В предния епизод на турския сериал „Плен“: Орхун се изправя срещу Тарък и му поставя ясна граница – семейството му е недосегаемо. Но когато миналото, Али и тъмните тайни на Афифе се преплитат, въпросът остава един: ще се откаже ли Тарък наистина от сина си?
НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 2, епизод 190 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 16:00 часа по bTV.
Тарък се консултира с адвокат, който му казват, че ще бъде много трудно да получи попечителство над Али и че процесът може да отнеме години.
Орхун и Хира водят Али на училище, но появата на Тарък взривява напрежението. Орхун го хваща за яката и го предупреждава да стои далеч, а Али не издържа на напрежението и припада, откаран по спешност в болница.
Тарък също се появява там… но ще му позволи ли Орхун да види сина си и на чия страна ще застане Хира? Отговорите по-долу в текста.
Всичко за турския сериал „Плен“
⬇ По-подробно в редовете по-долу ⬇
Мракът е обгърнал имението, но в стаята на Али тишината тежи повече от обикновено. Орхун отваря вратата тихо, пристъпвайки по мекия килим. Погледът му се спира върху неподвижната фигура на леглото. Мислейки, че момчето най-после е намерило спокойствие в съня, той се кани да излезе, когато гласът на Али го спира като невидима бариера.
– Вуйчо? – гласът на Али е тънък, пречупен от безсъние и умора.
Орхун застиваа на място. Обръща се бавно и приближава леглото, докато в очите му се чете смесица от болка и безкрайна загриженост.
– Мислех, че спиш – казва тихо Орхун, сякаш се извинява за присъствието си.
– Не можах да заспя... – Али се изправя в леглото, а лице му изглежда бледо под слабата светлина на нощната лампа.
Орхун усеща бурята, която бушува в душата на детето. Той сяда на ръба на леглото с бащинска топлота, опитвайки се да вдъхне увереност на племенника си.
– Знам, че си объркан. Попитай ме каквото искаш, Али... Ще ти кажа всичко.
Али го фиксира с големите си, влажни очи. Въпросът, който го е тормозел цял ден, най-после излиза наяве:
– Онзи човек... баща ми ли е?
Орхун не трепва. Само едно кратко, тежко кимване потвърждава истината, която Али вече е предусещал.
– Лош човек ли е той? – продължава Али, а гласът му трепери. – Затова ли не го искаш тук?
Орхун подбира думите си с хирургическа прецизност. Той знае, че всяка грешна дума може да отключи болестта на детето.
– Трудно е да наречеш някого просто „добър“ или „лош“... – започва той. – Но той е извършил неща, които не е трябвало да прави. Нашите действия винаги имат последствия, Али. Разбираш ли ме?
Али кима механично, но в погледа му все още прозира недоумение. Орхун поставя ръка върху рамото му, стискайки го окуражаващо.
– Помни, че ти си най-важният човек в тази къща. Всичко, което сме направили досега, е било само за твое добро. И така ще бъде и занапред.
Детето приема думите, но тялото му остава напрегнато. Страхът от неизвестното е по-силен от успокоението.
– Никога ли няма да го видя пак? – гласът на Али затихва до шепот. – Значи... той няма да дойде повече?
Орхун забелязва горчивината, която се изписва върху лицето на племенника му. Сърцето му се свива, виждайки как детето страда за човек, който не го заслужава. За миг Орхун се колебае за мин, но той няма да отстъпи.
– Не, няма да дойде – отсича той твърдо. – Трябва да бъде така, за да си в безопасност. За да си добре.
Али остава неподвижен, втренчен в нищото, погълнат от своите малки, но тежки мисли.
В хотелската стая Тарък стои изправен, притиснал юмруци в масата, докато срещу него адвокатът прелиства бележките си с хладнокръвие, което влудява. Всички факти са изложени. Картите са на масата.
– Ето, това е всичко – процежда Тарък, опитвайки се да овладее треперенето на гласа си. – Кажете сега... ще бъде ли трудно това дело?
Адвокатът вдига очи от тефтера си, фиксирайки го с поглед.
