„Плен“, с.2, еп.189: Орхун се изправя срещу Тарък! – какво ще се случи…

В предния епизод на турския сериал „Плен“: Афифе притиска Хира с жесток ултиматум – или ще скрие истината от Орхун за завръщането на Тарък, или завинаги ще загуби шанса си за брак си с него. Орхун се връща и веднага усеща, че в къщата се е случило нещо.

НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 2, епизод 189 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 16:00 часа по bTV.

Али задава въпроси на вуйчо си баща си, а Орхун притиска Шевкет да му каже какво крие от него.

Шевкет му признава, че Тарък е разбрал, че синът му е жив, и е дошъл да го търси. Разказва му също, че Тарък е реагирал агресивно, удряйки го и бутайки Хира.

Орхун намира Тарък и го заплашва, казвайки му да стои далеч от семейството му.

Афифе също се опитва по свой начин да се отърве от Тарък, като му дава празен чек, за да изчезне завинаги. Но дали Тарък ще се откаже от Али ?

Орхун разказва на Хира историята на Нихан и Тарък. Какво е направила в миналото Афифе, че Тарък напуска Нихан? По-долу в текста.

В същото време Нуршах се опитва да разкрие истината.

Всичко за турския сериал „Плен“

⬇ По-подробно в редовете по-долу ⬇

Тарък седи на ръба на леглото в хотелската стая, а тишината около него е потискаща. Пръстите му треперят, докато прелиства снимките в телефона си. На екрана се редуват образи на Али, а в някои от кадрите се мярка и Хира.

С всяко следващо изображение напрежението в него расте, а вените на слепоочието му изпъква. Той спира на близък план на Али – детето изглежда толкова близо, а всъщност е зад стените на вражеската крепост.

– Отнеха те от мен, сине... – прошепва Тарък, а гласът му е пресипнал от потиснат гняв. Той гали екрана с палец, сякаш може да докосне лицето на момчето. – Но не се страхувай. Ще те спася. Няма да те оставя в ръцете им!

Погледът му внезапно се втвърдява, превръщайки се в ледено острие. Нежността на бащата изчезва, заменена от фанатичната решимост на човек, който няма какво да губи. Тарък поглежда телефона, а в ума му вече се подрежда планът как да си върне сина.

В хола на новото имение Хира се опитва да маскира безпокойството си с престорена усмивка и бодрост. Тя подрежда мляко и бисквити пред малкия Али, но ръцете ѝ леко треперят.

– Искаш ли да знаеш какво ще правим днес? – пита тя, поглеждайки в очите му. Али само кима едва забележимо. – Първо ще изядем тези бисквитки, а после ще поучим малко. Как ти се струва?

– А след това... ще излезем ли с вуйчо? – гласът на Али е изпълнен с надежда.

Хира избягва погледа му. – Не мисля, Али. Вуйчо ти скоро ще тръгне за работа. Вчера го нямаше в града и го чакат много задачи.

В този момент Орхун влиза в стаята, притиснал телефона до ухото си. Гласът му е властен, режещ въздуха: – Да, споделете информацията с г-н Казим. След като той я прегледа, аз ще дам окончателното одобрение. – Той затваря и насочва погледа си към тях. – Е? Какво правихте, докато ме нямаше? Когато се прибрах, и двамата спяхте дълбоко.

Тишина. Хира и Али мълчат, сякаш са дали обет.

– Да? Няма ли да ми отговорите? Как прекарахте вчерашния ден?

Хира се притеснява от въпроса и в суматохата събаря чинията. Бисквитите се разпиляват по пода. – Ох! – тя се спуска да ги събира, опитвайки се да скрие лицето си. – Веднага ще донеса нови...

Орхун свива вежди. Интуицията му подсказва, че зад тази непохватност се крие нещо по-мрачно. – Нещо се е случило вчера, нали?

Али вдига невинните си детски очи към него: – Вуйчо... татко лош човек ли е?

Въпросът удря Орхун като шамар. Той замръзва и бавно премества погледа си към Хира, която е застинала на пода. Преди той да успее да реагира, детето нанася втория удар: – Татко наистина ли е чудовище?

Орхун вече е сигурен, в негово отсъствие някой е отровил съзнанието на племенника му. Хира се изправя, лицето ѝ е изкривено от срам и болка.

