В предния епизод на турския сериал „Плен“ Орхун забранява на Хира да се намесва в работите на семейство Демирханлъ, но тя отказва да мълчи, когато здравето на Али е заложено на карта. Междувременно Тарък се опитва да спечели доверието ѝ, признавайки грешките от миналото си и я моли за помощ.
НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 2, епизод 192 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 16:00 часа по bTV.
Как ще реагира Орхун, когато вижда Хира и Тарък в градината на болницата? Ще се пречупи ли Хира пред неговия гняв, или ще успее да докосне последната струна в сърцето му, напомняйки за собствените му рани от миналото?
Между една тайна рисунка в имението и едно неочаквано почукване на хотелската врата, правилата на играта се променят. Когато Орхун казва съдбоносните думи „Имаш пет минути“, никой не подозира, че това е началото на буря, която ще преобърне живота на всички.
Междувременно Кенан е временно лишен от адвокатски права.
Всичко за турския сериал „Плен“
⬇ По-подробно в редовете по-долу ⬇
Действието продължава от предния епизод. В дъното на алеята Орхун е застинал като хищник, който наблюдава плячката си. Той не чува думите, но вижда наведената глава на Тарик и напрегнатото изражение на Хира. А Тарък, погълнат от собствената си болка, продължава да излива душата си пред Хира.
– Както казах, направих грешки. Не го отричам – казва Тарък, а гласът му трепери. – Но за името на Бога, кажи ми... как можаха да ми кажат, че детето ми е мъртво? Как може някой да стори такова нещо? Аз съм негов баща. С години не можах да видя сина си... Това е огромна несправедливост към мен, към Нихан и към самия Али!
В този момент Орхун тръгва към тях. Стъпките му са тежки, забързани, всяко негово движение излъчва заплаха. Хира го вижда и застива от нервност. Тарък също усеща присъствието му и инстинктивно се затваря в себе си.
– Какво правиш още тук? – гласът на Орхун е нисък, но властен. – Казахме ти да си вървиш. Защо още не си напуснал болницата?
Хира прави плах опит да смекчи ситуацията:
– Господин Тарък просто...
Но щом среща гневния поглед на Орхун, тя прекъсва изречението си по средата. Маската на жертва пада – тя знае, че в този момент всяко нейна дума ще бъде приета като предателство. Орхун се обръща отново към Тарик, скъсявайки дистанцията помежду им.
– Казвам ти го за последен път – процежда той през зъби. – Махай се оттук, преди да се е случило нещо неприятно. Веднага!
Тарък поглежда към Хира, забелязва колко е разстроена заради него и решава да не влошава нещата. Той се обръща и си тръгва мълчаливо. Орхун хвърля един последен, изпепеляващ поглед към Хира, след което се насочва обратно към входа на болницата с каменна физиономия.
Хира тръгва след него, усещайки тежестта на неказаните думи, които сега стояха като пропаст между тях...
Орхун върви с бързи, яростни крачки, а лицето му е застинало в онази позната маска на гнева, която не вещае нищо добро. Хира едва успява да поддържа неговото темпо, опитвайки се да пробие ледената стена на мълчанието му.
– Нямаше лоши намерения, повярвай ми! – обяснява тя задъхано. – Каза, че просто иска да поговори с мен. Това е всичко.
Орхун не забавя ход, нито извръща глава. Погледът му е фиксиран напред, сякаш Хира я няма.
– В края на краищата, той е истинският баща на Али – продължава тя, упорствайки да бъде чута. – Той е съкрушен от всичко, което се е случило в миналото.
Орхун пренебрегва думите ѝ, сменяйки темата рязко, сякаш разговорът за Тарък е под достойнството му:
– Лекарят каза, че Али може да бъде изписан.
– Лекувал се е, за да преодолее проблема с гнева си! – настоява Хира, игнорирайки неговия опит да я отблъсне. – Женен е, има друго дете...
– Али пита за теб – прекъсва я Орхун.
