Във сезон 2, еп.13 на турския сериал „Плен“: Орхун и за миг не се отделя от Хира, която много тежко преживява, че не може да си спомни, и се измъчва от вината, че нейният сладкиш е причинил инцидента с Али. Аслъ прави всичко възможно да настрои Али срещу Хира. Ще продължи ли Хира да пие хапчетата, които Аслъ подмени? Междувременно Нуршах е решена да спечели делото за попечителство и да върне Нефес при дядо ѝ.
НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 2, епизод 14 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 15:00 часа по bTV.
Орхун прави всичко по силите си, за да помогне на Хира да си върне спомените – и изглежда усилията му най-после дават резултат. Хира започва да си спомня...
Междувременно Кенан се подготвя за най-важното дело в живота си – битката за попечителството над Нефес. Но дали ще успее, или Нуршах ще го победи?
Действието продължава от предния епизод. Орхун спира колата край горист път, а Хира слиза объркана. Тя оглежда мястото, което ѝ е напълно непознато.
– Къде сме? Защо сме тук? – пита притеснена Хира.
– Скоро ще разбереш! – казва Орхун.
Двамата тръгват напред. Хира върви внимателно, а пред тях изниква каравана. Тя е изненадана, в нея оживява усещане – сякаш нещо, забравено, иска да припомни за себе си.
– Но... Това...
Орхун ѝ прави знак да се приближи към караваната. Той ѝ напомня, че родителите ѝ са били пътешественици. Разказва ѝ, че и той и тя са пътували с такава каравана. И сега ще го направят отново. Отваря ѝ вратата. Хира се колебае, но се качва. След нея и той, и двамата потеглят.
Караваната се носи по пътя. Хира гледа навън с очи, пълни с любопитство.
– Минавали ли сме оттук и преди?
– Да. И тогава много се забавляваше – отговаря Орхун.
Лицето на Хира излъчва спокойствие. Макар и без спомени, думите на Орхун ѝ действат като лекарство. Той ѝ посочва жабката. Вътре Хира намира албум.
– Какво е това? – пита изненадана тя.
– Снимки на родителите ти – отговаря Орхун.
– На родителите ми ли? – не може да повярва Хира.
Тя прелиства албума, очите ѝ се пълнят със сълзи.
– Не помня! Все едно има празни страници пред мен, които трябва да запълня отново – обяснява Хира с разтреперен глас.
– Представи си го като пъзел. Ще го редим заедно. Парченце по парченце. И ще намериш себе си. Ще намериш нас – казва Орхун.
Хира притиска албума до гърдите си.
– Да. Ще успея! – отвръща уверена Хира.
Действието прескача Орхун спира караваната. Мястото е уединено и високо до морския бряг.
– Пристигнахме ли? – пита Хира.
– Искам да видиш нещо! – отговаря Орхун.
Той ѝ отваря вратата. Тя слиза и очите ѝ веднага се пълнят с възхищение. Гледката е величествена.
– Като малка си обичала да гледаш залеза от покрива на караваната – припомня Орхун. – Сега ще се качим заедно!
– Няма нужда да се качваме. И тук е прекрасно – отговаря Хира.
Двамата сядат на скалите. Хира изважда тефтера, подарен ѝ от Орхун и започва да рисува.
– Със себе си ли го носиш?
Хира кимва. Когато Орхун се опитва да надникне, тя се усмихва закачливо.
– Още не!
Орхун се впечатлява от таланта ѝ. Той обяснява, че я е виждал да помага на Али с рисуването, но никога не я е виждал, тя да рисува. Хира му казва, че когато е живяла с Есин и Ръфат, е започнала да рисува. Рисуването е било нейната утеха.
– Тогава всичко сякаш си беше на мястото. Но винаги усещах празнота – казва Хира.
Тя довършва рисунката. Орхун я моли да я види. Тя му показва – нарисувала е тях двамата в този момент на скалите. Той се вглежда в нея.
– Надявам се, че това е един от моментите, които не искаш да забравиш – предполага Орхун.
Хира не отговаря. Погледът ѝ казва достатъчно.
