„Плен“, с.2, еп.183: Коварният план на Нева – какво ще се случи…

В предния епизод на турския сериал „Плен“: Планът на Афифе и Нева е на ръба на провала – Хира очарова дамите от асоциацията, а Нева с ярост осъзнава, че Орхун има очи и мисли единствено за Хира, дори когато тя не е до него.

НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 2, епизод 183 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 16:00 часа по bTV.

Виждайки колко са щастливи заедно Хира и Орхун, Нева задейства новия си план. Тя сменя лекарствата на Али и когато той се почувства зле, го завежда в болницата. Чрез този на пръв поглед героичен жест тя се надява да привлече вниманието на Орхун и да му направи впечатление. Но нещата не се развиват така, както ги планира Нева!

В същото време Афифе, за да принуди Нуршах да се върне в имението, им отнема всички клиенти. Но дали това ще накара Нуршах да се подчини на майка си?

Всичко за турския сериал „Плен“

⬇ По-подробно в редовете по-долу ⬇

Музиката обгръща залата като невидима коприна. Хира и Орхун се носят в ритъма на танца, телата им са опасно близо, а очите им изричат думи, които устните не смеят. В този момент Нева влиза в стаята. Гледката я удря право в сърцето – тя замръзва, а дъхът ѝ спира.

В съзнанието ѝ, като отровно ехо, отекват думите на Афифе. Гласът на старата господарка е студен, режещ като бръснач: „Всеки път ще бъдем все по-сурови. Ще дебнем всеки удобен момент, за да я повалим... и никога повече да не ѝ позволим да се изправи!“

Нева стиска юмруци, докато ноктите ѝ се впиват в дланите. Тя повтаря натрапчиво, сякаш е проклятие: „Все по-сурови... всеки път...“

Погледът ѝ потъмнява, изпълнен с ненавист, докато следи всяко движение на Орхун и Хира, които са попаднали в обятията на страстта. Но докато в залата тлее ревност, в стаите на прислугата се разиграва друга драма.

Въздухът в стаята е тежък, мирише на билки и треска. Шевкет е потънал в неспокоен сън. Гонча и Муса говорят шепнешком, застанали край леглото му.

– За щастие температурата му падна малко и най-после заспа – въздъхва облекчено Муса.

– Да, да... може би така е по-добре – отвръща Гонча, но гласът ѝ трепери от нервно напрежение. – Муса, ами снимката? Сърцето ми ще изскочи от гърдите!

– Какво? – Муса я поглежда неразбиращо.

– Страх ме е! – признава тя.

– Недей – опитва се да я успокои той. – Утре пак ще попитам. Нищо няма да се случи. Виж го… не може и пръста си да помръдне.

Погледът му се спира върху Шевкет и в гласа му се прокрадва горчива ирония.

– Но виж… дори в това състояние мисли за госпожа Афифе. „Сервира ли се чаят навреме?“, „Има ли нареждания?“. Човекът и да умре, ще стане от гроба, ще ѝ поднесе чая и чак тогава ще си легне обратно.

– Не говори така, Бог да го пази! – срязва го Гонджа. – Знаеш ли... казах на госпожа Афифе, че чичо ми е болен. Тя дори не трепна. Друг би попитал „какво му е“, „добре ли е“, „има ли нужда от нещо“... Занесох ѝ чая, а тя само ме попита дали се грижим за него. Нищо повече. А той… той мисли за нея дори сега..

Муса въздъхва тежко.

– Това е любов! – казва тихо и без да иска, погледът му се спира върху Гонча. – В нашия край казват: „Дори страхът е по-добър от любовта“.

– Не – усмихва се тъжно тя. – Аз мисля, че любовта е нещо прекрасно.

– Само ако си обичан... предполагам – промълвява Муса.

Погледите им се срещат за миг, Гонча първа извърща глава, засрамена от пламъка в очите на Муса. В този момент Шевкет започва да бълнува, въртейки се неспокойно в леглото. „Тук съм, госпожо Афифе... Разбира се... Както заповядате... Не съм си тръгнал... Никога не бих ви оставил, госпожо...“

Очите на Гонджа се пълнят със сълзи. – Бедният ми вуйчо. Дори в това състояние не събира смелост да признае своята далечна, невъзможна любов.