– Защо питаш тези неща, Аличо? – гласът на Орхун е омекнал, но погледът му остава остър. Детето мълчи. Тогава той се обръща към Хира: – Какво се случи тук, докато ме нямаше?!

Хира се чувства притисната до стената. В главата ѝ като ехо кънти леденият глас на Афифе: „Искаш да си част от това семейство? Или искаш да влошиш нещата между мен и сина ми? Мислиш, че ще получиш съгласието ми, като ми се противопоставяш?“

Мълчанието ѝ вбесява Орхун. Напрежението в стаята може да се разреже с нож. – Най-добре е... – започва тя, гласът ѝ едва се чува. – Най-добре е да говориш за това с майка си.

Орхун я фиксира, претегляйки всяка нейна дума. – Майка ми ли те помоли да не ми казваш? – той поглежда и Али. – И двамата ли?

Хира свежда глава, неспособна да излъже, но и твърде уплашена да каже истината. Орхун не чака повече. Той се завърта рязко, а решителността в походката му предвещава буря.

В ателието на Афифе Шевкет подрежда масата с фанатична прецизност, мърморейки под носа си. – Какъв безпорядък... целият свят е в хаос! Казах им сто пъти да проверяват това място всеки ден! Как може господарката да се концентрира в тази бъркотия?

В този момент вратата се отваря с гръм. Орхун нахлува в стаята като разярен лъв. Когато вижда, че майка му я няма, той заковава погледа си върху иконома.

– Къде е майка ми? – гласът му реже тишината.

– Навън е, господине – отговаря Шевкет, опитвайки се да запази самообладание.

Орхун пристъпва заплашително към него. – Какво се случи тук вчера?

Шевкет свежда глава, опитвайки се да се изплъзне от примката. – Нищо не се е случило, г-н Орхун. Ако изчакате госпожата...

– Попитах те нещо! – прекъсва го Орхун, а очите му пламват от ярост. – Какво се случи тук вчера? Казвай веднага!

Шевкет усеща, че няма къде да избяга. Гневът на младия господар е по-страшен от всяка заповед. – Съжалявам, г-н Орхун, но да ви кажа това е...

– Казах, говори! – изригва Орхун, губейки търпение.

– Г-н Тарък дойде тук, господине – отвръща най-после икономът. – Искаше да вземе Али.

Лицето на Орхун се изкривява в мрачна гримаса. – Какво значи да вземе Али? Нахлул е в къщата ли? Извадил е оръжие? Какво е направил?

Шевкет кима едва забележимо, свивайки се пред яростта на Орхун. – Г-жа Афифе го спря сама, но имаше сблъсък. Г-н Тарък... той ме удари, господине. И... и блъсна г-жа Хира.

Орхун стисва юмруци толкова силно, че кокалчетата му побеляват. Всеки мускул по тялото му се напряга. – Младият господин се уплаши малко, но г-жа Хира го отведе веднага – добавя бързо Шевкет.

– И всичко това се е случило пред очите на Али? – пита Орхун.

– Да.

Орхун застива за момент. Лицето му се променя, придобивайки изражение на човек, който току-що е подписал смъртна присъда. – Тарък... – изрича той името, заканвайки се. Той се обръща рязко към иконома: – Къде е отседнал? Разбрахте ли?

Тарък тъкмо се кани да прибере телефона си, когато настойчиво чукане на вратата прекъсва плановете му. Той отваря и замръзва. Пред него стои Афифе Демирханлъ – обвита в ледено величие, с изражение, което не търпи възражение. Зад нея, като безмълвна заплаха, стои охранител.

– Дойдох да поговорим – изрича тя, гласът ѝ е хладен. Без да се обръща, тя заповядва на охраната: – Чакай тук.

Афифе влиза в стаята, изпълвайки пространството с властното си присъствие. Тя не губи време в празни думи. – Предлагам ти празен чек. Просто напиши сумата. Можеш да се върнеш в Канада като много богат човек.

Тарък я претегля с очи, изпълнени с погнуса. – Вече изобщо не мога да ви разбера. Какво същество сте вие? Човек ли сте изобщо?

– Не дръзвай да подлагаш на съмнение човечността ми! – очите на Афифе светват от злоба. – Помня какво причини на Нихан, сякаш беше вчера!

– Всичко това е в миналото! – избухва Тарък. – Тук става въпрос за сина ми! И няма да мръдна оттук без него!

– Ти нямаш син! – отсича тя, приближавайки се към него. – Той е Демирханлъ! Син на Нихан! Мой внук!

