас в очите. Не разбира. Главата ѝ се клати в отрицание, дишането ѝ се ускорява.Тя не може да повярва, че Орхун е човекът, който я е измъчвал така жестоко.
Хира се връща в стаята разплакана. Хира е толкова ужасена от това което си спомни, че не знае какво прави.
– Той беше този, който ме измъчваше! Аз го видях. Спомням си. Това не беше никой друг! Боже! О, Боже!
В същото това време Орхун все още разглежда камъчетата заедно с Али в градината. Той е замислен, сякаш е усетил нещо. Погледът му се премества към балкона на стаята им с Хира..
В същото това време Хира се опитва да се успокои. Напълва чашата с вода, а ръцете ѝ треперят. Тя отпива глътка. Чашата се изплъзва от ръката ѝ и се разбива на парчета. Хира е уплашена и не знае какво да прави.
Действието отново се пренася в градината.
– Защо кака Хира още я нама? Много съм жаден – казва Али и поглежда към къщата с нетърпение.
Орхун също започва да се тревожи.
– Не знам… Хайде да видим дали не е в кухнята? – предлага той, взима събраните камъчета и подава ръка на Али. – Вземаме ги с нас. Хайде.
Двамата се отправят към кухнята.
Междувременно Хира слиза по стълбите, изглежда не на сее си. Очите ѝ са пълни със сълзи, дишането ѝ е накъсано. Когато стига до входната врата, се залюлява. Хваща се за близкия парапет, за да не падне. После, макар и замаяна, отново тръгва към вратата. Асъл вижда как Хира напуска къщата и на устата ѝ проблясва злокобна усмивка.
Действието се пренася в кухнята на имението. Орхун и Али са в кухнята. От Халисе Орхун разбира, че Хира не е идвала в кухнята. Притеснен Орхун тръгва да я търси.
В същото това време още един спомен връхлита Хира – моментът, в който Орхун насочва пистолет към нея в Еритрея. После друг – как държи маркуча за вода като оръжие.
В този момент Гонджа се връща от пазар и виждайки в това състояние Хира, спира изненадана.
– Г-жо Хира, добре ли сте? – пита с тревога Гонджа.
Хира обаче не отговаря. Тя просто иска да се махне и се отдалечава.
– Г-жо Хира… г-жо Хира! – провиква се Гонжа отново, но Хира не реагира. – Не изглежда добре. Да не е станало нещо? Ще кажа на г-н Орхун, за всеки случай – решава Гонжа и забързва към къщата.
В хола Асъл разгръща списание с доволно изражение. Идва Орхун, видимо напрегнат, очите му обхождат пространството.
– Какво има? Търсиш Хира ли? – пита Асъл с престорена незаинтересованост
Орхун кимва.
– Може да е горе. Видях я преди малко да се качва – казва тя, знаейки много добре, че това е лъжа.
Орхун тръгва нагоре, а камерата се приближава към лицето на Асъ̀л. По него пробягва хищна усмивка.
– Търси я цял ден, ако искаш – прошепва тя и отново се вглежда в списанието доволна.
В спалнята е празно. Подът е осеян със стъкла. Орхун пристъпва внимателно и се спира.
– Какво си си спомнила? – прошепва си той, усещайки, че нещо лошо се е случило.
Веднага напуска стаята.
Хира върви по улицата край имението. Изглежда объркана, с разрошена коса и празен поглед. Не знае къде отива, просто се движи напред. Изведнъж я пронизва силна болка в главата. Хваща се за слепоочието, спира и се подпря на близката стена. Масажира челото си, а след миг сякаш отново си припомня целта си – трябва да се махне. Тръгва отново.
На стълбите вътре в имението Орхун се спуска с бързи крачки. Среща иконома и го спира рязко.
– Къде е Хира?
Шевкет пребледнява от напрежението в гласа му.
– Аз… не съм я виждал, господине.
Орхун се изправя още по-настръхнал:
– Събери всички. Веднага!
Шевкет кимва и тръгва, точно когато Асъл влиза, престорено загрижена:
– Нещо случило ли се е, Орхун? Хира горе ли?
