„Плен“, с.2, еп.169: Орхун взема важно решение - какво ще се случи…

В предния епизод на турския сериал „Плен“: Афифе вече не крие намеренията си – тя ясно заявява, че няма да приеме Хира и открито ѝ обявява война. Орхун застава твърдо зад избора си и открито се изправя срещу майка си. Решението му е окончателно, а думите му ясно показват, че е готов да плати всяка цена, за да защити любовта си.

НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 2, епизод 169 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 16:00 часа по bTV.

В новия епизод напрежението в имението достига опасна точка. Афифе преминава от думи към действия и започва открита война срещу Хира, лишавайки я от място, глас и дори право да бъде част от ежедневието на дома.

Орхун разбира истината и се изправя срещу собствената си майка. Решението, което взема, ще промени хода на събитията и ще разтърси всички в имението.

Междувременно Нева прави решителен ход и предлага на Орхун партньорство в бизнеса, но независимо от отговора му усмивката ѝ крие други намерения и това далеч не е краят на играта ѝ.

Паралелно с това болката от миналото изплува с нова сила. Срещата между Фикрет и Фериха се превръща в сблъсък на неизказани истини, гняв и пропуснати години. Едно писмо може да промени всичко… ако бъде прочетено.

Ще успее ли Орхун да сложи край на войната, обявена от майка му срещу Хира? Ще издържи ли Хира още един удар? И дали любовта ще се окаже по-силна от омразата и гордостта?

Всичко за турския сериал „Плен“

⬇ По-подробно в редовете по-долу ⬇

В кухнята на имението Хира стои сама, загледана в цветята, които гали с ръката си. Мислите ѝ са далеч, а тишината около нея е тежка. В този момент влиза Халисе с пълни торби. Спира на прага, щом вижда изражението на Хира, и веднага усеща, че нещо не е наред.

Хира ѝ обяснява, че стаята ѝ се дезинфекцира и не е знаела къде да отиде, затова е дошла в кухнята. Халисе е изненадана и започва да се тревожи, защото никой не я е предупредил. Когато разбира, че става дума само за стаята на Хира и че нареждането е дошло от Афифе под предлог за паразити, всичко започва да ѝ става ясно. И Хира го разбира в същия миг – посланието е лично и умишлено.

Халисе опитва да смени темата и да я разсее, като споменава за закуската, която Орхун е подготвил с голямо старание, но Хира реагира вяло, без радост, дори предложението на Халисе за кафе не успява да я ободри.

Хира се обръща към шкафовете и започва да вади продукти. Халисе я вижда и веднага се приближава, притеснена.

– Какво става, момиче? Какво правиш?
– Обещах на Али да му направя сладкиш, когато се върне от училище.

Халисе пребледнява и се напряга.

– Аз ще го направя. Недей ти.

Хира я поглежда внимателно, усещайки, че нещо не е наред.

– Нещо случило ли се е?

Халисе се колебае, думите ѝ засядат.

– Госпожа Афифе…

Хира довършва вместо нея, спокойно, но с болка.

– Забранила е да правя каквото и да е в кухнята, нали?

Халисе кимва тъжно.

– Имам строги нареждания, момиче. Моля те, не ми се сърди, трябва да ги спазвам. Не мога да направя нищо.

– Не се тревожи, не е твоя вина. Забрави! – преглъща Хира.

Тя излиза от кухнята с бавни стъпки. Халисе остава на място и я изпраща с поглед, пълен с безсилие и тъга, докато тишината отново се настанява в помещението.

В същото време в градината на новото имение Нева се разхожда бавно, сякаш подрежда мислите си с всяка крачка. Погледът ѝ е съсредоточен, устните ѝ се движат без звук – повтаря репликите, които е решила да каже. Спира, поема дълбоко въздух и вади телефона. Набира номера, готова този път да не отстъпи.

От другата страна е Орхун. Тонът му е дистанциран, зает. Казва ѝ, че е в компанията и няма време за разговори, че ще говорят по-късно, когато се върне в имението. Нева не показва разочарованието си, напротив, гласът ѝ остава спокоен и уверен. Настоява, че е по-добре да се видят именно в компанията и че разговорът е важен.