Въздухът в стаята става тежък от напрежение. – Нихан беше моя съпруга! А Али е мой син! – крещи Тарък, губейки контрол.

– Не произнасяй името на дъщеря ми! Никога не си я заслужавал! Съсипа живота ѝ! А години по-късно идваш и безсрамно твърдиш, че той е твой син!

– Не само ще си върна сина, но и ще те съдя, Афифе Демирханлъ!

– Опомни се! – предупреждава го властно Афифе. – Предлагам ти възможност, каквато никога повече няма да получиш. Така или иначе няма да те допусна до Али. Поне си тръгни като богат човек.

Тарък пристъпва към нея, вбесен, готов на всичко. В този момент вратата буквално се изкъртва. Орхун нахлува в стаята като стихия. – Орхун? – ахва Афифе, изненадана.

Преди някой да реагира, юмрукът на Орхун стоварва цялата натрупана ярост върху лицето на Тарък. – Орхун! Сине, спри! – вика Афифе, но гласът ѝ потъва в шума на схватката.

Орхун сграбчва Тарък за яката, притискайки го до стената. Очите му са кървясали от гняв. – Никога повече няма да вдигнеш ръка срещу никой от семейството ми! Чуваш ли ме?!

Охраната нахлува вътре, опитвайки се да разтърве двамата мъже. – Г-н Орхун, моля ви, спрете! – Стой далеч от семейството ми! Стой далеч от къщата ми! Или ще те унищожа! Разбра ли ме?! – крещи Орхун, гледайки Тарък с убийствен поглед.

– Махни ръцете си от мен! – зъби се Тарик, бършейки кръвта от устните си. – Пусни го, сине! Хайде, тръгваме! Сега не е нито времето, нито мястото! – Афифе се опитва да издърпа сина си.

Тарик се изправя, дишайки тежко. – Нямам проблем с теб, Орхун. Ще взема сина си и ще си тръгна. – Само през трупа ми! – изрича Орхун със смразяващ тон.

Орхун отблъсква Тарък настрани с такова презрение, сякаш е докоснал влечуго. Докато Афифе го извежда от стаята, Орхун не отделя натежалия си от омраза поглед от Тарък.

В коридора на хотела въздухът буквално вибрира от яростта на Орхун. Той крачи тежко, дишайки тежко през носа, сякаш всеки момент ще избухне отново. Афифе върви до него – нервна, но с високо вдигната глава, макар маската ѝ на величие леко да се пропуква.

– Защо не ме информира? – гласът на Орхун е глух, пресеклив, таящ в себе си истинска буря.

Афифе дори не го поглежда, ускорявайки крачка към изхода. – Ще говорим у дома! – отсича тя, поставяйки ледена преграда между тях.

В същото време, в тишината на имението, Хира внимателно приготвя лекарството на Али. Тя се опитва да запази самообладание, но всяко нейно движение издава притеснението ѝ.

– Време е за лекарството ти, миличък – казва тя, опитвайки се да вложи топлина в гласа си. – Хайде, изпий го, а после ще отидем да играем в градината, става ли? Ето, вземи.

Погледът на Хира неволно се стрелва към телефона ѝ. Пръстите ѝ се спират над номера на Орхун. Иска да му се обади, иска да попита, да разбере... но страхът и несигурността я парализират. В този момент гласът на Али, разтреперан и пълен със сълзи, разрязва сърцето ѝ.

– Вуйчо сърдит ли ми е... защото попитах за татко?

Хира веднага притиска малкото момче до себе си. – Али, разбира се, че не, скъпи! Вуйчоти те обича безкрайно много. Той никога, ама никога не би могъл да ти се сърди. Не би го направил.

– Може би татко е бил много далеч преди... – продължава Али с онази болезнена детска логика, която търси оправдание за това, че е бил изоставен. – Затова не е могъл да дойде, затова не ме е виждал, нали?

Хира се опитва да скрие лицето си, за да не види детето сълзите, които вече напират в очите ѝ. Тя чувства как гърлото ѝ се свива от безсилие. – Само да знаех какво да ти кажа, Аличо...само да знаех истината – прошепва тя на себе си. – Но не знам, мило. Хайде, изпий лекарството. Ето, вземи и това.

Тарък се е отпуснат на дивана в хотелската стая, притискайки с длан мястото, където юмрукът на Орхун е оставил своя белег. Болката пулсира, но тя е нищо пред огъня, който гори в гърдите му. Телефонът му звъни.

