„Плен“, с.2, еп.185: Нева крои план да оплете Орхун в мрежите си...

В предния епизод на турския сериал „Плен“: Една сцена в болницата е достатъчна, за да взриви Нева. Обсебена от ревност и омраза, тя взема ужасяващо решение - Али трябва да изчезне завинаги.

НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 2, епизод 185 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 16:00 часа по bTV.

В новия епизод напрежението в империята Демирханлъ достига точката на кипене. Орхун предлага на Нурша и Кенан да се присъединят към неговата адвокатска кантора, уверявайки ги, че предложението му не е благотворителност, а професионално предложение, тъй като се нуждае от талантливи адвокати като тях.

Докато Кенан и Нуршах мислят върху предложението, Нева затяга примката около Орхун.

Решена на всичко, тя крои план да оплете Орхун в мрежите си, но дали една измислена криза ще бъде достатъчна, за да отклони погледа му от Хира? А докато в имението се правят планове за бъдещето, в сенките на градината се появява непознат, носещ със себе си смъртоносна заплаха.

Ще попадне ли Орхун в капана на Нева, или любовта му към Хира ще се окаже най-силният му щит? Не пропускайте!

Всичко за турския сериал „Плен“

⬇ По-подробно в редовете по-долу ⬇

Слънцето на Истанбул безмилостно пронизва прозорците на болничния коридор, но вътре, в стерилната тишина на стаята, се разиграва сцена, изпълнена с нежност и скрити опасности. Хира се навежда над малкия Али, движенията ѝ са плавни, майчински, сякаш се опитва да излекува болката му само с присъствието си.

– Хайде, миличък, да се приготвим – прошепва тя, докато оправя дрехите му.

В този момент, в сенките на коридора, Нева дебне като хищник. Очите ѝ, пълни с жадна амбиция, не изпускат нито един жест. Тя се скрива веднага щом забелязва раздвижване в коридора.

Али повдига очи към Хира – големи, невинни очи, в които още се чете умората от болестта. – Како Хира... днес няма да ходя на училище, нали?

Хира го поглежда с онази топла усмивка, която може да разтопи и най-коравото сърце. – Не и днес, слънчице, но ако си послушен, утре ще те изпратим.

– Тогава... ще направим ли нещо заедно? – гласът на малкия трепти от надежда.

Хира се усмихва, а погледът ѝ грее. – Разбира се, че ще направим! Кажи ми, какво искаш?

– Има една площадка... виждам я всеки път на път за училище. Може ли да отидем там? Моля ви!

Орхун и Хира се споглеждат, в погледа им се чете безкрайна любов, докато наблюдават малкото момче. Но от прага на вратата, Нева ги наблюдава с поглед, в който няма обич, а само студена пресметливост.

– Изглежда, че нашият Аличо вече е по-добре – отбелязва Орхун с присъщата си властна, но мека бленда в гласа.

– И аз мисля така – съгласява се Хира, но гласът ѝ става по-сериозен. – Само че паркът е малко твърде шумен и изтощителен точно сега. Трябва ти почивка.

Лицето на Али мигновено помръква. Орхун кима строго, но справедливо: – И докторът е на същото мнение. Каза, че трябва веднага да се прибереш у дома и да си почиваш.

Разочарованието се изписва на личицето на детето. Хира и Орхун заключват погледите си в мълчаливо съгласие. Тя знае точно как да върне искрите в очите му.

– Знам, че не ти харесва – започва тя с игрив тон. – Но имам предложение, което е точно толкова забавно, колкото и паркът. Кой иска горещ шоколад довечера? Горещ шоколад и филм...

Очите на Али светват веднага, а Орхун веднага приема играта. – Това звучи идеално и за мен!

– Но имам едно условие – вдига пръст Хира. – Ще почиваме в стаята си до вечерта. Без преговори!

Али прави гримаса, типично по детски. Хира решава да го провокира малко, стрелкайки Орхун с поглед: – Е, в такъв случай май ще си гледаме филма двамата. Изглежда Аличо не иска, а съм сигурна, че щеше да е толкова забавно...

– Добре, добре! – предава се малкият, грейнал в усмивка. – Ще го гледаме заедно!

Хира и Орхун се усмихват победоносно. Между тях прехвърчат искри, които само те двамата разбират. – Тогава събираме багажа бързо, прибираме се и почивка до вечерта. А после – филмова фиеста!

– Но няма ли да е скучно само да почиваме? – не мирясва Али, докато Хира започва да обува обувките му. – Не може ли да измислим още нещо?

