В предния епизод на турския сериал „Плен“: Докато Орхун и Нева са в Бурса, биологичният баща на Али разбира, че синът му не е мъртъв и пристига в имението. Нева е щастлива, че планът ѝ върви перфектно.
НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 2, епизод 188 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 16:00 часа по bTV.
Появата на Тарък разстройва Али. Детето чака отговори, но Афифе отказва да му даде обяснения. Нещо повече, тя заповядва на всички в къщата да не споменават и дума пред Орхун за пристигането на Тарък. Когато Хира казва, че не иска да крие нищо от Орхун, Афифе ѝ напомня, че тя чака нейното одобрение, за да се омъжи.
Орхун се връща от Бурса с Нева. Никой в къщата не споменава за пристигането на Тарък, но Орхун забелязва, че Али е разстроен и настоява да разбере какво се е случило.
Всичко за турския сериал „Плен“
⬇ По-подробно в редовете по-долу ⬇
Кръвта не става на вода: Отчаяният вик на един баща
В иимението тишината е нарушена от детски плач, който разкъсва сърцето. Али се изтръгва от прегръдките на Хира, а лицето му е мокро от горчиви сълзи. – Аличо! Аличо, спри! – гласът на Хира трепери, изпълнен с безпомощност, докато тя се опитва да спре момчето. Но детето, водено от инстинкта си, се втурва към балкона.
Долу, пред парадния вход, гледката е грозна и безмилостна. Охраната и Муса влачат Тарък като престъпник, докато той се бори с всяка фибра на тялото си. – Пуснете ме! Махнете се от мен! – крещи той, а гласът му е дрезгав от ярост и мъка. – Али! сине мой!
Шевкет го блъска грубо към изхода: – Изчезвай! Тук няма място за теб!
В този момент Али се появява на терасата. Фигурката му изглежда толкова малка и крехка на фона на огромното имение. Тарък вдига глава и вижда момчето. В очите му се чете изпепеляваща болка. Хира застава до детето, слагайки ръка на рамото му, искайки да го успокои.
Тарък спира за миг и крещи с последни сили: – Сине, ще те спася! Али! Чакай ме, момчето ми... Ще те измъкна от ръцете на тези хора! Ще се върна за теб, чуваш ли?
Муса и охранителите го притискат, опитвайки се да овладеят яростната му съпротива. – Стой мирно! – сопва се Муса, докато го блъскат към портата.
Хира внимателно прибира разплаканото дете вътре, опитвайки се да го скрие от грозната сцена, но в пространството продължава да ечи последният, отчаян зов на бащата: – Али-и-и!
Ледената кралица и горчивата тайна
В хола на имението Али се е свил в обятията на Хира, търсейки закрила от хаоса, който току-що е разтърсил света му. Афифе влиза в стаята с ледено величие. Зад нея икономът чака инструкции с наведена глава.
– Кракът на онзи Тарък повече няма да стъпи тук! Дори пред портата не искам да го виждам! – нарежда Афифе.
– Спокойно, госпожо, ще се погрижа – отвръща Шевкет и бързо се оттегля, за да изпълни заповедта.
Афифе се обръща към Хира, а очите ѝ мятат светкавици. – Отвори си ушите и ме слушай внимателно. Орхун в никакъв случай не трябва да научава какво се случи днес. Само си представи какво ще стане, ако разбере! Аз ще поема всичко оттук нататък.
– Но... – опитва се да я прекъсне Хира, но гласът ѝ прекършва под тежкия поглед на ледената кралица.
– Стига! – отсича Афифе. – Тази тема е затворена. Не се меси в неща, които не са твоя отговорност! – Тя добавя уверено: – Никога няма да позволя на това чудовище да влезе в живота ни отново.
Али вдига поглед към нея, а в големите му детски очи се чете чист ужас. Хира притиска момчето още по-силно към гърдите си и с поглед умолява Афифе да спре заради детето. Афифе омекотява тона си, но в него все още се усеща заплаха.
– Това, което казах, важи за всички. И за теб, Али. Няма да обелиш нито дума пред никого, разбра ли ме
Детето остава вцепенено, когато телефонът на Хира иззвънява рязко, пробивайки напрегнатата тишина.
– Орхун ли е? – пита Афифе, а погледът ѝ става още по-проницателен. Хира само кимва превъзбудено. – Звъня вече веднъж, ако не вдигна сега, ще се притесни.
– Вдигай! – заповядва Афифе.
– Ало? – гласът на Хира трепери.