– Да ти кажа истината... ще бъде изключително тежък случай.
Тарък пламва моментално. Контролираният му гняв е напът да избухне, той се навежда напред, скъсявайки дистанцията.
– Какво искате да кажете? Не разбирам! Толкова ли е трудно да си върна собствения син?
– Другата страна е много труден противник, Тарък – обяснява спокойно адвокатът. – Говорим за Орхун Демирханлъ. Той няма да се поколебае да използва цялата мощ, с която разполага.
Тарък се изсмива горчиво, очите му искрят от възмущение: – И какво от това? Ще продължи да държи сина ми като заложник само защото има пари ли?
– Не, нямам предвид само парите му – отвръща адвокатът. – Проблемите, които си имал в миналото с контрола на гнева... всичко това е официално регистрирано. Адвокатите на Орхун Демирханлъ ще превърнат това в мишена на делото. Първо ще поискат забрана да доближаваш детето, изтъквайки правния му интерес. И вероятно ще я получат.
Логиката на адвоката удря Тарик като шамар. Той започва да крачи нервно из стаята, размахвайки ръце.
– Тези хора ме излъгаха! Казаха ми, че детето ми е мъртво! Това няма ли никакво значение пред закона?
– След това детето ти е живяло години наред с жена, която не познава... – напомня хладно адвокатът.
– Добре де, но какво общо има това с делото? – изригва Тарик, губейки търпение.
– Нека го кажа така: ако семейство Демирханлъ са знаели, че внукът им е жив, но са го оставили да живее в нищета, ние не можем да докажем това в съда. Дори да се опитаме, съдът няма да го приеме сериозно. Защото никой няма да повярва, че фамилия като тяхната би го допуснала.
Тарък спира на място, претегляйки думите с тежък, изпълнен с омраза поглед. – Значи казвате: моята дума срещу думата на Демирханлъ. Те са по-силните, така ли?
Адвокатът само потвърждава с мълчалив, красноречив поглед.
– Не казвам, че сме загубили делото предварително – добавя той, затваряйки тефтера си. – Но може да отнеме много години, докато получиш законно попечителство над детето си. Бъди готов за дълга война.
Вижте повече
„Плен“, с.2, еп.189: Орхун се изправя срещу Тарък! – какво ще се случи…
Орхун се изправя срещу Тарък и му поставя ясна граница – семейството му е недосегаемо. Но когато миналото, Али и тъмните тайни на Афифе се...
В хотелската стая Тарък стои изправен, притиснал юмруци в масата, докато срещу него адвокатът прелиства бележките си с хладнокръвие, което влудява. Всички факти са изложени. Картите са на масата.
– Ето, това е всичко – процежда Тарък, опитвайки се да овладее треперенето на гласа си. – Кажете сега... ще бъде ли трудно това дело?
Адвокатът вдига очи от тефтера си, фиксирайки го с поглед.
– Да ти кажа истината... ще бъде изключително тежък случай.
Тарък пламва моментално. Контролираният му гняв е напът да избухне, той се навежда напред, скъсявайки дистанцията.
– Какво искате да кажете? Не разбирам! Толкова ли е трудно да си върна собствения син?
– Другата страна е много труден противник, Тарък – обяснява спокойно адвокатът. – Говорим за Орхун Демирханлъ. Той няма да се поколебае да използва цялата мощ, с която разполага.
Тарък се изсмива горчиво, очите му искрят от възмущение: – И какво от това? Ще продължи да държи сина ми като заложник само защото има пари ли?
– Не, нямам предвид само парите му – отвръща адвокатът. – Проблемите, които си имал в миналото с контрола на гнева... всичко това е официално регистрирано. Адвокатите на Орхун Демирханлъ ще превърнат това в мишена на делото. Първо ще поискат забрана да доближаваш детето, изтъквайки правния му интерес. И вероятно ще я получат.
Логиката на адвоката удря Тарик като шамар. Той започва да крачи нервно из стаята, размахвайки ръце.
– Тези хора ме излъгаха! Казаха ми, че детето ми е мъртво! Това няма ли никакво значение пред закона?