– Нека не губим време – прекъсва го Орхун с лека усмивка. – Ще преговаряме по пътя.

В коридора Нева се отлепя от вратата, а лицето ѝ, доскоро привидно спокойно, сега е изкривено в маска на нетърпимост. Тя не може да понесе гледката на тяхното семейно щастие, то я изгаря отвътре.

Тръгва бързо по стерилния под, а токчетата ѝ отекват като обратно броене. – Радвайте се... – изсъсква тя под носа си, а гласът ѝ е пълен с отрова. – Това са последните ви щастливи дни. Насладете им се, докато можете!

Тя спира рязко в края на коридора и се заглежда в нищото. В очите ѝ проблясва решителност, която не вещае нищо добро. – Жребият е хвърлен. Вече няма връщане назад – промълвява тя, сякаш полага клетва пред собствените си демони.

Лицето ѝ потъмнява още повече. С рязко, нервно движение тя бърка в чантата си и изважда телефона. Пръстите ѝ прелитат по екрана, докато избира номер, който не е записан с име. Телефонът дава сигнал само веднъж, преди някой да вдигне от другата страна.

Нева не губи време в поздрави. Гласът ѝ е студен, режещ и опасен: – Трябва ми човек. Намери ми някой, който не се страхува да си изцапа ръцете!

Изражението ѝ става зловещо, а в ъгълчето на устните ѝ се появява ледена усмивка, докато слуша потвърждението от отсрещната страна. Тя вече не е просто ревнива жена – тя е оръжие, готово да стреля.

Но докато Нева плете своята смъртоносна мрежа, тя дори не подозира, че някой друг може би наблюдава всяка нейна стъпка от сенките...

Телефонът в ръката на Орхун звъни настоятелно. Той хвърля последен, нежен поглед към Аличо и излиза в коридор на болницата, където гласът му става рязък и делови.

– Нуршах? Предполагам, че вече си получила предложението ми?

На другия край на линията, в новия им офис, Нуршах притиска слушалката, а гласът ѝ трепери от смесица между благодарност и неудобство. – Благодаря ти, батко. Не знаеш колко много означава за мен подкрепата ти в този момент... – тя прави кратка пауза, преглъщайки вълнението си. – Но... как да ти кажа... Не искам да те нараня, обаче не можем да приемем. Просто не е правилно.

Орхун познава сестра си твърде добре, гордостта ѝ винаги е била нейната броня. – Очаквах точно този отговор – казва той хладно. – Но не прави грешката да мислиш, че ти правя услуга. Знаеш колко безмилостен и професионален мога да бъда, когато става въпрос за бизнес.

Той започва да крачи по коридора, а думите му звучат като присъда. – Искам да погледнеш на това предложение през тази призма. Вашата кантора е проект, който следя отдавна. Не е въпрос на симпатия, а на потенциал.

Нуршах замира за момент. Думите на брат ѝ я докосват по начин, който не е очаквала. Тя се усмихва топло, почти закачливо: – И Кенан, и аз ти благодарим... Но нали знаеш, познавам брат си. Знам, че си от стомана в работата, но знам и колко си закрилящ, когато става въпрос за сестра ти.

– Други може и да не го виждат, но аз знам колко се промени ти! – прекъсва я той, визирайки вечните упреци на Афифе. – В момента не разговаряш със закрилящия си брат, а с бизнесмен. Приеми офертата ми като чисто професионален ход.

Лицето на Нуршах омеква, погледът ѝ се изпълва с обич и облекчение. До нея Кенан наблюдава всяка нейна мимика. Лицето му е мрачно, а напрежението в тялото му издава, че тази „протегната ръка“ изобщо не му е по вкуса.

– Не бързай с крайните решения – добавя Орхун, усещайки, че я разколебава. – Обмисли го добре.

– Добре тогава – съгласява се тя с въздишка. – Щом казваш... ще помислим.

– Добре – съгласява се доволно Орхун и затваря. Той се насочва обратно към стаята на Али, уверен в хода си.

В офиса Нуршах изглежда като преродена. Тя се отпуска на стола, потънала в мислите си, докато Кенан не нарушава тишината с острия си глас. – Какво ти каза Орхун? Сякаш изведнъж омекна, докато говореше с него.

