В предния епизод на турския сериал „Плен“: Решена на всичко, Нева крои план да оплете Орхун в мрежите си, но дали една измислена криза ще бъде достатъчна, за да отклони погледа му от Хира?
НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 2, епизод 186 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 16:00 часа по bTV.
Нева не се отказва и успява да убеди Орхун да тръгне с нея за Бурса.
Новината за пътуването разтърсва Хира. Тя не изрича тревогите си на глас, но вътре в нея се надига неспокойно усещане. Опитва се да си каже, че това е просто ревност, но все пак не може да прогони мисълта, че Нева умишлено се опитва да привлече Орхун към себе си.
Междувременно Шевкет открива, че снимката на Афифе, която е криел грижливо в рамка, е изчезнала.
Мистериозен мъж следи Хира и Али докато вървят за парка. Той успява да вземе косъм от Али, жест, който подсказва за предстоящ ДНК тест. Възможно ли е това да е биологичният баща на Али, който най-сетне е решил да се разкрие?
Кенан се обажда лично на Орхун и учтиво отказва предложението, като подчертава, че иска да върви по свой път с Нуршах. Разговорът завършва с взаимно уважение, а между Кенан и Нуршах се затвърждава чувството, че гледат на света по един и същи начин.
Всичко за турския сериал „Плен“
⬇ По-подробно в редовете по-долу ⬇
Гонджа нервно обикаля кухнята и нетърпеливо чака Муса да се върне с фотографията. Когато той влиза колебливо, напрежението веднага се покачва. Муса не успява да каже нищо ясно, мълчи, увърта се и още повече изнервя Гонджа. Постепенно става ясно, че е възникнал сериозен проблем, в студиото е станала грешка и снимката на г-жа Афифе е изчезнала.
Новината хвърля Гонджа в паника. Тя е убедена, че е загубена завинаги и че чичо ѝ ще я унищожи, когато разбере.
Муса се опитва да я успокои, предполагайки, че може би чичо ѝ изобщо няма да потърси снимката, но Гонджа категорично отхвърля тази възможност, убедена, че това е невъзможно.
Гласът на разстроената Гонджа продължава зад кадър, докато действието се пренася в стаята на иконома.
Тя обяснява, че чичо ѝ никога нищо не забравя, особено когато става дума за Афифе, в която е влюбен, и че със сигурност ще поиска отново да види снимката, скрита зад рамката. В същия момент икономът става от леглото си и се приближава до рамката, където е скрил фотографията на Афифе.
Когато я отваря, открива, че снимката липсва, лицето му се напряга и тревогата се изписва ясно, докато осъзнава, че проблемът е много по-сериозен, отколкото изглежда.
В същото време в холдинга, в кабинета на Орхун, настаналата тишина се разкъсва само от сухото изщракване на папката, която Орхун затваря с рязко движение. Той обляга гръб в кожения стол и фиксира Нева срещу себе си с онзи свой леден, пронизващ поглед, който не търпи възражения.
– Няма нищо друго, нали? – гласът му е равен, режещ като бръснач.
Нева го гледа, затаила дъх. В очите ѝ се чете онази опасна искра на жена, която е свикнала да получава всичко. Тя прокарва пръсти през косата си с престорена умора, опитвайки се да задържи вниманието му поне още миг.
– Благодаря ти, Орхун. Наистина те изтощих докрай и днес... – тя прави кратка пауза, подготвяйки последната си стрела. – Знаеш ли, все още се колебая как да подходя към онзи дизайнер. Чудя се каква оферта да му предложа, за да го спечеля на наша страна, но нищо не ми идва на ум. Ех, Орхун... колко ми се иска утре да дойдеш с мен до Бурса.
Орхун дори не трепва. Лицето му е като изваяно от камък, недостъпно и строго.
– Ще се справиш. Тук не е важно какво трябва да направиш, а какво – не. Просто не му показвай, че имаш нужда от него. Нека остане с впечатлението, че за него е привилегия да работи с теб. Направи го и всичко ще бъде наред.
