В предния епизод на турския сериал „Плен“: Виждайки колко щастливи са заедно Хира и Орхун, Нева задейства коварния си план и подменя лекарствата на Али.
НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 2, епизод 184 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 16:00 часа по bTV.
Нуршах пристига в болницата, за да види Али, а Орхун неволно разкрива шокиращата истина за действията на майка си. Орхун отправя неочаквано предложение към Кенан и Нуршах, което може да промени всичко.
В същото време Перихан подозира, че Нева стои зад случилото се с Али.
В болницата Нева става свидетел на нещо, което я побърква – Хира, Орхун и Али изглеждат като съвършеното семейство. Усмивките им са като нож в сърцето ѝ, а ревността бързо се превръща в мания. В ума ѝ се ражда ужасяващ план: Али трябва да изчезне завинаги, убедена, че премахването му ще ѝ отвори пътя към Орхун, и окончателно ще отстрани Хира от живота на Орхун. Но докъде е готова да стигне, за да осъществи своята зловеща цел?
Всичко за турския сериал „Плен“
⬇ По-подробно в редовете по-долу ⬇
Стерилната миризма на болницата се смесва с тежкото напрежение, което витае във въздуха. Афифе и Перихан влизат забързано, токчетата им отекват като метроном на предстояща катастрофа. Нева ги забелязва веднага. Тя изпъва рамене, слага маската на загриженост и тръгва към властната Афифе.
– Госпожо Афифе, какъв кошмарен ден само... – гласът на Нева трепери от фалшиво вълнение. – Толкова много ви разтревожихме...
Перихан я измерва с леден, претеглящ поглед. Афифе обаче дори не я поглежда. За нея Нева е просто шум в пространството.
– Как е Али? – отсича Афифе.
– Вече няма място за притеснение – бърза да обясни Нева, притискайки длани към гърдите си. – Слава на Бога, че реагирах навреме и го докарах в болницата в последния момент!
Афифе най-сетне вдига очи и впива пронизващия си поглед в Нева, сякаш се опитва да разчете лъжата между редовете. В този момент телефонът на Перихан иззвънява, прекъсвайки дуела на погледите.
– Извинете ме... – промълвява Перихан и се отдръпва, за да вдигне.
Афифе пристъпва крачка напред, снижавайки гласа си до опасен шепот:
– Знам много добре какво целиш. Ако мислиш, че с тези глупави номера ще спечелиш доверието на Орхун, жестоко се лъжеш. Ще намериш Орхун срещу себе си, а не на своя страна.
– Госпожо Афифе, това беше просто нещастен случай! – Нева се опитва да звучи невинно. – Дори Муса да го беше завел на училище, кризата пак можеше да се случи. Тези неща не могат да се предвидят...
Перихан затваря телефона и се приближава, хващайки края на разговора. Афифе се обръща с ледено достойнство и тръгва към стаята на детето. Нева остава на място, стиснала юмруци от ярост. Но Перихан не тръгва след Афифе. Тя остава там, а в съзнанието ѝ нахлува споменът, който не ѝ дава мира... Как снощи хвана Нева в стаята на Али.
Перихан гледа Нева с поглед, пълен с отвращение.
– Какво ме гледаш така? Какво има пак? – избухва Нева.
– Какво си намислила, а? – гласът на Перихан е уверен, почти триумфален. – Искаше да се отървеш от Али, нали? Да го елиминираш?
Нева пребледнява, но бързо възвръща самообладание.
– Перихан, ти чуваш ли се какви ги говориш?
– Знам какво кроеше още онази нощ, когато те заварих в стаята му! – Перихан пристъпва по-близо. – Мислеше си, че ако премахнеш Али от пътя си, Хира веднага ще изчезне от живота ни?
Нева се изсмива сухо, макар в очите ѝ да проблясва страх.
– Перихан, скъпа, явно не спиш добре напоследък? Или пиеш някакви силни лекарства? Тези брътвежи нямат никакво друго обяснение.
– Не ми излизай с тези номера, Нева! Знам на какво си способна!
– Приемам думите ти като плод на превъзбудата ти – казва Нева с ледено спокойствие. – А сега ме извини, трябва да се погрижа за Али.
Тя обръща гръб и влиза в болничната стая с високо вдигната глава. Перихан остава в коридора, а лицето ѝ се изкривява в гримаса на закана.