Тя се обръща към него, а в очите ѝ грее надежда. – Кенан, той каза толкова хубави неща! – засмива се тя. – Поласкана съм. Брат ми ни прави това предложение, защото ни смята за успешни. Да, моментът е малко подозрителен, но го познавам... Той никога не казва нещо, в което не вярва. Може би това е нашият изход от кризата. Пък и... майка ми вече няма как да ни докосне, защото тя никога не би тръгнала срещу брат ми.

Докато Нуршах сияе от щастие, Кенан стои срещу нея със стиснати зъби, а в погледа му се чете гняв, който е на път да избухне.

Той знае нещо, което Нуршах отказва да види – че всяка помощ от имението има своята прекалено висока цена...

В стаята на Шевкет въздухът е тежък, наситен с мирис на лекарства. Старият иконом е в окаяно състояние, но присъствието на Афифе действа на тялото му като електрически шок. Той не може да си позволи да лежи безпомощно пред нея, това е против всяко негово правило.

– Толкова съжалявам... – изпъшква той, опитвайки се да се надигне. – Не трябваше да ме виждате така. Не ми позволихте дори да стана...

Афифе стои неподвижна, обвита в обичайната си ледена аура, която не допуска никого твърде близо. – Как си? – гласът ѝ е кратък, дистанциран, но в него се долавя нещо, което само Шевкет може да разчете.

Икономът преглъща тежко. – По-добре съм. Вашето присъствие... Сега съм още по-добре.

Той я гледа с очи, пълни с някакво объркано благоговение. Гласът му трепери, докато се опитва да запълни тишината. – А Вие? Вие как сте? – само тя го интересува. – Толкова съжалявам... че не можех да бъда до вас.

Настъпва кратка, мъчителна пауза. Шевкет забелязва, че господарката стои права, и изпада в истинска паника. Очите му стрелкат стола. – Господи! О, Боже! Веднага ще донеса стола!

Той се хвърля да вземе сакото си, за да постели на стола, преди тя да седне, но Афифе го спира с едва доловимо движение на ръката. Студеният ѝ жест казва всичко. – Добре съм – отрязва тя.

– Но да стоите така... – настоява той, докато най-накрая се отпуска на ръба на леглото, изтощен от усилието.

Пак настъпва мълчание. Тик-такането на часовника сякаш отброява лоялността на иконома. – Как е малкият господин? – пита той плахо.

– Добре е, премина го. Надяваме се днес да го доведат у дома – отговаря Афифе.

– Дай Боже... – промълвява той, но внезапно е поразен от остра кашлица.

Афифе, в рядък момент на човещина, посяга към каната на нощното шкафче, за да му налее вода. Шевкет се вцепенява. Да позволи на Афифе Демирханлъ да му сервира? Това е немислимо! – Моля ви! – извиква той, едва сдържайки кашлицата. – Не се безпокойте, аз сам!

С треперещи ръце той налива водата и отпива. Глътките успокояват гърдите му, но не и вълнението му. Афифе го наблюдава внимателно. – Имаш ли нужда от нещо? – пита тя. – Искаш ли нещо от мен?

– Само вашето здраве да е добре... – отвръща той с прекършен глас. – Имате ли някакви заповеди?

Афифе го поглежда за миг – поглед, в който се крие силата на тяхната неразрушима връзка. – Липсата ти се усеща тук. Оздравявай бързо...

Лицето на Шевкет буквално се озарява. Сякаш думите ѝ са по-силно лекарство от всичко останало. – Непременно, госпожо. Веднага!

– Бързо възстановяване – казва тя за последно и се насочва към изхода.

– Благодаря ви много – шепне той след нея.

Докато вратата се затваря, икономът остава загледан в нея, а очите му се пълнят със сълзи от щастие и гордост. Той е повече от слуга, той е пазителят на нейните тайни.

Имението ги посреща с тежката си тишина, но в детската стая животът отново започва да пулсира. Орхун, Али и Хира се завръщат от болницата – три сърца, които се опитват да намерят ритъма си под един покрив. Хира внимателно завива малкия Аличо, чиито очи обаче греят, далеч от мисълта за сън.

– Како Хира... може ли да не спя? – подхваща Али с глас, в който се прокрадва хитрост. – Изобщо не ми се спи. Защо трябва да чакаме чак до довечера? Не може ли да гледаме филма сега?

Хира го поглежда със строгост, която едва прикрива нежността ѝ. – Трябва да почиваш, Аличо... Иначе няма да се възстановиш бързо. А ако не оздравееш, ще трябва да прекараш още много дни в това легло.

Малкият не се предава лесно. Умът му работи на бързи обороти, търсейки вратичка в правилата. – Добре де, тогава няма да гледаме филм. Ами да рисуваме? И това ли е забранено?