От другата страна на линията се чува плътният, загрижен глас на Орхун: – Звънях ти няколко пъти, а ти не вдигаш. Започнах да се тревожа. Добре ли сте? Има ли нещо, което не ми казваш?
Хира замлъква за миг, а очите ѝ се срещат с тези на Афифе – два ледени къса, които я предупреждават да мълчи.
– Ало? Там ли си? – настоява Орхун.
– Добре сме, не се притеснявай за нас – успява да промълви Хира, опитвайки се да звучи спокойно. – Приключи ли работата си? Кога се прибираш?
– Ще се забавя малко, но ще се опитам да се върна, преди да си легнете.
– Добре, лека работа, ще говорим, като си дойдеш.
След като затваря, Афифе тръгва да излиза, но се сблъсква с насълзения поглед на Али. Тя се приближава и хваща ръката му в опит за фалшива нежност.
– Всичко ще бъде наред – казва тя студено.
– Онзи чичо... мой баща ли е? – въпросът на малкото момче пада като бомба в стаята.
Афифе замира за секунда, лицето ѝ се превръща в маска от камък. – Не се притеснявай, никога повече няма да видиш лицето на този човек. Случи се нещо, което не искахме, но ще се преструваме, че не е било. Ще го забравим. Чичо ти също не трябва да разира! Разчитам на теб.
Тя хвърля последен, предупредителен поглед към Хира и излиза от стаята, оставяйки след себе си задушаваща тишина и една съсипана детска душа.
Стените на имението имат уши: Страхът в кухнята
В кухнята на имението въздухът е наелектризиран. Муса, Гонджа и Халисе са се свили в тесен кръг, а гласовете им преминават в напрегнат шепот.
– Ето това се случи... бой, викове, целият този хаос се стовари върху нас изведнъж – обяснява Муса, докато жестикулира оживено.
Гонджа гледа с невярващи очи, объркани и уплашени. – Как може госпожа Афифе да крещи така? Цялото имение трепереше от гласа ѝ! – Тя се обръща рязко към Халисе. – Халисе, кажи ми, този Тарък наистина ли е бащата на Али?
– Ако е той, къде се е крил досега? – добавя Муса, търсейки логика в това, което се случи преди малко.
– Ти знаеше ли нещо? – настоява Гонджа.
Халисе вдига ръце, сякаш се защитава от канонадата от въпроси. – Ох, чакайте! Нищо не знам. Не познавате ли фамилия Демирханлъ? Когато стане въпрос за семейството, те не издават тайни. Тайните им са по-дълбоки от кладенец!
– Какво искаш да кажеш с това? – Муса я гледа неразбиращо.
– Иска да каже – намесва се Гонджа, – че те не споделят нищо с чуждите хора.
Муса кимва бавно, докато проумява. – О, разбрах. Счупената ръка остава в ръкава... болката си е за тях.
– Жив да си! – възкликва Халисе с горчива усмивка. – Точно така. Счупеното остава вътре. Това най-добре описва това място.
– Но най-много ме боли за малкия Али – въздъхва Гонджа. – Детето сигурно е в шок.
– Как няма да е? Господ да му е на помощ, само това можем да кажем – завършва Халисе, а Муса само добавя едно смирено „Амин“.
Но идилията на клюките е разбита. – Хайде, стига толкова! Всеки на работа! – подтиква ги Халисе. Точно когато тя тръгва към избата, на прага изниква Шевкет. Фигурата му действа като леден душ. Гонджа и Муса моментално се раздалечават, сякаш са ударени от ток.
– За какво говорите тук? – гласът на иконома е остър като бръснач.
– Ами, вуйчо... за бащата на Али... – започва Гонджа, но Шевкет я прекъсва със замах.
– Замълчи! Не си чула това, което си чула! Не си видяла това, което си видяла! Разбрано ли е? Никакви разговори по темата! Ясно ли ви е?!
Двамата кимват машинално, застинали от страх. Шевкет се обръща да си ходи, но спира рязко на прага. Напрежението може да се разреже с нож. Той ги претегля с тежък, изпитателен поглед.
– С вас имаме още за говорене. Благодарете се, че в момента е такъв хаос и трябва да съм до госпожа Афифе. Но всичко, което направихте, е записано. Черният тефтер е отворен и за грешките ще се плаща!
След като Шевкет излиза, Муса се обръща към Гонджа с пресъхнало гърло. – Господи! Пак извади оня тефтер... Защо вуйчо ти каза това? Нещо друго ли се е случило?
Гонджа свежда глава, а лицето ѝ пребледнява от срам и страх. – Муса... направих нещо много лошо. Нещо непростимо...