– След това детето ти е живяло години наред с жена, която не познава... – напомня хладно адвокатът.
– Добре де, но какво общо има това с делото? – изригва Тарък, губейки търпение.
– Нека го кажа така: ако семейство Демирханлъ са знаели, че внукът им е жив, но са го оставили да живее в нищета, ние не можем да докажем това в съда. Дори да се опитаме, съдът няма да го приеме сериозно. Защото никой няма да повярва, че фамилия като тяхната би го допуснала.
Тарък спира на място, претегляйки думите с тежък, изпълнен с омраза поглед. – Значи казвате: моята дума срещу думата на Демирханлъ. Те са по-силните, така ли?
Адвокатът само потвърждава с мълчалив, красноречив поглед.
– Не казвам, че сме загубили делото предварително – добавя той, затваряйки тефтера си. – Но може да отнеме много години, докато получиш законно попечителство над детето си. Бъди готов за дълга война.
Тревогата е изписана на лицето на Хира, докато тя бърза по коридора към стаята на Али. В същия момент Орхун излиза тихо, затваряйки вратата зад гърба си. Двамата се срещат в полумрака, а напрежението помежду им е почти осезаемо.
– Тъкмо идвах да видя Али – прошепва Хира, търсейки отговор в очите му.
– Тъкмо заспа – отвръща Орхун, чийто глас е дрезгав от умора.
– Разговаряхте ли?
– Попита ме това, което го мъчеше... и аз му отговорих. Не знам дали се успокои, но поне разбра истината. – Орхун я оглежда притеснен, забелязвайки пребледнелите ѝ страни и треперещите ръце. – Притеснена си.
– Толкова ме е страх да не се разболее отново... – гласът на Хира се пречупва. – Организмът му е толкова крехък.
Орхун прави крачка към нея, опитвайки се да бъде нейният стълб в тази буря. – Ще направим всичко възможно това да не се случи. Не мисли за най-лошото, Хира.
В този момент камерата се плъзва към края на коридора. Там, скрита в сенките на хола, Нева наблюдава всяко тяхно движение. Очите ѝ светят от злоба, а на устните ѝ играе тънка, отровна усмивка.
– Не мога да спра да мисля – продължава Хира, без да подозира, че всяка нейна дума се попива от враг. – Всичко това го засегна твърде дълбоко. Детето премина през толкова трудности, а сега и това! Само една среща с баща му беше достатъчна, за да се обърне светът му наопаки.
– Горкичката... никак не можеш да се спреш – промърморва иронично под носа си Нева, докато ги фиксира с тежък поглед.
– Хайде, да слизаме долу – казва Орхун и нежно насочва Хира към стълбите.
Двамата се отдалечават, а Нева излиза от прикритието си, изпъвайки гръб с ледено величие. Лицето ѝ е маска на триумф.
– Изглежда Али е точно там, където исках да бъде – казва тя на себе си, а гласът ѝ е пълен със задоволство. – Скоро ще започне сам да търси баща си... А Тарък веднага ще го изтръгне оттук. Да те видим тогава, Хира! Зад кого ще се криеш при най-малкия гаф? Твоят билет също е подпечатан! Един по един... всички около Орхун ще си отидат. И тогава...
Нева се усмихва лукаво, докато в главата ѝ вече се реди следващият ход от шахматната партия, в която тя нямаше намерение да губи.
Утринната светлина нахлува през високите прозорци, но атмосферата в имението остава тежка. Орхун, Хира и Али слизат бавно по стълбите. Хира върви плътно до момчето, опитвайки се да пробие стената от мълчание, която Али е издигнал около себе си.
– Не си забравяй пуловера, когато отиваш към часа по физическо, нали обеща? – подсеща го тя с мек, загрижен тон.
Али не отговаря. Той сякаш е там само тялом. Орхун спира на стъпалата и обменя бърз, тревожен поглед с Хира. Той знае, че трябва да извади племенника си от това вцепенение.
– Мисля, че днес след училище можем да направим нещо специално – казва Орхун, опитвайки се да звучи бодро.
Али дори не вдига глава. Хира веднага поема подадената топка, за да разпали искра на интерес у детето.
