В предния епизод на турския сериал „Плен“ Ще успее ли Хира да докосне последната струна в сърцето на Орхун, или гневът му след срещата ѝ с Тарък ще разруши доверието помежду им завинаги? Една тайна рисунка в имението и едно неочаквано почукване на хотелската врата ще променят правилата на играта, поставяйки началото на най-трудните пет минути в живота на баща и син.
НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 2, епизод 193 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 16:00 часа по bTV.
Орхун и Хира водят Али, за да се види баща си. Тарък показва на сина си снимка на сестра му. След това Орхун казва на Тарък насаме, че това е последният път, когато вижда Али, и че е получил ограничителна заповед срещу него.
Хира не е съгласна с решението на Орхун, но той я моли да не се намесва, като казва, че не вярва на Тарък и че е по-добре за Али да не го вижда повече. Той вярва, че това ще осигури по-безопасно бъдеще за детето.
Тарък се обажда на Орхун и му признава поражението си, като му казва, че напуска страната и заминава завинаги за Канада. Но в имението се ражда нова интрига: какво ще предприеме Нева, когато разбере, че Тарък си тръгва без детето?
Заради намесата на Афифе, Нуршах и Кенан губят правото си да практикуват като адвокати.
Нуршах се изправя пред майка си и ѝ заявява, че каквото и да прави, няма да ѝ позволи повече да контролира живота ѝ.
Всичко за турския сериал „Плен“
⬇ По-подробно в редовете по-долу ⬇
Тарък се навежда към Али, а в погледа му се чете такава безгранична мъка и копнеж, че въздухът в стаята натежава. Той поглежда сина си, сякаш се опитва да навакса всяка изгубена секунда.
– Казах ти го още в болницата, но искам да го чуеш отново – започва Тарък с мек, бащински глас, който трепери от вълнение. – Ако знаех, че си жив, никога, ама никога нямаше да те оставя. Винаги щях да бъда до теб. Защото ти си мой син... Искаш ли да видиш снимка на сестра си?
Али слуша искрените думи на баща си, застинал на място. Тарък усеща, че времето му изтича и всяка минута е ценна, затова отчаяно се опитва да пробие стената около детето. Той изважда телефона си и намира снимка на дъщеря си.
– Погледни... това е сестра ти – казва той и подава телефона на Али.
Момчето, което до този момент държи главата си наведена, бавно вдига очи към екрана. Върху лицето му се прокрадва плаха усмивка. Виждайки това, надеждата на Тарик пламва и той започва да му показва още снимки на момиченцето, говорейки с неподправена нежност.
– Тя много иска да те види, знаеш ли?
Али най-после събира смелост и поглежда баща си право в очите. – Как се казва? – пита той плахо. Тарък грейнава, виждайки любопитството в очите му: – Ямур. Харесва ли ти?
Али кима едва забележимо: – Да. Хубаво име.
– Тогава имам изненада за теб. Почакай за момент... – казва Тарик, забелязвайки как погледът на Али е прикован в екрана.
Той бързо изважда портфейла си и изважда от него хартиена снимка на дъщеря си. – Я да видим какво имаме тук... – промълвява той и подава снимката на сина си. – Тази е за теб. Можеш да си я задържиш.
Али поема снимката с плахи ръце. Той се взира в лика на сестра си, а на лицето му разцъфва искрена усмивка – първият истински мост между баща и син е изграден.
В коридора на хотела времето тече по различен начин за Хира и Орхун. Докато тя се опитва да улови всеки миг на нежност, Орхун стои като вкаменен, приковал поглед в процепа на вратата. Изражението му е нетърпеливо, почти враждебно. Хира усеща как напрежението в него расте и прави плах опит да смекчи ситуацията.
– Не се тревожи – казва тя, докосвайки го едва доловимо. – Направи нещо много добро, Орхун.
Той запазва ледено мълчание. Хира отново поглежда към Али и Тарък през вратата, а очите ѝ се навлажняват от вълнение. – Виж само колко е щастлив... – добавя тя с глас, преливащ от нежност.
Орхун дори не трепва. Вместо отговор, той отново поглежда към часовника си. Гласът му пресича надеждите ѝ като остър бръснач: – Времето изтече!
Хира се сепва и тръгва бързо към стаята, препречвайки му пътя: – Може ли да останат още съвсем малко? Моля те...
