В предния епизод на турския сериал „Плен“: Орхун и Хира водят Али на училище, но появата на Тарък взривява напрежението. Орхун го хваща за яката и го предупреждава да стои далеч, а Али не издържа на напрежението и припада, откаран по спешност в болница. Тарък също се появява там… но ще му позволи ли Орхун да види сина си и на чия страна ще застане Хира?
НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 2, епизод 191 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 16:00 часа по bTV.
Афифе и Орхун искат да изгонят Тарък от болницата, за да не му позволят да види Али. Хира се намесва, защото Али е засегнат от спора им. Тя говори любезно с Тарък, като му обяснява, че няма причина да се тревожи, защото Али ще бъде изписан и те ще се грижат за него.
Орхун ѝ казва да не се меси. Наранена, Хира му напомня, че се е грижила за Али като майка и че има право да се намесва във въпроси, засягащи неговото здраве.
Тарък чува разговора им, говори с Хира, когато тя е сама, и я моли да му помогне да види сина си. Той признава, че е постъпил несправедливо с Нихан в миналото, но казва, че се е лекувал и че каквото и да се е случило, не е заслужавал да го лъжат за смъртта на сина му.
Но точно когато двамата са потънали в този искрен разговор, в градината се появява Орхун – той не чува думите им, но неговия гневен поглед предвещава, че нищо вече няма да бъде същото.
Всичко за турския сериал „Плен“
⬇ По-подробно в редовете по-долу ⬇
Лекарствата най-после са си свършили работата и малкият Али е потънал в неспокоен сън. В стаята цари дълбока, почти тягостна тишина, прекъсвана само от равномерното дишане на детето. Орхун стои до леглото, неподвижен като скала, докато Хира го наблюдава отстрани.
– Гневът ти още не е преминал – казва тя тихо, почти шепнешком.
Орхун я поглежда, а в очите му се чете: „А как очакваш да бъде иначе?“.
– И няма да премине! – отсича той тихо. – Докато онзи човек обикаля около племенника ми, няма да ми мине! Виж само колко малко време мина, откакто се появи, а вече преобърна живота на момчето с краката нагоре. Той е егоист. Виждаш гнева му, нали? Непредсказуем е. Никога не можеш да му имаш доверие.
Хира замлъква за миг. Тя вижда закрилническия поглед, с който Орхун обгръща Али – сякаш иска да го предпази от целия свят. Но в душата ѝ се прокрадва съмнение.
– Ами ако се е променил? – пита тя наивно, търсейки светлина в тунела. – Не изглежда като зъл и жесток човек, какъвто го описваш. Виж колко е притеснен за Али.
– Да кажем, че се е променил... – гласът на Орхун става рязък, почти груб. – И какво? Трябва да го оставя да се приближи до племенника ми само заради едно предположение? Че не е това, което си мислим? Не се е променил и не вярвам, че някога ще го направи. Човекът е такъв, какъвто е – вълкът козината си мени, но нрава не!
Хира се усмихва горчиво и бавно протяга ръка, хващайки неговата. Топлината на дланта ѝ се опитва да разтопи леда в него.
– Зависи – казва тя нежно. – Ти го знаеш най-добре от всички. Всичко се променя, всеки се променя. Любовта, времето, животът... те променят и лекуват хората. Точно както ти и аз се променихме.
Орхун се вглежда в очите ѝ. За момент ледът се пропуква и в погледа му нахлува безкрайна обич, но той бързо се затваря отново.
– Ти и аз сме различни, Хира. Не ни сравнявай с никого... и най-вече не с онзи човек.
Вижте повече
„Плен“, с.2, еп.190: Али не издържа на напрежението и припада...
Орхун и Хира водят Али на училище, но появата на Тарък взривява напрежението. Орхун го хваща за яката и го предупреждава да стои далеч, а Али...
Тарък излиза от кабинета на лекаря, залитайки като ударен от гръм. Светът около него губи очертания. Той се отпуска на една от пейките в коридора, напълно съкрушен, а раменете му се тресат под тежестта на истината.
– Та ти си още дете, сине... – промълвява той през сълзи, а гласът му се дави в ридания. – Как е възможно това да се случи?
Мъката му избухва в неподправен плач. В същия момент Хира излиза в коридора, говорейки по телефона.