Настъпва нощ. Горският пейзаж се сменя от тъмнината и пламъците на огъня. Хира гледа огъня, а Орхун е замислен.
– Недей така да се взираш във огъня – казва той.
– Защо?
– Ти ми каза, че когато се взираш прекалено дълго в огъня, той може да те погълне.
– Не си спомням да съм го казвала!
– Научила си го в Еритрея. Не помниш, но аз помня всичко. – Хира не казва нищо, а Орхун продължава. – А когато те нямаше, липсата ти ме погълна. Тогава разбрах, защо хората в Еритрея вярват в това – без теб всичко беше много трудно! Затова недей! Повече не казвай, че искаш да си тръгнеш!
Хира е объркана, в нея се надигат чувства, които не може да обясни. Става рязко.
– Ще направя кафе!
Орхун не казва нищо, защото е свикнал с тези нейни бягства. Когато Хира се връща с чашите, той ѝ благодари. Тя сяда отново до огъня.
– Значи и преди сме били тук, така ли?
– Да. Гледахме залеза. Запалихме огъня. После останахме до сутринта! – отговаря Орхун.
– Можем ли пак да останем до сутринта?
Орхун кима като ѝ се усмихва.
Следва пауза. Хира задава въпрос, който я притесняват:
– А аз... какъв човек бях? Смеех ли се много? Говорех ли много?
– Правеше всичко с мярка. Беше дете с Али, сестра с Нуршах. Знаеше как да кажеш истината, без да нараняваш хората!
Хира се замисля.
– А ако не си спомня всичко... Ще мога ли да бъда същата?
– Без значение, дали ще си спомниш всичко или не, времето променя всичко! Например аз бях съвсем различен човек, но благодарение на теб се промених! Но колкото и да се променяме същността ни остава същата! Каквото и да става и твоята няма да се промени!
Настава мълчание между двамата.
–За малко да забравя – казва Орхун и изчезва в караваната и се връща с малък пакет. Дава го на Хира. Вътре тя намира малко бурканче с лешников крем. Очите ѝ светват.
– Любимият ми! – възкликва Хира.
– Спомни ли си? – пита Орхун.
– По-скоро... просто го усещам. Някои неща не се променят – обяснява тя.
Хира споделя крема с Орхун.
Действието прескача на сутринта. Камерата ни показва пепелта от огъня, който запалиха Орхун и Хира, а след това и тях двамата.
Хира се прозява, а Орхун казва, че май не е било добра идея да останат до сутринта.
– Напротив. Радвам се. Времето мина неусетно. Дори не разбрах, кога изгря слънцето! – казва щастлива Хира.
– Оттук нататък винаги ще бъде светло! – заявява уверено Орхун.
Хира се изчервява, става и взима чашите.
– Ще направя кафе!
Когато Орхун посяга да помогне, ръцете им се срещат.
– Ще ти помогна.
Но точно когато се обръща, Хира спира. Главата ѝ пулсира от болка.
– Ааах!
Орхун се доближава притеснен към нея. Тя затваря очи, притиска слепоочията. Тя си спомня – първото им пътуване с каравана, как за малко да падне, когато слиза от покрива от караваната, но някой я хваща...
В този момент Орхун хваща нежно ръцете ѝ, с които Хира се държеше за главата. Хира го поглежда изненадана и гледайки ги в очите казва:
– Черно палто!
– Какво? – не разбира Орхун какво иска да му каже Хира.
– Когато дойдохме за първи път, беше с черно палто и тъмносиня риза!
– Спомни ли си? – пита обнадежден Орхун.
– Да! Спомних си! Били сме тук!
Хира цялата сияе, радостта ѝ прелива. Орхун я държи за ръцете и се усмихва щастлив.
–Да спомних си това място! – повтаря щастлива Хира.
–Казах ти! Просто ти трябва време! – казва Орхун.
Хира се опитва да си спомни още, като притиска главата си с ръце.
– Хайде, хайде, още...
Но нищо.... Орхун хваща ръцете ѝ.
– Това е само началото. Всичко ще си дойде с времето.
– Искам да вярвам в това!
– Вярвай! Не губи надежда!