Но Орхун вече е прекрачил прага. Хира го следва отчаяно, усещайки, че мигът на спокойствие е безвъзвратно изгубен.
В стаята идилията се разбива на парчета, след като Орхун нахлува, Али мигновено скрива снимката зад гърба си, сякаш е хванат в престъпление. Лицето на Тарък, допреди малко озарено от мир, се вкаменява.
– Времето свърши! – отсича Орхун, а тонът му е толкова остър, че Али неволно се свива.
Хира гледа детето с тъга и протяга ръка към него. Но Орхун не оставя място за догадки: – Тръгваме! Веднага!
– Хайде, Али... – казва тихо Хира.
Орхун обаче не се помръдва. Той фиксира Тарък със смразяващ поглед и казва на Хира: – Изчакайте ме отвън. Идвам след малко.
Хира кима нервно и излиза с детето. Щом остават сами, Орхун пристъпва заплашително към Тарък. – Това бяха последните пет минути, в които виждаш това дете! – казва той, а думите му падат тежко в стаята.
Лицето на Тарък помръква: – Какво искаш да кажеш?
Вместо отговор, Орхун вади сгънат лист от джоба си и го подхвърля пред него. Тарик разгръща хартията и очите му се разширяват от шок. – Ограничителна заповед? – изкрещява той, гледайки Орхун с истински ужас. – Как можа да направиш това? Как можа да ми го отнемеш отново?
В коридора на хотела Хира и Али се отдалечават от вратата и спират в края, очаквайки Орхун. Хира се опитва да прикрие безпокойството, което разяжда душата ѝ, и полага усилия да звучи спокойно пред детето.
– Е, как беше? – пита тя нежно. – Хареса ли ти да си поговориш с баща си?
Али кима с цялата невинност, на която е способно едно дете. След това бърка в джоба си и изважда снимката на малката Ямур. Подава я на Хира с ръце, които леко треперят от вълнение. – Виж... това е сестра ми. Казва се Ямур.
Гласът на момчето прелива от гордост и неочаквана радост. Хира поглежда първо към снимката, а после към Али, чието лице най-после е озарено от щастие. – Прекрасна е, Али – казва Хира през сълзи. – Толкова много прилича на теб!
Али се усмихва широко, но в същия миг забелязва фигурата на Орхун, който излиза от стаята и се приближава към тях с гневна физиономия. Усмивката на детето моментално угасва. Обзет от внезапен страх, той рязко издърпва снимката от ръцете на Хира и я скрива дълбоко в джоба си.
Хира наблюдава реакцията му с натежало сърце. Обхваща я тъга – боли я да вижда как Али се страхува от човека, който трябва да бъде негова опора.
Орхун спира пред тях, а гласът му реже като острие: – Тръгваме! Веднага!
Хира го фиксира за миг с укорителен поглед, но не казва нищо. Тя само кима и хваща здраво малката ръчичка на Али.
Орхун е потънал в мрачни мисли, когато Хира влиза в хола на имението. Лицето ѝ все още сияе от емоцията на срещата.
– Али беше толкова щастлив – започва тя с мек глас. – Отдавна не бях го виждала такъв. Срещата с баща му му подейства като елексир. – Тя спира за миг, поглеждайки го плахо. – Как ще организираме следващата среща?
Орхун вдига очи и я фиксира с поглед, който не обещава нищо добро: – Следваща среща няма да има!
– Моля? – Хира застива, сякаш ударена от гръм. – Не разбирам...
– Бях съвсем ясен – отсича Орхун със студен, делови тон. – Извадих ограничителна заповед от съда. Този човек никога повече няма да може да доближи Али, когато си поиска.
Хира е в шок. Решението му я оставя без дъх: – Но аз мислех... мислех, че след като видя колко щастлив беше Али, ще погледнеш на нещата по-позитивно.
– Али е достатъчно щастлив с нас! – прекъсва я той остро. – Нима мислиш по друг начин?
– Не става въпрос за това...
Орхун продължава, без да повишава тон, но всяка негова дума тежи като камък: – Точно за това става въпрос. Али е в безопасност и е истински щастлив тук. Докато Тарък се върти около него, не знаем какво може да се случи. Ако вярвах, че той наистина може да бъде щастлив с баща си, нямаше да се колебая и секунда. Но този човек е ненадежден. Той ще разстрои Али, ще го нарани. Не мога да поема такъв риск. Нищо в живота на детето няма да се промени! – добавя той решително. – Моля те, спри да настояваш. Али е малък, в крайна сметка ще забрави за този човек.
