В предния епизод на турския сериал „Плен“: Докато Афифе и Нева очакваха провала на Хира, една новина от Париж промени правилата на играта. Орхун е по-горд от всякога, а в имението на Демирханлъ отекна „плесницата“, която ледената господарка няма да забрави лесно.
НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 2, епизод 179 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 16:00 часа по bTV.
Орхун изненадва Хира с мили жестове. Тя е развълнувана от започването на курса си по френски език.
Кенан моли Нурша да му докаже, че връзката им не е просто средство да провокира Афифе. Разочарована, Нурша осъзнава, че ако Кенан все още не я познава и не чувства, че тя го обича, няма нищо, което да може да направи, за да промени мнението му.
Всичко за турския сериал „Плен“
⬇ По-подробно в редовете по-долу ⬇
Луксозният ресторант тъне в мека, златиста светлина, която гали кристалните чаши по масите. Орхун пристъпва с онази уверена, почти властна походка, която кара околните да затаят дъх. Той не просто води Хира – той я обгръща с присъствието си. Придърпва стола ѝ с кавалерски жест, а очите му не се отделят от нейното лице.
– Благодаря ти – промълвява Хира, а на устните ѝ разцъфва онази невинна усмивка, която винаги успява да разтопи ледовете в сърцето му.
Двамата сядат, а келнерът, появил се сякаш от нищото, оставя менютата с професионален поклон. – Добре дошли!
Хира посяга към кожения калъф на менюто, готова да се потопи в избора на вечерята, но деликатната, но твърда ръка на Орхун я спира. Пръстите му докосват нейните, прекъсвайки движението ѝ.
– Няма да гледаме менюто – отсича той, а гласът му е дълбок и сериозен.
Хира го поглежда изненадано, в очите ѝ се чете искрено недоумение. – Защо? Няма ли да вечеряме?
– Разбира се, че ще вечеряме. Но аз ще избера ястията – Орхун разгръща менюто с изражение на генерал, който чертае стратегия за важна битка. – Твоят курс започва и от днес навлизаш в режим на строга дисциплина. Тръгваме по съвсем нов път към целта ти, а това изисква пълна отдаденост във всичко, не само в учебниците.
Той наблюдава реакцията ѝ под вежди. Хира е застинала, гледа го с широко отворени очи, опитвайки се да разбере дали говори сериозно.
– Оттук нататък аз решавам какво ще ядеш и какво не – продължава той с авторитарен тон. – Никакви въглехидрати, никакви мазнини! Защо? Защото те правят сънлива. А за десерта...
Хира не издържа, гласът ѝ изтънява от лека паника. – И десерт ли няма да има? Дори мъничко?
Орхун прехапва устни, борейки се с напиращия смях. – Може би... малки порции от време на време. Мозъкът има нужда от глюкоза. Но без никакво прекаляване! Само колкото да опиташ вкуса.
– Само за вкуса... – повтаря тя разочаровано, раменете ѝ леко се отпускат. – И колко често? Веднъж седмично? Или само по една лъжичка?
– Ще го премислим по-късно. Освен това поемам контрола и над съня ти. Ще си лягаш заедно с Али и ще ставаш заедно с него сутрин.
Очите на Хира се разширяват още повече, в тях проблясва искрица бунт. – Как така? В девет вечерта ли? Не е ли твърде рано?
– Добрият режим на сън е абсолютно задължителен! – кимва той строго, сякаш подписва държавен указ.
– Но аз нямам лекции всеки ден...
– Това няма значение. С дисциплината компромиси не се правят. С времето ще разширим този списък. Кога ще учиш, кога ще почиваш – всичко трябва да бъде подредено до минутата.
Докато Орхун реди забрана след забрана, лицето на Хира става все по-объркано и тревожно. Тя изглежда като малко птиче, попаднало в златна клетка.
– Ти вече си студентка и трябва да има ред. Ясно ли е?
Хира кимва едва забележимо, примирена със съдбата си. Но Орхун не може да гледа тъгата в очите ѝ повече. Ледената му маска се пропуква, лицето му омеква и той внезапно улавя ръката й в своята.
– Добре, добре... Шегувах се! – смее се той, а гласът му става топъл и кадифен. – Признай си, че се уплаши. Почти беше готова да се откажеш, нали?
Усмивката бавно се завръща на лицето на Хира, озарявайки го като слънце след буря. – Разбира се, че се уплаших... Но дори да имаше такива сурови правила, никога нямаше да се откажа.
– Знам – промълвява той, стискайки ръцете ѝ още по-силно. – Знам, че когато си наумиш нещо, го постигаш на всяка цена.