Орхун отказва още веднъж, по-рязко, но Нева не се отказва. Подхвърля, че половин час все пак може да намери. След кратка пауза той отстъпва, макар и с неохота, и я предупреждава да не закъснява.

Когато затваря телефона, по лицето на Нева се появява доволна усмивка. В очите ѝ има онзи блясък, който издава, че е получила точно това, което е искала. Тя спира сред градината, оглежда се и тихо си казва, че това е едва началото. Въздухът е спокоен, но под тази привидна тишина се усеща, че предстои нещо, което няма да остави нищо същото.

Хира върви по коридора на втория етаж с бавни, несигурни стъпки. Току-що е излязла от кухнята и се насочва към стаята на Али, опитвайки се да намери нещо, което още ѝ е позволено да прави. По пътя среща Муса. Той веднага забелязва, че не е добре. Тя му казва истината – искала е да направи сладкиш за Али, но вече не ѝ позволяват да пипа нищо в кухнята. Муса е огорчен. И той е чул за забраните, но не разбира смисъла им. Хира не иска да задълбочава разговора.

– Няма значение. Не мисли за това. И без друго щях да подредя стаята на Али. Моята се дезинфекцира.
– Икономът и на мен ми каза – отвръща Муса. – Май имало някакво насекомов стаята.

Хира го поглежда с горчива ирония.

– Имаше…

Муса не разбира намека и пита наивно.

– Аз не съм виждал никакви насекоми, откакто се нанесохме. Как е станало това? Или ти си ги видяла и си казала?

Очите на Хира се пълнят със сълзи, но тя бързо ги овладява.

– Ще отида в стаята на Али.

Тя го подминава и продължава напред.

В стаята на Али Гонча вече подрежда леглото и дрехите, а Хира спира на прага, изненадана.

– Аз щях да оправя тук, не е трябвало да се затрудняваш!

Гонча е смутена, говори неуверено и признава, че действа по нареждане. Името на Афифе не е нужно да бъде изричано, за да стане всичко ясно. Отсега нататък и стаята на Али не е в ръцете на Хира. Гонча е засрамена и безсилна, уверява я, че просто изпълнява заповеди. Хира приема това спокойно, макар болката ѝ да личи. Казва ѝ, че не я обвинява, и излиза.

В коридора Хира спира за миг. Не знае накъде да тръгне, къде е мястото ѝ. В главата ѝ отекват думите на Афифе, остри и безмилостни.

– Рано или късно ще се върнеш там, откъдето си дошла. Ще видиш най-жестокото ми лице. Тази къща ще бъде твоят кошмар.

Няколко сълзи се стичат по бузите ѝ. Тя ги избърсва бързо, но точно в този момент в коридора влиза Афифе заедно с Перихан. Погледът на Афифе се спира върху Хира – студен, враждебен, смазващ. Без да каже нищо, тя ясно показва, че това не е случайно и че войната продължава.

Следва преход. Истанбул се разгръща в общи кадри. Денят продължава, градът живее, но в имението напрежението се сгъстява, а мястото на Хира в този дом става все по-несигурно.

В кабинета на Орхун в холдинга денят е в разгара си. Той стои зад бюрото с чаша кафе в ръка, спокоен, но дистанциран. Срещу него е Нева, заела премерена поза, в която умишлено смесва уязвимост и сдържана увереност.

– Нямам много време – казва Орхун. – Ако можеш, мини направо на въпроса.

Нева поема дъх, сякаш събира сили.

– Няма да ти отнема много време. След смъртта на брат ми в компанията останах сама. Всичката отговорност падна върху мен. Особено с бижутерската фирма… да я управлявам сама…

Орхун я поглежда спокойно и довършва мисълта ѝ.

– Е трудно.
– Точно така. Затова искам да работя с човек, който има опит, стратегическо мислене и умее да взема правилните решения.

Той я слуша внимателно, без да я прекъсва. Нева стига до същината.