Хира го поглежда с ужас, сякаш не вярва на ушите си: – Човекът, когото наричаш „този човек“, е неговият баща, Орхун! Освен това Али вече го видя. Каквото и да правим, той не може да го забрави! Не можеш просто да пренебрегнеш чувствата му... нещата не работят така.
– Тази дискусия е приключена! – отрязва той. – Това е най-доброто за Али и точка!
Веднага след това Орхун забелязва колко сломена е Хира и гласът му леко омеква: – Твърде много се измъчваш. Ще видиш, че това е правилното решение. Отиди да си починеш. Денят беше дълъг.
– Не – отвръща тя с накърнено достойнство. – Отивам при Али. Денят беше твърде вълнуващ за него, трябва да се уверя, че е добре.
– Добре, както желаеш. Лека нощ.
– Лека нощ – отвръща Хира.
Орхун се насочва към стълбите, а тя го изпраща с дълъг, замислен поглед.
Орхун е станал рано и вече е потънал в работа, когато на вратата се чува колебливо почукване.
– Влез – отсича той, без да вдига глава.
На прага се появява Хира. Лицето ѝ е бледо, уморено и тъжно. Щом я вижда обаче, суровото изражение на Орхун се смекчава в лека усмивка.
– Добро утро – казва тя.
– Добро утро – отвръща той, но веднага забелязва състоянието ѝ. – Изглеждаш изтощена. Не спа ли снощи? Ела, седни.
Хира се приближава към бюрото, пренебрегвайки загрижеността му. Тя няма намерение да губи време в празни приказки. – Имам нещо да ти кажа, но искам да ме изслушаш докрай, без да възразяваш.
Орхун прави лек жест с ръка, предусещайки накъде бие разговорът, но Хира е настоятелна: – Моля те! Да, не можах да спя. Не виждам изход... Цяла нощ мисля за тази ограничителна заповед.
Орхун се размърдва неспокойно на стола си, видимо раздразнен, че темата отново е на дневен ред. – Вече говорихме за това, Хира...
– Моля те, изслушай ме! Заради мен! – прекъсва го тя отчаяно. Орхун въздъхва и се отпуска назад, давайки ѝ знак да продължи. – Това ще съсипе Али. Досега той не познаваше баща си, нямаше представа кой е той, но оттук нататък...
Изведнъж телефонът на Орхун извибрира върху бюрото. Името на екрана кара мускулите на челюстта му да се стегнат. Той обръща дисплея към Хира: – Той е. Звъни ми. – Орхун вдига рязко, гласът му е пълен с ненавист. – Какво искаш?
Хира го гледа с умоляващ поглед, надявайки се на капка смирение, но чува само гласа на Тарък от другата страна на линията: – Победи, Орхун Демирханлъ! Успя да разделиш баща от син. Купих си билет и си тръгвам. Защото не ми остави никакъв избор...
По лицето на Орхун се изписва ледено удовлетворение. Той затваря телефона равнодушно, без да каже и дума повече. Хира го фиксира, опитвайки се да разчете какво означава това мълчание. – Какво стана? Какво каза той?
Орхун вдига ръка, сочейки ѝ да изчака, и веднага набира друг номер. – Салих... Онзи, Тарък... каза, че се връща в Канада. – Той слуша внимателно за миг. – Провери дали наистина е купил билет. Веднага!
В същото време Нева, притаена зад вратата, попива всяка дума със затаен дъх.
– Дръж ме в течение – завършва Орхун и оставя телефона.
– Господин Тарък си заминава ли? – пита объркано Хира, а в гласа ѝ се долавя искрена тъга.
– Така каза.
– Значи просто си тръгва... – казва тя със свито сърце.
Зад вратата Нева е извън себе си от ярост. Този развой на събитията не влиза в плановете ѝ. Тя продължава да подслушва, стиснала юмруци.
– Защо правиш това? – избухва Хира. Орхун я поглежда неразбиращо. – Ти самият си бил лишен от баща като дете! Ти, трябва да знаеш какво е да си лишен от бащина любов! Нима искаш Али да мине през същия ад, през който си минал ти?