Хира го настига и хваща за ръката с нежно, но категорично движение. Тя го принуждава да спре и го фиксира с поглед, в който се чете: „Не прави това, не си затваряй очите за истината“. Орхун се обръща към нея, а в очите му пламва решимост, която не търпи възражение.
– Али няма нужда от него! – изригва той, слагайки точка на всякакви по-нататъшни опити за разговор.
Без да изчака отговор, Орхун се откъсва от нея и се насочва към стаята на племенника си. Хира остава сама в средата на коридора, сломена от неговата непримиримост.
Вижте повече
„Плен“, с.2, еп.191: Бащата на Али моли Хира за помощ – какво ще се случи…
Орхун забранява на Хира да се намесва в работите на семейство Демирханлъ, но тя отказва да мълчи, когато здравето на Али е заложено на карта. Междувременно...
Али е изписан. Малкото момче пристъпва плахо на излизане на болницата, притиснато между Орхун и Хира. Орхун стиска силно едната му ръка, сякаш иска да го задържи до себе си, а Хира държи другата с нежността на закрилница. Докато вървят към паркираната кола, телефонът на Орхун иззвънява рязко. Той хвърля бърз поглед към екрана, пуска ръката на племенника си и се отдалечава на няколко крачки, за да проведе разговора си.
В този момент, скрит зад една от колите в далечината, Тарък не отделя очи от сина си. Погледът му е жаден, изпълнен с болка и копнеж. Афифе и Нева излизат веднага след тях, вървейки директно към автомобила с високо вдигнати глави, без дори да погледнат около себе си.
Али се оглежда разсеяно, усещайки нечие присъствие. Изведнъж очите му се срещат с тези на Тарък. Светът за детето спира. Тарък, със застинала на лицето мъка, бавно вдига ръка и маха на сина си – един отчаян жест на сбогуване... или на обещание.
Хира улавя този миг. Тя вижда невидимата нишка, която се опъва между баща и син, и сърцето ѝ се свива от предчувствието за буря. Орхун приключва разговора и се връща при тях с решителна стъпка, без да подозира за проведения безмълвен диалог.
– Хайде, да тръгваме – казва той властно и ги насочва към колата.
Те потеглят, оставяйки Тарък сам на тротоара, но в огледалото за задно виждане Хира все още виждаше неговата самотна фигура.
Завесите са полуспуснати, хвърляйки меки сенки върху бледото лице на Али. Хира и Орхун стоят до леглото му, като стени, които го пазят от външния свят.
– Почини си добре, Аличо – казва Орхун, докато завива внимателно детето. – Не мисли за нищо, не се тревожи за нищо. Разбрахме ли се?
Али не реагира. Той просто гледа в една точка. Орхун се изправя, поглежда към Хира, с поглед в който все още прозира неизстиналият му гняв, и напуска стаята с бърза крачка. Хира остава, но усеща леда в отношението на Орхун, но в този момент само детето има значение.
– Искаш ли да ти приготвя от любимия кекс? – пита тя с надежда да види искрица живот в очите му.
Али кима едва забележимо, а на лицето му се появява бледа усмивка.
– Добре тогава. Спинкай сега. Отивам в кухнята и щом кексът е готов, ще ти го донеса.
Тя се насочва към вратата, когато тънкият глас на Али я спира:
– Како Хира... Един лош баща идва ли в болницата, когато детето му е болно?
Хира застива на прага. Въпросът я заварва напълно неподготвена. Тя се обръща бавно, търсейки думи, които да не наранят никого.
– Видях го, когато излизахме от болницата – продължава Али, а в очите му се чете надежда. – Може би той не е чак толкова лош човек?
Хира преглъща буцата в гърлото си. Тя вижда как маската на послушното дете се пропуква.
– Искаш да го видиш, нали?
– Имам си сестричка... – прошепва Али. – Мислиш ли, че прилича на мен?
– Не знам, миличък. Обикновено братята и сестрите си приличат.
– Дали и тя е любопитна за мен? – Али я гледа с очакване. Хира приближава и нежно гали косите му.
