В предния епизод на турския сериал „Плен“: Афифе забелязва, че Нева изпитва чувства към Орхун. Считайки я за подходящ избор за своя снаха, Афифе решава да помогне на Нева да се омъжи за него.
НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 2, епизод 182 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 16:00 часа по bTV.
Дамите от асоциацията са от възторг Хира, Афифе е бясна. В същото това време Нева също се проваля, Орхун има очи само за Хира и мислите му са винаги за нея, дори когато тя не е наоколо.
Орхун, разбирайки колко разочарована е Хира, че е пропуснала партито с колегите си, ѝ подготвя изненада, която връща усмивката на устните ѝ.
Всичко за турския сериал „Плен“
⬇ По-подробно в редовете по-долу ⬇
В салона на благотворителното дружество атмосферата е наелектризирана. Около пищно подредената маса дамите от висшето общество не просто пият чай, те претеглят всяка дума. Разговорът за предстоящия аукцион тече плавно, но под повърхността ври напрежение.
– Госпожице Хира... Вие сте голямата изненада тази година! – Първата дама оставя фината си порцеланова чаша и се усмихва широко. – Гвоздеят на търга без съмнение ще бъде творбата, която вие донесохте.
Нур, чийто авторитет в тези среди е безспорен, кима одобрително. Погледът ѝ е прикован в Хира.
– Да убедиш толкова известен френски художник... Трябва да призная, че истински ни изненадахте. Това е огромен триумф. Поздравявам те още веднъж, скъпа!
Отстрани Афифе наблюдава сцената. Лицето ѝ е застинало като мраморна маска. Отвътре тя се пръска от яд – тази „никоя“, която тя се опитваше да държи в сянка, сега обира всички лаври. Афифе стиска устни, но запазва леденото си самообладание. Хира, усещайки тежестта на вниманието, се опитва да се слее с обстановката, макар сърцето ѝ да бие лудо.
– Благодаря ви – отвръща тя смирено, с плаха усмивка, която озарява лицето ѝ.
– Нямам търпение да видя картината! – възкликва Нур.
В този момент втората дама се намесва с ловкостта на хищник. Тя иска да изпита Хира, да види дали зад красивото лице стои нещо повече от случайност.
– Аз... – започва тя, премервайки думите си. – Макар че моят стил е по-скоро фигуративен, честно казано, не харесвам абстрактното изкуство. А вие?
Всички очи се впиват в Хира. Тишината в стаята става гробна. Афифе едва доловимо повдига брадичка, очаквайки провала на момичето. Хира поема дъх, гласът ѝ е колеблив, но в него има неподправена сладост.
– Най-много обичам импресионистите – започва тя и увереността ѝ расте с всяка дума. – Вижте, ако решим да нарисуваме една роза и имаме техниката, просто ще седнем и ще я нарисуваме. Но да пресъздадеш това, което тази роза те кара да чувстваш в конкретния миг... сред природата, в преливането на цветовете, в играта на светлината... Да уловиш точно онзи миг, точно онази светлина... Мисля, че импресионистите го правят най-добре.
Афифе застива, очите ѝ се разширяват от изненада. Тя не е очаквала това от момичето, което доскоро смяташе за робиня.
– Когато художникът улови чувството, което красотата събужда в нас... – продължава Хира, а гласът ѝ вече звучи като песен. – Тогава разбираме защо нещо е красиво. Разбираме самия смисъл на неговото съществуване.
Нур е буквално омагьосана. Тя се обръща към Афифе с блеснал поглед.
– Афифе, искаме да виждаме твоята бъдеща снаха сред нас много по-често. Тя трябва да присъства на всички наши събития!
– Да, абсолютно! – пригласят останалите жени, кимайки ентусиазирано.
Нур гледа Хира с топлота и неподправено възхищение.
– Виждаме, че вкусът ѝ е изключително изтънчен. Самата тя е толкова красива и елегантна... Браво!
– Много ви благодаря... – промълвява Хира, докато руменина залива бузите ѝ. – Много сте любезна.
Тя свежда глава, смутена от неочакваните хвалебствия. Но докато всички се усмихват, камерата се фокусира върху лицето на Афифе – изражението ѝ е толкова враждебно и смутено, че предвещава буря.
Защото в света на Афифе нищо не остава безнаказано, особено триумфът на Хира.