– Да, Халисе... – Тя спира рязко, когато забелязва Тарък. Погледът ѝ се смекчава, виждайки развалината, в която се е превърнал този мъж. – Добре е, да. Не излезе толкова страшно, колкото се бояхме. Затварям сега, ще се чуем по-късно.
Тя прибира телефона и за миг остава неподвижна, претегляйки ситуацията с погледа си. После, водена от присъщата си доброта, се приближава бавно към него.
– Мисля, че сте разговаряли с доктора – казва тя тихо, гласът ѝ е изпълнен със съчувствие.
Тарък избърсва сълзите си с горната част на дланта, опитвайки се да събере останките от достойнството си. Той се изправя и застава пред нея, търсейки отговор, който може би ще го довърши.
– Научих всичко – казва той, а в очите му се чете искрен, раздиращ страх. – Синът ми... заради мен ли получи този пристъп?
Хира го фиксира, а в ума ѝ препускат мисли, които тя не смее да изрече на глас. „Ако беше лош човек, щеше ли да страда толкова за състоянието на детето си?“ – пита се тя, докато сърцето ѝ се свива.
Виждайки окаяното му състояние, тя се опитва да смекчи удара с присъщата си наивност: – Али е много чувствително дете. Неговата...
Изведнъж Хира млъква. Маската на съпричастност се пропуква от внезапен страх. „Какво правя? Как мога да му се доверя?“ – преминава през ума ѝ и тя рязко прекъсва изречението си.
– Както и да е! – отсича тя, опитвайки се да си върне самообладанието си.
Хира се обръща бързо, за да се върне в стаята на Али, но преди да влезе, хвърля един последен, изпълнен с тъга поглед към човека, който плачеше за сина си. Тарик остава сам в пустия коридор – един баща, който току-що бе разбрал, че времето му с неговото дете е по-ценно и по-крехко, отколкото някога е предполагал.
Афифе влиза в болницата побесняла, следвана плътно от Нева. Властният ѝ поглед, веднага се забиват в Тарък, който стои в края на коридора.
– Какво прави този тук?! – изсъсква Афифе, а гласът ѝ реже тишината като камшик.
Тя се насочва право към него, сякаш е готова да го смаже. Нева я следва, попивайки всяка секунда от назряващия скандал.
– Какво правиш тук? – нахвърля му се Афифе, пренебрегвайки всякакви правила на болницата. – Как смееш да припарваш до Али?
Тарък трепва. Присъствието на господарката на имението го изкарва от равновесие, но той е твърде съкрушен, за да води нови войни.
– Какво говорите? Тук съм заради сина си! – отвръща той, опитвайки се да запази гласа си стабилен. – Няма да мръдна оттук, докато той не се оправи!
– Продължава да казва „синът ми“! Ти нямаш син! – изригва Афифе, а гласът ѝ кара стените на коридора да затреперят. – Махай се веднага! Вън!
Вътре в стаята Орхун и Хира стоят до спящото дете. Гласът на Афифе се чува в стаята.
– Веднага се махай от тук! – крещи Афифе отвън.
– Майка ми! – Орхун веднага се насочва към вратата, а Хира тръгва след него, пребледняла от страх.
Щом излизат, те виждат Афифе, застанала срещу Тарък с ледено величие.
– На теб говоря! Не стой пред очите ми! – продължава тя да крещи.
– Майко, успокой се! – Орхун застава между двамата, опитвайки се да овладее ситуацията.
– Да се успокоя? Как да стане това? Погледни го! Той се е довлякъл тук!
– Добре, но не викай. В болница сме.
Афифе обаче няма намерение да спре. Гневът ѝ е захранван от години натрупана омраза. – Изхвърли този човек оттук! Веднага! Повикай охраната. Изхвърлете го! Как дръзва изобщо да се появява?
Орхун се обръща към Тарък, а очите му искрят от ярост: – Казах ти да си вървиш, нали? Сцени ли искаш да правиш?
– Просто съм притеснен за състоянието на сина си... – отвръща Тарък, смазан от агресията им.
– Той не е твой син! – отвръща побесняла Афифе. – След всичко, което причини на дъщеря ми, ти нямаш син!
Виждайки, че положението излиза извън контрол, Хира се намесва в паника, опитвайки се да бъде гласът на разума.
– Господин Тарък... Али е добре. Сега спи, няма какво повече да направите тук. Всички сме при него. Вече говорихте и с доктора. Днес ще го изпишат. Моля ви, вървете си. Тази напрегната обстановка не е добра за Али, моля ви!