Погледът му става интензивен, изпълнен с възхищение, което я кара да се изчерви. – Знам много добре каква невероятна жена стои пред мен. Колкото е меко сърцето ти, толкова е силна волята ти. Ти ще се бориш докрай.
Хира го гледа с обожание, занемяла от неочаквания комплимент, докато сърцето ѝ препуска лудо. В този момент обаче, сянка от миналото се плъзга по прозореца на ресторанта, заплашвайки да разруши крехкото им щастие...
Светлините на луксозния ресторант блестят в очите на Хира, но истинското сияние идва от самата нея. Тя не просто говори – тя грее. Ръцете ѝ треперят леко от вълнение, докато се опитва да побере целия си свят в няколко думи.
– За първи път в живота си ще бъда истинска ученичка! – възкликва тя, а гласът ѝ прелива от детски възторг. – Умирам от вълнение... Е, разбира се, това е просто курс, не е точно училище, но обещавам да уча здраво. Ще дам всичко от себе си! Искам да попивам всяко знание, всяка дума.
Орхун не казва нищо. Той просто я гледа. В погледа му се чете такова възхищение, сякаш пред него не стои крехка жена, а цяла вселена. Хира обаче е твърде устремена в мечтите си и думите се леят от нея като придошла река:
– Мадам ми преподаваше частни уроци, но това е съвсем различно. Да влезеш в класна стая, да видиш учителите... Сега наистина ще го усетя. Нещо, което никога досега не ми се е случвало.
Тя млъква за миг. Погледът ѝ омеква, изпълнен с безкрайна благодарност. Гласът ѝ затихва до шепот:
– Не знам как да ти благодаря...
Орхун се притиска малко по-близо, приковавайки очите ѝ със своя дълбок, пронизващ поглед.
– Не е нужно да ми благодариш за нищо – прекъсва я той, а гласът му е плътен и решителен. – Готов съм да положа целия свят в краката ти, само за да живееш живота, за който мечтаеш. За теб вече няма да има несбъднати желания или невъзможни мечти.
Очите на Хира се пълнят със сълзи – онези чисти, искрящи сълзи, които само голямото щастие може да предизвика.
– Толкова съм щастлива... – промълвява тя, докато една сълза се откъсва и се спуска по бузата ѝ.
Орхун не отвръща с думи, но в очите му се чете същото: „И аз, Хира. И аз.“
Магията на момента е прекъсната от учтивото присъствие на сервитьора, който се появява до масата им.
– Господине, избрахте ли вече? – пита той, държейки тефтера си в готовност.
Двамата изненадани осъзнават. В целия този вихър от емоции нито един от тях не се е сетил дори да отвори менюто.
– Сега разглеждаме – отрязва кратко Орхун, опитвайки се да прикрие смущението си.
– Разбира се – кима сервитьорът и се оттегля.
Хира и Орхун навеждат глави над менютата, преструвайки се, че избират храна, но погледите им постоянно се срещат „крадешком“ над страниците. В сърцата им обаче се прокрадва сянката на един въпрос: дали това щастие не е само затишие пред буря?
Утринното слънце едва докосва прозорците на новия им дом, но Хира вече е на крак. Трескавото вълнение в гърдите ѝ не ѝ дава мира. Тя се върти из стаята, а ръцете ѝ леко треперят, докато преглежда чантата си за десети път.
– Тетрадките са тук... моливите, гумата... всичко е наред. Нищо не липсва – прошепва тя на себе си, но веднага след това се ядосва. – Колко пъти още ще проверяваш, Хира? Стегни се!
Тя затваря очи и поема дълбоко въздух, опитвайки се да усмири лудото препускане на сърцето си. – Спокойно... просто се успокой!
Но не се получава. Тя продължава да оправя нещата си с нервни движения. – Не мога... просто не мога да остана спокойна!
В този момент вратата се отваря и Орхун влиза в стаята. Хира, застанала пред огледалото, оправя косата си и вижда отражението му. Погледът му е прикован в нея – той я измерва от главата до петите с нескрито възхищение, но Хира, погълната от несигурността си, прочита това погрешно.
– Не е добре, нали? Не бях сигурна... По-добре да се преоблека – заеква тя и панически посяга към дрехите, които по-рано е отхвърлила.
– Изглеждаш прекрасно – казва Орхун с глас, плътен от емоция.
Но Хира дори не го чува, гласът ѝ е задавен от притеснение: – И с тези няма да се чувствам добре. Какво да облека? Нямаме време за губене, ще закъснеем!