В кабинета на имението цари напрегната тишина, прекъсвана само от шума на прелиствани страници. Орхун и Нева са се затрупали с финансовите отчети на холдинга. Лицето на Орхун е съсредоточено, а погледът му сече като бръснач всяка цифра върху хартията.
– Трябва да следиш изкъсо тези отчети, Нева – казва той, без да вдига глава. – Инвестиции, печалба, дългове и разходи... изпусне ли се балансът само за секунда, пътят към фалита е отворен.
Точно когато Нева се кани да отговори, вратата леко прискърцва. Али се появява на прага, притиснал учебник до гърдите си.
– Вуйчо... – гласът му е тих и изпълнен с надежда.
– Аличо! Какво има, юначе? – Орхун веднага омеква, виждайки племенника си.
– Търся кака Хира, но не мога да я открия никъде. Ти да си я виждал?
– Няма я вкъщи – отговаря Орхун и забелязва как лицето на детето моментално помръква. – Защо ти е? Какво се е случило?
– Имам за домашно едно стихотворение. Трябва да го науча наизуст до утре. Кака Хира има един неин си метод, с него става много лесно.
Орхун оставя писалката и прави жест на момчето да се приближи. В очите му се чете рядко срещана нежност.
– Хайде, ела при мен, този път аз ще ти помогна, става ли?
– Е, няма да оставя малкия си братовчед в беда я! – намесва се Нева с изкуствена бодрост. – И аз ще помагам.
Али нерешително подава учебника. Орхун го отваря и веднага разпознава заглавието.
– Охо! Това е много известно стихотворение... „Слушам Истанбул със затворени очи“. Само два куплета са, Аличо. – Той поглежда към детето, което изглежда по-отчаяно от всякога. – Какво има? Защо си толкова нещастен?
– Трудно е... – въздъхва тежко малкият.
– Не се предавай толкова лесно. Виж сега... най-добрият начин е чрез повторение. Повтаряй след мен и ще видиш как само ще влезе в главата ти. Започваме ли? – Али кима без ентусиазъм. – „Слушам Истанбул със затворени очи...“
– Слушам Истанбул със затворени очи... – повтаря момчето машинално.
– Слушам Истанбул със затворени очи... – натъртва пак Орхун.
– Слушам Истанбул със затворени очи...
– Слушам Истанбул със затворени очи...
Али спира, поглежда чичо си с чиста детска досада и изпъшква:
– Чичо... този метод е ужасно скучен!
Нева се разсмива леко и се подпира на бюрото, опитвайки се да привлече вниманието му.
– Всъщност, аз знам друг начин. Когато бях на твоите години и трябваше да науча нещо, винаги го преписвах. Така буквите „залепват“ за паметта ти.
Али се колебае. Поглежда към Орхун, търсейки одобрение или спасение от досадното учене.
– Нищо не пречи да опитаме – кима Орхун, като го кани да седне.
Пред Али е поставен празен бял лист, който в неговите очи изглежда като огромна, непревземаема планина. Момчето гледа в бялото пространство с такава досада, сякаш всяка секунда без Хира е цяла вечност.
В кабинета напрежението може да се разреже с нож. Али преписва стиховете за пореден път, а Нева сияе, хвърляйки тържествуващи погледи към Орхун. Тя е убедена, че нейният метод е ключът към сърцето на малкото момче – и към признанието на вуйчо му.
– Виж само, Орхун! Вече преписва последния куплет за трети път – чурулика Нева, доволна от себе си. – Сигурна съм, че вече го е запечатал в съзнанието си. Казах ти, че ще проработи!
Но реалността е съвсем друга. Али оставя химикалката, а погледът му е празен. Нева се надвесва над него, опитвайки се да скрие нетърпението си.
– Хайде, Аличо, нека го преговорим, а? Колко успя да запомниш?
Детето поема дълбоко дъх, затваря очи и започва мъчително:
– Истанбул... слушам те... очите ми... моите очи... – Али заеква, лицето му се сбръчква от яд и безсилие. – Ох, не става! Нищо не става! Блокирам още на първото изречение. Ако кака Хира беше тук, досега да съм го научил сто пъти!
При споменаването на името на Хира, усмивката на Нева замръзва. Тя полага огромни усилия да не покаже колко е раздразнена, но вената на слепоочието ѝ леко пулсира.
