В предния епизод на турския сериал „Плен“: Нева не се отказва и успява да убеди Орхун да тръгне с нея за Бурса. В същото време мистериозен мъж следи Хира и Али и незабелязано взема косъм от момчето, жест, който подсказва за предстоящ ДНК тест. Дали това е биологичният баща на Али, готов най-сетне да излезе от сянката?
НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 2, епизод 187 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 16:00 часа по bTV.
Докато Орхун и Нева са в Бурса, биологичният баща на Али разбира, че синът му не е мъртъв и пристига в имението. Той казва на Афифе, че е дошъл да вземе сина си и че няма да си тръгне без него. Афифе категорично отказва да му позволи това и кара охраната да го изгони. Преди да си тръгне, Тарик обещава, че ще се върне и ще си го върне.
В Бурса Нева е щастлива, че планът ѝ върви перфектно.
Фикрет и Фериха, които се срещат отново след много години и все още се обичат, се женят в болницата.
Всичко за турския сериал „Плен“
⬇ По-подробно в редовете по-долу ⬇
Новото имение е притихнало, но това е онази тишина, която не успокоява, тя боде, реже, натежава върху гърдите. В хола Афифе седи изправена, с достойнство, а срещу нея Перихан я гледа с наранена гордост, с поглед на човек, който отдавна усеща, че е не е желана в имението.
В този момент влиза Нева. Походката ѝ е уверена, гласът, премерен, но в него се прокрадва триумф. – Орхун и аз заминаваме за Бурса… съвсем скоро.
Устните на Афифе се извиват в доволна усмивка. – Приятно пътуване… не бързайте да се връщате. Бурса е красива. Разгледайте я хубаво.
– Точно това мислехме – отвръща Нева, без да сваля поглед.
– Добре… – Афифе проточва думата и хвърля мимолетен поглед към Перихан. – Като се върнете… ще поговорим.
– Чао – казва Нева и излиза, оставяйки след себе си тежък въздух и усещане, че нищо не е случайно.
Афифе тъкмо се надига, когато Перихан, събрала смелост, я спира. – Мога ли да говоря с теб… само за минута?
– За какво? – гласът на Афифе е остър, нетърпящ заобикалки.
– За нещо важно.
След кратък миг колебание Афифе отново сяда, отпускайки се в креслото с ледено величие. – Слушам те.
Перихан поема дъх. Думите ѝ излизат натежали от обида и гордост. – От известно време се чувствам излишна в тази къща. Вече не сядаме да си говорим, както преди… Ти и Нева сте станали много близки. А когато се приближа, разговорите секват – и дори не си правите труда да го криете. Имаме дългогодишни отношения… честно казано, това ме наранява. Чувствам се нежелана, затова реших да си тръгна. Исках да ти го кажа.
Афифе я гледа дълго, претегля я с очи, сякаш решава съдбата ѝ.
– Няма повече да ви безпокоя – добавя Перихан и се изправя.
– Чакай! – гласът на Афифе прорязва стаята като камшик. Тя също става. – Ако някой трябва да напусне тази къща… това не си ти. И двете знаем коя е.
Очите на Перихан светват. – Хира…
Афифе кимва бавно. – Именно затова аз и Нева се сближихме.
Амбицията в Перихан избухва без колебание. – Знаеш колко съм наранена заради това момиче. Загубих децата си заради нея – едината е в гроба, а другият в затвора… Тя е виновна! Само не ме изключвай. Ще направя всичко, абсолютно всичко, за да изхвърля тази девойка от тази къща!
Афифе кимва, удовлетворена. – Добре е да знам, че си до мен, когато имам нужда.
Тя излиза, а Перихан остава сама, а облекчението се изписва на лицето ѝ…
В същото това време в градината на имението слънцето се опитва да пробие облаците, но между Орхун и Хира тегне сянката на предстоящото пътуване. Въздухът е напоен с неизказани думи, докато двамата стоят един срещу друг, сякаш времето е спряло. Хира го гледа с очи, в които се чете цялата преданост на света.
– Пази се много – прошепва тя, а гласът ѝ трепери от едва доловим страх, който само влюбеното сърце може да усети.