Омразният поглед на Афифе моментално се прехвърля върху Хира. Нева забелязва това и на устните ѝ се появява едва доловима, злорада усмивка. Орхун фиксира Тарък с поглед.
– Върви си! – заповядва той.
Тарък свежда глава. Думите на Хира са го убедили, че присъствието му само вреди. Той се обръща и си тръгва бавно. Но щом силуетът му изчезва, гневът на Афифе намира своята нова мишена.
– Ти за каква се мислиш? – нахвърля се тя върху Хира. – Какво означава това да даваш информация за Али на този човек!
– Аз само... – заеква Хира, зашеметена от атаката.
– Твоя работа ли е да обясняваш каквото и да било на това долно чудовище? – гласът на Афифе се извисява още повече.
– Но, госпожо Афифе... – опитва се да обясни Хира с добро сърце, но е прекъсната от ледения глас на Орхун.
– Не се меси! – отсича той към нея.
Нева наблюдава сцената с върховно удоволствие, докато Афифе продължава да сипе обиди: – Тази кога е знаела кога да мълчи и кога да говори? Само се меси в неща, които не са нейна работа! Нахалница!
– Майко! – предупреждава Орхун, но Афифе само го стрелва с поглед и се втурва към стаята на Али. Нева я следва като сянка.
Орхун тръгва след тях, но Хира го хваща за ръката, спирайки го на място.
– Може ли да поговорим за секунда? – пита тя, а гласът ѝ трепери от напрежение.
Орхун спира и я поглежда, давайки ѝ знак, че слуша, но маската му е непроницаема.
Хира се изправя пред Орхун, а в очите ѝ се чете не само болка, но и горчиво обида. Гласът ѝ трепери, но думите ѝ тежат като олово.
– Али! – започва тя, а всяка сричка е изпълнена с накипяло огорчение. – Откакто се появи в живота ни, аз се грижа за него денонощно. Плаках с него, страдах с него, стоях до леглото му с дни! Може да не съм негова майка, но се отнасям към него като такава, винаги съм го държала близо до сърцето си!
Орхун усеща накъде бие Хира и се кани да я прекъсне, но тя го спира с елегантен, но категоричен жест.
– Моля те! – тя поема дъх и продължава: – Как можеш да ми казваш да не се меся? Ти, който беше свидетел на всичко това! Ти, който знаеш колко означава Али за мен! Как да не се намеся в нещо, което ще повлияе на живота му толкова силно?
В паралелния коридор Тарик е спрял на място. Той не си е тръгнал. Притиснат до стената, той попива всяка дума на Хира, а лицето му е маска на емоционален шок.
– Каквото и да казваме, каквото и да се е случило, господин Тарък е баща на Али! – гласът на Хира отеква в празния коридор. – И е очевидно колко много се тревожи за него!
Тарък замира, поразен от факта, че единственият човек, който го защитава, е жената, която има най-малко причини да го прави.
– Той има право да знае какво се е случило и как! – продължава Хира, фиксирайки Орхун с пронизващ поглед. – Опитай се да се поставиш на негово място за момент. Ти какво би направил?
– Съжалявам, но не мога да се поставя на мястото на такъв човек! – избухва Орхун, а гневът му отново заплашва да изпепели всичко.
– Недей! Знаеш много добре какво имам предвид! – Хира не отстъпва нито на сантиметър. – Господин Тарък първо разбра, че синът му е жив, а веднага след това – че е болен!
В съседния коридор Тарик се свлича психически. Думите на Хира го удрят право в сърцето.
– Представи си ужаса да го загубиш в момента, в който си го намерил... шок след шок! – гласът на Хира омеква, но остава твърд. – Не оправдавам действията му. Но когато никой от вас не обели и дума, аз просто дадох информация за състоянието на сина му. Това е всичко! Всеки човек би го направил.
Тарък бавно се отделя от стената и тръгва към изхода, сякаш е в транс.
– Нима някога бих направила нещо, което да навреди на Али? Знаеш, че искам да го защитя на всяка цена!
Орхун гледа искреното лице на Хира и вижда сълзите в очите ѝ. Гневът му започва да се топи, изместен от чувство за вина.
– Знам... – гласът му вече е нисък, смирен. – Не исках да те нараня. И през ум не ми минава да омаловажавам усилията ти за Али. Но разбери и мен... правя всичко това само заради него.
– Знам. Просто казвам да бъдем малко по-спокойни. Заради Али, ако не за друго.