– Виж какво, Аличо, кака ти Хира не може да бъде тук постоянно – намесва се Орхун с плътен, авторитетен глас. – Тя също има свои задачи, но аз съм тук.
– И аз съм тук! – веднага добавя Нева, опитвайки се да звучи мило, макар гласът ѝ да трепери от ревност.
Али обаче не изглежда нито успокоен, нито щастлив.
– Добре, успокой се... – казва Орхун и се опитва да поеме контрола. – Да се върнем ли към моя метод? Повторението е майка на знанието.
Али кима с неохота, докато Нева буквално ври отвътре.
„Погледни ги само!“ – крещи вътрешният ѝ глас. „Чичо и племенник... и двамата са станали направо зависими от тази Хира. Като обсебени са!“
– Чичо, кака Хира прави нещо съвсем различно – обяснява Али. – При нея няма такива скучни повторения.
Нева решава да направи последен отчаян опит. Тя заема поза на любезна и търпелива учителка, но в очите ѝ прозира студенина.
– Хрумна ми нещо страхотно! Сега аз ще чета на глас, а ти ще повтаряш след мен, става ли?
Нева започва да рецитира, но гласът ѝ е бездушен, монотонен и лишен от каквато и да е емоция. Думите на великия поет звучат в нейната уста като суха финансова справка.
– Слушам Истанбул със затворени очи...
В този момент вратата се отваря и Хира прекрачва прага. Сякаш слънце изгрява в сивата стая. Очите на Али светват, а тежестта от раменете му мигновено пада.
– Како Хира! – извиква той, а Орхун не успява да скрие облекчението и задоволството, които се изписват на лицето му.
Детето се втурва към нея и я прегръща през кръста, криейки лице в роклята ѝ.
– Толкова се радвам, че дойде! Трябва да науча това стихотворение, но нито вуйчо, нито кака Нева успяха да ми помогнат. Никой не го прави като теб!
Хира се усмихва нежно и гали косите му с майчинска ласка, която кара Нева да пребледнее от ярост.
– Спокойно, миличък, ще се справим. Не се притеснявай! – прошепва Хира, а гласът ѝ изпълва стаята с уют.
Али буквално изтръгва учебника от ръцете на Нева и го поднася на Хира като свещен дар, докато Нева стои в ъгъла, забравена и унизена.
В кабинета времето сякаш спира. Хира присяда срещу Али.
– Така... Сега, първата стъпка – казва тя с кадифен глас. – Затваряме очи. – Али веднага изпълнява, а Хира продължава с усмивка: – Сега искам да си представяш всичко, което чета.
Тя започва да рецитира стиховете, но не просто като думи, а като истинско преживяване. Гласът ѝ прелива от емоция, вдъхвайки живот на всяка сричка: – Слушам Истанбул със затворени очи...
Орхун стои неподвижно. Погледът му, обикновено леден и пресметлив, сега е прикован в нея – пълен с обожание и неизказана любов. Нева усеща това и стомахът ѝ се свива на възел от досада и ревност.
– В стихотворението духа лек ветрец – прошепва Хира и леко размахва учебника пред лицето на детето. – Усещаш ли го, Аличо?
Али се усмихва широко и кима, напълно погълнат от магията.
– А виждаш ли как листата на дърветата се люлеят? „Слушам Истанбул със затворени очи... Първо духва лек ветрец; Бавно се люлеят листата по дърветата...“ Сега си ти!
Али повтаря думите без нито едно заекване, сякаш винаги ги е знаел. – Успях! Вуйчо, запомних го! – извиква той и отваря очи, сияещ от щастие.
– Браво на вас! Страхотен екип сте – отвръща Орхун, а думите му пронизват Нева като нож.
Тя не издържа повече. Наглася маската си и изкуствено се усмихва: – Ще ме извините, Орхун. Ще продължим работата по-късно.
Нева излиза от стаята, а гневът ѝ буквално оставя следи след нея. Докато Хира продължава да учи с Али, погледът на Орхун казва повече от хиляди думи – той е напълно и безвъзвратно пленен от любимата си жена.
Междувременно, в стаята на иконома, обстановката е коренно различна. Муса влиза с поднос, на който дими топла супа, заобиколена от планина лекарства.