Орхун я фиксира с дълбок, изпитателен поглед. Сякаш за миг стената на неговото ледено хладнокръвие се пропуква и той изрича онова, което мисълта му диктува в този внезапен миг на слабост:
– Може би трябва да дойдеш и ти? Ще бъде разнообразие за Али.
Хира се усмихва тъжно, поклащайки леко глава.
– Недей, Аличо ще се измори твърде много. Не се притеснявай за нас... за нас е важно само ти да заминеш и да се върнеш жив и здрав. – Тя прави крачка към него, опитвайки се да влее увереност в душата му и добавя на френски, като тайна парола между двамата: – Tu es partout où je regarde... Накъдето и да погледна, виждам теб.
На устните на Орхун се появява неговата типична, обрана усмивка.
– А ти си навсякъде, накъдето погледна аз – отвръща той.
Тъгата от раздялата се изписва на лицето на Хира, докато тя свежда глава.
– Лек път тогава – казва тя.
В този миг погледът на Нева се забива в Орхун – остър, пълен с нетърпение и прикрита злоба.
– Орхун, тръгваме ли? Ще закъснеем.
Орхун кима машинално, връщайки маската на безразличие върху лицето си. Погледът на Хира се среща с този на Нева – студен и триумфиращ. Докато двамата се насочват към колата, Хира остава на мястото си и ги изпраща с поглед… в който има болка, но и нещо друго… лошо предчувствие.
Пред портата на имението, в сенките, скрит от очите на всички, един непознат мъж наблюдава всяко тяхно движение. Музиката става тежка, нагнетявайки напрежението до краен предел, докато мъжът фиксира колата, която потегля.
Орхун и Нева влизат в лобито на хотела в Бурса. Пространството е елегантно, подредено, но динамиката между двамата е ясно очертана – Нева върви отпред, уверена, а Орхун я следва на крачка разстояние, мълчалив и съсредоточен.
Нева заговаря рецепциониста с престорена любезност: – Здравейте. Служителят я посреща с професионална усмивка: – Здравейте, добре дошли. Нева не губи време и веднага преминава на въпроса: – Имаме среща с господин Танер... Танер Оскай. Рецепционистът бързо проверява в графика си и кима потвърдително: – Господин Танер вече ви очаква в конферентната зала.
Нева едва успява да промълви едно сухо „Благодаря“, когато телефонът ѝ започва да звъни. Тя хвърля бърз поглед към екрана и приема повикването, сменяйки мигновено тона си с остър, команден глас, който цели да впечатли Орхун: – Слушам ви, господин Огуз... Но, господин Огуз, напомних ви за това още в началото на годината! Казах ви, че увеличихме размера на стипендиите. Изпратих ви и имейл, а вие въпреки това сте превели сумите по старите тарифи от 2023 година! – Тя прави драматична пауза, докато лицето ѝ се изкривява от фалшиво възмущение. – Нещата не стават така... Заради вашето безхаберие четирийсет студенти ще получат по-малко пари. Направете плащанията отново според инструкциите, които дадох. И искам да ми пратите платежното веднага!
Тя затваря телефона с рязко движение, симулирайки дълбоко разочарование. Орхун я наблюдава изпитателно и пита с равен глас: – Нещо сериозно ли е станало?
Нева въздъхва тежко, сякаш носи целия товар на света върху плещите си, и започва да говори с тон на човек, който не иска да се хвали, но „обстоятелствата“ го принуждават: – Като компания осигуряваме стипендии на петстотин студенти. Уж вдигнахме сумите, но счетоводителят ни е платил по-малко. Наистина, Орхун, как може хората да са толкова небрежни към толкова важна кауза? И после всички очакват толерантност. Нали съм права?
Орхун кима, подведен от фалшивата ѝ загриженост: – Права си. Аз също не мога да понасям подобна небрежност.
Нева усеща, че е на прав път, и продължава да плете своята паяжина от лъжи, опитвайки се да покаже колко е благородна: – Не, искам да кажа... аз се опитвам да направя нещо добро, опитвам се да дам образование на толкова много младежи... А нехайството на един човек съсипва всичко това.
Орхун приема думите ѝ за чиста монета и я подканва към залата: – Да вървим към заседателната зала. Нека не караме господин Танер да чака.