– Да не е името ми Перихан, ако не докажа, че ти си виновна за състоянието на това дете!
Афифе, Перихан и Нева излизат от стаята на Али. Перихан се хваща за гърдите, имитирайки дълбоко страдание.
– Сърцето ми се къса да гледам Али в това състояние, Афифе – проплаква тя театрално. – Горкото ми ангелче...
Афифе е напрегната като струна. Тя дори не си прави труда да отговори, вперила поглед в нищото.
– Ех, ако можехме да останем при него и да се грижим лично... сигурно щяхме да сме по-спокойни – продължава Перихан, хвърляйки поглед към Нева, но и това не е възможно.
Нева веднага улавя отровната стрела, насочена към Хира.
– Тук всички ще се грижат добре за него, Перихан – сопва се тя. – Нека детето почине малко, после пак ще влезем.
– Така е, но нали знаеш... Орхун има най-голямо доверие на Хира – подхвърля Перихан с престорено примирение. – Виж ни само, ние сме тук в коридора, а тя все още е вътре, неотлъчно до него.
При тези думи челюстта на Афифе се затяга до болка. Гневът в очите на Нева прераства в истинска буря. Точно в този момент по коридора забързано се задава Нуршах. Тя дори не спира при тях, а направо нахлува в стаята на Али.
Хира скача на крака веднага щом вижда Нуршах. Двете се прегръщат като сестри, намерили пристан в бурята.
– Добре дошла, Нуршах! – казва Хира с облекчение.
Нуршах само кимва и веднага се втурва към леглото на племенника си.
– Али... миличък, как си?
Момчето, макар и изтощено, усмихва се при вида на леля си. Гласът му е слаб, но радостен:
– Малко съм болен, лельо, но вече съм добре.
– Сега, когато си тук, той ще се възстанови за нула време – добавя Хира с топла усмивка.
– Почувствах го и затова буквално долетях – гали го Нуршах по косата.
– Толкова се радвам, че дойде – казва Али, а в очите му се връща искрицата живот.
– Разбира се, че ще дойда, слънчице – Нуршах се обръща към Хира. – Къде е брат ми?
– Отиде да говори с лекаря.
Нуршах отново се надвесва над Али, опитвайки се да го развесели:
– Хайде, нека вуйчо ти донесе добрите новини и после ще отидем някъде заедно, а?
– Къде например? – оживява се детето.
– Ами... в любимата ти сладкарница! И ако поискаш, ще ти поръчаме най-големия десерт. Какво ще кажеш?
На лицето на Али грейва усмивка, заразен от ентусиазма на леля си.
– Да тръгваме веднага щом вуйчо се върне!
– Ето, вече виждам признаци на светкавично оздравяване – смее се Хира.
Нуршах целува Али по челото и прошепва:
– Сега си почини малко. Ние с кака ти Хира ще си поговорим отвън, става ли?
Али затваря очи с доверие. Двете жени се отдръпват в края на стаята.
– Слава на Бога, Али изглежда добре – въздъхва Нуршах. – Докато пътувах насам, какви ли не черни мисли ми минаха през главата.
– И ние бяхме ужасени – признава Хира с треперещ глас. – Страх ме е да го оставя дори за минута. Сякаш ако си тръгна, ще се случи нещо ужасно.
Нуршах я поглежда с безкрайна благодарност и признателност.
– Благодарение на теб, Али изобщо не усеща липсата на майка си. Твоята заслуга е огромна, Хира.
– Повярвай ми, аз дори не се старая – отвръща Хира чистосърдечно. – Обичам го толкова много, че не мога да се държа по друг начин. Но кажи ми, ти как си? Всичко наред ли е?
Лицето на Нуршах за миг помръква, сякаш тежка сянка преминава през него. Спомените за собствените ѝ проблеми натежават.
– Добре съм, Хира... опитвам се да бъда добре. Поне ние двамата, но майка ми, разбира се, прави всичко възможно да е точно обратното.
– Тя беше в шок, когато разбра за брака ви – кимва Хира. – Очаквах да реагира остро, но... може би не чак толкова...
– И аз... – въздъхва Нуршах. – Но искам да вярвам, че ще се справим и ще бъдем добре, въпреки нея.
Хира кимва, но в погледа ѝ се чете по-скоро отчаяние, отколкото вяра. Нуршах вперва поглед в нищото, а мислите ѝ започват да препускат.