Нева кима примирено, но вътре в нея всичко ври и кипи. Юмруците ѝ се свиват под масата, докато в ума ѝ се блъскат черни мисли.
„Не ме е грижа за никакъв дизайнер, глупако! Трябва да убедя теб! Ти трябваше да дойдеш в Бурса с мен! Нагласила съм всичко до последния детайл, а сега целият ми план се разпада...“
В този момент телефонът на Орхун избухва в мелодия. Той поглежда екрана и физиономията му мигновено омеква. Ледът в очите му се стопява, щом вижда името на Хира. Вдига веднага, без да се замисли за присъствието на Нева.
– Нека позная. Аличо не го сдържа на едно място, нали?
– Знам, знам... толкова е нетърпелив – чува се нежният глас на Хира от другата страна. – Мислех си, дали да не отидем в парка с Муса? Съвсем близо е, можем да се разходим пеша.
Орхун поглежда часовника си. Напрежението от работния ден се изпарява, заменено от едва забележима, топла усмивка.
– Имам още малко работа тук... – той замълчава за секунда, претегляйки ангажиментите си. – Знаеш ли какво, направи го. Вървете в парка, без да ме чакате. Аз ще дойда директно там веднага щом свърша.
Той затваря телефона, а изражението на Нева става зловещо. Тя стои в сянката, а погледът ѝ, фиксиран в Орхун, става студен и заплашителен, поглед на хищник, който е готов да пролее кръв, за да си върне плячката.
Орхун се движи из кабинета си припряно, прибирайки вещите си. Всяко негово движение е премерено, но в погледа му се чете нетърпение, мислите му вече са далеч оттук.
– Ако имаш някакви въпроси, след малко ще ти пратя номера на Исмаил – подхвърля той, без да спира.
Нева го следи с поглед, в който се борят ярост и пресметливост. Гласът ѝ е едва доловим, докато се опитва да запази самообладание.
– Благодаря ти, Орхун.
Изведнъж изражението ѝ се променя, става зловещо. Тя се спуска обратно в креслото, сякаш цялата ѝ сила я напуска, и изпуска задавена въздишка.
– Ах!
Орхун замръзва и се обръща рязко към нея.
– Добре ли си? Какво става?
Нева започва своята виртуозна роля. Гласът ѝ трепери, думите излизат трудно, пресечени от фалшиви сълзи.
– Орхун, толкова съжалявам... Обикновено не ми се случват такива неща... – тя вдига насълзените си очи към него. – Тези два дни ми дойдоха в повече. Всичко ми се струпа наведнъж, просто не издържам...
Орхун се приближава и излива малко одеколон върху дланите ѝ, за да я освежи.
– На, вземи това. Поеми си въздух.
Нева го поглежда с онази опасна, уж искрена невинност, която крие бездънна бездна от лъжи.
– Ситуацията с Али... Ох, горкият Али. Сърцето ме боли за него, Орхун. И сега този проблем с дизайнера... направо ми идва в повече.
Орхун остава хладнокръвен. Лицето му е като маска, но в гласа му се прокрадва решителност.
– Али е добре, няма нужда да го мислиш. А въпроса с дизайнера ще го решиш утре, не се притеснявай...
Но тя не спира. Продължава да притиска, играейки ролята на уязвимата наследница, която се бои за бъдещето си.
– Орхун, наистина съм ти благодарна. Но не мога просто да се отпусна. Тази компания е градена две поколения, расте всяка минута. Когато я поема... ами ако се проваля? Ако всичко рухне под ръцете ми? Това е заветът на баща ми, Орхун... Ужасена съм. Какво ще стане, ако загубя всичко?
Тя го наблюдава изпод миглите си, търсейки пукнатина в бронята му. Сега е моментът да удари по най-чувствителната му струна – дългът към фамилията Демирханлъ.
– Орхун, не става въпрос само за мен. Говорим за фирмата „Демирханлъ“. Всички ще сочат с пръст и ще казват как сме се провалили. Не мога да нося тази отговорност сама. Ти ме разбираш най-добре, защото си минал по същия път. Ти си единственият човек, на когото мога да вярвам. Моля те, ела с мен утре в Бурса. Всичко ще бъде различно, ако си там. Самото ти присъствие, начинът, по който се държиш...