– Така ли? – тя повдига вежди в престорена изненада. – Много ми е любопитно... какво ли ще е то?
– Например... – Орхун се усмихва леко, – можем да отидем да хапнем хамбургери?
– Какво ще кажеш, Аличо? – Хира го погалва по рамото. – Искаш ли хамбургер след часовете?
Али най-после спира и ги поглежда изпод вежди, сякаш проверява нещо в лицата им. – И тримата ли ще ходим?
– Разбира се – потвърждава веднага Орхун.
– Добре – промълвява кратко Али.
На лицето му се появява бледа, едва доловима усмивка, но тя изчезва толкова бързо, колкото се е появила. Апатията му остава пълна.
– Тогава планът за днес е готов – заявява Орхун, докато стъпват в антрето. – Имам нещо предвид и за уикенда, но засега ще го запазя в тайна.
– О, не! – възкликва Хира, опитвайки се да поддържа огъня на вълнението. – Трябва да ни кажеш, ще умрем от любопитство! Нали, Аличо? Какво ли ще правим този уикенд?
Въпреки искрящия ентусиазъм на Хира, Али остава безмълвен като статуя.
Слънцето облива тротоара пред училището, докато Орхун, Хира и Али вървят към входа. Орхун и Хира се надпреварват да пускат шеги, решени на всяка цена да изтръгнат усмивка от замисленото лице на момчето.
– Мислиш си за нещо, забелязах те – казва Орхун, поглеждайки Али с усмивка. – Кажи ми какво е?
Хира се включва веднага, подхвърляйки закачливо: – Аз пък се чудя дали да не нахраня Али с броколи вместо с хамбургери!
– Знаех си, че ще кажеш нещо такова! – възкликва Орхун, преструвайки се на възмутен. – Що за жестокост е това? Веднъж в годината решаваме да хапнем хамбургер и кака Хира се опитва да ни спре! Аличо, няма ли да възразиш?
– Аз ще ям хамбургер, како Хира – отвръща Али, опитвайки се да влезе в тона им.
Хира се навежда към ухото му, сякаш му споделя най-голямата държавна тайна: – Шегувам се, не разваляй играта! – Али я поглежда и кима разбиращо, а тя продължава по-високо: – Не само Али, всички ще ядем броколи!
– И аз ли? – повдига вежди Орхун.
– Ако вуйчо яде, и аз ще ям – отсича лоялно Али.
– Ето на! Аз съм тук, за да защитавам правото ти на хамбургер, а ти се съюзяваш с как си срещу мен! Къде отиде мъжката солидарност? – смее се Орхун.
– Добре, добре, пошегувах се – предава се Хира през смях.
Но смехът заглъхва мигновено. Като привидение от кошмар, на пътя им изниква Тарък. Орхун застива. Гневът му пламва за секунди и той излиза напред, заставайки като жива преграда пред семейството си.
– Какво правиш тук? – гласът на Орхун е като гръм. – Не ти ли казах да стоиш далеч?!
Тарък не трепва. В очите му се чете предизвикателство, целящо да изкара Орхун извън равновесие. – Нямам нищо общо с твоето семейство! Тук съм заради сина си! И няма да го оставя само защото ти ме тормозиш!
Кръвта нахлува в лицето на Орхун. Той губи самообладание и сграбчва Тарък за реверите, притискайки го. – Тормоз ли? Кого наричаш насилник?!
В този момент, сред виковете на мъжете, никой не забелязва как лицето на Али пребледнява. Болестта, подхранвана от стреса, се задейства тихо и подло.
– Не можеш ли да го приемеш, Орхун Демирханлъ! – крещи Тарък в лицето му. – Точно това правиш – тормозиш всички ни!
– На мен ли ще ми говориш за тормоз, а?! – Орхун замахва, но в същия миг въздухът е разцепен от смразяващия писък на Хира.
– Ох! Али! Аличо!
Орхун моментално пуска Тарък. Двамата мъже се обръщат едновременно, пребледнели. Хира е на колене на земята, притиснала безжизненото тяло на детето до себе си.