„Дай Боже...“ – прозвучава вътрешният ѝ глас, изпълнен с горчивина. – „Но е толкова трудно... Толкова е трудно за всички ни.“
Напрежението пред стаята на Али нараства, Нева, усещайки задушаващата примка на подозренията на Перихан, решава да се оттегли тактически.
– Излизам за малко на въздух – подхвърля тя, опитвайки се да звучи небрежно.
Перихан обаче не я изпуска от поглед нито за миг. Очите ѝ блестят като на хищник, усетил плячка.
– Ще дойда с теб – отрязва тя и двете тръгват към изхода.
В същия момент Нуршах излиза от стаята на Али. Тя едва е направила крачка, когато леденият глас на майка ѝ я заковава на място.
– И как мислиш да продължиш оттук нататък, Нуршах? – гласът на Афифе е като камшичен удар.
Нуршах се обръща бавно. Афифе стои пред нея – изправена, властна, непоклатима.
– Нямаш работа и никога няма да имаш – продължава ледената кралица. – Инатът и гордостта ти ще те погубят. Не го приемай като заплаха, предупреждавам те като твоя майка. Ако не направиш това, което ти казвам, ще загубиш всичко, което мислиш, че притежаваш!
Нуршах пристъпва към нея. В очите ѝ вече няма страх, само увереност.
– Това, което мислиш, че си ми отнела, майко, не е „всичко“. Да, съсипа кариерата ми, може би пак ще го направиш. Но нищо в живота ми няма да се промени. Защото, за разлика от теб, аз не черпя силата си от богатството, което притежавам, или от връзките, които контролирам. Аз съм много по-силна, отколкото си представяш! Защото не разчитам на пари, власт или мрежи от интриги! Ето защо ти не си достатъчно силна, за да унищожиш това, на което се уповавам!
Афифе я изглежда с пренебрежителна, болезнена усмивка.
– Значи нямаш намерение да се вразумиш? Добре! Ще видим какво ще правиш, когато животът, на който толкова вярваш, се изплъзне между пръстите ти като пясък.
– Стига, майко! – избухва Нуршах, а гласът ѝ отеква в целия коридор. – Дойде ми до гуша от заплахите ти! Стой далеч от нас! Изчезни от живота ни!
Нуршах и Афифе не забелязват, че в дъното на коридора се е появил Орхун и става свидетел на яростния сблъсък между сестра си и майка си.
Нева върви бързо по коридора, опитвайки се да избяга от примката, която Перихан затяга около нея. Но Перихан не изостава нито на крачка – тя е като сянка, която знае твърде много.
– Няма ли най-сетне да ми кажеш какво става? – притиска я Перихан, а гласът ѝ е пълен с подозрение.
– Казах ти вече! Какво повече искаш да чуеш? – сопва се Нева, без да забавя ход.
– Истината, Нева... истината! – Перихан я хваща за ръката и я спира рязко. – Знам, че ти си виновна за състоянието на Али. Нещата не вървят на добре, разбери го!
– Грешиш, Перихан! – очите на Нева блясват опасно. – Нищо не съм направила. Престани вече, омръзна ми!
Перихан обаче не се предава. Тя се навежда по-близо до нея, преминавайки в шепот:
– Опитвам се да ти помогна. Играеш на грешното място и по грешния начин. Разбере ли Афифе какво се е случило с внука ѝ, ще те превърне в прах. Тя няма да ти прости!
Нева стиска зъби, а лицето ѝ се изкривява в злобна гримаса.
– Стига толкова! Афифе няма какво да научава. И нямам нужда от твоите мъдрости, Перихан! Ясна ли съм?
Орхун наблюдава бурята в очите на сестра си и се опитва да пробие стената от мълчание.
– Какво става тук, Нуршах? За какво се карате?
Нуршах е на ръба на силите си. Тя не смята повече да крие отровата, която майка им разпръсква.
– Какво ли? Това, което винаги става, когато нещо не е по волята на мама, батко! Хаос! Първо ни заплаши, че ще сложи край на брака ни. Каза, че ще съсипе живота ни, ако не се подчиним. И ето, тя вече изпълнява обещанието си.
– Какво означава това? Какво е направила? – гласът на Орхун става по-дълбок и опасен.