– Разбира се, че е любопитна. Сигурна съм в това.
Лицето на Али внезапно е обхванато от тъга.
– Но сигурно никога няма да я видя... – Той затваря очи, слагайки край на разговора, а Хира излиза от стаята със сърце, натежало от тъга.
В кабинета в имението Орхун е потънал в документи пред компютъра си, опитвайки се да удави мислите си в работа. Кратко почукване прекъсва тишината.
– Влез – отсича той, без да вдига глава.
Хира влиза тихо. Щом я вижда, Орхун затваря лаптопа наполовина.
– Нещо се е случило ли?
Хира не се колебае. Тя знае, че влиза в битка.
– Али... Той иска да опознае баща си и сестра си.
– Не може! – гласът на Орхун реже като бръснач. – Онзи човек не заслужава това!
– Али иска да познава баща си, Орхун! Моля те, опитай се да погледнеш на това от неговата гледна точка!
– И откъде знаеш, че не го правя? – Орхун се изправя, изпълвайки стаята с властното си присъствие.
– Защото ако проявяваше състрадание, нямаше да поставяш такава жестока граница!
– Той е последният човек на света, който заслужава да бъде баща на Али!
Хира не отстъпва. Тя е гласът на детето, което няма право на глас.
– Човекът, за когото говориш, е неговият истински баща, каквото и да е станало! Нещо повече – неговото съществуване е било крито от детето! А сега дори не му даваме шанс да го опознае. Това не ми се струва правилно!
– Нека не разтягаме този случай повече! – Орхун извръща глава, слагайки край на спора.
Хира обаче изстрелва последната си стрела, онази, която знае, че ще уцели право в целта:
– Не ми се сърди, моля те... но в момента се държиш с него точно така, както майка ти някога се е държала с теб!
Орхун замръзва. Думите ѝ са като шамар. В този момент, пред вратата, Нева е застинала и попива всяка дума с отровна усмивка. Щом чува стъпките на Хира, тя тръгва към ателието на Афифе.
Хира излиза, оставяйки Орхун разтърсен и вбесен. Той се опитва да се концентрира върху цифрите на екрана, но в главата му започват да нахлуват призраците на спомените.
(Спомен): Гласът на Тарък отеква в съзнанието му: „За името на Бога, кажи ми, как можаха да ми кажат, че детето ми е мъртво? Аз съм негов баща! Това е несправедливост!“
Орхун затваря папката с трясък. Спомените продължават да го преследват като демони.
(Спомен): Предизвикателният поглед на Тарък пред училището: „Не можеш ли да го приемеш, Орхун Демирханлъ? Тормоз! Точно това правиш!“
И накрая... гласът на Али, онзи тих и пречупен глас: „Значи никога повече няма да го видя? Няма ли да дойде пак?“... и неговият собствен безпощаден отговор: „Не, няма да дойде.“
Орхун подпира главата си с ръце, а тишината в кабинета става непоносима. Той е убеден, че строи крепост около Али, но думите на Хира го карат да се запита – дали всъщност не строи затвор?
Нева се е настанила в хола с чаша чай в ръка, излъчвайки фалшиво спокойствие. Щом вижда Афифе да влиза, тя веднага поставя маската на загриженост.
– Госпожо Афифе, как сте? Успяхте ли да си поемете дъх след всичко случило се? – гласът на Нева е меден, но очите ѝ търсят пукнатина.
– Добре съм. Благодаря – отвръща Афифе с обичайното си хладнокръвие, макар умората да личи в погледа ѝ.
Нева оставя чашата и се накланя напред, сякаш споделя опасна тайна.
– Исках да поговоря с вас за нещо... но се колебах. Не исках да ви притеснявам още повече в този труден момент.
Афифе спира и я претегля с поглед. Мълчанието ѝ е въпрос: „Какво има пак?“.
– Всъщност... не знам как да ви го кажа. Сигурна съм, че пак ще се разгневите, госпожо Афифе.