Орхун и Хира се споглеждат, а по лицата им се разлива неволна усмивка пред това невинно упорство. – Да, и това е забранено – отсича Хира, опитвайки се да звучи сериозно. – Дори да не заспиш, трябва да затвориш очи и да си почиваш...

Орхун наблюдава сцената отстрани, а в погледа му се чете възхищение към начина, по който Хира владее положението. Той решава да се намеси като „доброто ченге“. – Знаеш ли... ако слушаш, ограниченията може и да паднат по-рано довечера. Докторът каза, че чистият въздух и кратките разходки ще заздравят дишането ти. – Той поглежда към Хира, сякаш мълчаливо търси нейното позволение. – Може би можем да си спретнем едно малко бягство?

– Защо не?... – приема предизвикателството Хира. – Може да отидем до парка, да се поразходим, но само ако си събрал достатъчно сили.

Али разбира, че това е най-добрата сделка, която може да получи. – Окей, става! Но имам едно условие.

– И то е? – повдига вежда Хира.

– Ти ще останеш при мен. Ще ми четеш ли книга?

Хира се усмихва лъчезарно, а сърцето ѝ прелива от обич. – Добре, разбрахме се, ще четем книга.

Орхун ги наблюдава – неговото „семейство“, неговият пристан. Но дългът го зове. Лицето му отново приема своята хладна, делова маска. – Трябва да отскоча до фирмата. Имам няколко неотложни задачи, ще приключа бързо и се връщам при вас.

– Не се притеснявай за нас – казва му меко Хира. – Върши си работата спокойно.

Орхун кима и излиза от стаята, оставяйки ги в техния малък, сигурен свят.

Коридорите на имението „Демирханлъ“ са безкрайни, но в тях няма място за криене. Нева е притиснала телефона към ухото си, а погледът ѝ е празен, почти зловещ. Тя говори тихо, със съскащ глас, който сякаш смразява въздуха наоколо.

– ...това не може да продължава повече! Разбра ли ме добре? Поемаш нещата в свои ръце още сега!

Внезапно тя долавя стъпки. Орхун се появява зад ъгъла с непроницаемото си изражение. Нева реагира светкавично – телефонът изчезва в дланта ѝ, а лицето ѝ се преобразява в маска на загриженост.

– Орхун! – възкликва тя, преструвайки се на изненадана. – Как е Али? Не спрях да мисля за него, умирах от тревога.

– Добре е – отрязва Орхун хладно, без дори да забавя крачка.

Той се опитва да я подмине, но Нева не се предава лесно. Тя пристъпва напред, опитвайки се да хване погледа му. – Орхун, искам да знаеш... аз винаги ще бъда до Али. Не се притеснявай за нищо, аз ще се грижа за него.

Орхун спира за миг и я поглежда с онази дистанцираност, която боли повече от шамар. Гласът му е кристално ясен и леден: – Не се притеснявам, бъди спокойна. Хира е при него.

Без да добави нито дума повече, той продължава пътя си, оставяйки Нева да стои сред коридора като статуя на собственото си унижение. В същия миг, сякаш изникнала от земята, до нея се приближава Перихан.

– Какво стана? Пак не ти обърна внимание, нали? – подхвърля Перихан с нескрито злорадство. – Браво на теб! Явно не ти омръзва да губиш...

Нева бавно извръща глава към нея. Погледът ѝ е толкова тежък, че Перихан за миг трепва. – Изобщо не ме познаваш, Перихан. Аз не си губя времето с малки, мимолетни победи. Аз винаги гледам голямата картина.

Докато думите ѝ отекват, камерата се премества в уютната детска стая. Гласът на Нева продължава да звучи като зловещ шепот над главите на Хира и Али.

– Знаеш ли какво виждам в тази голяма картина? Виждам една притисната в ъгъла губеща, която се опитва да се бори, без да има нито едно оръжие. Скоро всички ще видите края на тази нещастница... Почти стигнахме.

В стаята Хира оправя завивката на Али и му се усмихва, обграждайки го с цялата любов на света, без дори да подозира за демоните, които танцуват пред вратата ѝ.

В просторния кабинет в компанията на Орхун Демирханлъ цари тишина, която тежи повече от думите. Кенан и Нуршах седят неподвижно срещу него, а погледите им се кръстосват като остриета. Орхун се обляга назад в кожения си стол, излъчвайки аура на абсолютна власт.