– Ето, уважаеми г-н... Донесох ти супичка, хапчета... витамини... а, и пастили за гърло! Първо супата, после химията.
Шевкет, пребледнял и немощен, едва повдига глава от възглавницата. – Не искам супа. Нищо не искам. Госпожа Афифе тук ли е?
– Тук е – подхвърля небрежно Муса.
Икономът изпада в паника и прави опит да скочи от леглото, но Муса го притиска обратно. – Не, не, не! Никакво ставане! Ще заразиш госпожа Афифе, не дай Боже... Какво ще правим тогава?
– Как мога да спя тук? – гласът на Шевкет трепери. – През всичките тези години не съм я оставял и за миг... – Той поема тежко дъх и поглежда Муса с надежда: – Каза ли нещо госпожата, когато разбра, че съм болен? Обясни ли ѝ, че не можах да я посрещна заради треската?
Муса свива рамене със съкрушителна откровеност: – Не. Изобщо не попита за теб.
Шевкет застива. Светът му, граден върху вярност, се пропуква. Муса го потупва по рамото, сякаш утешава дете, и му подава лъжицата: – Хайде сега, без капризи. Супата трябва да се изяде.
В хола на имението цари ледена тишина. Афифе седи величествено, когато Гонча се приближава плахо.
– Добре дошли. Желаете ли нещо? – Къде е икономът? – прекъсва я Афифе с остър поглед. – Малко е болен, почива си в стаята.
Лицето на Афифе не трепва. Никаква загриженост, никаква емоция. – Нищо не искам, изчезвай.
Гонча се оттегля, а в стаята нахлува Нева, чието лице е изкривено от яд. – Как мина срещата ви? – пита тя, сядайки на дивана.
– Има нещо в това момиче, Нева – казва Афифе нервно. – Тъкмо си мислиш, че си я победила... че е на колене и всичко е свършило... А тя някак си намира сили да се изправи отново.
– Толкова сте права! Точно така е... – процежда Нева.
Афифе фиксира снахата-претендентка с пронизващ поглед: – А ти какво направи, докато ни нямаше? Оползотвори ли времето си с Орхун?
– Не стигнах доникъде! – избухва Нева. – Умът на Орхун е все при Хира! Винаги! Няма значение дали тя е в стаята, или на другия край на света!
Двете потъват в мрачно мълчание.
– И сега какво? Какво ще правим? – пита Нева с притаен дъх.
– Ще бъдем по-твърди. Всеки път. Ще дебнем всеки удобен момент да я повалим така, че никога повече да не се изправи, ще действаме стъпка по стъпка.
Нощта е обвила имението, но в стаята на Хира спокойствието е само привидно. Тя се разхожда нервно напред-назад, а в очите ѝ се чете смесица от тъга и примирение.
– Не успя да отидеш на тържеството... – говори си сама, а гласът ѝ трепери. Но веднага след това изправя гръб, опитвайки се да събере сили. – Нищо, няма значение. Най-голямата ми мечта се сбъдва. С времето ще се запозная с всички. Рано или късно...
В този момент тихо почукване по вратата я прекъсва. Хира бързо изтрива следите от вълнение по лицето си.
– Влез – казва тя, опитвайки се да звучи спокойно.
На прага се появява Муса, чиято усмивка е толкова широка, че веднага издава, че се крои нещо хубаво.
– Сестрчке, зетят те чака в хола. Слизай бързо!
– Защо? Какво се е случило? – сепва се Хира, а сърцето ѝ започва да препуска.
Муса само свива рамене с онази негова загадъчна физиономия, която казва: „Ще видиш“.
Хира слиза по стълбите и дъхът ѝ спира. Холът е потънал в мека, приглушена светлина. Десетки свещи хвърлят танцуващи сенки по стените, а въздухът е напоен с нежна, романтична мелодия, която изпълва пространството. Тя пристъпва плахо по мекия килим. В центъра на стаята е подредена елегантна маса за двама – сребро, кристал и изисканост.
Внезапно усеща присъствие зад гърба си. Орхун се приближава тихо, като сянка, и с изтънчен жест, достоен за истински кавалер, ѝ подава една червена роза.
– Партито тъкмо започва пристигна точно навреме – прошепва той, а гласът му е по-топъл от пламъка на свещите.
Хира го гледа с невярващи очи, а лицето ѝ се озарява от щастие. – Защо си направил всичко това... защо си се трудил толкова?