Двамата се насочват към срещата, докато Нева ликува вътрешно под маската на добродетелна жена, без Орхун да подозира, че всяко нейно действие е внимателно пресметнат ход в една много по-опасна игра.
Слънцето огрява предния двор на имението. Хира и Али се разхождат бавно, вгледани в тревата под краката си.
Али спира, вдига очи към нея и пита с надежда: – Како Хира, сигурна ли си, че ще намерим четирилистна детелина?
Хира го поглежда нежно, прекарвайки ръка през косата му: – Не мисля, Аличo… Те съществуват само в приказките.
Али спира, намръщен, почти обиден: – Но едно момче от училище я намери. Той не лъже!
Хира кляка до него, гласът ѝ е мек, опитвайки се да не убие детската вяра: – Разбира се, че не е излъгал. Може би просто има много богато въображение. – Али въздъхва отегчено, по детски разочарован от логиката ѝ. Хира бързо сменя тона, опитва се да върне магията: – Но нека продължим да търсим. Може пък точно днес легендата да оживее. А ако не успеем, ще си направим наша собствена четирилистна детелина. Хайде, погледни ето там!
Двамата отново се навеждат над тревата. Смехът на Али прорязва тишината, а за миг всичко изглежда спокойно.
В същото време, скрит в сенките в края на имението, непознат мъж следи всяко тяхно движение. Погледът му е студен и фиксиран върху малкото момче. Той изважда телефона си с рязко движение и бързо набира номер, без да сваля очи от целта.
Гласът му е нисък и лишен от емоция, когато някой вдига от другата страна: – В имението са, господине. Да, момчето е тук. Изпращам локацията в момента.
Мъжът прекъсва разговора и прибира телефона си, а погледът му не се откъсва от двора.
В коридорите на имението цари напрегната тишина. Гонча се оглежда трескаво, притисната от стените, докато проверява дали пътят е чист. Уверява се, че икономът не е наблизо, и започва да се промъква напред, шепнейки си като в транс: – Дано чичо не ме хване... Господи, само чичо да не ме хване... Дано чичо не ме види...
Но съдбата има други планове. В същия миг Шевкет изниква иззад вратата на една от стаите и препречва пътя ѝ като жива преграда. Гласът му отеква строго: – ТИ!
Гонча замръзва, но бързо облича маската на невинно агънце. Думите започват да се изливат от устата ѝ, докато тя се опитва да смекчи гнева му със сладки приказки: – Чичо, не исках да стане така... Знаеш ли, докато търсех тефтера ти в стаята, без да искам ударих рамката и тя падна на пода. Капакът се отвори. Докато я вдигах... кълна се, видях снимката на госпожа Афифе съвсем случайно! Опитах се да я оправя, но ключалката на рамката я повреди. Муса обеща да я занесе на фотограф и да я поправи. Чакахме три дни да стане готова, и готова, и готова... а сега разбрахме, че снимката е изчезнала! Чичо, не съм искала да те забърквам в това, всичко стана неволно. Наистина... толкова съжалявам. Моля те, прости ми!
Шевкет я стрелва с яростен поглед, в който се чете, че всяка нейна дума само налива масло в огъня.
В същото време Хира влиза в стаята си с телефона в ръка. Спира насред стаята, поглежда екрана и набира номера на Орхун. Сърцето ѝ препуска, докато слуша свободните сигнали. – Защо не вдигаш... – прошепва тя.
Телефонът ѝ иззвънява почти веднага, Орхун връща обаждането. Хира отговаря на секундата, едва сдържайки вълнението си: – Ало!
Гласът на Орхун е спокоен, но в него се долавя лека загриженост: – Всичко наред ли е?
Хира затваря очи, опитвайки се да успокои дишането си. – Да, да, всичко е наред. Просто... просто исках да чуя гласа ти.
Камерата ни прехвърля при Орхун в хотелската зала. – Разбирам. Помислих, че се е случило нещо, след като ме търсиш...
– Не, всичко е прекрасно, не се притеснявай – бърза да го успокои тя. – Али е добре. Сигурно съм се обадила в неподходящ момент, щом не вдигна веднага... Надявам се, че не прекъснах работата ти?