Орхун я поглежда студено, а точно тогава задъхана влиза Гонжа с торби в ръце.
– Г-н Орхун! Г-н Орхун, г-жа Хира… излезе – съобщава задъхана Гонджа. – Прибирах се от магазина и я видях да излиза. Беше… уплашена. Извиках я, но… сякаш не ме чу. Просто си тръгна. Помислих си, че трябва да ви кажа.
Орхун се напряга още повече:
– Накъде отиде? Към горичката ли?
– Не. През портата!
Орхун не чака повече. Излиза бързо. Асъл също напуска стаята. От горния етаж бавно се спуска Афифе. Поглежда към вратата, през която Орхун изчезва.
Хира е малко по-далеч от имението. Въпреки това нейното уплашено, паническо и тревожно поведение продължава. Главата ѝ отново е пронизана от силна болка. Тогава очите ѝ се затварят. Тя отново си спомня онези моменти. Моментите, когато Орхун я хвърли в басейна /момента, в който Орхун я измъчваше.
Тя притиска силно ръце към главата си, сякаш се опитва да облекчи болката си, но болката е много силна, тя не може да издържи повече, струва ѝ се, че ще припадне. След това Хира пада на земята и бавно губи съзнание.
Междувременно Орхун излиза от имението с бързи крачки. Оглежда се наоколо с надеждата да види Хира. Спира един мъж и го пита, но той поклаща глава. Орхун продължава да върви. Изведнъж, в далечината, забелязва жена, облечена в дреха с цвета на дрехата на Хири. Тя завива по една уличка. Орхун се затичва след нея с надежда. Но когато я настига и я поглежда в лицето, разбира, че се е заблудил.
– Извинявайте – казва разочаровано.
Тъкмо тръгва към следващата уличка, когато инстинктивно се обръща. И тогава я вижда – Хира лежи на земята. Без да се колебае, той се втурва към нея, пада на колене и я взема в прегръдките си.
По-късно, в имението, пред вратата на спалнята на Орхун и Хира стоят Орхун и лекарят, който току-що е прегледал Хира.
– Няма нищо сериозно, г-н Орхун – казва спокойно лекарят. – Изглежда е било лек припадък. Нещо явно го е предизвикало. Дали си е спомнила нещо?
– Не знам. Не бях там – отвръща притеснен Орхун.
– Тя трябва да си почива – продължава лекарят. – Физически и психически. Да се чувства в безопасност. Не я оставяйте да се напряга. И най-важното – нека не се насилва.
Орхун кимва в знак на съгласие.
– Надявам се скоро да се възстанови.
– Благодаря ви – отвръща тихо Орхун.
Докторът си тръгва, но Орхун остава на място, погълнат от тревога. Погледът му е прикован към вратата, сякаш мислите му са вътре при Хира.
В същото време, в хола на имението, Асъъл и Афифе седят една срещу друга. Обстановката е напрегната. Афифе е неспокойна, а Асъл се преструва на спокойна, макар че вътрешно е разкъсвана от яд, че планът отново ѝ се е провалил, отново не успя да се отърве от Хира.
Хира седи на леглото и плаче тихо, свита на леглото. Орхун влиза и се приближава до нея. Хира не чува влизането на Орхун.
– По-добре ли си? – пита видимо разтревожен Орхун, а Хира се стряска уплашена.
Тя не казва нищо и обръща глава.
– Какво се е случило? – пита Орхун.
Хира не казва нищо. Тя е много разочарование от това, че си е спомнила, че Орхун е този, който я е измъчвал, затова се страхува се и не отговаря.
– Слушай, ако не говориш, няма да решим нищо. Спомни ли си нещо? Някой каза ли ти нещо?
Хира продължава да мълчи.
–Помниш ли, че ти казах да дойдеш първо при мен, независимо от всичко?
–Защо го направи? – пита Хира като не поглежда към Орхун. –Аз убийца ли съм? Недей да отричаш! Чух ги докато си говорят! Убила съм някого! - Докато Орхун изглежда изненадан от последните думи на Хира, тя поглежда Орхун в очите и продължава. –Кого съм убила? Кажи истината!