– Може би не бях достатъчно ясен по телефона – започва Орхун, а гласът му е плътен и категоричен. – Затова поисках да дойдете тук, за да се погледнем в очите. Искам да поемете тази работа, защото знам на какво сте способни. Следя делата, които спечелихте – познавате корпоративното право до съвършенство.

Той прави пауза, за да остави думите му да попият, преди да продължи: – Роднинските ни връзки нямат нищо общо тук. Това, което ви предлагам, е чисто професионална сделка.

Нуршах поглежда към Кенан, търсейки подкрепа, но в очите на съпруга ѝ все още се чете сянката на съмнението. – Казах почти същото на Кенан – намесва се тя, опитвайки се да разведри обстановката. – Честно казано, и аз нямах предвид подобно сътрудничество точно сега. Но познавам принципите ти, батко. Знам колко държиш на етиката и това ме кара да се чувствам спокойна.

Орхун обаче не изпуска Кенан от поглед. Той усеща всяко негово колебание, всяка неизречена мисъл. – Кенан, знам, че в главата ти има хиляди въпроси – казва Орхун със сериозен тон. – Ако бях на твое място, и аз щях да питам същото. Нека се разберем за едно нещо веднъж завинаги. Искам да ти дам пълна гаранция – това, че ставате правен отдел на огромна компания, не означава, че ще правите компромиси с принципите си. Аз самият не бих го допуснал.

Кенан кимва едва забележимо – жест на разбиране, но не и на пълно съгласие. Устните му остават стиснати в тънка линия, а мълчанието му е по-красноречиво от всяка реч. Той знае, че влезе ли веднъж в империята на Демирханлъ, връщане назад няма.

Нуршах се усмихва, вярвайки, че ледовете са стопени, но Орхун остава нащрек, усещайки, че истинското изпитание тепърва предстои.

Кенан все още мълчи, а в очите му се чете борбата между гордостта и логиката. Орхун го наблюдава внимателно, смекчавайки властния си тон с нотка на истинско доверие.

– Знам, че се колебаеш. Знам, че има неща, които не ти харесват в тази сделка – казва Орхун, забивайки погледа си в него. – Но аз наистина искам да работя с вас. Не го казвам като жест, а като факт.

Кенан най-накрая се усмихва – лека, едва забележима усмивка, в която се крие уважение. – Орхун, оценявам високо доверието ти. Обещавам, че ще обмисля сериозно предложението ти.

Орхун кимва в знак на съгласие. Кенан и Нуршах се изправят, готови да си тръгнат. Нуршах пристъпва към брат си и го прегръща нежно. – Пази се, батко. И предай много поздрави на Хира.

– Разбира се – отвръща той сухо, но с обич.

Точно когато двамата се насочват към вратата, тя се разтваря рязко. На прага стои Нева. Орхун повдига вежди, видимо изненадан от неканената визита. Нева само кимва на Нуршах с половин уста, докато Кенан и съпругата му напускат кабинета.

– Нева? – гласът на Орхун е въпросителна, изпълнена със строгост.

– Орхун, моля те, прости ми, че нахлувам така! – започва тя задъхано, сякаш е тичала дотук. Лицето ѝ е изкривено от фалшива тревога. – В компанията има огромна криза. Трябва ми помощта ти, веднага!

– Седни – посочва той стола, без да трепне.

Нева сяда, свивайки рамене, сякаш се срамува от собствената си безпомощност. – Орхун, идвам при теб само когато положението е критично... Осъзнавам го и ми е неудобно, наистина, но нямам към кого друг да се обърна. Всеки път си мисля едно и също – колко по-лесно щеше да бъде, ако бяхме официални партньори. Ти и без това вършиш работата на партньор. Хайде, Орхун, нека го направим официално. Моля те!

Орхун я прекъсва със замах, а гласът му става леден. – Знаеш решението ми по този въпрос. Няма смисъл да го повтаряме. Просто ми кажи какъв е проблемът.

Нева поема дълбоко въздух, опитвайки се да овладее „паниката“ си. – Знаеш, че работя с онзи прочут дизайнер на бижута... Но днес ми се обадиха и казаха, че прекратяват договора. Не искат да работят повече с мен!

В този момент телефонът на Орхун извибрира на бюрото. Той го поглежда и веднага го вдига. – Трябва да отговоря. Иначе няма да мога да се съсредоточа върху думите ти, а това е важно.

– Разбира се – промълвява тя, притихнала.