– Разбира се, че не... – отговаря той без колебание. – Срещата ни почти приключи. Помолих за две минути почивка, за да говоря с теб. Освен това, за теб винаги имам време.
Точно в този момент на интимност, един женски глас разрязва ефира. Нева се провиква на заден план, демонстрирайки опасна близост: – Орхун, чакаме те!
Хира се напряга. Усмивката ѝ изчезва. Орхун обаче бърза да приключи разговора: – Идвам! – след което се обръща обратно към телефона. – Извинявай, трябва да затварям. – Ще се върнеш скоро, нали? – пита тя, с нотка тревога. – Веднага щом приключим тук – обещава той кратко.
– Добре… успех. Лека работа.
– Довиждане.
Разговорът прекъсва. Хира остава с телефона в ръка. Сърцето ѝ бие по-бързо. В стаята е тихо, но в нея се надига неспокойно усещане.
Въздухът в луксозното лоби е застинал, докато Нева и Орхун вървят към рецепцията. Нева сияе, погледът ѝ е залепен за него, преливащ от престорено възхищение.
– Беше невероятен, Орхун! – гласът ѝ е мек като коприна, но в него прозира хищна амбиция. – Точно затова исках ти да си до мен.
Орхун остава дистанциран, лицето му е изсечено от камък. Той дори не я поглежда: – Не беше толкова трудно. Човекът беше готов на сделка... Сякаш само чакаше подходящия момент. Убеди се твърде лесно.
Нева спира и го претегля с очи, вдигайки предизвикателно брадичка: – Искаш да кажеш, че нямаше нужда да залагам на скромността си пред него?
– Не – Орхун отсича студено. – Просто казвам, че можеше да се справиш и сама.
– Но твоето присъствие ми даде сила – настоява тя, а гласът ѝ става по-плътен. – Все пак ти си Орхун Демирханлъ. Видях как мъжът пребледня, когато те видя.
Орхун внезапно спира. Погледът му се фиксира в далечината. – Видях стар познат, бизнесмен от Бурса... Трябва да го поздравя.
Той тръгва, без дори да изчака отговора ѝ. Нева остава сама, а маската на благодарност мигновено пада. Тя вади телефона си, а очите ѝ светват с опасен блясък. Набира номер.
– Има ли новини? – гласът ѝ вече е остър като бръснач.
– Пътува към имението, госпожице – отговаря мъжки глас от другата страна.
Лицето на Нева се озарява от доволна, почти победоносна усмивка.
– Благодаря.
Камерата се задържа върху изражението ѝ – хитро, пресметливо.
…планът върви по график.
Пред кованите врати на имението се появява непознат мъж, когото не сме виждали досега. Погледът му е твърд, решителен – Тарък. Лицето му е белязано от умора и решителност. Охраната го посреща предпазливо:
– Кажете?
– Желая да говоря с госпожа Афифе – гласът му трепери, но е категоричен.
Охранителят го оглежда подозрително: – Кой сте вие?
Камерата се задържа върху лицето на Тарък. Очите му не трепват.
Вътре в имението телефонът на иконома извънява. Шевкет вдига, а лицето му остава безизразно... до един момент.
– Да? – той слуша внимателно. – Госпожата не приема всеки, който почука на вратата. Кажете името му!
Изведнъж очите на Шевкет се разширяват от шок. Ръката му стиска слушалката до побеляване. – Сигурен ли си? Разбрах... Веднага ще информирам госпожа Афифе!
Той затваря и почти тичайки се отправя към стаята на Афифе. В имението „Демирханлъ“ редът е на път да бъде разрушен.
В стаята на Али, далеч от бурята, която се заражда отвън, Хира и Али са се потопили в своя свят. Шахматната дъска е бойно поле, на което Али се чувства господар.
– Шах... Не се мъчи, Хира. Шах и мат! – момчето сияе. – Пак ли спечели? – Хира се преструва на изненадана, а очите ѝ преливат от нежност. – Да! – възкликва Али гордо.
– Тогава... ето ти! Получаваш това! – Хира започва нежно да го гъделичка, а стаята се оглася от звънкия смях на детето. – Искаш ли малко мляко? – Искам! – отговаря той веднага. – Но с какао.