– Да не мислиш, че не усетих горчивината в гласа ти, когато ми се обади от дружеството? – Орхун я гледа право в душата. – Беше толкова разстроена, че изпусна приема.
– Не можех да оставя госпожа Афифе сама там – отвръща тя смутено, свеждайки поглед.
Орхун посяга и нежно погалва бузата ѝ, а допирът му е като електричество. – А аз не можех да те оставя тъжна. Партито, на което не успя да отидеш, ще се състои тук, само за нас двамата. – Той протяга ръка към нея с покана, на която е невъзможно да се откаже. – Моята бъдеща преводачка от френски, ще ми окажете ли честта за този танц?
Хира поставя ръката си в неговата и двамата започват да танцуват в ритъма на музиката.
Музиката обгръща телата им, а светлината от свещите рисува нежни отблясъци по лицата им. Орхун води уверено, придържайки Хира близо до себе си – толкова близо, че тя усеща ударите на сърцето му.
– Колко остана? – прошепва той внезапно, а гласът му е нисък и плътен.
Хира го поглежда сепнато, изгубена в магията на момента. – За какво? – едва промълвява тя, не разбирайки въпроса.
– Говоря за обратното броене... – отвръща Орхун, без да отделя поглед от нейния.
Хира се усмихва свенливо, а Орхун леко сбръчква вежди, макар в погледа му да прозира закачлива пламък.
– Поиска от мен точно един месец, за да получиш благословията на майка ми. Само ти напомням – часовникът тиктака и времето изтича.
Хира кима едва забележимо, приемайки предизвикателството. Тя знае, че залогът е целият им съвместен живот.
– Обичам да те наблюдавам, когато си се устремила към целта си – продължава Орхун, а думите му звучат като изповед. – Гледам решителността ти, борбата ти... виждам силата ти, Хира. И чакам... Чакам този ден, онзи съдбоносен миг...
Хира се смущава от такава директна откровеност и свежда очи, но Орхун е непоколебим. Той не е човек, който оставя съдбата си в чужди ръце.
– Сделката ни е само за един месец – натъртва той, а прегръдката му става още по-властна. – И нямам намерение да чакам нито минута повече.
Хира вдига глава и му се усмихва – усмивка, в която се преплитат обещание и любов. Двамата продължават своя щастлив танц, докато светът извън хола престава да съществува.
Но докато те потъват в мечти за бъдещето, в сенките на горния етаж Афифе стиска перилата толкова силно, че кокалчетата на пръстите ѝ побеляват.
В съдебната палата Кенан и Нуршах излизат от поредното успешно дело по-уверени от всякога. Между тях има хармония, общи планове и усещане, че заедно могат да изградят не само стабилна практика, но и бъдеще. Въпреки професионалния подем, Кенан остава по-предпазлив, докато Нуршах вече мечтае смело напред.
В болницата драмата между Фериха и Фикрет се задълбочава. Фикрет отказва да се ожени за нея, убеден, че няма право да я обвързва със съдбата си. Фериха обаче не отстъпва – за нея дори миг, прекаран заедно, си струва. Напрежението между тях е болезнено, но любовта им се оказва по-силна от страха. Когато Фикрет чува за тежък инцидент пред болницата, той в паника мисли, че Фериха е пострадала, и с последни сили тръгва да я търси. Срещата им в коридора е разтърсваща – двамата се прегръщат, осъзнавайки колко крехко е всичко.
В офиса на Кенан се подготвя специална изненада за Нефес. Заедно с Нуршах, Фатих и Джейлан те превръщат работното място в малка театрална сцена, за да компенсират пропуснатото ѝ училищно представление. Въпреки умората и личните тревоги, Нуршах настоява изненадата да се случи – заради детето.
Комичната линия продължава в дома на Рашит и Афет, където борбата с „лошата енергия“ прераства в хаотично чистене с оцет, липса на пари и поредни скандали, които разреждат драмата с хумор.
Кулминацията на епизода е театралната игра в офиса. Нефес разпределя ролите, а Кенан и Нуршах се превръщат в принц и принцеса. Играта е изпълнена със смях, нежност и символика – когато „принцесата“ се събужда от целувката, между Кенан и Нуршах се появява онзи тих, дълбок поглед, който говори повече от думи.