Тя отново грабва роклята от леглото, но силната ръка на Орхун я спира. – Не я сменяй. Казах ти, че си красива.
Хира спира и го поглежда невярващо. – Хм... наистина ли е добре?
– Перфектно – отвръща той, пристъпвайки по-близо. – Ти ще бъдеш най-красивото момиче, което някога е прекрачвало прага на този курс.
Бузите на Хира пламват в алено. – Добре тогава... готова съм. Само да си взема чантата.
– Почакай за момент. Имам нещо за теб...
Орхун бърка в джоба си и изважда елегантна, луксозна кутия за химикалка. Когато я отваря, очите на Хира засияват. – О, колко е красива! Всичко е като в сън...
– Сънят свърши, Хира. Време е да се събудиш, иначе ще закъснееш още първия ден.
– Прав си. Вземам чантата и тръгваме. Готова съм.
В ателието на новото имение атмосферата е ледена. Афифе приключва телефонен разговор, а гласът ѝ е остър като бръснач. Нева стои до прозореца, уж погълната от телефона си, но всяко нейно сетиво е изострено.
– Да, въпросът е уреден – казва Афифе в слушалката. – Всички са разбрали. Колко са записаните? Значи няма свободни места... Много добре. Не можем да приемем повече, залата има капацитет, който и да се обади сега, ще трябва да му откажем.
Тя затваря телефона и го захвърля гневно върху дивана. – Когато я нарекат „бъдещата ви снаха“, тръпки ме побиват! Не спират да говорят за нея. Телефонът ми не е спрял да звъни от сутринта. Всички обсъждат само нея!
Нева се обръща, а очите ѝ искрят от стаена злоба. – Социалните мрежи също „гърмят“. Точно както карахте – Хира, Хира, Хира! Навсякъде е тя!
– Искаше да направи шоу и го постигна! – сопва се Афифе. – Опитва се да ме изкара неспособна. Сякаш аз не можех да се справя! И аз щях да намеря картина, щях да открия същия шедьовър при същите обстоятелства!
Нева се приближава до прозореца и погледът ѝ се стрелва надолу към двора. Там, рамо до рамо, Орхун и Хира се насочват към колата. Ревността изкривява лицето ѝ, превръщайки го в маска на омразата. – Орхун и Хира излизат заедно – процежда тя през зъби.
Афифе извърта глава и улавя този напрегнат, завистлив поглед. Когато Нева се обръща, двете жени се впиват с очи една в друга – съюзници по неволя, обединени от омразата към едно момиче, което тепърва ще усети тежестта на тяхното отмъщение.
Орхун и Хира пристъпват в хладната тишина на коридора на учебното заведение. Очите на Хира – големи, пълни с невинно любопитство – поглъщат всяка подробност. Тя спира пред всяка врата, зачита се в графиците, впива поглед в рекламните пана и цветните плакати по стените, сякаш се докосва до непознат, вълшебен свят.
– Не очаквах да е толкова огромно... – промълвява Хира с глас, в който трепти възхита. – Орхун, това не е просто курс, това е истинско училище!
Тя заковава поглед пред едно от таблата. Лицето ѝ се озарява от онази нейна сияйна усмивка, която кара сърцето на мъжа до нея да прескочи удар. Хира посочва едно от обявленията и възкликва въодушевено:
– Виж! Издават френско списание на турски език... всеки месец! Колко е прекрасно само...
Изведнъж погледът ѝ се стрелва към една открехната врата. Вътре се виждат подредени чинове, дъска и онова специфично спокойствие на знанието. Лицето на младата жена буквално грее – тя е като дете пред витрина с най-желаните играчки. Орхун не изпуска нито една сянка от емоциите ѝ. Неговият строг поглед омеква, докато я наблюдава как попива всяка частица от това място.
– Хайде, влизай! – подтиква я той решително.
Преди тя да успее да каже и дума, силната му ръка улавя нейната и той я повежда право към празната класна стая.
Двамата влизат в тихата стая. Хира спира насред пътя, затваря очи и вдишва дълбоко, сякаш иска да запечата този момент в душата си завинаги.
– Значи така миришело на училище... – шепне тя със затворени очи. – Години наред съм сънувала как вдишвам този аромат.
Тя е в плен на сладкото изумление, на онази чиста, детска радост от откритието. Орхун я гледа с очи, преливащи от неизказана любов, докато тя се обръща към него, едва сдържайки вълнението си.
– Сърцето ми ще спре, Орхун... толкова се вълнувам! – признава тя, притиснала ръце до гърдите си. – Какво ли ще бъде, когато влезе учителят и започне урока?
