В предния епизод на турския сериал „Плен“: Орхун и Хира прекарват вълшебен ден заедно, изпълнен с нови спомени и надежда, но в сенките се надига заплаха. Афифе е по-решена от всякога и се заканва, че ще превърне живота на Хира в ад.
НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 2, епизод 168 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 16:00 часа по bTV.
В новия епизод спокойствието около Орхун и Хира е само привидно. След един топъл и изпълнен с любов ден, нощта в имението носи първия открит сблъсък. Афифе вече не крие намеренията си – тя ясно заявява, че няма да приеме Хира и че войната тепърва започва. Заплахите ѝ са студени, лични и болезнени, а Хира остава сама срещу омраза, която вече не се крие.
Орхун застава твърдо зад избора си и открито се изправя срещу майка си. Решението му е окончателно, а думите му ясно показват, че е готов да плати всяка цена, за да защити любовта си. Това противопоставяне ще промени баланса в семейството и ще доведе до действия с тежки последствия.
В същото време в живота на Кенан и Нуршах настъпва рязък обрат. Неочакван конфликт ги принуждава да вземат рисковано решение – да напуснат кантората и да започнат отначало. Но истинската изненада тепърва предстои. Един човек от миналото, смятан за изгубен, се появява внезапно и отваря стари рани, които никога не са заздравявали.
Любов, заплахи, трудни избори и истини, които чакат да бъдат разкрити.
Всичко за турския сериал „Плен“
⬇ По-подробно в редовете по-долу ⬇
В кантората на Кенан, която в момента повече прилича на уютна столова, вечерята протича спокойно. Орхун, Хира, Нуршах и Кенан са седнали около масата, макароните почти са свършили, а разговорът върви леко, с усмивки и закачки.
Орхун опитва още една хапка и доволно отбелязва, че макароните са много вкусни. Подхвърля, че явно уменията на Нуршах са се подобрили и пита дали има някаква тайна като поглежда към Хира. Хира веднага се намесва и казва, че няма нищо общо с приготвянето на макароните. Нуршах признава с лека неловкост, че Хира малко ѝ е помогнала. Кенан я подкрепя и обяснява, че Нуршах си има свой стил на готвене, към който се свиква трудно, но после става незаменим.
В този миг погледите на Кенан и Нуршах се срещат за миг. Не си казват нищо, но моментът е достатъчен, за да се усети близостта им.
Орхун се връща към спомен от детството и разказва как Нуршах още като малка не излизала от кухнята, въпреки забраните на майка им. Винаги била упорита, винаги намирала начин да се промъкне. Нуршах се изчервява и го прекъсва, а Кенан добавя с усмивка, че явно нищо не се е променило. Хира се включва и със закачка намеква, че този инат идва от брат ѝ. Смехът обхваща всички.
Малко по-късно Хира изважда лекарствата на Орхун и му ги подава. Той ги гълта без вода, както винаги. Тя веднага го спира, налива му вода и настоява да пие. Орхун се оплаква, че го следи непрекъснато, а тя спокойно му отвръща, че просто се грижи за него. Сцената е толкова естествена, че Нуршах не се сдържа и казва колко красиво е това разбиране помежду им и как би искала всеки да има такъв живот – рамо до рамо, ръка за ръка.
Хира свежда поглед, леко смутена. Орхун я гледа дълго, без да каже нищо. Кенан и Нуршах отново се споглеждат. Въздухът се изпълва с любов, която не се нуждае от думи.
Късно вечерта Орхун и Хира пристигат в новото имение. Влизат заедно, носейки със себе си спокойствието от току-що отминалата среща. Къщата е притихнала, а между тях остава онова усещане за добре прекарано време, което рядко им се случва.
Хира нарушава тишината първа и признава колко се радва, че са отишли да видят Нуршах, гласът ѝ е искрен и топъл.
Орхун се съгласява, казва, че и той се радва и добавя, че са си прекарали добре. Отбелязва, че отдавна не са си прекарвали така безгрижно заедно, без напрежение и тягостни мисли.
После погледът му пада върху кутията в ръцете на Хира. С жест я посочва и отбелязва, че е дошъл моментът да поставят произведението, върху което са работили с толкова усилия.
Хира сдържано му казва, че вече е намерила място за него.
Орхун се усмихва и предлага да види дали ще познае кое е правилното място. Взема кутията от ръцете ѝ и тръгва нагоре по стълбите, следван от Хира.