Орхун посяга и нежно докосва ръката ѝ, търсейки помирение. – Права си. – Той поема дълбоко въздух. – Да се връщаме в стаята.
– Ще изляза малко на чист въздух – отказва Хира, все още под влияние на емоцията. – Всички са тук, а Али и без това спи.
Орхун кима мълчаливо. Той остава в коридора, гледайки след нея с тежък, замислен поглед.
В стаята на Али цари измамна тишина. Али все още е потънал в сън, упоен от лекарствата, а Афифе се е отпуснала на дивана до леглото с ледено величие, докато Нева стои зад нея като вярна сянка. Погледът на старата господарка е прикован в Али, но мислите ѝ са пълни с отрова към Хира.
– Нечувано... – промълвява Афифе, а гласът ѝ е пълен с презрение. – Онзи човек дойде официално, за да открадне внука ми. А тя... тя стои и му обяснява състоянието му! Ти на чия страна си, момиче? – Тя кима едва забележимо на себе си, а на устните ѝ се появява тънка усмивка. – Но поне си научи урока... Орхун я постави на мястото ѝ.
В този момент вратата се отваря рязко и Орхун влиза в стаята. Лицето му е непроницаема маска, но в очите му все още се чете отзвукът от спора с Хира.
Нева, усещайки момента да спечели още точки, веднага подема тона на Афифе:
– О, напълно сте права, госпожо Афифе. Този мъж е лишен от всякакво чувство за срам. Да се появи в болницата така безочливо... Какво си е мислил само? Че след всичко случило се, вие просто ще му позволите да види Али?
Орхун слуша думите ѝ, без да трепне, докато Афифе кима одобрително към Нева. В стаята се усещаше тежестта на фамилия Демирханлъ – крепост, която нямаше да позволи на нито един „чужденец“ да припари, дори това да означаваше да изпепелят всичко по пътя си.
Но зад привидното спокойствие на Орхун се криеше съмнение, което думите на Хира бяха посели... съмнение, което заплашваше да срути стените на собствената му непримиримост.
Хира върви замислено в градината на болницата, опитвайки се да събере мислите си. Тишината е нарушена от задъхан глас, който я кара да настръхне.
– Извинете! Извинете, моля ви!
Хира се обръща рязко и вижда Тарък.
– Още ли не сте си тръгнали? – пита тя, а гласът ѝ е изпълнен с тревога.
Тарък изглежда изтощен, но в очите му гори непоколебима решимост.
– Не можах. Просто... не можах да оставя сина си в това състояние.
Въпреки че Хира усеща искреността в думите му, тя остава неспокойна, оглеждайки се да не би някой от Демирханлъ да ги види.
– Разбирам ви, но нали ви казах – той е добре. Вече няма опасност.
Тарик я поглежда с поглед, в който се чете не само болка, но и молба за милост. Хира усеща как напрежението я притиска.
– Вижте, всички вече са достатъчно изнервени. Моля ви, не създавайте повече неприятности.
– Вярвайте ми, нямам никакво намерение да предизвиквам скандали – казва Тарък и гласът му леко затихва. – Знам, че ви плаша, че присъствието ми ви притеснява, но... – той прави кратка пауза, претегляйки думите си. – Вие не сте като тях. Изглеждате като добър, добронамерен човек. Моля ви, помогнете ми. Помогнете ми да се свържа със сина си!
Хира замръзва. Тя не е очаквала такава директна молба и за миг остава напълно стъписана, гледайки го с широко отворени очи.
– Боя се, че не съм аз човекът, с когото трябва да говорите за това – успява да отговори тя.
– Напротив – прекъсва я Тарък със странна увереност. – Знам много добре как се грижите за него. Знам, че сте му като майка.
Хира се обърква още повече. В главата ѝ нахлуват хиляди въпроси.
– Но вие... откъде бихте могли да знаете такива неща?
Тарък свежда глава за миг, след което признава:
– Защото от известно време следя Али и всички около него.
Хира го поглежда с истински ужас, но той бързо продължава, опитвайки се да я успокои:
– Моля ви, нека това остане между нас, става ли? Не мисля нищо лошо... Направих всичко това само заради сина си.
– Разбирам – казва Хира, опитвайки се да сложи край на разговора. – Но нищо не мога да направя. Съжалявам.
Тя се обръща, за да си тръгне, но гласът на Тарък я спира – този път той звучи почти като молба.