Орхун приема повикването и гласът му мигновено се променя. Студеният бизнесмен изчезва, заменен от загрижен баща и съпруг. – Ало? Какво става? Али добре ли е?

В този миг Нева замира. Всяка мускула на лицето ѝ се напряга, докато осъзнава, че това не е делово обаждане, а гласът на жената, която тя мрази повече от всичко на света.

Хира стои сред зеленината на градината, а слънчевите лъчи играят по лицето ѝ. Тя гали косата на малкия Али, а гласът ѝ в слушалката е като балсам за уморения Орхун.

– Много е добре – казва тя с усмивка. – Оздравя веднага, щом усети вниманието ни. Инатеше се, че няма да заспи, но щом затвори очи, веднага отплува в страната на сънищата.

Малкият Али я гледа с палав блясък в очите, напълно възстановен. – Току-що се събуди – продължава Хира. – Реших, че заслужава малко награда и го изведох на въздух. Но ми обеща, че ще си изяде всичко и после веднага се връща в леглото.

– Вуйчо! – извиква Али към телефона, преливащ от енергия. – Много съм добре! Вече съм съвсем здрав!

В кабинета си Орхун не може да скрие задоволството, което озарява лицето му. – Изглежда, че ще трябва да си спазим обещанието. Довечера излизаме!

Нева наблюдава тази сцена с нарастваща ярост. Всеки жест на обич към Хира е като забит нож в егото ѝ. – Хайде, идвай си бързо! – настоява малкият Али. – И Хира те чака!

Докато в градината цари идилия, камерата се плъзга към оградата. Един непознат, мрачен мъж дебне в сенките извън имението. Погледът му е прикован в Хира и детето – студен, пресметлив и зловещ.

– Както чуваш, всички тук много ни липсваш – добавя Хира, а в гласа ѝ се долавя нещо повече от обикновени думи.

Орхун улавя скрития смисъл и за момент забравя за документите пред себе си. – И вие ми липсвате. Не ми остана много работа. Тръгвам съвсем скоро.

– Добре тогава, няма да те бавим повече. Приключвай и се прибирай. Чакаме те!

Хира затваря телефона и двамата с Али се насочват към входа на имението, без да подозират за чифта очи, които ги измерват зад оградата.

Обратно в кабинета, Нева решава да премине в настъпление. Тя започва да реди думите си като в треска. – Производство, маркетинг, продажби... всичко зависеше от този дизайнер, Орхун! Какво ли не опитах днес, как ли не го молих – не можах да го убедя. В безизходица съм! – тя започва да говори все по-бързо. – Графикът ни притиска, новият сезон чука на вратата, трябва да пускам моделите, да вземам поръчки...

– Какво искаш от мен? – прекъсва я Орхун с типичния си директен тон.

– Този човек е в Турция. В Бурса е... Сигурна съм, че е дошъл, за да сключи договор с нашите конкуренти. Трябва спешно да говоря с него утре, лице в лице. Трябва да го убедим, иначе всичко пропада! Орхун, моля те... помогни ми да го спечеля.

Тя го гледа право в очите, заложила всичко на карта. Орхун се замисля за миг. – Добре – казва той накрая.

Лицето на Нева сияе. Тя вече вижда как двамата пътуват към Бурса, далеч от Хира. – Благодаря ти, Орхун! Наистина не знам какво щях да правя без теб!

Орхун обаче посяга към телефона и избира вътрешния номер на секретарката си. – Пратете господин Исмаил при мен. Веднага.

Нева го гледа неразбиращо. Орхун се обръща към нея с ледена професионалност: – Сега ще говоря с Исмаил. Той ще те придружи утре до Бурса. Той е истински майстор в убеждаването, води отдела ни за връзки с обществеността. Бъди спокойна, той е човекът за тази задача.

Усмивката на Нева замръзва. Надеждата ѝ да бъде сама с Орхун се разбива на хиляди парчета, превръщайки се в чиста, неконтролируема омраза.

Рашит успява да намери наемател за магазина – кокетната Муалла, която приема всички негови условия, включително високи депозити. Радостта му обаче е кратка, защото Афет става силно ревнива, забранява му да подпише договора, заключва го у дома и дори отговаря вместо него на обаждането на Муалла, с което окончателно проваля сделката. Раашит остава отчаян и безсилен.

Междувременно Фикрет предлага брак на Фериха. Въпреки че е в болница, той е организирал всичко и двамата решават да се оженят още на следващия ден. Новината носи радост и оживление в офиса, като Фатих и Джейлан поемат подготовката за сватбата.