Двамата влизат в стаята ѝ. Спират за миг на прага и мълчаливо оглеждат пространството, сякаш усещат, че това място вече носи друг смисъл. Орхун държи кутията в ръцете си и се насочва към модерната ваза върху нощното шкафче. Обръща се към Хира и я поглежда въпросително.
– Мисля, че нещо, което носи нашия отпечатък, ще стои най-добре точно тук. Какво ще кажеш?
Хира се усмихва леко, малко смутено, и кимва в знак на съгласие. Орхун повдига вазата, отваря кутията и внимателно изважда дървената фигура, която двамата са създали със собствените си ръце. Поставя я на шкафчето, така че да се вижда ясно.
После се обръща към Хира, хваща ръцете ѝ и ги задържа в своите. Погледът му е дълбок и сериозен, изпълнен с чувство.
– Преминахме през много трудности. Страдахме, но въпреки всички препятствия успяхме да преодолеем всичко и да останем заедно. Свързахме се още по-силно. Сега знам това съвсем добре – никой и нищо не може да ни сломи и да ни раздели.
Очите на Хира се пълнят със сълзи. Тя не казва нищо, само стиска ръцете му по-силно. Камерата се задържа върху тях – двете ръце, преплетени една в друга, а зад тях, на шкафчето, стои дървената фигура – две ръце, хванати заедно, като безмълвен знак за всичко, което са преживели и което им предстои.
Орхун и Хира стоят един срещу друг, ръцете им са преплетени, погледите им не се отделят. Въздухът е наситен с чувства, които не се нуждаят от думи. Орхун е този, който първи нарушава тишината.
– Сигурно си уморена. Ако искаш, да си лягаме.
Хира се стряска, Орхун веднага усеща напрежението ѝ и добавя спокойно.
– Имам предвид под един покрив.
Хира кимва, облекчено. След кратка пауза намира сили да проговори. Гласът ѝ е тих, несигурен, но искрен.
– След толкова време… за първи път ще заспя спокойно.
Орхун се приближава бавно, спира съвсем близо до нея. Хира усеща дъха му, сърцето ѝ забързва. Той се навежда леко и прошепва до ухото ѝ с топъл, нежен глас.
– Лека нощ.
Целува я по бузата. За миг и двамата остават неподвижни, усещайки близостта, която ги свързва по-силно от всяка дума. После Орхун с усилие се отдръпва и тръгва към вратата. Хира го проследява с поглед, докато той излиза. Когато остава сама, тя леко докосва бузата си, сякаш иска да задържи усещането още малко.
Погледът на Хира се спира върху дървената фигура на нощното шкафче – двете хванати ръце, които тя и Орхун са изваяли заедно. Ръката ѝ се задържа над тях, без да ги докосва.
В съзнанието ѝ изплуват думите, които Орхун е произнесъл по-рано. Гласът му отеква ясно, сякаш е до нея.
Розите на любимата на Орхун са бели.
Хвърлят воал върху лицето ѝ.
Не знам, нямам друга, която обичам.
Ветровете, докосващи косите ѝ, ще се гордеят.
Хира затваря очи за миг, по лицето ѝ се появява спокойствие, но тишината е прекъсната рязко от звукa на отваряща се врата на етажа. Хира веднага се напряга и изправя.
В стаята влиза Афифе. Погледът ѝ е студен, движенията – уверени. Приближава се към Хира без колебание.
– Върнала си се?!
Следващите ѝ думи падат като удар.
– Значи каквото и да ти казвам, няма никакъв ефект. Продължаваш да правиш това, което си решила.
Хира се опитва да запази спокойствие, говори тихо, с усилие.
– Госпожо Афифе, моля ви, не е така, аз нямам лоши намерения.
Афифе я прекъсва рязко.
– Вкарай си го в главата! Мнението ми за теб никога няма да се промени, колкото и да се стараеш. След като нямаш намерение да си тръгнеш, щом си решила да останеш и да водиш война.
Хира поклаща глава, гласът ѝ трепери.
– Аз не искам да водя война с…
Афифе не ѝ позволява да продължи.
– Тогава бъди готова за това, което ще се случи. Предупреждавала съм те много пъти. Рано или късно този позор ще приключи. Рано или късно ще се върнеш там, откъдето си дошла.
Гласът ѝ става още по-студен.
– Ще видиш най-жестокото ми лице. Повярвай ми, ще търсиш днешната Афифе, тази къща ще се превърне в твоя кошмар.