– Ало? – гласът му е пресипнал, задавен от гняв.

– Тарък? Започнах да се притеснявам... какво става? Видя ли сина си? – гласът на жената в слушалката е напрегнат.

Тарък се изсмива горчиво, а погледът му се взира в нищото. – Видях го. Видях го, но нищо не мина добре. Как изобщо нещо може да бъде наред, когато Афифе Демирханлъ е насреща? Тази жена е самото зло!

– Ти знаеше, че ще бъде трудно. Опитай се да запазиш самообладание, Тарък.

– Не мога да се успокоя! – избухва той, а гласът му започва да трепери от неочаквана вълна емоции. – Видях сина си... жив е. Само да можеше и ти да го видиш... толкова е чист, толкова сладък! – Той внезапно замлъква, притиснал устни, за да не позволи на плача да го надвие.

След миг обаче маската на слабостта пада. Лицето му се втвърдява, придобивайки хищно изражение. – Но няма да го дам на никого! Той е мой син! Моя кръв! Няма да го оставя в онази клетка! Ще направя каквото е необходимо, ще мина през трупове, но ще изтръгна детето си от ръцете им!

– И как смяташ да го направиш? Срещу Демирханлъ не се излиза лесно...

– Имам един стар приятел. Той познава адвокат, който не знае какво е загуба. Ще дойде тук, ще се срещна с него. Ще задействам закона, а ако законът не помогне... – Тарък не довършва изречението, но тежкият му, изпълнен с омраза поглед казва всичко.

В градината Муса се опитва да върши работата си, но Гонджа е плътно до него, а лицето ѝ е изкривено от истинска паника.

– Муса, страх ме е! Вуйчо ми ще ни разкаже играта – шепне тя, озъртайки се нервно. – Той просто чака удобния момент, за да ни нанесе удара.

Муса спира за миг и я поглежда скептично: – Мисля, че преувеличаваш. Вуйчо ти сега се притеснява само за господарката си. Икономът няма да се занимава с нас, докато бащата на Али не си замине.

– Де да беше толкова просто... – въздъхва Гонджа.

– Казвам ти, че е така! Довери ми се. И аз се страхувам, но... – Муса не успява да довърши.

– Дистанция! – Гласът на Шевкет разрязва въздуха като бръснач.

Двамата подскачат и се обръщат с ужас в очите. Икономът стои пред тях, свъсил вежди, а погледът му е по-мрачен от буреносен облак.

– Вуйчо! Много съжаляваме! – започва да заеква Гонджа. – Всичко стана неволно! Нищо не сме видели, честна дума! Дори не забелязахме нищо. Виж, нали си остава между нас? Между нас тримата. Няма да кажем на никого!

Муса решава да помогне, като прави жест, сякаш „заключва“ устата си с цип. – На никого няма да кажем, че си влюбен в г-жа Афифе! – изтърсва той с обезоръжаваща наивност. – Ще бъде тайна между нас тримата.

– Стига! – прекъсва го Шевкет с остър, режещ глас, от който и двамата замлъкват моментално. – Не искам да чувам тази дума никога повече!

– Коя дума? „Любов“ ли? – пита Муса, гледайки го с широко отворени очи.

– Всичко сте разбрали погрешно, глупаци такива! – изригва икономът, а лицето му почервенява от срам и ярост. – Онази снимка е просто спомен. Нищо повече! Няма никакъв друг смисъл!

– Точно това си мислехме и ние... – опитва се да замаже положението Муса.

– Млъкни! – прекъсва го отново Шевкет. – Ако проговорите за това още веднъж, няма да бъда толкова добър. Ще се озовете директно пред портата! Ясно ли е? Тръгвайте!

Гонджа и Муса кимат трескаво, сякаш животът им зависи от това. Шевкет ги изгаря с един последен поглед и се отдалечава с бърза крачка.

– Толкова е влюбен... – промълвява Муса, гледайки след него.

– Млъкни, шът! Ще те чуе! – срязва го Гонджа, а очите ѝ са пълни с тревога. – Ох, Муса, свършено е с нас. Този път наистина сме обречени.

Орхун нахлува в кабинета, а след него плахо пристъпва Хира. Още с влизането си, той стоварва гнева си върху Афифе, която го чака с каменно спокойствие.