– Аличо! Аличо, добре ли си? – Хира го разтърсва, гласът ѝ е изпълнен с чиста паника. – Аличо, моля те, отвори очи! Чуваш ли ме? Трябва да направим нещо! Аличо! Погледни ме! Моля те, отвори очи! Чуваш ли ме?! Аличо!
Действието се пренася в болницата. Орхун и Хира стоят пред вратата, зад която лекарите се борят за малкия Али. Хира е пребледняла, прилича на сянка, а очите ѝ са пълни със сълзи, които отказват да потекат. До нея Орхун крачи нервно, а гневът му е толкова силен, че сякаш въздухът около него вибрира.
– Той предизвика кризата на детето, негодникът му с негодник! – изригва Орхун, удряйки юмрук в дланта си. – И има наглостта да казва, че нямало да се поддаде на тормоза ми! Безсрамник!
Хира го гледа с изпразнен от емоция поглед, сякаш душата ѝ е напуснала тялото, но Орхун продължава да бълва огън:
– Точно той ли ще обвинява някого в тормоз! Кой си мисли, че е?!
Той спира и я фиксира с тежък поглед, очаквайки тя да подхрани яростта му, да се възмути заедно с него. Но Хира, противно на очакванията му, издиша тежко и прави крачка към него, опитвайки се да потуши пожара.
– Но това, през което преминава той, също не е лесно, Орхун... – казва тя тихо. – Казали са му, че детето е родено мъртво, а то е било живо. Крили са истината от него години наред. Можеш ли наистина да очакваш такъв човек да бъде спокоен и разумен?
Погледът на Орхун се рее някъде в далечината, челюстите му са стиснати до болка. Всеки момент е готов да започне нов спор.
– Сега, каквото и да кажа, гневът ти няма да стихне. Знам го – продължава Хира. – Но не мога да забравя изражението на лицето му, когато качвахме Али в колата, за да го докараме тук. Беше съкрушен...
– Този човек получава точно това, което заслужава! – процежда Орхун през зъби, а очите му се свиват като на хищник.
Хира не продължава спора. Тя само кима леко, сякаш казва „добре“, знаейки, че в този момент думите са безсилни пред неговата гордост. Точно тогава вратата на стаята се отваря и една медицинска сестра излиза навън.
– Можете да влезете при пациента – казва тя със служебен тон.
Орхун се втурва към стаята с тежка стъпка, а Хира тръгва след него, сломена от тъга.
Орхун и Хира пристъпват към леглото на Али, опитвайки се да скрият следите от преживения ужас зад маска на спокойствие.
– Толкова ни уплаши, Аличо – прошепва Хира, галейки го нежно по челото. – Но за щастие не беше нищо сериозно... просто лек пристъп. Вече мина.
– Свърши се – добавя Орхун, чийто глас е необичайно мек, докато фиксира детето с поглед, пълен с обич. – Ще преминем и през това.
Али поглежда чичо си за миг – в очите му се чете въпрос, който напира да бъде изречен, но в последната секунда той свежда глава и се обръща към Хира.
– Къде е той? – пита плахо детето.
В стаята настъпва мъртвешка тишина. Орхун, който до този момент излъчваше само нежност, внезапно се напряга. Хира стрелва Орхун с притеснен поглед, усещайки как бурята се завръща.
Точно тогава вратата се разтваря с рязък звук. Всички очи се насочват натам. На прага стои Тарък – разчорлен, задъхан и видимо съкрушен.
– Сине! – изплаква той, втурвайки се към леглото.
Орхун прави инстинктивна крачка, за да препречи пътя му, но Хира хваща ръката му – един мълчалив жест, който казва: „Спри, не сега“. Тарък дори не забелязва присъствието им, очите му са само в момчето.
– Как си, сине? Добре ли си? – гласът му трепери от неподправена любов.
– Слава на Бога, добре е... – отговаря Хира, понеже не може да понесе мъката в гласа на бащата. – Няма нищо страшно.
Тарък кима едва забележимо в знак на благодарност, без да отделя поглед от Али.