Но Орхун остава непреклонен. Решението му е взето и нищо на света не може да го разколебае. – Този път темата наистина е приключена. Тарък заминава. Али ще продължи живота си точно там, където го спряхме.
Хира застива, покосена от неговата решителност. В коридора Нева изсъсква под нос, потънала в злоба: – Проклятие! Тарък си тръгва без Али. Идиот! Трябва да направя нещо... веднага!
Али стои сам в стаята си, вперил поглед в снимката на малката Ямур, когато на вратата се чува почукване. Момчето сепнато свива ръка и скрива ценната хартийка под завивките. На прага се появява Нева, чието лице е маска на фалшива загриженост.
– Здравей, мило момче! – казва тя с меден глас.
Али само кима с глава, без да пророни дума. Нева се оглежда подозрително в коридора, за да се увери, че никой не я наблюдава, след което влиза и плътно затваря вратата зад себе си. Тя пристъпва към леглото му.
– Как си, Али? Бях толкова притеснена за теб, затова реших да те навестя. Добре ли си?
– Добре съм – отвръща кратко Али, но погледът му е прикован в мястото, където е скрил снимката.
Острите очи на Нева не пропускат нервното движение на ръката му. С бърз жест тя издърпва снимката, преди детето да успее да реагира. – Аа? Коя е тази? Сестра ти ли е?
Али я поглежда колебливо, претегляйки дали може да ѝ се довери, и накрая плахо кимва.
– Много е сладка. И толкова много прилича на теб... – Нева прави пауза, а на лицето ѝ се изписва театрално съжаление. – Ох, Али, толкова ми е мъчно за теб. Никога повече няма да видиш сестричката си.
Али застива, очите му се разширяват от ужас. – Защо? Защо казваш това?
– Баща ти се връща в Канада – казва Нева. – Така че никога повече няма да видиш нито него, нито Ямур. Жалко, наистина жалко...
Очите на Али се пълнят със сълзи, които започват да се стичат по бузите му. Нева го наблюдава хладнокръвно, доволна от ефекта на отровните си думи.
Орхун седи пред лаптопа си, опитвайки се да потъне в цифри и доклади, но концентрацията му е разбита на пух и прах. Той затваря капака на компютъра с досада и се обляга назад, докато в главата му ехти гласът на Хира:
„Защо правиш това? Ти самият си бил лишен от баща като дете! Нима искаш Али да мине през същия ад, през който си минал ти?“
Орхун остава замислен за дълго, взирайки се в тъмнината на кабинета. След това измърморва под нос, сякаш дава на Хира отговора, който не намери сили да изрече пред нея: – Правя го заради Али. Тарък и баща ми не могат да се сравняват! Този човек е опасен, непредвидим...
Той отваря лаптопа отново, решен да сложи край на вътрешните си съмнения. – Направих това, което е правилно – прошепва той почти убедено.
Точно тогава телефонът му иззвънява. Салих, шефът на охраната, търси потвърждение. – Да? – вдига Орхун.
– Господин Орхун, Тарък е купил билет за Канада. Дори е напуснал хотела още тази сутрин.
– Добре – отвръща Орхун и затваря.
По лицето му се разстила изражение на ледено удовлетворение. Той вярваше, че е спечелил тази битка и е отблъснал заплахата завинаги, но не подозираше, че в стаята на Али малката искра на отчаянието, запалена от Нева, вече се превръща в пожар, който никой закон не може да потуши.
Под отровното въздействие на думите на Нева, Али стои на ръба на леглото си, облечено в училищната униформа, но духът му е далеч от класната стая. В очите му се чете непосилна за едно дете тъга, докато гледа снимката на малката Ямур.
В главата му като ехо се връщат думите на баща му от снощи: „Ако знаех, че си жив, никога нямаше да те оставя... Винаги щях да бъда до теб. Защото си мой син.“
Али си спомня нежния жест, с който Тарък му подаде снимката: „Искаш ли да видиш сестра си? Задръж я. Тя много иска да те срещне, знаеш ли?“ „Как се казва?“ – попита тогава той плахо. „Ямур. Харесва ли ти?“ „Да. Хубаво име.“
Докато спомените го измъчват, Хира влиза в стаята. Опитният ѝ поглед веднага улавя, че нещо не е наред – тя вижда как Али стиска снимката и как раменете му са отпуснати под тежестта на някаква тайна.