В същото тава време Нева се промъква в стаята на Али, стъпвайки на пръсти, за да не събуди спящото момче. Погледът ѝ трескаво обхожда стаята, докато накрая се спира върху нощното шкафче, където са лекарствата на Али

– Тук били значи... – промърморва тя под нос.

Ръцете ѝ леко потреперват, докато посяга към сиропа. Тя изважда от джоба си друго шишенце – малко, без етикет. Когато започва да налива от чуждото съдържание в лекарството на детето, няколко капки се разливат по гърлото на бутилката.

– По дяволите! – изсъсква тя през зъби.

Бързо затваря капачката с товаи нервно избърсва разлятата течност с ръка.

Перихан върви към своята стая, но внезапно спира. Вратата на Али е открехната, а вътре се вижда силует. Тя присвива очи и разпознава Нева.

– Нева? – прошепва тя, гласът ѝ е изпълнен със съмнение.

Нева подскача, сякаш е ударена от ток. Тя се извърта рязко, като в същия миг светкавично скрива шишенцето зад гърба си. Лицето ѝ е пребледняло, но в очите ѝ пламва защитна агресия.

– Какво правиш тук по това време? – продължава да шепне Перихан, приближавайки се към прага.

Настъпва тягостна тишина. Секундите се точат като часове, докато Нева трескаво измисля лъжа.

– Какво мислиш, че правя тук, Перихан? – отсича тя най-накрая, опитвайки се да звучи пренебрежително. – Вратата беше отворена и просто влязох да видя как е Али. Да го проверя.

Перихан повдига вежди, а на лицето ѝ се изписва откровено недоверие. – Ти... Проверяваш... Али?

Тя прави красноречив жест, с който ясно показва, че не вярва на нито една дума. Нева обаче няма намерение да се оправдава повече.

– О, Господи, какво толкова е станало? – подхвърля тя с фалшиво раздразнение и бързо излиза от стаята, за да избегне повече въпроси.

Перихан остава сама в тъмния коридор, втренчена в гърба на Нева, докато в главата ѝ се заражда ужасяващото подозрение, че това, което е видяла, е само началото на нещо много по-страшно.

Светлината на новия ден нахлува през прозорците, но за Нева утрото не носи спокойствие. Тя пресича коридора с бързи, нетърпеливи стъпки и буквално нахлува в кабинета, надявайки се да види Орхун. Стаята обаче е празна, само ароматът на неговия парфюм още се носи във въздуха. Тя се приближава към прозореца и погледът ѝ се приковава към градината. Там е тя... Хира. Чака го.

Хира довършва последните приготовления за своя курс. Изглежда крехка, но решителна под слънчевите лъчи. Орхун излиза от имението и се приближава към нея, а на лицето му се изписва онази рядка, топла усмивка, запазена само за нейните очи.

– Готова ли си? – пита той нежно.

– Готова съм – отвръща Хира, макар гласът ѝ леко да потреперва от вълнение.

– Ако искаш... мога да те придружа до курса днес – предлага Орхун, без да крие желанието си да прекара още няколко минути с нея.

– Не... – Хира поклаща глава и го поглежда с благодарност. – Ти си до мен всяка минута. Трябва да се справя сама оттук нататък.

– Добре, щом така искаш – съгласява се той. – Първо ще оставя теб, а после ще отида в компанията.

Двамата тръгват към колата, слизайки по стълбите в пълен синхрон, без да подозират, че отгоре ги наблюдават очи, пълни с омраза.

Нева наблюдава идилията им през стъклото, а лицето ѝ се изкривява в зловеща гримаса. Гласът ѝ звучи като съскане на змия:

– Малкият ми братовчед Али... Да видим кой пръв ще се втурне към болницата, когато спреш да си пиеш лекарствата и получиш следващия пристъп?

С дяволска усмивка на устните, тя се завърта рязко и се насочва към стаята на детето.

Муса помага на Али да облече училищния пуловер, подготвяйки го за излизане. Али не спира да говори.

– Днес кака Хира направи палачинки за закуска! Изядох много! – хвали се Али. – Не се притеснявай, Муса, оставих и за теб.

– Е... аз вече ги хапнах, не му мисли – смее се Муса.

В този момент вратата се отваря и Нева наднича вътре. Тя влиза с фалшиво бодра крачка.