Хира отново избухва в сълзи.
–Ще ти разкажа всичко, което се случи. Но моля те, първо се успокой – моли я Орхун.
–Казах ти, че нашата история имаше трудно начало. Виж...
Орхун прави крачка, за да се приближи, но Хира се отдръпва.
–Не се приближавай до мен! Искам да бъда сама! – заявява Хира.
–Не! Не и когато си в това състояние! – заявява уверено Орхун. –След като си чула това, трябва да разбереш през какво сме преживели!
–Не! Ти ще ме излъжеш като Есин. Не искам повече да чувам нищо от никого! – плаче Хира.
Орхун обаче не отстъпва, независимо какво казва Хира.
–Трябва да ме чуеш! Изслушай ме!
Орхун придърпва стола до леглото и сяда на него.
–Всички ме лъжат, защото не помня нищо! Но аз си спомних – продължава да плаче Хира.
–Какво си спомни? – пита Орхун.
Хира осъзнава, че не може да се крие и като гледа към него признава.
–Ти… Бил си ти!
–За какво говориш? – не разбира Орхун.
–Този, който ме измъчваше… бил си ти! Спомних си!
Хира плаче с глас, а Орхун разбира какво се е случило.
Кенан влиза ядосан в кантората на Нуршах. Щом го вижда, тя става разтревожена от бюрото си. Кенан ѝ подава телефона и казва ядосано:
– Гордей се с това, което направи!
Нуршах взима телефона от ръката му и когато прочита какво пише, изглежда съсипана.
– Много съжалявам, че поставих теб и Нефес в такава ситуация. Г-н Рашит не постъпи правилно днес. Ще оправя нещата! – обещава Нуршах.
Въпреки това Кенан не се успокоява. Обвинява я, че заради нея няма да може да вижда дъщеря си. Нуршах е дълбоко разстроена и отново се извинява. Кенан взима телефона си от ръцете ѝ и ясно ѝ заявява да не се меси никога повече в неговите работи. След това излиза гневен от кантората, оставяйки Нуршах със сълзи в очите. Джейлян се опитва да я утеши, но Нуршах ѝ обяснява, че именно тя е дала идеята на Рашит – да отидат в полицията и да поискат ограничителна заповед, ако възникнат проблеми. Според нея всичко се обърква заради това, което е направила.
Кенан се връща в кантората и се захваща да пише заявление до висшия съд с искане за отмяна на ограничителната заповед.
Действието се пренася в дома на Рашид. Нефес седи на дивана, прегърнала коленете си, като притиска към гърдите си плюшено мече, което ѝ е останало от Мерием. В стаята влиза Афет с чист чаршаф в ръка. Поглежда Нефес с отвращение.
– Момиче! Ставай, хайде да постелем този, докато изсъхнат.
Нефес става, а Афет нетърпеливо и небрежно постила чаршафа върху леглото.
– Само не се напикавай пак, ясно ли ти е?
Нефес изглежда засрамена.
– Не съм искала…
– Не ме интересува, ще стискаш! Ако пак се напикаеш, ще те накарам сама да го переш!
Афет забелязва играчката в ръцете на Нефес.
– Какво е това? Голямо момиче си вече. Как не те е срам да си играеш с такива неща? Дай ми го!
Афет грубо грабва мечето от ръцете на момичето и го хвърля встрани. След това излиза от стаята с отвращение. Нефес е на път да се разплаче, тича към мечето, вдига го и го прегръща силно.
В същото време Кенан разбира, че дежурният съдия във висшия съд е негов преподавател от университета, но също така разбира, че той надали ще отиде в съда, защото майка му е паднала и си е счупила крака и в момента е с нея в болницата. Кенан взема молбата и потегля в болницата, за да се опита да накара съдията да отмени заповедта, въпреки че няма никакви доказателства. Докато Кенан говори със съдията се появява Нуршах.
– Какво правиш тук? – пита изненадан Кенан.