– Ако вие не ми помогнете, никой в онази къща няма да го направи! Вижте, вярвайте ми, нямам лоши намерения. Просто искам да виждам сина си.
Хира спира на място. Думите му я удрят в най-слабото ѝ място – нейната състрадателност.
– Не съм правилният човек, пред когото да говорите тези неща – повтаря тя, макар и с по-малко увереност.
– Знам колко много обичате Али – продължава Тарък, усещайки, че тя се колебае. – Видях как го защитихте още първия ден, когато дойдох в имението. В болницата не се отделихте от него, точно като негова майка. – Той прави кратка пауза и добавя с натежал глас: – Не го искам само заради себе си. Искам го и заради него.
– Както казах, не мога да се намесвам – отвръща Хира, но краката ѝ отказват да се движат.
– Дайте ми поне пет минути с него.
Хира се бори със себе си. Логиката ѝ казва да избяга, но сърцето ѝ вижда баща, който е готов на всичко за детето си.
– Моля ви – прошепва отново Тарик.
Хира вдига очи и среща неговия поглед. Тя знае, че ако се съгласи, ще предаде доверието на Орхун, но ако откаже, може би щеше да отнеме последната надежда на Али да опознае баща си...
В стаята се усеща хладината на Афифе Демирханлъ, която дори в болницата не сваля маската си на желязна лейди. Тя стои до леглото на внука си, но мислите ѝ са заети с омраза, а Нева наблюдава всяка реакция на Орхун със скрит интерес.
– Как може този човек все още да е тук? – процежда Афифе, а гласът ѝ е пълен с отвращение. – Човек трябва да има малко достойнство, малко срам... Безсрамник!
Орхун слуша притихнал. Погледът му е забит в пода, избягвайки този на майка му, сякаш се опитва да изолира себе си от поредната ѝ тирада.
– Кажи на онова момиче да не прекрачва границите си! – продължава Афифе, натъртвайки на всяка дума. – Крайно време е да научи мястото си.
При тези думи Орхун рязко вдига глава. Погледът му се среща с този на майка му – твърд, решителен и опасен.
– Аз ще се погрижа за това! – прекъсва я той с глас, който не търпи възражение.
Афифе кима едва забележимо, доволна от суровия му тон, докато Нева се свива, усещайки напрежението, което вибрира във въздуха. Точно тогава Али бавно отваря очи. Вниманието на Орхун и Афифе мигновено се прехвърля върху него.
– Аличо... – Орхун се навежда над леглото, а лицето му омеква. – Как си? Чувстваш ли се по-добре?
Али кима едва-едва, гласът му е все още слаб:
– Добре съм...
– Уплаши ни много – добавя Афифе, макар в гласа ѝ загрижеността да звучи по-скоро като упрек към целия свят.
Очите на детето започват трескаво да обикалят стаята. Когато забелязва, че Хира я няма, върху лицето му се изписва тревога.
– Къде е кака Хира? Сигурно си е тръгнала?
– Навън е – отговаря кратко Орхун.
Името на Хира действа на Афифе и Нева като отрова. Лицата им се изкривяват от недоволство, но Али не спира дотук.
– Можеш ли да я повикаш? – пита той с надежда в гласа.
– Добре – съгласява се Орхун, макар да знае, че това няма да се хареса на майка му. – Ще отида да говоря с лекаря и на връщане ще я доведа. Сега си почивай.
Докато Орхун излиза със замислена крачка, Афифе заема мястото си до Али, готова отново да наложи волята си в стаята... но тя не подозираше, че в градината Хира вече е направила избор, който ще разтърси основите на имението.
Хира стои неподвижно, победена от искреността в гласа на Тарък. Тя решава да го изслуша, въпреки че всеки инстинкт я предупреждава за опасност.
– Не знам точно какво са ти наговорили – започва Тарик, пристъпвайки по-близо, – но съм сигурен, че много неща не са истина.
Хира го поглежда с изненада, а в очите ѝ искри любопитство, примесено със страх.
– Повярвай ми, нищо не е такова, каквото го знаеш – продължава той, а Хира чака в напрегнато мълчание. – Госпожа Афифе не искаше връзката ни с Нихан от самото начало. Тя се противопостави на брака ни със зъби и нокти. Направих всичко възможно, но тя така и не ме хареса. Никога не ме видя като достоен за дъщеря си. Винаги гледаше нещата само от своята висока кула.