– Толкова се изплаших, че ти се е случило нещо, знаеш ли? Умирах от тревога. Тъй като не знаех в коя болница са те откарали, проверих всички наоколо... – Тук погледът му става леден и се забива в Орхун. – Затова закъснях.
Двамата мъже се фиксират с погледи, пълни с неприязън, докато въздухът между тях сякаш започва да пращи. Но Тарък бързо се връща към детето.
– Моля те, прости ми, сине. Слава на Бога, че си добре – казва той и се усмихва топло на Али.
Али го гледа с безкрайна тъга и надежда, докато Хира наблюдава сцената с насълзени очи, трогната от тази невидима връзка. До нея обаче Орхун стои като застинала статуя, а изражението му е на човек, който всеки момент ще избухне и ще изпепели всичко наоколо...
Хира стои като вкаменена до Орхун, усещайки как напрежението в стаята се сгъстява с всяка изминала секунда. Тарък е пристъпил по-близо до леглото, заемайки пространството, което досега принадлежеше само на семейство Демирханлъ. Али мълчи, но очите му, големи и търсещи, не се откъсват от непознатия мъж.
– Знам какво си мислиш... откъде се появи този човек след толкова години, нали? – гласът на Тарък е мек, обгръщащ. – Защо не дойде по-рано? Скъпото ми момче...
Али го гледа, а в погледа му се прокрадва една неподправена детска топлота, която той не може да овладее.
– Но аз не знаех, че си жив – продължава Тарък с въздишка. – Ако знаех, нямаше ли да дойда веднага? Щях винаги да бъда до теб. Никога нямаше да те оставя.
Тарък стрелва Орхун с обвинителен поглед. Хира усеща как Орхун се напрегна до краен предел, сякаш е готов да разкъса натрапника. Тя стои нащрек, готова да се намеси.
– Живея в Канада. Знаеш ли къде е това? – прошепва Тарик, накланяйки се към Али. – Имам семейство там. Съпруга и една сладка малка дъщеря. Значи... ти си имаш сестричка.
Очите на Али се разширяват от изненада. Той слуша думите на Тарик, сякаш е попаднал в средата на вълшебна приказка, за чието съществуване дори не е подозирал.
– Тя прилича точно на теб, знаеш ли?
На лицето на Али разцъфва искрена, детска усмивка. Всички в стаята – Тарък, Хира и Орхун – усещат как ледовете в сърцето на детето започват да се топят. Тарък бързо изважда телефона си.
– Искаш ли да я видиш?
Али кима с грейнало лице, целият в очакване. Но точно когато Тарък започва да прелиства снимките, Орхун се намесва. Той застава пред него с цялото си властно присъствие, усещайки как контролът му над ситуацията се изплъзва.
– Мисля, че това е достатъчно – казва Орхун с предупредителен, леден тон. – Аличо има нужда от почивка. Да не го изморяваме повече.
Тарък се поколебава с телефона в ръка. Поглежда Али, после среща железния поглед на Орхун и накрая прибира устройството.
– Прав си. Трябва да почива – съгласява се той. След това се обръща към детето: – Не се притеснявай, ще имаме още много време. Тук съм, докато се оправиш, обещавам.
Тарък посяга да докосне ръката на Али, но момчето бавно я издърпва под завивката. Доверието му все още е крехко, а страхът – жив.
– Ще бъда отвън. Пред вратата... – казва Тарък и тръгва към изхода.
Орхун незабавно тръгва след него. Хира, обзета от лошо предчувствие, го хваща за ръката, опитвайки се да го спре.
– Не се притеснявай, нищо няма да се случи – отвръща Орхун, без да я поглежда. – Само ще поговорим.
Когато двамата мъже излизат, в стаята настава тишина, нарушавана само от учестеното дишане на Али. Детето гледа Хира с невиждано досега вълнение.
– Чу ли, како Хира? Имам си сестричка! И приличала много на мен!
Али сияе, погълнат от мисълта за новото си семейство
Орхун и Тарък излизат в коридора. Вратата се затваря зад гърба им и маската на привидно спокойствие пада. Те стоят един срещу друг като двама гладиатори в арена, а гласовете им, макар и приглушени заради болничната обстановка, режат като бръснач.