Нуршах го поглежда, сякаш иска да му каже „изчакай“, после се обръща към съдията.
– Тук съм, за да поискам отмяна на ограничителната заповед, господин съдия. Имам доказателства.
Тя подава телефона си на съдията. На екрана има снимки, на които Кенан прегръща дъщеря си Нефес.
– Тези снимки може да се окажат достатъчни. Но всъщност – аз самата съм най-голямото доказателство. Моите свидетелски показания са важни – тя спира за момент, – защото аз съм бившият адвокат на отсрещната страна. И ви моля да одобрите отмяната на заповедта.
Кенан е изненадан. Съдията проявява интерес. Нуршах продължава, като поглежда към Кенан.
– Делото стигна до тук заради моите грешки. Другата страна изопачи фактите. Разбрах, че съм сгрешила спрямо г-н Кенан. Заради мен той беше разделен от дъщеря си. А сега има и ограничителна заповед. Вие видяхте снимките – сигурна съм, че и сам ще стигнете до извода колко грешно е било това решение.
Емре поглежда към Нуршах, после към заявлението. Без да покаже емоции, вади химикалка и подписва документа за отмяна на заповедта.
Действието прескача. Кенан спира колата си до Нуршах, която чака автобус.
– Не чакай автобуса. Отиваме на едно и също място, качвай се – казва Кенан.Нуршах го поглежда с недоумение.– Това сега твоят начин ли е да ми благодариш?Кенан не крие раздразнението си от думите ѝ.– Моля? Да не би да си направила нещо, за което трябва да ти благодаря? Всичко, което се случи, е заради теб, май си забравила.Думите му ядосват Нуршах, тя кипва.– Много мило от твоя страна, направо ме разчувства! Но благодаря! Ще си взема автобуса!– Както искаш – отговаря той с безразличие и докато потегля си мърмори под нос. – Инатливата госпожица, голямата работа!
Нуршах гледа как Кенан потегля и си говори ядосана.
– Дивак! Нямало за какво да ми благодари! Погледни го! Поне аз си признавам грешката, опитвам се да я поправя! А той е просто дървена глава! В този момент минава друга кола, не забелязва локвата пред Нуршах и я облива с вода.– Ох! – възкликва тя, поглежда се – цялата е мокра.– Не можеше ли по-бързо да караш? – ядосано казва след него Нуршах.
Кенан, който не е отишъл далеч, вижда прогизналата адвоката в огледалото за задно виждане. Не издържа и се връща обратно. Спира до нея.
– Качвай се – заповядва Кенан.Нуршах му хвърля многозначителен поглед.– Няма нужда. Благодаря. Ще се оправя сама.– Не чакай автобуса! Не можеш да стигнеш до офиса пеша оттук!Нуршах поглежда мокрите си дрехи. Знае, че Кенан е прав – не може да се качи така в автобус. – Само защото съм принудена! – казва Нуршах.
Качва се в колата и затваря вратата. Кенан натиска газта, и колата потегля.
Кенан кара по пътя, когато изведнъж забавя скоростта и отбива встрани. Слиза от колата и проверява дясната задна гума.
– Саво това ни липсваше! – изрича ядосано той.Междувременно Нуршах също излиза от колата.– Какво стана? – пита тя.– Гумата... спука се! – отвръща раздразнено Кенан.– А сега какво ще правим? – пита Нуршах, докато той се насочва към задната част на колата.– Ще я сменим. Какво друго да правим?
Кенан отваря багажника, вади крика и го подава на Нуршах.
– И какво да правя с това? – пита изненадана тя.
Кенан я поглежда с лека ирония:
– Не се страхувай. Дадох ти го само да го държиш. Няма да те карам да сменяш гумата.
Нуршах се намръщва:
– Не ме е страх! Освен това съм за равенството във всяка сфера. Ще я сменя, ако се наложи!
Кенан донася резервната гума и се усмихва:
– Тогава ще ми помагаш, еманципирана госпожице!
С увереност и решителност Нуршах отговаря:
– Разбира се! Само кажи какво да правя – заявява Нуршах.