– Разбира се. – усмихва се тя. – Хайде, първо да разчистим, после ще отидем.
Двамата започват да прибират фигурите, без да подозират нищо.
…а опасността вече е прекрачила прага.
Тарък върви през градината под надзора на Муса. Стъпките му са бавни, уверени. Музиката става натрапчива, всяка стъпка на непознатия е като удар на метроном, отброяващ последните минути спокойствие.
Напрежението в имението е толкова гъсто, че може да се разреже с нож. Музиката ехти пулсиращо, докато един непознат мъж прекрачва прага на имението Демирханлъ, носещ със себе си сянката на миналото. Това е Тарък – човекът, чието име тепърва ще всява смут в душите на обитателите.
Муса го въвежда в преддверието и посочва с ръка: – Можете да изчакате тук.
В същия момент Хира и малкият Али излизат от стаята. Хира спира рязко, усещайки чуждото присъствие. Гласът ѝ е плах: – Добре дошли...
Тарък не ѝ отговаря. Погледът му се забива в Али. Времето сякаш спира. Той гледа момчето, сякаш светът около тях престава да съществува. – Кой сте вие? – пита Хира, вече напрегната.
Тарък бавно откъсва очи от детето и ги насочва към нея. – Аз съм Тарък… – кратка пауза, тежка като удар. – Бащата на Али!
Шокът на Хира е прекъснат от гласа на властната господарка. Афифе се появява на върха на стълбите, облечена в леденото си величие. Гласът ѝ реже като камшик: – Стой далеч от внука ми!
Тарък се обръща. Срещу него стои Афифе – изправена, с поглед, остър като нож. Перихан излиза след нея, разтревожена. Годините на гняв и омраза избухват в гласа на Афифе: – Как смееш?! Как смееш да дойдеш тук?!
Тарък не ѝ обръща внимание. Очите му отново са върху Али, който се е свил до Хира.
– Не се страхувай, сине…
Афифе застава пред него като непревземаема бариера: – Казах ти да стоиш далеч! – Тя се обръща към Хира с остри заповеди: – Отведи Али веднага! Махни го оттук!
Хира хваща детето за ръка: – Аличо, ела с мен... – Тя го повежда нагоре, а погледът на Тарик ги следва, докато не изчезват от полезрението му.
Афифе го фиксира с леден поглед: – Защо дойде? Какво искаш? – Дойдох за сина си! – отвръща Тарик със същата студена решимост. – И няма да си тръгна без него!
В хола Хира и Али се опитват да избягат от бурята, но гласовете от коридора ги настигат като отровни стрели.
– Той не е твой син! – крещи Афифе. – Той е дете на Нихан! Мой внук! Веднага напусни тази къща!
Отговорът на Тарик кара Хира да замръзне на място: – Ти ми каза, че детето е било мъртвородено! Излъга ме!
Афифе е безмилостна, маската ѝ на аристократично спокойствие е заменена от чиста злоба: – Веднага изчезвай! Нямам какво да ти обяснявам! Шевкет!
Али е вцепенен. Сърцето му бие лудо, а очите му са пълни с неразбиране. – Како Хира... този човек... мой баща ли е?
Хира се опитва да запази самообладание, въпреки че ръцете ѝ треперят: – Не знам, Аличо... не знам... Погледни ме, миличък.
– Той каза „мой син“, како Хира! Чу ли го? Това ли е татко? – Детето не чува думите ѝ, вниманието му е приковано в караницата зад вратата.
Хира отчаяно се опитва да отвлече вниманието му: – Аличо, искаш ли да послушаме музика? Или да гледаме филм?
Но гласовете отвън стават все по-силни, разкъсвайки тишината на имението. – Аз съм негов баща! – крещи Тарик. – Ти си нищо за него! – отсича Афифе.
Али попива всяка дума, а истината започва да си пробива път през лъжите на миналото...
Гласът на Тарък разцепва въздуха. Яростта му кънти из цялото имение.
– Ти скри сина ми от мен! – крещи той. – Не само от мен, а и от майка му! Какъв човек си ти?! Всичко можеше да бъде различно! Нихан можеше да е жива… ТИ съсипа всичко!
Шевкет застава между него и Афифе, протягайки ръка – готов да се намеси всеки миг.