Старата господарка застива, а вниманието ѝ се изостря до краен предел.
– Казвай какво е станало! Не ме дръж в напрежение.
Нева въздъхва театрално, преструвайки се, че думите излизат трудно от устата ѝ.
– Хира... Тя настоява пред Орхун. Иска Али да се вижда с баща си.
Афифе не трепва, но напрежението се изписва по лицето ѝ. Тя чака останалото.
– Минавах покрай кабинета и когато гласът на Орхун се извиси, нямаше как да не чуя – продължава Нева с отровно смирение. – Колкото и Орхун да казваше „не“, Хира не спираше да настоява. Честно казано, госпожо Афифе, наистина не разбирам... Толкова неща се случиха в миналото. Имаме паметта на Нихан. Вашата болка е очевидна за всички. Защо тя е толкова упорита? Защо продължава да рови в раната?
Афифе не издържа на място. Тя се изправя рязко, а тялото ѝ е напрегнато като струна. Започва да крачи из стаята с тежки, нервни стъпки, докато в главата ѝ думите на Нева се превръщат в присъда срещу Хира.
Нева отпива бавно от чая си, фиксирайки гърба на Афифе с изражение на върховно задоволство. Тя знае, че току-що е хвърлила кибритената клечка в буре с барут.
Ароматът на току-що изпечен кекс изпълва кухнята, но уютът е само привиден. Хира внимателно реже парче за Али, докато в ъгъла Халисе пребира ориз, а Гонджа подрежда чиниите с обичайната си усмивка.
– Мирише вълшебно! – възкликва Гонджа, вдишвайки лакомо сладкия въздух.
– Заповядай, вземи си едно парче – усмихва се Хира. – Направих го за всички ни.
– Не, нека Али първо хапне, после и ние – отвръща Гонджа, но не успява да довърши, защото вратата на кухнята се отваря с трясък.
Афифе нахлува в помещението като вихър. Всички застиват на местата си. Погледът на господарката е фиксиран върху Хира, но думите ѝ са към останалите.
– Излезте! – отсича тя, без дори да ги погледне.
Халисе и Гонджа веднага усещат, че се задава буря. Те напускат кухнята с наведени глави, хвърляйки притеснени погледи към Хира. Афифе пристъпва напред, а гласът ѝ е суров и безпощаден.
– Знам, че се опитваш да убедиш Орхун да позволи на Али да се срещне с онзи човек! Добавила си още една глупост към списъка си. Честно казано, не съм изненадана, но аз няма да го позволя!
В този момент Нева влиза в кухнята под претекст, че иска вода. Тя спира рязко, преструвайки се на изненадана от напрежението.
– О, съжалявам... мисля, че говорите за нещо лично. Излизам веднага.
– Можеш да останеш – спира я Афифе, без да сваля очи от Хира. – Това е семеен въпрос.
Нева застава встрани, а на лицето ѝ се изписва едва доловимо задоволство. Афифе продължава да пронизва Хира с ледения си поглед.
– Надявам се, че тази тема е приключена веднъж завинаги и няма да се отваря повече!
Хира поема дълбоко въздух. Въпреки че гласът ѝ трепери, тя не свежда глава пред Афифе.
– За съжаление, това не е възможно, докато Али е в това състояние. Вие винаги сте правили това, което смятате за правилно за децата си, госпожо Афифе. Затова точно вие трябва да ме разберете най-добре. Аз правя това, което смятам за правилно за Али.
Афифе буквално се вкаменява от дързостта на тези думи. Хира обаче не чака отговор.
– Извинете ме – промълвява тя, взема чинията с кекса и излиза от кухнята с достойнство.
– Нахалница! – изсъсква Нева веднага щом вратата се затваря.
Афифе гледа след нея, а в очите ѝ пламва огън, който предвещава, че Хира току-що е преминала граница, от която няма връщане назад.