– Муса! Аз ще закарам Али до училище днес, имам работа натам.

Муса застива, объркан и леко притеснен. – Госпожице Нева... мое задължение е да карам Аличо, не мога да го поверя на друг, пък и зет ми ще ми се кара...

Нева го прекъсва със студен, високомерен тон, който не търпи възражения: – Аз не съм „някой друг“, Муса! И аз живея в това имение, забрави ли?... Освен това с Али носим една и съща фамилия!

Муса преглъща думите си, победен от нейния авторитет. Нева се обръща към детето с леден пламък в очите: – Хайде, Али, да тръгваме.

– Ще вървя сам – отсича малкият и тръгва напред, отказвайки да хване ръката ѝ.

Али излиза от стаята, без да подозира, че се качва в колата на собствения си палач, докато Нева го следва с поглед, в който вече се чете вкусът на победата.

Хира е пристигнала първа, изпреварвайки дори и най-ранобудните. Тишината в класната стая ѝ дава миг спокойствие, но сърцето ѝ прескача, когато телефонът в чантата ѝ извибрира. Орхун.

– Ало? – гласът ѝ е мек, изпълнен с негласно вълнение.

– Как върви? – чува се плътният глас на Орхун от другата страна. – Подцених те, пристигнала си доста по-рано. Има ли вече някой друг там?

– Не, разбира се, че не – засмива се тя на собственото си нетърпение. – Празно е. Още никой не е дошъл.

Орхун въздъхва тежко в слушалката, сякаш разстоянието между тях в този момент му тежи физически. – Де да можех да те придружа в този час...

– Не – прекъсва го тя нежно, но твърдо. – Трябваше да изживея този момент сама. И се радвам, че подраних. Сега се подготвям за урока и се опитвам да си избера най-хубавото място.

Тя оглежда редиците от чинове, колебаейки се. – Къде ли да седна?

– Нали знаеш – казва той с онази негова проницателност. – Предните редове винаги са запазени за зубрачите. Задните са за тези, които обичат да пречат в час.

Хира не улавя шеговития му тон, твърде погълната от желанието да бъде перфектна. – Тогава ще седна на първия чин!

Тъкмо когато се кани да се премести за пореден път, вратата се отваря и влиза нейна състудентка. – Здравей! – поздравява момичето.

– Здравей... – смутено отвръща Хира и бързо се отказва от идеята да мести нещата си.

Орхун се усмихва от другата страна на линията, усещайки объркването ѝ. – Няма значение на кой чин ще слушаш лекцията. Ти със сигурност ще успееш. На добър час, Хира.

– Благодаря ти – прошепва тя и сяда на мястото си, усещайки как ентусиазмът и притеснението се борят в гърдите ѝ.

Черната кола на Нева спира рязко край банкета на един пуст, отдалечен път. Тя слиза от автомобила, нервно поправя косата си и започва да мърмори под нос, хвърляйки яростни погледи към малкия Али.

– Минах през всеки възможен обходен път, за да бавя времето, а на хлапето още му няма нищо! – съска тя тихичко. – Да не би да му дадох твърде малко от лекарството?

Али слиза от колата, гледайки объркано наоколо. – Како Нева...

– Кажи, мило? – гласът ѝ рязко се сменя с фалшива нежност.

– Защо спряхме? Батко Муса никога не минава оттук.

Нева разтяга устни в изкуствена усмивка, макар че отвътре кипи от раздразнение. – Наблизо имаше ферма за зайчета, Али. Исках да отидем там преди училище, но май се обърках. Сега се опитвам да разбера накъде да караме.

– Но аз закъснявам за училище! – упорства детето. – Хайде да се върнем на пътя на батко Муса.

– Но, Али, помисли за зайчетата – прекъсва го тя, вече едва сдържайки нервите си. – Толкова са пухкави... няма ли да е хубаво да ги погушкаме малко?

Без да я слуша, Али се обръща и тръгва обратно към колата. – Досадно хлапе! – изплюва Нева зад гърба му.

Изведнъж Али спира рязко. Ръцете му се вдигат към гърлото, сякаш се опитват да разкъсат невидима примка. Нева веднага заема позиция зад него, слагайки маската на загрижена роднина.