Съвестта на Орхун не му позволява да обърне гръб на името на рода. Той въздъхва тежко.
– Добре.
Нева го поглежда, сякаш не може да повярва на късмета си, макар в душата ѝ да звучат фанфари. Веднага слага маската на неудобство.
– Наистина ли? Но ти имаш толкова много работа... а сега и аз те натоварвам...
– Не го мисли – пресича я той. – Утре заминаваме заедно.
Нева кима с престорена скромност. Орхун обаче вече е взел решението и иска само едно, да се махне оттук.
– Кажи на шофьора да те прибере вкъщи. Отивай да почиваш. Аз трябва да излизам. Хира и Али ме чакат, не искам да закъснявам повече.
Тя потвърждава с глава, а Орхун напуска кабинета с бързи стъпки. В стаята остава само Нева, чиято смирена маска бавно се разпада, за да разкрие една хитра и триумфираща усмивка.
През обектива на нечии чужди, притаени очи, се вижда как портата на имението се разтваря. Хира, Али и Муса излизат навън, погълнати от спокойствието на вечерта, без дори да подозират, че всяка тяхна стъпка е следена.
– Отиваме в парка, но обещай, че няма да се преуморяваш. Разбрахме ли се? – казва Хира, като поглежда малкия Али с нежност, в която се долавя лека тревога.
– Обещавам! Няма да се уморя – отвръща малчуганът, а очите му искрят от вълнение. – Но ще ме люлееш на люлките, нали, како Хира?
Хира се усмихва – онази топла, сияйна усмивка, която може да разтопи и най-коравото сърце.
– За люлките може. Разбрахме се.
– А вуйчо ще дойде ли? – пита нетърпеливо Али, подхвръквайки по пътеката.
– Да, той ще ни чака направо там. Хайде, да тръгваме.
Муса, Хира и Али вървят към осветените алеи на парка. Вечерният хлад се промъква под дрехите, а Хира, с типичната си майчина грижовност, се спира, за да вдигне ципа на якето на Али догоре.
– Я да видя... Така е по-добре. Да не ми настинеш само! – казва тя, докато оправя яката му.
Муса обаче изведнъж потръпва от студ и изпуска тежка въздишка, която се превръща в пара. Али веднага забелязва това.
– Батко Муса, много ти е студено! Ако искаш, ще ти дам моя шал – предлага детето.
– Няма нужда, Аличо, благодаря ти, че мислиш за мен – усмихва се Муса през зъби, макар че тялото му не спира да трепери.
Хира се намесва, виждайки, че младежът едва издържа на студа.
– Муса, защо не си вървиш вкъщи? Дрехите ти са твърде тънки, ще замръзнеш тук. Орхун ще дойде всеки момент, ние сме добре.
– Не мога – възразява Муса. – Ще си тръгна едва когато господин Орхун пристигне. Обещал съм.
– Няма смисъл да чакаш, слушай ме! Само ще се разболееш – настоява Хира с мек, но непоколебим тон.
След още няколко мига на увещания, Муса накрая се предава.
– Добре, щом казваш...
Докато Муса се отдалечава с бързи крачки, от сенките зад дърветата изплува силуетът на онзи същият зловещ мъж. Погледът му е прикован в Али – студен, пресметлив и плашещ.
– Хайде, миличък, да вървим – подканя Хира детето.
Изведнъж очите ѝ светват – видяла е красиво цвете, разцъфнало самотно край алеята.
– Ох! Аличо, виж какво прекрасно цвете!
Тя пуска ръката на момчето и прави няколко крачки встрани. Докато Хира е с гръб, наведена над цветето, непознатият изскача от тъмното и се приближава опасно близо до Али. Детето го поглежда сепнато, в очите му прозира чист, първичен страх. Хира се обръща с цвете в ръка и за миг застива – сърцето ѝ спира. Тя захвърля цветето и се втурва към тях с разперени ръце, водена от майчин инстинкт, готова на всичко, за да защити малкия.