Орхун все още е в кабинета си, опитвайки се да удави мислите си в безкрайните редове от цифри и документи. Тишината в кабинета е нарушена от леко почукване. Хира влиза плахо, носейки чаша ароматно кафе. Без да каже и дума, тя поставя чашата на масата, докато Орхун дори не вдига поглед от екрана.
– Благодаря – промълвява той механично.
– Наслади му се – отвръща Хира, но не тръгва веднага да излезе.
– Как е Али? – Орхун най-после се откъсва от работата си и я поглежда.
– Не иска да яде нищо – гласът на Хира е натежал от грижа. – Направих любимия му кекс, но дори не го докосна.
– Защо? – гласът на Орхун е пропит от тревога.
Хира го фиксира с тъжна, едва доловима усмивка.
– Защото е тъжен, Орхун.
Орхун не отговаря. Тишината помежду им става плътна и тежка. Хира прави една-две стъпки по-близо до него, решавайки да направи последен опит да пробие бронята му.
– Тази сутрин го попитах дали иска да види баща си. Не можа да ми каже „да“. Но каза, че е много любопитен за сестра си.
Орхун я гледа с неразгадаемо изражение, в което се борят гняв и безсилие.
– Той не може да го каже директно – продължава Хира, а гласът ѝ става по-уверен. – Но дълбоко в себе си той наистина иска да ги види.
Орхун остава неподвижен, потънал в тягостно мълчание.
– Видя баща си, когато излизахме от болницата тази сутрин – добавя Хира, следейки всяка промяна в лицето му. – Господин Тарък не си беше тръгнал. Чакаше тихо на ъгъла, докато заминем. Али забеляза, че е там. Може би го е почувствал... Гледаше баща си продължително, без да откъсва поглед от него.
Орхун отново не намира думи. Той стои там, обвит в своя мрак, непреклонен, но видимо измъчван отвътре. Хира разбира, че тази вечер няма да чуе различен отговор. Тя не иска да настоява повече и да превръща грижата си в поредния конфликт. С тежка въздишка тя напуска стаята.
Орхун остава сам с кафето си, което бавно изстива. Погледът му е забит в празното пространство, а думите на Хира ехтят в главата му като обвинение, което той не можеше да заглуши...
„Не ми се сърди, моля те... но в момента се държиш с него точно така, както майка ти някога се държеше с теб“ – гласът на Хира звучи в ушите му, безпощаден и истински.
Орхун се отпуска назад в креслото, затваряйки очи, но мислите му не му дават покой.
„Тази сутрин го попитах дали иска да види баща си. Не можа да каже „да“, но каза, че е любопитен за сестра си... Той всъщност иска да ги види.“
Тишината в детската стая е нарушена само от тихото скрибуцане на цветните моливи върху хартията. Хира влиза на пръсти и вижда, че Али не спи. Детето е толкова погълнато от рисунката си, че не забелязва присъствието ѝ. Хира се приближава бавно и сърцето ѝ се свива – на листа Али е нарисувал себе си и малко момиченце. Нарисувал е косата на сестричката си къдрава, точно като неговата. Хира го наблюдава, а в очите ѝ се чете безкрайна тъга и горчивина за разбития свят на това дете.
Хира се кани да излезе също толкова тихо, колкото е влязла, но Али внезапно вдига глава. Мислейки, че тя току-що идва, той инстинктивно се опитва да скрие рисунката. Хира обаче сяда до него и нежно погалва косите му.
– Аличо, миличък... сестричката си ли нарисува? – пита тя с глас, пълен с обич.
Али кима мълчаливо и отпуска ръце, позволявайки ѝ да види листа.
В този момент Орхун, който минава по коридора, спира пред полуотворената врата. Гледката на Хира и Али го приковава на място. Хира взема рисунката, разглежда я и на устните ѝ се появява нежна, болезнена усмивка.
– Прекрасна е... – промълвява тя, но изражението ѝ бързо помръква.