Баща ми ли не ме е искал?!
Стаята на Хира е притихнала, но въздухът вътре трепти от негласния плач на едно разбито детско сърце. Али стои неподвижен, съкрушен от бурята, която премина през малкия му свят. Хира, чийто поглед прелива от състрадание, нежно поставя пред него лист хартия и моливи. Тя знае, че думите понякога не достигат, а болката има нужда от изход.
– Аличо, знаеш ли... – започва тя с глас, мек като кадифе. – Когато аз съм тъжна, рисуването ме спасява. Понякога главата ти е пълна с въпроси, които те задушават, понякога ти се иска просто да плачеш...
Али я фиксира с големите си, влажни очи. Хира му подава моливите с надежда: – Опитай. Може би ще се почувстваш по-добре? Поне да опитаме.
Детето започва да рисува голяма, самотна къща. Ръката му трепери. Изведнъж той спира и гласът му прорязва тишината: – Спомняш ли си баба Фатма?
– Разбира се, че я помня – кимва Хира.
– Баща ми ли ме остави при нея? – Али забива поглед в рисунката. – Той не ме ли е искал?
Хира усеща как в гърлото ѝ се появява буца. Как да обясниш на едно дете жестокостта на съдбата? – Аличо, аз... баба ти каза, че...
Но въпросите на Али не спират, те са като удари с камшик: – Баща ми чудовище ли е? Затова ли никога не ме е търсил?
Очите на Хира се напълват със сълзи, които тя отчаяно се опитва да скрие. Тя нежно поема моливите от ръцете му и го хваща за малката длан. – Аличо, чуй ме. Бях много малка, дори по-малка от теб. Далеч от родината си, без майка, без баща. Бях затворник... помниш ли? Разказвала съм ти.
Али кимва едва забележимо.
– Нямах никого. Нито баба, нито чичо, нито леля. Никой като баба Фатма. Бях съвсем сама на света.
– Била си много самотна... – промълвява Али, а в гласа му се прокрадва съчувствие.
– Така е. Не казвам, че твоето не е страшно, просто искам да знаеш, че те разбирам отлично. Нещо се е случило, когато си бил бебе, и сте се разделили. Но виж – сега си тук! Имаш баба, имаш невероятна леля, която ти е като втора майка. И имаш чичо, който те обича повече от всичко!
Али слуша, а ледовете в душата му започват бавно да се топят под топлината на нейните думи.
– И аз съм тук! – добавя Хира с плам в очите. – Знам колко те боли. Повярвай ми, бих дала всичко, за да отнема тази тъга от теб. Всичко ще се оправи, обещавам ти!
Тя го поглежда, търсейки искрица надежда в лицето му. Али кимва тъжно. Изведнъж тя се усмихва през сълзи: – Знаеш ли какво обаче?
– Какво? – пита той плахо.
Хира разтваря широко обятията си: – Искам да те прегърна толкова силно... знаеш ли колко много?
– Колко?
– Колкото целия свят! Или не... колкото една огромна галактика!
За миг тъгата в очите на Али изчезва. – А космосът? Или цялата вселена?
Хира грейна в горчива, но искрена радост: – Да! Точно толкова. Искам да те гушна колкото цялата вселена!
Тя го притиска силно до себе си, вдишвайки аромата на косата му. – Обичам те толкова много, мило момче... – прошепва тя, докато го целува по челото, сякаш се опитва да го защити от всички демони на миналото.
Ултиматумът на Афифе
В ателието на Афифе въздухът е тежък, наситен с мирис на боя и деспотизъм. Господарката стои изправена, а фигурата ѝ излъчва хладнокръвна решителност, докато дава последни нареждания на верния си иконом.
– Разбери в кой хотел е отседнал Тарък. Кога е пристигнал, с кого се среща... Искам пълно разследване. Не оставяй камък необърнат! – нарежда тя.
– Веднага, госпожо. Считайте го за направено – отвръща Шевкет с подобаващо смирение.
Той тръгва да излиза, но на прага се сблъсква с Хира. Икономът застава пред нея като жива преграда, препречвайки пътя ѝ.
– Заета ли сте? – пита Хира.
Афифе хвърля бегъл поглед към Шевкет и с едва забележимо кимване му дава знак да я пусне. Икономът се отдръпва и изчезва в коридора, оставяйки двете жени лице в лице.
– Слушам те – изстрелва Афифе, без дори да я погледне.