Погледът ѝ за миг се спира върху дървената фигура на шкафчето. Без да каже нищо повече, Афифе се обръща и излиза.
Хира остава сама в стаята. Стои неподвижно, вперила поглед в затворената врата, а тишината, която се връща, вече не носи утеха, а предчувствие.
В хола Афифе се изправя срещу Орхун, решена този разговор да не приключи като всички предишни.
– Опитах всичко, за да ти обясня – казва тя с глас, който е пълен с гняв. – Ядосвах се, виках, говорех спокойно, казах всичко, което можех. А ти какво направи? Не ме послуша. Пренебрегна всичките ми предупреждения. Не мога да спя от притеснение за теб.
В този момент Хира влиза в коридора, спира, без да се покаже. Думите на Афифе достигат до нея ясно, без пощада.
Орхун стои неподвижно, но гласът му е твърд.
– Казах ти още от самото начало, че няма да оставя жената, която обичам. Помолих те само за едно, да уважаваш връзката ни. Дори да не я приемаш. Дори да не ни харесваш, но ти не го направи, мамо.
Афифе избухва. Гласът ѝ отеква и удря Хира право в сърцето.
– Това няма нищо общо с уважение или с харесване. Аз ще продължа да настоявам, че това, което виждам, е погрешно. Аз съм майка, усещам, знам и виждам.
Очите на Хира се пълнят със сълзи. Тя не помръдва, но думите я разкъсват.
– Един ден ще видиш истината – продължава Афифе. – Рано или късно, а аз ще направя всичко необходимо, за да се случи това. Тя не е подходяща нито за теб, нито за нашето семейство. Откакто влезе в живота ни, проблемите не спират.
Орхун повишава тон, за първи път тази вечер.
– Мамо, стига! Решението ми няма да се промени, ще се оженя за нея отново. По-добре свиквай с тази мисъл.
Афифе се опитва да запази самообладание, но решимостта ѝ е непоклатима.
– Говоря ти спокойно, докато съм жива, няма да позволя да се ожениш отново за това момиче.
След кратка пауза добавя, още по-твърдо.
– Ще направя всичко по силите си, знаеш го!
Орхун тръгва към изхода, но спира за миг, обръща се към майка си.
– Последствията от това, което направи преди, са ясни, сега отново вървиш в грешната посока.
Той си тръгва, оставяйки Афифе сама, с поглед, пълен с амбиция и непримиримост.
В същото време Хира, вече неспособна да сдържа сълзите си, се втурва към банята. Затваря вратата след себе си и се свлича, докато сълзите се стичат по бузите ѝ.
На сутринта Хира влиза в стаята си и спира изненадана. Върху масата я чака поднос със закуска. Подреден е внимателно, а отстрани има диви цветя, семпли и нежни. Погледът ѝ се задържа върху тях, когато се чува почукване на вратата.
– Влезте!
Вратата се отваря и Орхун влиза. Погледите им се срещат.
– Добро утро.
– Добро утро.
Хира веднага разбира, че закуската е от него. Орхун обяснява спокойно, че госпожа Халисе му е казала как сутринта е била заета с Али и не е успяла да закуси.
Хира се усмихва смутена.
– Благодаря ти за труда, щях да закуся след малко – отвръща Хира.
Орхун продължава, без да прави от това голяма тема. Казва, че знае колко ѝ е трудно да седи на една маса с Нева и е искал да я спести от това напрежение. Усмивката на Хира става по-топла.
– Благодаря ти за цветята.
Орхун отвръща със сдържана усмивка. Хира го поглежда с онзи особен интерес, който не крие.
– Направих ти енергийна напитка. Изпи ли я?
– Липсваше ми!
Отговорът му я прави видимо щастлива.
– Оттук нататък ще ти я приготвям всяка сутрин.
По изражението му личи, че това му доставя истинско удоволствие.
Хира предлага да се разходят след закуска. Орхун обаче ѝ казва, че днес ще му е трудно, защото има работа в компанията. Обещава, че когато се върне по-късно, ще направят нещо заедно. Хира кимва разбиращо.
Орхун се приближава, хваща я внимателно за раменете и я настанява до масата.
– Хайде, закуси!
Навежда се и я целува по бузата.
– Да ти е сладко.
Хира отговаря, без да го поглежда, гласът ѝ е тих, но спокоен.
– Хубав ден.
Орхун я поглежда още веднъж, задържа се за миг, после излиза. Хира остава сама. Усмихва се, навежда се към цветята и вдишва аромата им, сякаш иска да запази това утро колкото се може по-дълго.