Афифе го гледа с открито отвращение, гласът ѝ е пропит с презрение: – Един безполезен мъж като теб няма право да иска нищо! И днес бих направила същото! Махай се от тази къща! И никога повече не се връщай!
– Няма да си тръгна без сина си! – зарича се Тарик, но Афифе изригва с нова сила: – През трупа ми! Няма да позволя да причиниш на внука ми това, което причини на дъщеря ми!
Двамата се гледат право в очите. Нито един не отстъпва
Докато в имението се лее гняв и омраза между Тарък и Афифе, в Бурса времето сякаш е спряло за Орхун и Нева. Орхун е решен да се прибере незабавно, но Нева, чиито очи светят с хищна амбиция, не се предава лесно.
– Орхун, за първи път съм тук. Нека се разходим... Коза Хан е толкова близо – подмята тя с фалшива усмивка. – Нямам време, трябва да се връщаме, отсича той без колебание.
Нева усеща, че губи почва, и веднага сменя стратегията: – Всъщност, исках да проуча пазара. Тук има толкова международни бижутерийни компании... Орхун омеква, когато чува за работа: – Щом е за бизнес, мога да отделя още малко време, но първо трябва да кажа на Хира.
Лицето на Нева помръква. Орхун звъни, но телефонът на Хира, оставен някъде сред хаоса в имението, свети в безмълвна тишина. – Явно е на безшумен режим – казва той и се обръща към Нева. – Да вървим. Нева се усмихва триумфално. Нейният план работи, Орхун е далеч и няма да може да попречи на Тарък да вземе Али.
В имението Аличо е притиснат в обятията на Хира, а очите му са пълни със сълзи, които всеки миг ще прелеят. – Како Хира... този човек наистина ли ми е баща? – Не знам, Аличо... не го познавам – шепне тя, опитвайки се да скрие собствения си ужас.
В този момент един див вик раздира тишината: – Достатъчно! Дайте ми сина ми! Али! Тарък се втурва към стълбите. Шевкет се опитва да го спре, притиска го към стената, но Тарък е като ранен звяр. С един светкавичен удар той поваля иконома на земята. Перихан изкрещява, а Тарък вече е горе.
Той нахлува в стаята на Али като ураган. Хира веднага застава пред момчето, превръщайки се в жив щит. – Стой далеч от него! Тарък я хваща грубо за рамото и я запраща настрани. Хира пада тежко, удряйки рамото си в ръба на мебел, и потиска вик от болка. – Како Хира! – изплаква Али и се хвърля да я прегърне. – Не се страхувай, Аличo… Добре съм…
Тарък замръзва за миг, сякаш осъзнава какво е направил. Но няма време за размисъл – Муса, Шевкет и охраната нахлуват в стаята. Започва безмилостна борба. Тарък се съпротивлява, крещи името на сина си, докато го влачат навън.
– Достатъчно! Спрете! Плашите Аличо! – гласът на Хира прерязва хаоса. Настава кратка, отровна тишина. Тарък гледа как Али крие лицето си в гърдите на Хира, треперейки. – Махай се! – заповядва Афифе.
Докато го извеждат, гласът на Тарък отеква за последен път през коридорите: – Това няма да свърши така, Афифе Демирханлъ! Ще се върна! Ще платиш за всичко! – Гласът му се отдалечава. – Сине!
Афифе стои вцепенена от ярост и гняв, а Али прегръща Хира, треперещ.
В същото това време Кенан и Нуршах се изправят пред сериозни финансови трудности и решават да водят изключително пестелив и икономичен живот, което разкрива разликите в техния мироглед и навици. Паралелно с това ревността на Афет ескалира и води до опасна конфронтация с Муалла.
Въпреки трудностите, сватбата на Фикрет и Фериха носи надежда и напомня, че любовта може да лекува и да дава сили. Щастието обаче е кратко – след сватбата Кенан и Нуршах получават писмо от Адвокатската колегия.
Разкрива се тежко обвинение за умишлено загубено дело и подкуп, което може да унищожи кариерите им. Докато анализират случая, подозрението пада върху майката на Нуршах, а бъдещето им като адвокати внезапно се оказва под сериозна заплаха.