– Искам този човек да си ти, затова ти предлагам партньорство.

За миг Нева е сигурна, че отговорът ще бъде положителен, но Орхун не се колебае и за миг.

– Разбирам те. Благодаря, че си помислила за мен, но отговорът ми е не.

По лицето на Нева преминава сянка, тя се опитва да се съвземе.

– Разбира се, мога да ти помагам отвън, с каквото имаш нужда, но партньорство не ме интересува.
– Добре – казва тя като се опитва да се усмихне насила. – Знам, че на Орхун Демирханлъ не се правят предложения два пъти. Благодаря, че ме изслуша.

После добавя уж небрежно.

– Все пак ще имам предвид предложението ти за помощ, значи ще мога да идвам често.
– Няма проблем.
– Значи срещата ни приключи.
– Да.

Нева се усмихва леко.

– Но няма да си тръгна, без да си изпия кафето.
– Разбира се, пий на спокойствие.

Орхун става и излиза, а Нева остава сама, а усмивката ѝ бавно се изкривява.

– Виж го ти. Игнорира ме, но няма да продължи дълго, ще видите, всички ще видите.

Следват кадри от Истанбул. Градът пулсира, времето тече, животът не спира.

В градината на новото имение Хира излиза навън, облечена само с тънка жилетка. Студът е осезаем. Бузите ѝ са зачервени, тялото ѝ трепери. Тя се свива, притиска жилетката към себе си, сякаш се опитва да се защити не само от студа, но и от всичко останало.

От прозореца на ателието Афифе я наблюдава. Погледът ѝ е твърд, без капка съчувствие. Очите ѝ следят всяко движение на Хира, докато тя стои сама в градината, малка и уязвима на фона на голямото, студено имение.

От стаята на Афифе се разкрива изглед към градината. През стъклото ясно се вижда Хира, свита от студа, притиснала тънката си дреха към тялото. Икономът стои до Афифе, поглежда навън и не издържа.

– Да ѝ занеса ли нещо за обличане, госпожо?

Афифе бавно се обръща към него. Погледът ѝ е остър, заповеден, без нужда от думи. В този поглед има ясно предупреждение да не се меси в неща, които не го засягат. Икономът веднага свежда глава и си тръгва.

Перихан, която досега мълчаливо е наблюдавала сцената, не крие задоволството си. По устните ѝ се появява тънка, лукава усмивка. След миг се овладява и застава до Афифе. Двете гледат към градината, към Хира, която стои неподвижно, трепереща от студ.

– Така трябва, Афифе! Нека враговете ти се страхуват от теб. Никой не знае какво ще направиш в следващия момент.

Афифе повдига вежди и я поглежда хладно, без да отговори. После се отдръпва от прозореца и се обръща с гръб. Перихан хвърля още един доволен, изпитващ поглед към Хира навън, след което също се отдалечава.

В градината Хира остава сама. Студът я пронизва, но още по-силен е хладът, който идва отвътре – от усещането, че тази жестокост е напълно умишлена.

Орхун се прибира в имението с бързи, решителни крачки. Изкачва стълбите почти тичешком, точно тогава вижда иконома, който слиза надолу, видимо притеснен.

– Господин Орхун, не влизайте!

Орхун спира рязко и го поглежда строго. Напрежението в погледа му е осезаемо.

– Какво означава това?

Икономът се колебае, думите му излизат трудно.

– Стаята току-що беше дезинфекцирана.
– Дезинфекцирана? Какво говориш?
– Госпожа Афифе видяла насекомо в стаята, господине.

Орхун не разбира веднага. Лицето му се стяга.

– Какво насекомо? За какво говориш?

Икономът се опитва да обясни, все по-несигурен.

– Насекомо… едно… госпожа Афифе каза, че имало насекомо.

В този момент Орхун разбира за какво става дума, погледът му потъмняват. Без да каже нищо повече, той се обръща и се насочва към стаята на майка си. Икономът усеща, че предстои буря.

– Господин Орхун!

Орхун вече не го чува.