В стаята на Хира дневната светлина е мека. Тя държи цветята, които Орхун ѝ остави, вдишва аромата им и за миг по лицето ѝ се появява усмивка. Тишината е крехка, почукване по вратата я разкъсва.
– Влезте!
На прага се появява икономът. Още с първия му поглед спокойствието ѝ се разпада. Преди да успее да разбере какво става, зад него влиза мъж с уред за пръскане.
– Стаята ще бъде дезинфекцирана, по-добре е да излезте! – обяснява иконома.
Хира се стъписва.
– Защо точно сега?
Икономът отговаря хладно.
– Госпожа Афифе нареди помещението да бъде обработено срещу насекоми.
Хира остава безмълвна, усеща намек в думите му. Погледът ѝ се плъзга из стаята, сякаш търси обяснение. Икономът се обръща към мъжа с уреда.
– Започвайте!
Въздухът бързо се изпълва с остра миризма. Хира няма избор. Стиска цветята в ръката си и излиза.
На втория етаж, точно когато се кани да продължи по коридора с цветята, които все още пазят топлината на сутринта, срещу нея излиза Афифе. Двете се разминават. Афифе спира за секунда, хвърля ѝ последен поглед, пълен с презрение, и продължава към стаята си.
Хира остава на място. В очите ѝ има болка и разбиране. Омразата, която досега се е криела зад думи и намеци на Афифе, вече е открита. Войната е обявена.
Рашит върви по улицата пред офиса на Кенан, мърморейки срещу съдбата си. Оплаква се, че каквото и да прави, все остава без пари, въпреки че е собственик. В погледа му проблясва алчност, когато забелязва кантората, и решава, че именно там ще реши проблема си.
По-късно вечерта, в офиса, Кенан и Нуршах говорят насаме за Орхун и Хира. И двамата усещат промяната в Орхун и са убедени, че Хира има голямо влияние върху него. Разговорът внезапно се променя, когато Нуршах с тъга споменава Фикрет и Фериха. В този момент се появява Рашит, който без притеснение обявява, че иска да вдигне наема. Следва остър спор. Кенан категорично отказва и напомня за договора. Рашит стига до заплахи, но Кенан избухва и взема решение – ще напуснат кантората още на следващия ден. Рашит си тръгва доволен, убеден, че ще спечели повече, а Нуршах остава шокирана от прибързаното решение. Кенан обаче вече има план и е намерил ново място.
Малко по-късно напрежението спада. Кенан говори по телефона и урежда преместването. Нуршах му носи чай, опитвайки се да го успокои. Между тях има закачка, но внезапно на стълбите се появява непознат мъж. Оказва се Фикрет – човекът, за когото всички са мислили, че е мъртъв. Двамата са напълно смаяни.
Фикрет обяснява, че е станало объркване с името и че е жив. Разговорът постепенно стига до Фериха, когато разбира, че тя е добре, Фикрет се успокоява. Той разказва историята си – за несправедливото обвинение, затвора и годините, в които е живял с мисълта за нея. Нуршах му казва истината – Фериха не знае нищо за жертвата му и никога не е прочела последното му писмо. Фикрет е съкрушен. Признава, че е съсипал нейния и собствения си живот, но няма смелост да се изправи пред нея. Нуршах и Кенан го убеждават, че Фериха има право да знае истината. Той си тръгва колебаейки се, с адреса на ателието ѝ в джоба.
След това Кенан и Нуршах остават сами, и двамата са разстроени. Нуршах е категорична, че истината никога не бива да се крие, дори когато боли. За нея мълчанието не е жертва, а егоизъм. Кенан приема, че са направили всичко възможно, а оттук нататък изборът е на Фикрет и Фериха.
В тъмна уличка Фикрет наблюдава Фериха отдалеч, докато тя затваря ателието си. Тя сякаш усеща погледа му, но когато се обръща, той вече се е скрил в мрака. Остава сам, загледан в затвореното ателие, без кураж да се разкрие.
На следващия ден Кенан и Нуршах започват да събират кантората. Работят в пълен синхрон. Скоро пристигат Джейлян и Фатих, които са шокирани от внезапното преместване, но веднага се включват. Четиримата работят бързо и задружно, докато чакат хамалите. Въпреки напрежението и хаоса, между тях се усеща решимост – да оставят всичко старо зад гърба си и да започнат начисто.