Но преди тя да ги достигне, мъжът протяга ръка и уж гальовно разрошва косата на Али.
– Добра вечер, малки господине – казва непознатият.
След тези думи мъжът се обръща и изчезва в тъмнината така бързо, както се е появил. Хира дотичва до Али, дишайки тежко, и го хваща за раменете.
– Какво ти каза този човек, Аличо? Добре ли си?
– Поглади ме по главата. И каза „Добра вечер, малки господине“.
Хира си поема въздух, но безпокойството не я напуска.
– Кой беше този чичо, како Хира? Познава ли ни?
– Не знам... – насилва се тя да се усмихне, за да не го плаши. – Сигурно си му се сторил много симпатичен, затова те е погалил...
Лицето на Али веднага светва, когато вижда позната фигура в далечината.
– Вуйчо! Вуйчо идва!
Хира извърта глава и вижда Орхун, който приближава с уверена крачка.
– Добре дошъл, вуйчо!
– Здравейте... – отвръща Орхун, но погледът му веднага се спира върху напрегнатото лице на Хира.
В същото време непознатият мъж върви забързано по тъмната улица. Когато разтваря юмрука си, в дланта му лежат няколко косъма от косата на Али. С прецизно движение той поставя косите в малко найлоново пликче.
(Спомен: Виждаме в близък план как ръката на мъжа се протяга към главата на Али. Докато уж го гали, между пръстите му блесва малко острие, което светкавично отрязва кичура. Детето дори не усеща нищо.)
Хира, Орхун и Али вървят бавно към детската площадка.
– Отивам да играя! – извиква Али и се засилва напред.
– Но без да тичаш! И не се преуморявай! – извиква след него Орхун.
– Добре!
Детето се отдалечава, а Орхун се обръща към Хира. Лицето му е сериозно, той усеща всяка нейна емоция.
– Нещо се е случило. Изглеждаш притеснена, Хира. Какво има?
Хира го поглежда, опитвайки се да скрие тревогата си, за да не разваля спокойствието му.
– Нищо... просто вечерният хлад...
– Ако се тревожиш за здравето на Али, недей. Докторът каза, че е добре, всичко е под контрол – успокоява я той и нежно я повежда напред.
Двамата тръгват след детето, но Хира не може да се отърси от чувството, че някой все още ги наблюдава от мракa. Тя не подозира, че кичурът коса в джоба на непознатия е началото на тайна, която ще разтърси основите на цялата фамилия Демирханлъ.
Докато нощта обвива имението в тишина, в кухнята се носи сладкият аромат на какао. Орхун е зает пред печката, когато Хира влиза тихо, уморена, но с усмивка на лицето.
– Аличо заспа веднага щом докосна възглавницата – споделя тя, подпирайки се на плота.
Орхун се засмива тихо, без да спира да бърка в съда.
– Казах му да не се преуморява, но кой ли ме слуша? – подхвърля той с лек хумор в гласа.
Хира го наблюдава с любопитство.
– Какво правиш?
Орхун кимва към учебниците ѝ, разпръснати на масата.
– Сигурен бях, че пак ще залегнеш над учебниците. Затова ти приготвям горещ шоколад – казва той и я поглежда с топлота, която кара сърцето ѝ да трепне.
– Благодаря ти... – промълвява Хира, трогната от този жест. – Много е мило от твоя страна.
Орхун застава срещу нея, а в погледа му се чете нещо дълбоко и искрено.
– Длъжен съм да поддържам мотивацията ти на високо ниво – казва той с лека, романтична усмивка.
– Пратиха ми записките от лекцията, която изпуснах заради болницата. Мисля да ги прегледам за малко – обяснява тя, докато сяда на масата.
– Не ви оставят да си поемете дъх, а? – подхвърля той, докато слага димящата чаша пред нея. – Харесва ми този подход.
– На мен също... преподавателите са много отдадени.
Хира вдига чашата и вдишва аромата със затворени очи.