В очите на Орхун проблясва дяволит пламък. Той я поглежда с онази негова загадъчна, леко насмешлива усмивка, която само тя познава.
– А защо да чакаме? Да изпреварим времето... Какво ще кажеш? – Орхун хваща ръката ѝ още по-силно. – Искаш ли да изживеем и този „първи път“ заедно?
Хира го поглежда объркано, с искри на любопитство в погледа. – Какво имаш предвид? Какво си намислил?
– Първият ти урок ще бъде от мен – отсича той с плътен, уверен глас.
Преди тя да осъзнае какво се случва, той нежно, но властно я насочва към един от чиновете и я кара да седне.
– Седай. Урокът започва!
– Ти... наистина ли ще го направиш? – пита тя със замайваща се усмивка, все още не вярвайки на случващото се.
Орхун запазва сериозния си, почти преподавателски тон, макар в ъгълчето на устните му да трепти усмивка. – Днес пред теб стои експерт по литература. Първата ни тема е изкуството на сравнението и световната поезия. Извади лист и химикалка, веднага!
Той се изправя пред черната дъска с решителността на човек, който властва над ситуацията. Взема маркера в ръка и застава с гръб към нея, готов да пише.
– Готова ли си? – пита той, без да се обръща.
Хира бързо влиза в тон с играта му, а очите ѝ искрят от щастие. – Готова съм. Слушам ви много внимателно, господине!
Докато Орхун започва да чертае нещо на дъската с резки движения, тя се вглежда в линията и веждите ѝ се сплитат в недоумение.
– Господине... – обажда се плахо тя. – Но нали казахте, че часът е по литература? Защо рисувате това?
Орхун продължава да движи маркера, без дори да трепне. – Шшшт! Тишина в класа!
Докато той продължава да чертае загадъчните знаци, Хира замира в напрегнато очакване, питайки се какво точно се опитва да ѝ каже нейният нов „учител“...
В новия офис на Кенан напрежението между него и Нуршах ескалира. Думите му, че тя се е омъжила за него само от инат към майка си, я нараняват дълбоко. Нуршах със сълзи признава, че е знаела, че майка ѝ няма да приеме брака им, но отрича той да е бил плод на инат. Истинската причина е Нефес и любовта ѝ към Кенан. Той обаче не ѝ вярва и настоява тя да „докаже“ чувствата си, като се откаже от делото, което води. Нуршах категорично отказва. За нея делото е морален дълг, битка, от която не може да избяга. Разговорът завършва с болезнена дистанция – тя напуска кабинета, а между тях остава пропаст.
В болницата Фериха преживява своя личен кошмар. Стискайки костюма, който е ушила за Фикрет, тя научава от лекаря, че той е в последен стадий на нелечима болест и му остават броени дни. Фериха рухва – болката от това, че го е открила твърде късно, я разкъсва.
Вечерта, в офиса, Кенан се опитва да бъде баща. Играе на дженга с Нефес, но рухването на кулата символично отразява и собствения му живот. Детето чака Нуршах за вечеря – напразно. Когато тя най-сетне пристига, е твърде късно. Нефес е наранена, Кенан – студен. Опитът на Нуршах да каже нещо остава без резултат. Тишината между тях става още по-тежка.
През нощта и двамата страдат поотделно. Кенан се лута между съмнението и нуждата да говори с нея, но се отказва в последния момент. Нуршах плаче сама, неспособна да приеме, че човекът до нея не усеща любовта ѝ.
На следващата сутрин сблъсъкът е неизбежен. Нуршах подава документ, който Кенан първоначално смята за молба за развод. Оказва се обаче, че тя превръща делото в публично – още по-решена да стигне докрай. Тя ясно заявява, че любовта не се доказва с жертви и ултиматуми. Делото няма нищо общо с него или Нефес, но е битка, която тя трябва да води сама. Преди да си тръгне, Кенан я пита дали би продължила тази война, ако застраши живота ѝ – въпрос, който остава без отговор.
Кенан остава разкъсан между страх и вина, докато се опитва да бъде опора за Нефес в деня на нейното училищно представление, прикривайки болката си зад усмивка.
В края на епизода съдбата отново събира Нуршах и Фериха. Съкрушена, Фериха признава, че Фикрет е тежко болен и че вече няма надежда. Тя се обвинява за изгубеното време и за писмото, което не е прочела навреме. Думите ѝ разтърсват Нуршах и я оставят замислена – между любовта, дълга и цената на закъснелите истини.