Хира слуша притихнала, докато Тарък излива душата си.
– Нихан и аз се обичахме много, знаеш ли? Беше любов от пръв поглед. Оженихме се по любов... – Лицето му се изкривява от горчиво съжаление. – Направих грешки, да. Избухвах, чупех всичко около себе си... – той прави пауза, гласът му става безпомощен. – Мислех, че любовта ще оправи всичко. Но когато се ядосам, веднага влизам в „червената зона“. Губя контрол над гнева си.
Хира го фиксира, опитвайки се да разчете истината зад думите му.
– Но не ме разбирай погрешно! Никога не съм посягал на Нихан. Никога не съм използвал насилие срещу нея. Винаги знаех къде е границата. Просто я нараних толкова много, без да го искам... Тогава разбрах, че имам нужда от лечение. И се лекувах. Доброволно! Но за всичко беше твърде късно. Загубих Нихан.
Хира свежда глава, усещайки тежестта на неговата изповед.
– Вече не съм онзи Тарък, когото госпожа Афифе познава. Не съм онзи лош човек, който руши всичко по пътя си. – В гласа му се появява плаха радост. – Ожених се повторно, имам прекрасна дъщеря. Щастливи сме, имаме хубав живот, слава на Бога. Но Нихан все още ми липсва... тя беше първата ми любов. Беше права да ме напусне, имаше пълното право. Направих грешки. Дори бяхме избрали име за детето, когато забремяня... Щеше да се казва Умут. Надежда. Без значение момче или момиче, щеше да бъде нашата надежда да започнем живота си наново.
Тарък свежда глава, съкрушен от спомените, а Хира усеща как вълна от съчувствие я залива. Тя вижда пред себе си не чудовището от разказите на Афифе, а един сломен мъж.
Но в този момент…. откъм болницата се задава Орхун. След като вижда Хира и Тарък заедно, лицето му се появява маска на ярост. Мускулите на челюстта му се опъват, а погледът му е готов да убива.
Орхун ускорява крачка, а Хира замръзва, усещайки, че бурята, която идва, ще бъде по-разрушителна от всичко досега...
В същото това време Нуршах продължава да играе опасната си роля в строителната компания. С хладнокръвие тя поема работата на колежката си и използва всеки малък шанс, за да се доближи до кабинета на Еркан. Когато документ за подпис ѝ дава повод да влезе при него, тя бързо забелязва чекмеджето, пълно с важни папки. С престорена наивност и ласкателства Нуршах печели доверието му, опитвайки се да го разпита за дела и съдебни битки, но Еркан внезапно се затваря и я отпраща. Подозрението му е събудено.
В парка Фериха и Фикрет споделят щастие си – като деца се радват на дребни неща, купуват си въртележки и си обещават да не отлагат живота и мечтите си. Любовта им е контраст на напрежението, което зрее на други места.
В офиса Кенан взема смело решение – обажда се на Еркан и го притиска да се срещнат. С директни думи той му намеква, че е просто пионка в по-голяма игра и че когато всичко рухне, именно Еркан ще плати цената. Срещата в кафенето е напрегната, но Еркан отказва да се вслуша в предупрежденията на Кенан и си тръгва ядосан.
Докато Еркан напуска офиса си, Нуршах вижда нова възможност. Планът ѝ почти успява – тя влиза в кабинета и започва трескаво да рови из тефтери и документи, докато не попада на нещо подозрително. Точно в този момент обаче е хваната на местопрестъплението от Исмаил. Тонът му е заплашителен, обвиненията – директни. Нуршах се паникьосва, опитва се да избяга, но Исмаил я сграбчва.
В решаващия миг се появява Кенан. Без колебание той удря Исмаил и изтръгва Нуршах от ръцете му. Успокоява я, прегръща я, а страхът ѝ постепенно отминава.
След това истината вече не може да бъде скрита. Кенан свързва всички знаци – шала, тефтера, съвпаденията – и директно пита Нуршах. Тя признава: работи в компанията на Еркан под чуждо име, за да намери доказателства и да го спаси. Кенан е ядосан и уплашен за нея, но в крайна сметка решава да застане до нея. Двамата изработват план – той ще изкарва Еркан от офиса, а тя ще търси доказателствата.
Планът започва да действа… но точно когато Нуршах и Кенан се готвят да напуснат кабинета, на прага се появява самият Еркан. Погледът му прескача между Кенан и Нуршах, а объркването бързо се превръща в гняв.