– Али, скъпи! Али, добре ли си? – вика тя, но в гласа ѝ няма капчица истински страх.

– Не мога... не мога да дишам! – панически изхрипва момчето, а лицето му започва да посинява.

– Добре ли си, Али? Какво ти е? – продължава да разиграва театър тя, докато лицето ѝ се озарява от истинско, извратено удоволствие при вида на гърчещото се дете.

Сега Нева държи живота на малкия наследник в шепата си и само една нейна дума може да бъде разликата между спасението и фаталния край.

Нева грубо качва Али на задната седалка. Момчето е вцепенено, погледът му е блуждаещ.

– Хайде... хайде, нищо ти няма, миличък, ела при леля – реди тя с фалшива нотка на загриженост в гласа.

Тя сяда зад волана, докато Али вече е съвсем зле. Тялото му започва да се тресе, а устните му пресъхват.

– Али, просто получаваш малък пристъп сега, нали така, скъпи? – казва тя, докато трескаво се опитва да запали. – Отиваме в болницата веднага, не се бой. Ще те закарам...

Тя завърта ключа. Двигателят изхърква мъчително, но не запалва. Нева опитва пак. И пак, нищо.

– Не пали... защо не пали?! – гласът ѝ преминава в писък.

Тя започва да удря по волана, въртейки ключа до отказ. – Не, не, не! Трябва да запалиш, чуваш ли! Трябва! Работи, проклета кола! Не ми го причинявайсега! Не, не, не!

Зловещата усмивка от лицето ѝ е изчезнала безследно, заменена от чист, първичен страх. Тя поглежда в огледалото за задно виждане и дъхът ѝ спира. Али е пребледнял като платно.

– Али! Али, дръж се! – тя изпада в истинска паника, виждайки състоянието му. – Работи! Запали, моля те! Господи, какво направих? Какво направих! Проклятие, запали!

Али вече не реагира. Цветът е изчезнал от лицето му, той потъва в безсъзнание.

– Али, чуваш ли ме?! Али, отговори ми! Моля те, кажи нещо! Спиш ли? Али! Отговори! – тя грабва телефона си, но екранът показва най-страшното: няма обхват.

– Проклятие! Проклятие! – Нева се срива, удряйки главата си в кормилото.

В сградата на курса Хира излиза в коридора. На лицето ѝ е изписана тревога, която не може да обясни. Тя притиска ръце към гърдите си, сякаш се опитва да усмири биенето на сърцето си.

– Защо чувствам такава тежест... – шепне тя на себе си. – Нищо ти няма, Хира... успокой се... всичко е наред.

Тя набира Орхун. В компанията си той веднага посяга към телефона, щом вижда името ѝ на дисплея.

– Чаках те да се обадиш. Мислех си за теб! Как мина първият час?

– Тъкмо излязохме в почивка. Добре беше – отвръща тя, но Орхун веднага улавя треперенето в гласа ѝ.

– Сигурна ли си, че е добре? Звучиш ми напрегната. Нещо случило ли се е?

– Нищо не се е случило... просто...

– Виж – прекъсва я той, гласът му става сериозен. – Ако не се чувстваш комфортно, веднага сменяме курса. Можем да преминем на частни уроци, ако искаш.

– Не, не е това... – въздъхва Хира. – Просто някакво лошо предчувствие ме е обхванало. Не разбирам защо.

– Нова среда, нови хора, много неща за учене... нормално е да си под стрес – опитва се да я успокои той.

Хира се опитва да повярва на думите му, но тежестта в стомаха ѝ не изчезва. – Сигурно си прав...

– След няколко дни ще свикнеш. Не го превръщай в такава драма – шегува се той, за да я разведри. – Виж мен, аз например се стресирам от това, че те виждам толкова малко. Но после си мисля за стиховете, които ще ми четеш...

– За четенето на стихове не съм толкова сигурна... – усмихва се тя за първи път.

– О, няма да ми се изплъзнеш... По-добре ли си сега?

– Добре съм, да...

– Тогава се връщай в час. Обади ми се в следващата почивка.

Те затварят, но въпреки успокоението на Орхун, сянката в очите на Хира остава – тя все още не знае, че в този момент Али се бори за всяка глътка въздух.

Паниката на Нева вече е преминала в истерия. На задната седалка Али се бори за всяка глътка въздух, но дишането му е станало толкова слабо, че едва се долавя.