– Отне ни всички клиенти! – отговаря Нуршах през сълзи. – Обадила се е на всички, един по един. Убедила ги е... и те ни отказаха договорите. Остави ни на улицата!
Афифе стои непоколебима, с вдигната глава, сякаш е извършила благородно дело.
– Направих това, което е необходимо за доброто на дъщеря ми! Когато се вразумиш, гневът ти ще премине.
– Ти явно не чуваш никого освен собствения си глас, мамо! – Нуршах я поглежда с ледено презрение. – Добре, щом е така... ще поживеем и ще видим.
– Ти се прибираш у дома, Нуршах! – отсича Афифе с тона на съдия, който произнася присъда. – Това е единственото, което ще видим!
Нуршах прави крачка напред, изправена срещу жената, която я е родила:
– До днес ми отне толкова много неща, мамо. Но повече няма да ти позволя. Ще се боря за живота си, за хората, които обичам. Ще видиш, че вече не съм онова момиче, което остави зад себе си! (към Орхун) Ще се видим, батко.
Нуршах си тръгва, а Орхун приковава майка си с поглед, в който се чете шок и гняв.
– Даваш ли си сметка, че премина всякакви граници, мамо? Какви са тези безумия?!
– Знам отлично какво правя! – сопва се Афифе, точно когато Нева и Перихан се приближават към тях.
– Остави хората на мира! – избухва Орхун. – Всеки има право да живее живота си така, както иска. Ти нямаш право да се месиш!
– Знай си мястото, Орхун! Няма да те питам какво да правя и какво не!
– Последиците от твоите решения са повече от ясни! – гласът на Орхун отеква като гръм в коридора. – Правиш всички нещастни с твоя инат. Спри се най-сетне!
– Щастие ли? – изсмива се горчиво Афифе. – Да си омъжена за някакъв безделник от гетото? Това ли наричаш щастие?
Орхун разбира, че думите са безсилни пред леденото сърце на майка му.
– Прави каквото знаеш тогава, но запомни едно – аз винаги ще бъда до Нуршах и ще я подкрепям срещу теб!
Орхун влиза в стаята на Али, затръшвайки вратата под носа им. Перихан и Нева се приближават плахо до Афифе.
– Афифе, хайде да си тръгваме заедно... – предлага Перихан.
– Няма нужда – отрязва Афифе и подминава двете жени, оставяйки ги шокирани в коридора.
Нева и Перихан се поглеждат – и двете знаят, че Афифе е ранена лъвица, а в такова състояние тя е най-опасна за всички, които крият тайни от нея.
В стаята цари тишина, прекъсвана само от тикането на стенния часовник. Шевкет е полулегнал в леглото, подпрян на меки възглавници. Бледността му започва да изчезва, а в очите му се връща малко от предишния живец. Халисе е седнала на стола до него, сключила ръце в скута си.
– Гледам те и не мога да се нарадвам – казва тя с лека усмивка. – Възстановил си се, машаллах, на крака си вече.
– Въпреки прекалените старания на Муса, успях да оцелея – подхвърля Шевкет с тънка ирония, макар в гласа му да се долавя топлина.
Халисе се засмива тихо.
– Онова момче буквално се е побъркало по теб. Заклевам се, ако не го бях спряла, нямаше да се отдели от леглото ти. Все се притеснява дали нещо не ти липсва.
Шевкет въздъхва, тайно поласкан от грижите, но бързо сменя темата.
– Както и да е... има ли новини за малкия господин? Как е Али?
– Дойдоха вести, добре е – успокоява го тя. – Вече е извън опасност.
– Браво... Слава на Бога – промълвява икономът и погледът му се стрелва към вратата. – Госпожо Афифе върна ли се вече?
– Още не.
– Тя не би оставила Али нито за миг. Моето е просто празни приказки... – Шевкет замълчава за миг, а после поглежда Халисе изпитателно. – Всичко у дома е наред, нали? Надявам се, че не сте ме изложили пред господарите, докато ме няма?
– Всичко е под контрол, не се тревожи – уверява го Халисе. – Проблемите във фермата са решени. Зеленчуци, мляко, кисело мляко... всичко се доставя навреме. Нищо не куца.
Шевкет въздъхва тежко, а в очите му прозира лека тъга.
– Значи се справяте отлично и без мен. Ех... Е, важното е на господарката да ѝ е удобно и да няма липси.