– Какво му е? Каква е тази болест? – пита Тарък, а в очите му се чете истинско, мъчително безпокойство.
– Няма нищо, което ти трябва да знаеш! – отсича Орхун, заставайки в отбранителна поза. – Като негово семейство, ние правим всичко необходимо.
– Аз съм негов баща! – процежда Тарик през стиснати зъби, а вената на слепоочието му пулсира.
Орхун поклаща глава с яростна насмешка: – Ти си нищо за него! Не тормози повече детето! Али няма нужда от теб!
– Ти не можеш да решаваш това! – избухва Тарик, но Орхун го прекъсва, пристъпвайки застрашително напред.
– Новата ти жена знае ли какво причини на Нихан? – Очите на Орхун се свиват, изпълнени с погнуса. – Сигурно си го скрил... Но как изобщо успяваш да го прикриеш?! Ти си болен! Жал ми е за тях... те същото отношение ли получават от теб?
Тарик замира. Този удар под кръста го заварва неподготвен. Той залита за миг, сякаш физически ударен, но после изрича с глас, задавен от скръб: – Нихан ми прости...
– Но аз не съм! – изсъсква Орхун буквално в лицето му.
Тарик се събира, изпъва гръб и връща удара: – Никога не съм наранявал Нихан нарочно! Това, което се случи с нея, не ти дава право да криеш Али от мен. Кой е по-виновен, а? Ти скри сина ми! Нямаше никакво право!
– Стига! Достатъчно! – Орхун вдига ръка, за да го спре. – Ти нямаш син! Вътре не казах нищо, само за да не се разстрои Али! Но ако направиш още нещо подобно, ще те накарам горчиво да съжаляваш!
Тарcк не трепва. Отчаянието му се е превърнало в бетонна стена. – Аз съм бащата на Али. Каквото и да кажеш, това няма да се промени. Ще ми отговориш ли най-после? Какво му е на сина ми?
– Казах каквото имах да казвам! – Орхун го фиксира с последен, заплашителен поглед. – Внимавай къде стъпваш оттук нататък.
Орхун се обръща рязко и влиза обратно в стаята, оставяйки Тарък сам в пустия коридор. Тарик гледа след него, а юмруците му са побелели от стискане.
– Какво му е на детето ми, за Бога? – промълвява той обезумял. – Какво му има?
Погледът му трескаво обхожда коридора и се спира върху табелата на лекарския кабинет. Без да се колебае и за секунда, той се насочва натам с бързи стъпки.
В офиса на Кенан напрежението е тихо, но плътно. Нуршах усеща подозрението му – въпросите за работата ѝ стават все по-точни, а лъжата ѝ тежи. Тя омаловажава всичко, опитва се да избяга от темата, но Кенан ясно показва, че нещо не му дава мира. Въпреки това ѝ вярва… засега.
На сутринта Кенан, недоспал и напрегнат, обсъжда с Нуршах стратегията срещу Еркан. Нужни са доказателства, а времето не работи в тяхна полза. Нуршах предлага конкретни стъпки, но бърза да тръгне – мисълта за офиса на Еркан и пропуснатите улики не ѝ дава покой. Един детайл обаче не убягва на Кенан: тефтерът в чантата ѝ. Подозрението се задълбочава.
По пътя Нуршах панически опитва да се измъкне сама. Целувката ѝ е опит да сложи край на разговора, но Кенан я спира. Въпросът му е директен и болезнен: какво крие от него? Тя не отрича – иска само доверие и време. Кенан остава разкъсан между любовта и съмнението.
В строителната компания шансът отново се появява. Колежката на Нуршах излиза, кабинетът на Еркан е на крачка разстояние… но точно тогава се намесва Исмаил. Подозрителен, хладен, той ѝ възлага работа и проваля опита ѝ да влезе вътре. Нуршах преглъща разочарованието – битката още не е загубена.
В офиса Кенан обсъжда случая с Еркан с Фатих. Гневът е жив, решимостта – също. Но погледът му все по-често се спира върху Джейлан… сякаш и там има нещо недоизказано.