– Онзи човек влезе в къщата ми, сграбчва Али за ръката и се опитва да го отвлече! – гласът на Орхун е като гръм – На всичкото отгоре блъска Хира, а ти... ти не ми казваш нищо! Не мога да повярвам!

Афифе не трепва. – Прав си. Трябваше да знаеш. Но мислех, че ще се справя, преди нещата да излязат извън контрол.

– Този човек беше достатъчно дързък да нахлуе в дома ми! – Орхун се изправя, целият напрегнат като струна. – Всичко излезе извън контрол още в момента, в който скри онова дете от нас, майко!

– Точно затова не ти казах! – леденият тон на Афифе се завръща. – Не исках да водим същите спорове отново.

– Не искам да правиш нищо повече по въпроса с Тарък. Аз ще се погрижа за него! – отсича той. Афифе се обръща, за да излезе с обичайното си величие, но думите на сина ѝ я заковават на място: – И още нещо. Никога повече не поставяй Хира в такава позиция!

Афифе стрелва Хира с леден поглед, претегля я с презрение от горе до долу и излиза, без да каже дума.

Хира остава сама с Орхун, измъчвана от гузна съвест. – Изчезна толкова внезапно... не успяхме да говорим. Каквото и да кажеш, имаш право. Трябваше да ти кажа какво се случи, но... – Тя мълчи. Не може да предаде Афифе, не може да каже, че майка му е поискала от нея да мълчи. – Съжалявам.

Орхун се приближава към нея. Хира свива рамене, очаквайки поредния прилив на гняв, но вместо това чувства топлината на дланите му върху лицето си. – Няма за какво да се извиняваш – казва той, а погледът му омеква за пръв път днес. – Познавам майка си добре. Мога да си представя какво ти е казала. Толкова ме е яд на себе си, че не бях тук в онзи момент...

– Радвам се, че не беше тук – прошепва Хира, усещайки облекчение. – Не искам дори да си представям реакцията ти.

– Как е Али?

– Не е добре. Пратих Халисе при него, не исках да го оставям сам. Объркан е... има куп въпроси за баща си. Пита ме, но аз нямам отговори. Знам толкова малко, колкото и той.

Орхун поема дълбоко въздух, сякаш се готви да вдигне огромен товар. – Това е дълга и много неприятна история. Но ще ти разкажа всичко.

Докато в кабинета истината се подготвя да излезе наяве, в коридора на втория етаж Афифе губи почва под краката си. Напрежението ѝ е дошло в повече. Тя се подпира на стената, притиснала ръка към сърцето си. – Господи, дай ми сили... – стене тя, борейки се за въздух.

Шевкет, който винаги е наблизо, я вижда и дотичва разтревожен. – Госпожо! Добре ли сте? Ще повикам лекар!

– Няма нужда... – отвръща тя. – Трябва само да отида в стаята си.

– Моля ви, позволете ми да ви придружа – Шевкет нежно,хваща ръката ѝ и я води към стълбите.

На другия край на коридора Гонджа наблюдава сцената тайно. Очите ѝ са пълни с тъга и разбиране. – Колко е внимателен към нея... – шепне тя на себе си. – Как се опитва да я защити от целия свят!

Орхун и Хира седят един срещу друг. Орхун започва разказа си, а гласът му е пресипнал от гняв и стара болка, която оживява с всяка дума.

– Бракът на Нихан и Тарък беше по любов – започва той. – Майка ми беше против още от първия ден, но аз... аз застанах зад сестра си. Мислех, че правя добро. Но скоро стана ясно, че Тарък има проблем с гнева. – Орхун затваря очи, лицето му се сгърчва от мъка. – Не знам през какво е преминала Нихан тогава. Не мога да си простя, че не бях до нея...

Той рязко става от стола, неспособен да понесе тежестта на спомените. – Когато Тарък изгуби контрол окончателно, Нихан реши да го напусне. Майка ми я подкрепи веднага. Но точно тогава сестра ми разбра, че е бременна. В името на детето си, тя му даде още един шанс. Разбира се, майка ми усети накъде отиват нещата и започна да крои планове.

Орхун спира пред прозореца, стиснал юмруци. – Един ден тя видяла как Тарък се нахвърля върху Нихан... докато е бременна! След като разровила по-дълбоко, разбрала, че той винаги е бил такъв. Аз бях в чужбина по това време. Мислех, че Нихан е щастлива. Тя... тя криеше всичко от мен.