– Благодаря ти, ухае невероятно!
– Да ти е сладко!
Орхун решава да смени темата.
– Утре заминаваме с Нева за Бурса по работа. Ще се върнем същия ден.
Хира тъкмо се кани да отпие, но ръката ѝ замръзва във въздуха. Новината я удря неочаквано. За един кратък, болезнен миг, остра стрела на ревност пронизва сърцето ѝ.
Орхун забелязва рязката промяна в изражението ѝ.
– Нещо не е наред ли? Да не е прекалено горещ?
Хира бързо се окопитва и прогонва неприятното чувство, насилвайки се да изглежда спокойна.
– Не, идеално е – казва тя и отпива голяма глътка, докато Орхун я наблюдава изпитателно, опитвайки се да разчете какво всъщност се крие зад мълчанието ѝ.
Нощта се разтапя в светлината на новия ден над Истанбул. Слънчевите лъчи се промъкват през завесите и откриват Хира, заспала седнала в леглото си. Около нея са разпилени лекциите и учебниците от университета.
Вратата се отваря тихо и Орхун влиза в стаята. Той се приближава и внимателно посяга да я завие, но при докосването му Хира се сепва и отваря очи.
– Заспала си така... – казва той с глас, преливащ от нежност.
– Ох, как съм могла... – Хира се опитва да се разсъни бързо. – Трябва да ставам... Аличо днес е на училище...
Орхун я наблюдава с обожание, докато тя търси чехлите си и започва трескаво да събира разпилените листове.
– Гледай само в какъв безпорядък съм ги оставила...
– Наистина си разхвърляна... – подкача я той с усмивка. – Много бързо влезе в ролята на истинска студентка.
Той взема една книга от масичката и посочва с пръст два стиха.
– Красиво е. Можеш ли да ми ги преведеш?
Хира поглежда стиховете. След това вдига очи и без да гледа в книгата, произнася думите, вперила поглед право в неговите:
– „Всяка нощ се потапям в най-прекрасните сънища в твоите очи... А после... слънцето изгрява и аз се събуждам от твоя даряващ живот поглед.“
Сърцето на Орхун прескача удар. Той отговаря на думите ѝ с поглед, в който гори цялата му любов.
– Сякаш е писано за мен – промълвява той, улавя ръцете ѝ и я привлича силно към себе си. – Колко ми се иска днес да остана тук, с теб... Да прекарам целия ден с теб и Аличо. Но трябва да спазя обещанието си към Нева. Изобщо не ми се пътува до Бурса, но дадох дума...
Хира усеща как познатата стрела на ревност отново пронизва гърдите ѝ, но успява да я скрие зад мила усмивка.
– Всичко е наред... Обещал си, трябва да отидеш.
Но в ума ѝ думите звучат съвсем различно. „Казвам му да върви, но сърцето ми се свива... Лошо предчувствие ли е това? Или... или просто умирам от ревност?“
Нева стои пред прозореца, загледана в градината, но погледът ѝ е празен и студен. Тя притиска телефона към ухото си, а гласът ѝ е остър като бръснарско ножче. От другата страна се чува преправеният, хриптящ глас на непознатия мъж.
– Защо още никой не е предприел нищо? – изсъсква тя, без да крие нетърпението си. – Информацията, която ви пратих, не е ли достатъчна?
ГЛАСЪТ НА МЪЖА: – Всичко е при нас, госпожице Нева... Всичко върви точно според плана ви, не се тревожете. Машината вече е задвижена.
Нева леко отпуска рамене, а по устните ѝ пропълзява зловеща усмивка.
– Добре, добре... Доверявам ви се. Гледайте да не ме разочаровате.
Тя затваря телефона с рязко движение и го захвърля на дивана. Очите ѝ потъмняват, превръщайки се в две черни бездни, изпълнени с чиста ненавист.
– Край. Вече е само един... – промълвява тя на себе си, а гласът ѝ звучи като проклятие. – Най-сетне ще се отърва от това болнаво хлапе веднъж завинаги.