– Али не е добре. Никак не е добре – започва Хира, събирайки цялата си смелост. – Той преживя шок и има нужда от отговори. Има право да знае истината! Знаете, че стресът е най-големият враг на болестта му, а в момента сме точно в критичната точка. Здравето му е...
– С Али няма какво да се обсъжда! – прекъсва я грубо Афифе. – Казах му точно толкова, колкото е необходимо. Няма да объркваме съзнанието му с повече подробности!
Хира не се отказва, макар гласът ѝ да трепери: – Но това, което чу, не е нормално! Един мъж нахлува и твърди, че му е баща...
– Ако това е всичко, можеш да си вървиш! – Афифе посочва вратата с ледено величие, очаквайки Хира да се подчини.
Но Хира остава на мястото си. Поема дълбоко въздух, сякаш се готви за скок в бездната. – И още нещо... – лицето на Афифе се опъва от напрежение. – Помолихте ме да не казвам нищо на Орхун, но... – тя изрича думите на един дъх: – Аз не мога да лъжа Орхун!
Афифе се извърта рязко, а очите ѝ пламват с хищна ярост. – Когато казвам да мълчиш, ще мълчиш! – крещи в лицето ѝ тя, а Хира трепва, сякаш е ударена.
В следващия миг гневът по лицето на Афифе се заменя от една зловеща, крива усмивка. Тя е открила слабото място на своята опонентка и се готви да забие кинжала.
– Колко бързо забрави, че се опитваше да получиш съгласието ми за брака ви... Ето, че този инцидент ще ми покаже колко си искрена. Искаш ли наистина да си част от това семейство? Или намерението ти е да вбиеш клин между мен и сина ми? Смяташ ли, че ще получиш благословията ми, като ми се противопоставяш?!
Без да чака отговор, Афифе обръща гръб на Хира, оставяйки я напълно съкрушена сред тишината на ателието. Хира излиза замаяна, усещайки как примката около нея се затяга.
Нощта на тайните
Нощта е обвила имението „Демирханлъ“, но мракът отвън е нищо в сравнение с бурята, която се крие зад тежките порти. Орхун влиза в антрето, следван по петите от Нева. Гласът му е сух, а изражението – непроницаемо. Гонджа ги посреща, но очите ѝ бягат, сякаш търсят спасение от тежкия поглед на господаря.
– Добре дошли – промълвява тя с глас, в който се усеща горчивината на целия изминал ден.
Нева спира за миг и вдишва тишината на къщата. Тя усеща, че нещо се е случило, и по устните ѝ се разлива едва забележима, хищна усмивка. Всичко върви по план. Тя се обръща към Орхун с престорена загриженост: – Орхун, какво ще кажеш за едно кафе? Денят беше изтощителен, мисля, че го заслужаваме, а?
– Часът ми за кафе отдавна мина. На теб – да ти е сладко – отрязва я той, без дори да я погледне. – Гонджа, къде е Хира?
Гонджа преглъща трудно, избягвайки очите му. – Не... не знам точно. Последно беше в стаята на Али.
Орхун тръгва към стълбите с тежка стъпка, оставяйки Нева да кипи от ярост зад гърба му. – Лека нощ – подхвърля той студено.
Нева стисва зъби и изсъсква към прислужницата: – Направи ми кафето! – и тръгва след него, докато Гонджа само въздъхва, сякаш казва „Господи, помогни ни“.
В стаята на Али цари измамно спокойствие. Орхун влиза тихо и вижда Хира и Аличо, заспали един до друг. Той ги наблюдава за миг, след което внимателно притваря вратата.
Но щом стъпките му заглъхват, Хира отваря очи. Тя не е спяла. Сърцето ѝ препуска, а в ушите ѝ отекват като проклятие думите на Афифе: „Искаш ли да си част от това семейство? Ще получиш ли благословията ми, като ми се противопоставяш?“
Хира е предпочела да се престори на заспала, само за да не се наложи да погледне Орхун в очите и да го излъже. Лъжата е отрова, която вече е започнала да действа.
Долу в хола Перихан чака като паяк в мрежа. Когато Нева влиза, Перихан я пронизва с поглед.
– Значи се върна... Не знам дали е съвпадение, но щом излезе оттук, и адът се отприщи! – казва Перихан с глас, пълен с жлъч.
– Какво се е случило, Перихан? – Нева се опитва да звучи безразлично.
– Много добре знаеш. Днес в имението имахме... „интересен“ гост. Познай кой? – Перихан следи всяко трепване на лицето ѝ. – Тарък!
– Тарък? Кой е пък този Тарък? – Нева играе ролята на невинна до последно.