Хира протяга ръка и нежно докосва неговата, опитвайки се да му даде сили. – Вероятно не е искала да те разстройва – прошепва тя.

Орхун поема дълбоко въздух и се обръща към нея. – Майка ми реши, че никога няма да се отървем от Тарък, ако детето се роди. Знаеш какво последва... Това, което направи, е грешно от начало до край. Излъга ни, че Али е починал при раждането. Изхвърли Тарък от живота ни, но Нихан... Нихан никога не стана същата. Ако знаех тогава, онзи човек нямаше да припари до сестра ми. Това, което не успях да направя за нея, ще го направя за Али сега! Тарък няма да направи и крачка към племенника ми!

– Той е блъснал и теб! – сеща се внезапно Орхун, оглеждайки я внимателно. – Боли ли те?

Хира поклаща глава. – Добре съм. Боли ме само, че не мога да помогна с нищо.

– Достатъчно ми е ти и Али да сте добре – отрязва той. – С всичко останало ще се справя сам.

Хира се усмихва плахо, но в очите ѝ все още се чете тревога. – Али се нуждае от отговори. Той е толкова чувствителен... Страхувам се целият напредък в лечението му да не отиде на вятъра. Може отново да се затвори в себе си. Моля те, говори с него.

– Ще го направя, когато се успокоя – изрича Орхун, мъчейки се да овладее бушуващото в него напрежение. – Не искам да кажа нещо погрешно или да го уплаша с гнева си.

В строителната компания, където започна работа Нуршах, напрежението се сгъстява още от ранните часове. Докато Исмаил и Еркан се отправят към среща, Нуршах остава сама в офиса… и веднага действа. Телефонът на колежката ѝ звъни, тя излиза, за да говори, а Нуршах се вмъква в кабинета на Еркан. Погледът ѝ трескаво претърсва папки и рафтове – истината трябва да е тук, скрита между листовете. Но времето я притиска, а страхът да бъде разкрита расте с всяка секунда.

В офиса на Кенан една на пръв поглед незначителна реплика обръща всичко с главата надолу. Фатих споменава името на Еркан… и добавя, че Нуршах е започнала работа. Лицето на Джейлан пребледнява. Паниката я залива – ако Кенан и Нуршах се срещнат там, всичко може да рухне. Без да губи време, тя излита навън и набира Нуршах, отчаяно опитвайки се да я предупреди.

Но вече е късно. Кенан пристига в компанията. Гласът му отеква в приемната – твърд, решителен, без капка колебание. В съседната стая Нуршах замръзва. Тя го разпознава мигновено. Сърцето ѝ бие до болка, докато трескаво прибира документите и търси изход. Няма къде да избяга. Скрива се и слуша, задържайки дъх, докато разговорът между Кенан, Исмаил и служителката се изостря.

Срещата с Еркан е като буря. Кенан го притиска без заобикалки – иска отговори, иска истината. Обвиненията се сипят, лъжите се сблъскват челно с гнева. Еркан нагло твърди, че Кенан е приел подкуп, сочи банковите преводи като „доказателство“. Кенан кипи – обиден, унизен, на ръба да изгуби контрол. Заплахите с полиция не го спират. Той си тръгва, заклевайки се, че тази битка тепърва започва.

Скрита наблизо, Нуршах чува всичко. Облекчението, че Кенан си е тръгнал, се смесва с отчаяние – тя не е намерила доказателства. Но едно е ясно: Еркан лъже. Истината съществува… и трябва да бъде извадена наяве.

По-късно Кенан, сломен и ядосан, седи сам в парка. Мислите му са като вихър – кой стои зад всичко това и как да докаже невинността си? Точно тогава телефонът му звъни. Нуршах. Гласът ѝ е спокоен, но вътре в нея бушува буря. Те се срещат. Тя го изслушва, утешава, крие истината за днешния ден и собствената си роля… а Кенан дори не подозира колко близо е била тя до отговора, който търси.

Междувременно, в полицейското управление, Афет и Рашит дават показания. Сцената бързо се превръща в абсурдна кавга – обвинения, отричания и… следи от зъби. Истината изплува по най-нелепия начин, а напрежението ескалира, докато полицаите едва удържат ситуацията.

В края на деня Нуршах признава всичко само на Джейлан. Страхът е огромен, рискът – още по-голям, но решимостта ѝ е непоклатима. Тя няма да се откаже. Доказателствата са някъде там… и тя ще ги намери.