–Али, моля те, дръж се! – моли се тя, докато гласът ѝ се пречупва. – Ще намеря начин... Али, ще те спася!

Тя изскача от колата и започва да се върти в кръг сред пустошта, гледайки безпомощно наоколо. Косата ѝ е разрошена, а в очите ѝ се чете безумие. Тя започва да тича по асфалта, крещейки с цяло гърло:

– Няма никой! Помогнете! – гласът ѝ отеква в пустинята. – Помогнете ми, моля ви! Моля ви, някой да помогне!

Изведнъж, в далечината, тя забелязва силует на приближаващ автомобил. Без да мисли за опасността, Нева се втурва в средата на платното, размахвайки ръце като удавник.

– Спрете! Помогнете ми! Моля ви, спрете! – вика тя, докато колата надува клаксони и спира на сантиметри от нея.

Сърцето ѝ замира за миг, докато тя се приближава към стъклото на непознатия автомобил, знаейки, че това е последната надежда на Али.

Почивката е към края си. Хира върви към стаята, но тягостното чувство в гърдите ѝ не я напуска. Прекрачвайки прага на стаята, телефонът ѝ иззвънява в пронизителен звън. На екрана се изписва името на учителката на Али.

– Учителката на Али... – промълвява тя и вдига с разтреперана ръка. – Ало? Да, благодаря ви... слушам ви. (лицето ѝ внезапно пребледнява) Как така го няма? Той трябваше да е там преди половин час! Добре, веднага ще проверя. Ще ви се обадя!

Хира затваря телефона, а сърцето ѝ започва да бие лудо. Без да губи и секунда, тя набира Муса.

В кухнята на имението цари привидно спокойствие. Муса е седнал и наблюдава с усмивка всяко движение на Гонча, когато телефонът му прекъсва тишината.

– Сестра ми е – казва той и вдига.

Сцената се разделя, виждаме Хира, която е на крачка от паниката в коридора на курса, и Муса, чието изражение се променя за секунди.

– Муса, защо не си завел Али на училище? – гласът на Хира трепери. – Учителката му току-що ми звънна!

Муса скача от стола, обзет от внезапна тревога. – Аз не съм го возил... госпожица Нева го взе. Каза, че има работа натам и настоя тя да го закара. Не можах да ѝ откажа, Хира!

– И по-късно ли излязоха? – пита Хира.

– Не, не – Муса поглежда часовника си със свито сърце. – Отдавна тръгнаха. По това време вече трябваше да е в клас. Да не е станало нещо?

Гонча оставя работата си, усещайки, че над къщата се надвисва буря. – Добре, затварям, ще звънна на Нева! – отсича Хира.

Ръцете ѝ се тресат толкова силно, че едва намира номера. Набира веднъж, втори път... Нева не вдига. – Защо не вдигаш, проклятие... вдигни де! – шепне Хира, докато се разхожда нервно в кръг.

В кухнята Гонча не издържа на напрежението: – Какво става? Кажи де! – Аличо... не е стигнал до училището – измърморва Муса, а погледът му е блуждаещ от страх. – О, Боже... дано не е станало нещо лошо! – кръсти се Гонча.

Хира е на ръба на отчаянието. Тъкмо да набере Орхун, екранът светва. Той я изпреварва.

– Ало? – гласът ѝ е задавен.

– Хира, ще ти кажа нещо, но те моля – не изпадай в паника, ясно ли е? – Гласът на Орхун е студен и контролиран, което я плаши още повече.

– За Али ли става въпрос? Казвай!

– Да. Прилошало му е на път за училище. Припаднал е. Нева го кара към болницата, току-що ми се обади. Тръгвам веднага натам!

– Идвам и аз! Веднага! – изкрещява Хира и хуква към изхода.

Орхун и Хира нахлуват в болницата почти едновременно. Лицата им са пребледнели от притеснение.

– Али Демирханлъ! В коя стая е? – гласът на Орхун отеква властно в лобито.

– Първата стая след коридора, номер 301 – отговаря момичето на информацията, стресната от властния му тон.

Докато тичат към отделението, Хира едва сдържа сълзите си, притиснала ръце към гърдите си. – Имах лошо предчувствие за Аличо... знаех си! Господи, помогни ни!