– Не ми се прави на наивна! Знаеш отлично кой е той. Знаех, че подготвяш номер на Али, но това надмина очакванията ми. Можеш да измамиш и самия дявол, Нева! Първо реши да разкараш момчето, за да владееш имението, а после щеше да се заемеш и с другия...
Перихан се приближава застрашително: – Но има нещо, което не пресметна добре. Афифе. Тя не иска Али да си тръгва. Да я беше видяла днес – истинска лъвица, извадила нокти и зъби! Ако разбере, че ти стоиш зад всичко това...
Нева не трепва. Вместо да се уплаши, тя става още по-дръзка, а гласът ѝ става леден: – Не те съветвам да хвърляш обвинения, които не можеш да докажеш, Перихан. Внимавай, защото пистолетът, който мислиш, че държиш, може да гръмне в твоята ръка. И тогава ти ще си тази, която ще плаче.
Гонджа носи кафето, а Нева я поглежда с отвращение. – Въздухът тук е отвратителен, Гонджа. Ще си пия кафето в стаята.
Тя си тръгва с тържествуваща походка, оставяйки Перихан да гледа след нея с очи, пълни с омраза.
Лъжата, която разделя
Новият ден в имението започва не със слънчева светлина, а със сиви облаци, надвиснали над душата на малкия Али. Той седи на ръба на леглото си, все още по пижама, загледан в нищото. Погледът му е празен, а раменете му са се свили под тежестта на истината, която едно дете не трябва да носи.
Хира влиза тихо, носейки дрехите му. Опитва се да вдъхне живот в ледената стая. – Добро утро, Аличо. Хайде, мило, да свалим пижамата и да се преоблечем.
Али поглежда дрехите в ръцете ѝ с недоумение. – Но това не са училищните ми дрехи?
– Днес няма да ходим на училище – отвръща тя, опитвайки се да се усмихне, но усмивката ѝ не стига до очите.
– Защо?
– Защото съм ни подготвила по-специални неща. Цял ден ще се забавляваме, обещавам ти!
– А чичо няма ли да се разсърди? – гласът на Али трепери от страх пред строгия ред на имението.
Преди Хира да успее да успокои притесненията му, вратата се отваря и на прага изниква Орхун. – Добро утро на всички! – гласът му отиква властно, но в него се долавя и бащинска нежност.
– Добро утро – промълвява Хира, а стомахът ѝ се свива на възел от нервност.
– Отбих се снощи, но видях, че сте заспали рано. Изглежда денят е бил доста изтощителен... – Орхун ги претегля с поглед. Той веднага забелязва, че Али не е готов. – Защо не си с униформата? Няма ли да ходиш на училище?
Али инстинктивно търси помощ от Хира. Тя избягва погледа на Орхун, сякаш той може да прочете истината, изписана на челото ѝ. – Днес с Аличо направихме други планове. После ще наваксаме с уроците, няма да изостава.
Орхун не е от хората, които лесно се залъгват. Интуицията му крещи, че нещо не е наред. Той се приближава до Хира, хваща ръката ѝ – жестът е нежен, но и изискващ истина. Привежда се към нея и прошепва така, че детето да не чуе:
– Случило ли се е нещо?
Хира усеща изпепеляващия му поглед. В този миг в съзнанието ѝ като камшик изплющява гласът на Афифе: „Искаш ли да си част от това семейство? Или искаш да влошиш нещата между мен и сина ми?“
Тя се обръща към Орхун, принуждавайки се да произнесе поредната лъжа: – Миналия път се разболя... Мисля, че не трябва да го претоварваме. Нека си почине малко. Само за днес.
Орхун я гледа дълго. Лицето му е като маска, непроницаемо и студено. Той кимва, но в очите му се чете, че семената на съмнението вече са посети.
– Хайде, Аличо, да се преоблечем – казва Хира, насочвайки се към детето, за да прикрие треперещите си ръце.
Орхун остава на място, неподвижен като статуя, наблюдавайки гърба на жената, която обича, и усещайки, че нещо не е наред.
Нуршах и Кенан са ударени от добре подготвен заговор, обвинени са в подкуп и умишлено загубено дело. Разследването започва, сметките им са блокирани, а професионалната им чест е поставена под въпрос. Всички следи водят към Афифе, която без колебание жертва дъщеря си.
Докато Кенан търси законен изход и се опитва да действа хладнокръвно, Нуршах решава да не стои със скръстени ръце. Тя започва работа под прикритие… именно в компанията на Еркан, човекът, който ги е наклеветил.