Пред очите ѝ изплува сцената от болницата... гласът на Тарък, изпълнен с отчаяна надежда: „Ако знаех, че си жив, щях винаги да бъда с теб... Имаш си сладка сестричка, тя прилича точно на теб. Искаш ли да я видиш?“
Хира гледа рисунката, а сълзите парят в очите ѝ. В рамката на вратата Орхун наблюдава тази сцена – вижда копнежа на детето и болката на жената до него.
В хотелската си стая Тарък седи на ръба на леглото, притиснал телефона до ухото си. Гласът му е прекършен, докато разговаря със съпругата си в Канада.
– (...) Правят го напук на Али – казва той с горчивина. – Не мислят за него, мислят само за гордостта си...
Изведнъж на вратата се чува рязко почукване. Тарък се сепва.
– Скъпа, изчакай минута, някой е на вратата. Ще ти звънна веднага, обещавам.
Той затваря телефона и се насочва към вратата с несигурни стъпки. Когато я отваря, дъхът му спира. Пред него стоят Орхун и Хира. Тарък ги гледа в пълен шок, парализиран от неочакваното им присъствие. Преди да успее да попита каквото и да било, Орхун прорязва тишината със своя властен и безпощаден тон:
– Имаш точно пет минути.
– Какви пет минути? – заеква Тарък, все още неспособен да проумее какво се случва.
Лицето му е маска на пълно недоумение. В този момент Хира се усмихва нежно и се отдръпва леко встрани, разкривайки човека зад гърба си.
– Ела, Али – казва тя тихо.
Музиката се засилва, подчертавайки съдбовността на момента. Али излиза иззад Хира плахо, с големи, пълни с очакване очи. Тарък замира, а Орхун го фиксира с леден поглед, сякаш му казва, че това е най-голямата жертва, която някога е правил.
В същото това време в кабинета на Еркан напрежението избухва с пълна сила. Исмаил обвинява Нуршах, че е ровила из документите, а Еркан насочва гнева си към Кенан, обвинявайки го в престъпление и злоупотреба. Заплахите му са открити и жестоки – особено към Нуршах. В мига, в който Еркан прекрачва границата, Кенан реагира инстинктивно и го удря. Сблъсъкът е неизбежен, а раздялата – изпълнена с яростни обещания за отмъщение.
В новия офис на Кенан тревогата не стихва. Фатих и Джейлан чакат новини, когато телефонно обаждане донася неочаквано облекчение – братът на Джейлан е добре и лечението дава резултат. Радостта обаче е кратка, защото мислите им отново се връщат към делото. Посещението на Фикрет и Фериха, вече изписани от болницата, внася топлина и надежда, макар и временно.
В парка Кенан и Нуршах се опитват да си поемат дъх след сблъсъка. Гневът в него още кипи, а страхът в нея е осезаем. Нуршах се обвинява, че е влошила положението, задето не е намерила доказателства. Кенан обаче е категоричен – тя е била смела и не са се предали. Двамата си обещават да продължат битката докрай, без да се отказват.
В офиса вечерта атмосферата се променя. Фатих, Джейлан и Нефес подготвят изненада – вечеря, която да разсее напрежението. Когато Кенан и Нуршах се появяват, уморени и притеснени, ги посрещат с топлина и смях. Въпреки тревогите, масата се превръща в остров на спокойствие, шеги и близост.
Паралелно с това Рашит прави отчаян опит да спаси Афет. Срещата му с Муалла е унизителна – тя се наслаждава на властта си и поставя условие, което го съсипва. Рашит си тръгва сломен, но без избор.
Късно вечерта разговорите в офиса стават по-откровени. Фатих с шеговит тон ги упреква, че е бил изключен от „операцията“, а зад усмивките се крие разочарование – няма доказателства, няма сигурна защита. Кенан се опитва да върне надеждата и да сложи край на тежките теми.
Точно тогава телефонът звъни.
Обаждането от адвокатската колегия срива всичко – Кенан е временно лишен от адвокатски права. Думите увисват в стаята като присъда. Нуршах е смазана, Фатих онемява, а Кенан остава неподвижен, с поглед, в който гневът и безсилието се смесват.