– Спокойно, всичко ще бъде наред – опитва се да я окуражи Орхун, макар че самият той едва прикрива бушуващата в него тревога. – Не мисли най-лошото.

Пред стаята, където преглеждат детето, Нева крачи нервно напред-назад. Щом ги вижда, тя замира.

– Орхун... – промълвява тя със задавен глас.

– Как е Али? – отсича той, без дори да я поздрави.

– Преглеждат го вътре. Никой нищо не ми казва... – реди Нева, опитвайки се да изглежда съкрушена.

Хира я поглежда дистанцирано, с очи, които сякаш търсят истината зад маската. – Какво се случи? Как стана всичко?

– Просто... просто стана. Не разбирам... – започва Нева, но Орхун я прекъсва с истински рев, от който стените потреперват.

– Какво изобщо е правил Али с теб?!

– Имах работа близо до училището днес – промълвява тя, видимо изплашена от гнева му. – Помислих си, че ще е хубаво за разнообразие аз да го закарам.

– Часът за училище отдавна мина! Къде сте били досега?!

Нева започва да реди предварително заучените лъжи, макар гласът ѝ да трепери: – Исках да го заведа до фермата за зайчета преди часовете... да го зарадвам. Той обича такива неща, Орхун...

– Избрала си учебен ден, за да ходите при зайци?! – крещи Орхун, губейки самообладание. – Никой не знаеше за това! От кого поиска разрешение? И после? Защо не ми звънна веднага?

– Колата ми се развали, Орхун! Не искаше да запали! Точно тогава Али получи пристъпа... Исках да ти звънна веднага, но нямаше обхват! Толкова се уплаших... едва го докарах дотук, бях като втрещена! Моля те... съжалявам, Орхун! Пък и... добре, че пристъпът стана пред мен. Ами ако беше сам? Ако беше в училищната тоалетна?

Орхун дори не я слуша. Той вижда излизащата медицинска сестра и се втурва към нея. – Сестра! Как е Али? Кажете ни нещо!

– Първо ще направим изследванията – отговаря тя професионално. – Лекарят ще говори с вас, когато излязат резултатите.

В този момент през открехнатата врата малкият Али забелязва познатите лица. – Тук съм... моля ви, елате при мен... – промълвява той със слаб глас.

Очите на Хира се пълнят със сълзи. Сестрата им прави знак да влязат, а Нева остава сама в коридора – отхвърлена, изолирана и вцепенена от страх, че лъжата ѝ може да излезе наяве всеки миг.

Орхун и Хира застават от двете страни на леглото, обгръщайки детето с цялото си внимание и любов.

– Али, сега сестрата ще ти вземе кръв – шепне нежно Хира. – Но не гледай към ръката си, добре ли е? Гледай само мен.

Детето кима, макар че в очите му се чете огромен страх. Сестрата приготвя спринцовката и се опитва да го разсее: – Можеш да си поговориш с татко си, ако искаш. Играете ли футбол с него?

Али не възразява на думата „татко“. Напротив – на лицето му се появява бледа, топла усмивка. Той поглежда към Орхун и силно стисва ръката му.

– Понякога ходим на къмпинг, нали, Аличо? – включва се Орхун, усещайки малката му длан в своята.

– Да... понякога опъваме палатка – съгласява се Али, оживявайки за миг.

– Засега само в градината, но планините ни чакат – обещава му Орхун.

Детето кима уморено. Вземането на кръв приключва бързо. Когато сестрата излиза, през вратата за миг се вижда лицето на Нева – тя наблюдава тази семейна идилия с гримаса на ненавист и злоба.

– Ще седнеш ли до мен, чичо? – пита Али.

– Разбира се – Орхун сяда на ръба на леглото. Али се притиска и към двамата, търсейки закрила.

– Вече си добре, нали, миличък? – пита Хира, погалвайки го по косата.

– Да... но много ме беше страх – признава Али. – Сега вече не ме е страх, защото вие сте с мен...

– Винаги ще бъдем до теб – заклева се Хира с пълни очи със сълзи, докато Орхун ги наблюдава с нежна усмивка, която казва повече от хиляди думи.