Настъпва кратка, натежала тишина. Халисе намества престилката си и казва с глас, изпълнен с примирение.
– Организирахме се, нещата вървят някак си. Така и трябва – ние сме тук, за да служим на господарите. Но... макар да сме под един и същи покрив, нашето място е ясно очертано, Шевкет.
Икономът я поглежда внимателно, докато тя продължава:
– Откакто дойде Хира, редът ни малко се промени. Тя влезе между нас, застана на наша страна, но положението ни си остана същото. Тук сме, за да служим на хората, които ни плащат заплатите. Слава на Бога, тук сме добре. Като чувам какво разказват приятелките ми, които работят в други къщи... Благословена да е фамилия Демирханлъ – преди всичко са справедливи и плащат добре. Но каквото и да правим, между нас винаги ще има черта, която не бива да пресичаме. Ако се разболеем, ние си знаем кой ще похлопа на вратата ни... и кой не.
Шевкет не откъсва поглед от нея, попивайки всяка дума. Халисе се сепва, сякаш е казала твърде много.
– Както и да е... надух ти главата. Изяж си супата и си почивай. После ще мина да взема чинията. Разбрахме ли се?
– Благодаря ти, Халисе. Благодаря ти за всичко – кимва признателно иконом.
Шевкет спи неспокойно, но изведнъж ритмичното почукване на високи токчета започва да отиква в съзнанието му. Звукът се приближава – властен, познат, съдбоносен. Шевкет отваря очи и замира. Пред него стои тя – Афифе Демирханлъ. Но погледът ѝ не е леден, а изпълнен с непозната нежност.
– Госпожо... – промълвява той, опитвайки се да се изправи с мъка.
– Не се напрягай. Легни си... – прекъсва го тя, а гласът ѝ гали като кадифе. – Бях се разтревожила за теб. Как си?
Шевкет я гледа невярващо. В душата му се разлива непознато спокойствие. Това е чудо, за което дори не е смеел да мечтае.
– По-добре съм... – отвръща той със задавен глас. – Но толкова съжалявам, че не бях до вас в тези трудни моменти. Простете ми.
– Не се измъчвай – казва Афифе и в очите ѝ проблясва нещо, което прилича на нежност. – Важното е да се оправиш. Ти винаги си бил до мен, през всичките тези години.
Очите на иконома се пълнят със сълзи нащастие.
– Нямаше как да бъде иначе... – шепне той.
Тогава се случва невъзможното. Афифе посяга и нежно хваща ръката му. Допирът ѝ е топъл, истински, лекуващ всяка болка.
– Знам... – изрича тя, приковавайки погледа му.
– Госпожо... – откъсва се от устните му, а в очите му се чете цялата любов и преданост, които е крил в сърцето си десетилетия наред.
Една единствена сълза на блаженство се стича по бузата му, докато той потъва в тази вълшебна илюзия.
МИГ ПО-КЪСНО
Шевкет лежи в леглото си. Сълзата от съня му все още е върху кожата му, когато той рязко отваря очи. Стаята е тиха, празна и студена. Реалността нахлува със силата на леден душ. В същия момент на вратата се чува рязко почукване.
Мислейки, че е досадният, но добродушен Муса, Шевкет извиква към вратата с раздразнение:
– Нищо не искам, Муса! Остави ме на мира!
Вратата обаче се отваря бавно. Шевкет извърта глава, готов за нов откос от гневни думи, но дъхът му секва. На прага не е Муса. Там стои Афифе Демирханлъ – в обичайната си ледена поза, с изопнато лице и поглед, който не трепва.
– Госпожо... – отронва Шевкет, а сърцето му прескача болезнено.
Той я гледа, замаян от контраста между съня и действителността, но в очите му се чете странно удовлетворение – дори в суровия си вид, тя е при него.
В стаята на Али цари необичаен за болница покой. Орхун и Хира са седнали от двете страни на леглото му, като два ангела пазители, чието присъствие вдъхва живот на малкото момче. Бузите на Али вече са възвърнали розовия си цвят, а в очите му грее надежда.
– Няма ли да излизаме вече, вуйчо? – пита Али с нетърпение, което предизвиква усмивка у възрастните.
–Аличо, да не би да бързаш за някъде? Имаш ли важни срещи? – шегува се Орхун.