– Аличо? – промълвява тя и бързо пристъпва към него.
Момчето вдига глава, а в погледа му няма и помен от обичайния детски плам. – Няма да ходя на училище. Не искам.
– Защо, миличък? Болен ли си? – пита разтревожено Хира.
Али свежда поглед към земята и мълчаливо поклаща глава. Хира нежно поставя ръка под брадичката му и го кара да я погледне: – Но ако не отидеш, приятелите ти ще тъгуват за теб. Освен това, днес аз мислех да те закарам. Ще изостанеш с уроците, Али. Нима е нужно това сега?
Детето се предава пред нежността ѝ, макар и без капчица ентусиазъм. Единствената мисъл, че ще бъде с Хира, му дава сили да се изправи. – Добре тогава... да тръгваме.
– Така е по-добре – усмихва се тя, опитвайки се да вдъхне кураж и на двамата. – Облечи си пуловера, аз ще проверя раницата ти.
Хира посяга към чантата му, но сърцето ѝ се свива. Тя вижда, че маската на подчинение, която Али е сложил, крие нещо много по-дълбоко. Тя не подозираше, че в този момент в малката глава на Али се ражда план, който щеше да превърне това обикновено отиване на училище в началото на най-голямата драма за семейство Демирханлъ.
Новината за отнемането на адвокатските им права срива Нуршах напълно. Тя замръзва, не реагира, сякаш светът около нея е спрял. Кенан, Фатих и Джейлан изпадат в паника, опитвайки се да я върнат към реалността. Едва когато Кенан повишава тон, Нуршах се стряска – и рухва в прегръдките му с един болезнен въпрос: „Вече не сме адвокати?“ Сълзите ѝ говорят вместо нея. Кенан се опитва да я успокои, докато гневът на Фатих избухва навън.
Пред офиса Фатих и Джейлан споделят тревогите си – за несправедливостта, за бъдещето, за това какво ще правят Кенан и Нуршах без професията си. Безсилието ги обединява, но и ги оставя с усещането, че предстои още по-тежка битка.
Насаме Кенан се грижи за Нуршах – дава ѝ лекарство и я уверява, че за него най-важното е тя да е добре. Нуршах обаче се обвинява – заради майка си, заради себе си, заради това, че Кенан е изгубил всичко заради нея. Болката ѝ постепенно се превръща в решимост: тя няма да се предаде и ще накара майка си да плати за стореното. Кенан я спира, напомняйки ѝ колко много вече са преживели заедно и че и този път ще намерят изход – ръка за ръка.
Паралелно с драмата, Фериха и Фикрет се опитват да продължат напред с малките радости от живота, но здравословното състояние на Фикрет отново хвърля сянка върху щастието им и буди тревога у Фериха.
Решена да се изправи срещу източника на болката си, Нуршах тайно отива при майка си Афифе. Срещата между тях е ледена и тежка. Нуршах припомня редките мигове, в които се е чувствала обичана, и поставя дипломата си пред майка си като обвинение. С твърд глас заявява, че е загубила професията и мечтите си заради нея, но няма да ѝ позволи повече да контролира живота ѝ. Напуска, без да се обърне, оставяйки Афифе насред гнева и поражението.
По-късно Кенан се опитва да върне усмивката на Нуршах с история от детството си. За миг успява, но болката от предателството на майка ѝ отново изплува. В този момент Фатих и Джейлан се връщат в офиса – всички са потиснати, но заедно.
Междувременно Афет е освободена от ареста и ликува, без да подозира истинската цена. Скоро научава, че Рашит е платил свободата ѝ скъпо – отдал е офиса им на Муалла без наем, за да бъде оттеглена жалбата. Афет кипва от ярост, а Муалла си тръгва доволна, сигурна, че това е само началото.
В края Нуршах отново се самообвинява пред Фатих и Джейлан, но те категорично отказват да я оставят сама. Кенан дори предлага те да си тръгнат, за да не пострадат кариерите им, но двамата настояват да останат – „за добро и за лошо“. Макар реалността да е жестока и бъдещето несигурно, четиримата решават да продължат заедно, знаейки, че истинската битка тепърва започва.