Но докато Али се чувства в безопасност, в съседната стая лекарят разглежда резултатите, които са на път да разкрият, че „пристъпът“ на детето няма нищо общо с природата и всичко общо с едно зловещо престъпление.

В същото това време в кантората на Кенан въздухът е наелектризиран. Кенан е застинал, лицето му е маска от напрежение, докато Нуршах стои напълно стъписана, опитвайки се да осмисли случващото се. Срещу тях, изправена в целия си аристократичен блясък, Афифе Демирханлъ се наслаждава на своя триумф.

– Не може да си сериозна! – промълвява Нуршах, докато ръцете ѝ треперят.

Тя започва трескаво да прелиства документите за прекратяване на договорите един по един, надявайки се на грешка. Но цифрите и подписите не лъжат.

– Защо си толкова объркана, момичето ми? – гласът на Афифе е леден и спокоен. – Ти добре знаеше на кого обявяваш война. Трябваше да предвидиш последствията.

Нуршах се обръща към Кенан с очи, пълни с ужас. – Тя го направи! Направи точно това, което каза... Отне ни всички клиенти!

– Аз просто изпълних обещанието си към теб – продължава Афифе. – Дадох ти два избора. Ако беше избрала първия и си беше тръгнала, нищо от това нямаше да се случи.

Гневът и отчаянието се борят в Нуршах, докато Афифе пристъпва по-близо, забивайки последния нож. – Ако търсиш виновен, погледни в огледалото! Това се случи заради твоите избори! И ще продължава да се случва.

– Как можа да ми причиниш това? – изхлипва Нуршах, докато първите сълзи започват да се стичат по бузите ѝ. – Как можа да бъдеш толкова жестока със собствената си кръв?

Нуршах е съкрушена. Тя изпуска документа, който държи, и той бавно, почти нереално, се спуска към пода – точно както се срива и целият ѝ свят.

Увереността на Нуршах е разбита на хиляди парчета под безмилостния удар на Афифе. В стаята тегне тягостно мълчание, прекъсвано само от учестеното дишане на младата жена. Кенан прави крачка напред, а гласът му трепери от едва сдържан гняв.

– Госпожо Афифе, това е чиста проба злоба, меко казано! И най-лошото е, че дори не се опитвате да го криете!

– Все още нищо не сте разбрали! – прекъсва го Афифе с арогантно презрение. – Не си мислете, че пред вас стои случаен човек. Аз не говоря напразно! Вие не ме познавате, г-н Кенан, но дъщеря ми... тя ме познава отлично.

Афифе забива жестокия си поглед право в очите на Нуршах, сякаш иска да прониже душата ѝ. – Нали така, Нуршах? Можеш да ми се съпротивляваш само толкова, колкото аз ти позволя! Само ако аз реша! Ти все още си в тази къща, защото не съм нанесла финалния удар. Изглежда си го забравила... (тя спира за миг, наслаждавайки се на ефекта от думите си) А сега... да преминем по същество. Отнех всичките ви клиенти и можеш да бъдеш сигурна – нови няма да дойдат. Никога.

Нуршах се олюлява, сякаш всеки удар на майка ѝ е физически. Тя е на ръба да рухне, но в този съдбоносен миг среща погледа на Кенан. В очите му се чете ясно: „Аз съм тук. Няма да те оставя“.

– Нуршах... – тихо изрича името ѝ той.

Този кратък зов е достатъчен. Нуршах поема дълбоко въздух, изправя рамене и изтрива следите от слабост. – Очакваш да се пречупя и да ти се подчиня, нали? Но няма да ти доставя това удоволствие! Ако ти държиш на думата си, аз също държа на моята!

– Предупреждавам те за последен път, Нуршах! – гласът на Афифе става заплашителен. – Ти си Демирханлъ! Върни се у дома, където ти е мястото! И сложи край на този абсурден брак възможно най-скоро!

– Няма да се откажа от живота си! – отсича Нуршах с неочаквана сила.

– Добре! – ледено отвръща старата господарка. – Тогава не нося отговорност за това, което ще последва.

Афифе ги изпепелява с последен, изпълнен с омраза поглед и напуска кабинета. Нуршах се отпуска на стола, опитвайки се да овладее треперенето на ръцете си.

– Добре съм... не се притеснявай за мен... – промълвява тя, макар че пребледнялото ѝ лице говори друго.