– Не... просто кака каза, че ще ходим в онази хубава сладкарница.
Орхун поглежда към Хира, а в погледа му се чете топлина, която рядко показва пред другите.
– Изглежда нашият герой е напълно готов. Виж го само, вече крои планове за десерти!
– И се смее – добавя Хира, нежно поглаждайки ръката на детето. – Мисля, че е напълно излекуван.
Орхун обаче решава да поизмъчи малко племенника си и приема сериозен вид:
– Е, не можем да си тръгнем веднага. Май ще трябва да отложиш плановете с кака си за следващия месец...
Хира веднага улавя закачливата нотка в гласа му и го поглежда със сияещи очи, сякаш му казва: „Стига, не го измъчвай“.
– Значи няма да ме изпишат? – пита тъжен Али.
– Ох, под голям натиск съм! – предава се Орхун със смях. – Хира ме стрелва с такива погледи, че нямам избор.
– Вуйчо ти се шегува, Аличо – намесва се Хира. – Май просто малко ревнува, че не сте го включили в плана за сладкарницата.
Али веднага започва да се оправдава с чисто сърце:
– Но ние казахме, че ще отидем всички заедно! Не мога да отида без теб и кака Хира.
Орхун не издържа и нежно разрошва косата на момчето.
– Лекарят каза, че си добре и може да те изпише. Разбира се, че се шегувам, юначе!
– Ура! – извиква Али и стаята сякаш се озарява.
– Само че кака ти трябваше да си тръгне по спешност – обяснява Орхун. – Обеща да се върне възможно най-скоро и тогава всички заедно ще отидем да отпразнуваме оздравяването ти. Става ли?
Али кимва с широка усмивка, но изведнъж гласът му става сериозен и молещ:
– Моля ви... винаги бъдете до мен.
– Винаги – промълвява Хира, а в гласа ѝ се долавя клетва.
– Само гледай да не ти омръзнем от толкова много внимание! – добавя шеговито Орхун, опитвайки се да прогони всяка сянка на тъга.
Но щастието им е краткотрайно. През открехнатата врата, скрита в сенките на коридора, Нева ги наблюдава. Очите ѝ са пълни със злоба. Тя вижда идеалното семейство и това я влудява.
„Трябва да срежа нишките, които свързват Орхун с Хира, една по една“ – процежда вътрешният ѝ глас, докато тя стиска дръжката на чантата си до побеляване на кокалчетата. – „И знам точно от коя нишка да започна! Време е да се отърва от теб веднъж завинаги, Али...“
Нева се усмихва зловещо!
Ще успее ли Нева да извърши най-страшното си престъпление, или Орхун ще усети присъствието на чудовището, преди да е станало твърде късно?
В новия си офис Кенан търси изход от сложната правна ситуация, породена от действията на майката на Нуршах. Въпреки напрежението и несигурността, той ясно заявява, че проблемът не е „неин“ или „негов“, а техен общ. Двамата решават да се борят заедно, рамо до рамо.
Разговор от Хира обаче прекъсва момента – Али е получил припадък и е в болница. Нуршах тръгва притеснена, а Кенан настоява да бъде до нея, но тя го спира, за да не изостави важните си ангажименти.
Фикрет и Фериха споделят спомени от миналото – малък жест като любими бисквити отключва дълбоки чувства. Зад тази на пръв поглед обикновена молба обаче се крие голям план.
След като Фериха излиза, Фикрет се обажда на Кенан и го моли за важна услуга. Кенан приема без колебание.
По-късно Фикрет разкрива сърцето си пред Фериха – разказва историята на мъж, който е обичал една жена цял живот, но е бил принуден да се раздели с нея. Сълзите не закъсняват, когато става ясно, че това е тяхната история.
Фикрет, осъзнал грешките си и притиснат от болестта, прави най-важната крачка – предлага брак на Фериха. С помощта на Кенан той успява да я изненада, а тя с радост казва „да“.
Нуршах се връща при Кенан и го уверява, че Али е добре. Двамата обсъждат безизходицата с клиентите и заплахите от страна на майка ѝ, но решават да не се отказват.
Точно тогава в офиса се появява непознат мъж и им връчва загадъчен плик, без да даде обяснения.
Когато Нуршах го отваря, остава без думи – предложението е от нейния брат.
Той им предлага работа в юридическия отдел на компанията Демирханлъ.