В стаята си Афифе рисува върху ваза. Движенията ѝ са премерени, почти спокойни, но всичко се променя, когато вратата се отваря рязко. Орхун влиза без да почука и застава срещу нея. Гласът му е остър, лишен от обичайното сдържане.

– Мамо, какво правиш? Какво си мислиш, че правиш?

Афифе го гледа хладно, сякаш не разбира.

– Говоря за дезинфекцираното! – пояснява Орхун.

Тонът му става още по-твърд.

– Никога повече няма да правиш нищо без мое знание. Ще живеем в тази къща спокойно, няма да позволя някой да превръща живота ѝ в кошмар. Който застане срещу мен…

Орхун пристъпва по-близо.

– Ще се превърна в неговия кошмар. Запомни го!

Орхун се обръща и излиза, оставяйки след себе си тишина, натежала от гняв. Афифе остава на място. Ръцете ѝ са неподвижни, погледът ѝ е пълен с негодувание и решимост. Войната не е приключила, тя тепърва влиза в нова фаза.

В градината на имението Хира се движи бавно между дърветата, увита плътно в жилетката си. Студът се усеща, но мислите ѝ са по-силни от него. В очите ѝ проблясват сълзи, докато си спомня думите, които Афифе е казала на Орхун. Стъпките ѝ я отвеждат почти неусетно до мястото, където двамата с Орхун са засадиха младите дръвчета.

Споменът оживява ясно.

– Когато засадихме тази фиданка, си пожелах да растем и да пускаме корени заедно до края на живота си, а сега сме тук. Отново започваме отначало.
– Оттук нататък ще пускаме още по-силни корени заедно.

Настоящето се връща. Хира прошепва думите, сякаш ги повтаря, за да не ги забрави.

– Ще пускаме корени заедно, ще устоим заедно, дори когато пътят е труден.

Пръстите ѝ докосват клонките на младото дърво. Движението е нежно, почти като обещание.

Малко по-далеч Орхун обикаля нервно из градината, оглежда се, търси я с поглед. Когато я вижда да идва към него, веднага тръгва насреща ѝ. Хира го забелязва и отпуска ръцете си, опитва се да се усмихне, за да скрие тревогата.

– Добре дошъл.

Орхун я оглежда внимателно, гласът му е загрижен.

– Навън си в този студ?!
– Поразходих се малко.
– В такова време?
– Не ми стана много студено.

Орхун я гледа право в очите.

– Знам за дезинфекцирането, затова си чакала навън, на студа.

Хира веднага иска да го спре, да не се ядосва.

– Моля те…

Той хваща ръцете ѝ, които са ледени. Стиска ги между своите, сякаш иска да върне топлината ѝ.

– Знам какво се опитва да направи майка ми. Хайде да влезем вътре. Замръзнала си.

Орхун не чака отговор. Хваща я за ръка и я повежда към имението. Камерата ги следва, докато вратата се затваря зад тях, а градината остава тиха, със засадените дръвчета – свидетели на обещания, които още търсят своя път.

Орхун почти я вкарва насила в кабинета си, без да ѝ остави време за възражения. Вратата се затваря зад тях, а топлината на стаята контрастира рязко със студа отвън.

– Добре съм, наистина, просто исках да се поразходя в градината.
– Ела, седни.

Орхун я настанява на стола и застава срещу нея. Хваща ръцете ѝ между своите, разтрива ги бавно, опитва се да върне топлината, която студът и напрежението са отнели.

– Тя няма право да прави такова нещо.

Хира веднага се опитва да го успокои, гласът ѝ е мек, почти молещ.

– Никой нищо не ми е направил. Аз сама излязох в градината. Просто се забавих малко, това е всичко.

Орхун я гледа внимателно, сякаш иска да се увери, че е добре. В очите му има решителност.

– Това повече няма да се повтори! Няма да го позволя!

Хира преглъща трудно. Поглежда го така, сякаш иска да го спре, да не изостря още повече ситуацията.

– Госпожа Афифе не е щастлива, че съм тук.

Орхун дори не се колебае.

– Не ни трябва ничие одобрение!

Той пуска ръцете ѝ за миг и бърка в джоба си. Изважда плик. Хира го гледа объркано, не разбира какво става.

– Какво е това?

– Отвори го.

Тя взема плика и го отваря бавно. Погледът ѝ се плъзга по съдържанието, а после се вдига към него, невярващ.

– Подготвям документите! Женим се! Светкавична сватба!

Хира стои срещу Орхун, напълно зашеметена от думите, които току-що е чула. Очите ѝ се разширяват, ръцете ѝ леко треперят, докато се опитва да осмисли казаното.

– Какво каза току-що? Какво имаш предвид?

Орхун не крие удоволствието си от реакцията ѝ. По лицето му има усмивка, в която се смесват решителност и радост.

– Казах, че се женим утре!

Щастието връхлита Хира толкова внезапно, че думите ѝ се оплитат.

– Утре… Но… така… изведнъж…

Орхун за миг става сериозен и я поглежда право в очите.

– Или не искаш да се оженим?

Паниката я обзема.

– Не!

Тонът му става още по-твърд.

– Не?

Хира бърза да се поправи, почти се задъхва.

– Искам. Да. Разбира се, че искам да се омъжа.

Орхун я привлича към себе си и притиска главата ѝ към гърдите си. За миг Хира се отпуска, но внезапно се отдръпва, обзета от нова тревога.

– А госпожа Афифе? Какво ще каже?

Изражението му отново се променя. Гласът му става категоричен.

– Запомни добре това. Оттук нататък няма да питаме никого. Няма да искаме разрешение. Няма да даваме обяснения, който иска да приеме, достатъчно сме чакали.

Хира го гледа несигурно, радостта ѝ е примесена със страх.

– Така или иначе искахме малка церемония, нали? Нямаме нужда от чужди мнения, идеи или съвети. Както ние искаме, така ще бъде – заявява Орхун.

Вълнението в нея не отстъпва, но тревогата остава.

– Виждам, че си объркана, но няма нужда. Мисли само за нас, за нищо друго. От този момент нататък се движим напред. Единственото важно сме ние и сватбата ни. Става ли?

Хира кимва бавно.

– Добре…

Той отново хваща ръцете ѝ в своите.

– Поотпусна ли се малко?

Тя кимва, но тялото ѝ все още трепери.

– Още трепериш…
– Не е от студа… от вълн…

Той я прекъсва внезапно, сякаш току-що му е хрумнала нова идея.

– Току-що се сетих за нещо. Ела с мен.

Хваща я за ръка и я извежда от кабинета, а в очите му вече се чете следващата решителна стъпка, която няма намерение да отлага.

Нуршах преживява емоционална раздяла със старата кантора. Докато опакова кухнята, спомените за щастливите мигове с Кенан и Нефес изплуват един по един. Кенан успява да я успокои, напомняйки ѝ, че истинските спомени не са в стените, а в сърцата им.

Рашит, вече притиснат финансово, осъзнава, че ситуацията излиза извън контрол. Афет не му оказва подкрепа, а опитът му да ускори отдаването на кантората под наем завършва без резултат.

В новата кантора на Кенан и Нуршах атмосферата е светла и обнадеждаваща. Всички работят в синхрон, а между Кенан и Нуршах се усеща спокойна близост. Появата на Фикрет обаче променя всичко. Той признава, че е взел решение да се изправи пред миналото и да потърси Фериха, за да ѝ каже истината.

Тримата тръгват към ателието на Фериха. По пътя Фикрет се колебае, но Кенан и Нуршах го окуражават да не се отказва. Срещата е болезнена – първоначалният шок на Фериха бързо се превръща в гняв. Тя го обвинява, че я изоставил и отказва да го изслуша.

Отвън Кенан и Нуршах наблюдават напрегнато развоя. Докато Фикрет моли за шанс да обясни и сълзите на Фериха потичат, остава неясно дали миналото може да бъде излекувано или тази среща ще отвори още по-дълбоки рани.