– Няма. Няма да я изгубя.
– Да се разходим? – предлага Орхун.
Хира се съгласява.
Орхун и Хира вървят бавно в гората. Въздухът е чист, пропит с дъх на борове и спомени, които се опитват да изплуват. Хира повтаря тихо, но развълнувано, сякаш опитва да сглоби парче от изгубеното:
– Черно палто, тъмносиня риза! Черно палто и тъмносиня риза!
Орхун я наблюдава с топъл, окуражителен поглед. В това нейно усилие има нещо детско и трогателно. Той я пита нежно дали иска да ѝ разкаже за този ден.
– Този ден ли? Да, да, моля те. Може и нещо друго да си спомня.
Хира се оживява. Този пламък в очите ѝ кара Орхун да се усмихне.
– Това беше първото ни пътуване с караваната. Изненадах те. Не очакваше да видиш караваната в двора на имението. Беше толкова щастлива.
– Както вчера.
Орхун кимва. Застават за кратко, загледани един в друг. Хира леко се притеснява и се приготвя да продължи напред, но той продължава разказа. Гласът му става спокоен, почти като приказка.
– После тръгнахме, дойдохме точно тук. Беше толкова радостна. Искаше веднага да се качиш в караваната и да гледаш залеза. Направихме огън, говорихме дълго. Гледаше звездите. Видя падаща звезда, пожела си нещо. После ти стана студено и отново запалихме огъня...
Кенан се връща ядосан от срещата си с Рашид и влиза в кантората. Докато Фатих седи на масата и преглежда документи, Кенан обикаля из стаята неспокойно, почти като обезумял. Фатих е изненадан от поведението му. Кенан ядосан му споделя, че Рашид, няма никакво намерение да се откаже от попечителството над Нефес, и дори нарича детето „завещание от дъщеря си“.
Фатих разбира тревогата му, но го уверява, че няма за какво да се тревожат – няма как да отнемат Нефес от Кенан, особено при положение, че се грижи прекрасно за нея. Според него, целият свят вижда това.
Докато Фатих говори, в кантората се появява сериозна жена облечена в строг костюм. В този момент Кенан удря ядосано стената с юмрук. Жената го гледа изненадано. Фатих я забелязва и се прокашля.
Кенан поздравява жената, като се опитва да се съвземе, а жената се приближава до него и му казва, че е от социалните служби и е назначена като вещо лице по делото за попечителство на Нефес Карджъ. Кенан изненадан обяснява, че Нефес е на училище. Жената обяснява, че вече се е видяла с нея, преди да дойде при него. Кенан се ядосва, но се опитва да запази спокойствие.
– Не бях уведомен – казва Кенан.
– Предпочитаме посещенията да бъдат изненадващи, за да не се влияят децата. Ще се радвам, ако мога да видя средата, в която живее Нефес, г-н Кенан!
Фатих веднага се намесва с усмивка и дружелюбен тон.
– Разбира се! Нефес е нашата малка принцеса. Стаята ѝ е насам, ще ви я покажа.
Фатих повежда жената напред. Тя го следва без да показва емоции, а Кенан ги наблюдава притеснено и напрегнато, вървейки зад тях.
Фатих се опитва да създаде добро впечатление, като говори за Кенан с възхищение – колко добре се разбира с децата и как обичат да го викат за съдия на мачовете. Жената слуша учтиво, но дистанцирано, което кара Кенан да се намеси и да приключи разговора. След като жената си тръгва, Кенан въздъхва с облекчение. Въпреки окуражителните думи на Фатих, Кенан остава неспокоен, тъй като знае, че служителката вече е говорила с Нефес. Надява се, че детето е казало колко много го обича.
Малко по-късно Кенан чака Нефес пред училището. Ученици започват да излизат, а Нефес върви бавно и изглежда потисната. Кенан предполага, че разговорът ѝ със служителката не е минал добре, но Нефес обяснява, че са се разбрали чудесно и е казала, че обича баща си. Причината за тъгата ѝ обаче се оказва провалът ѝ в часовете по физическо – не успяла да направи кълбо. Кенан я утешава, а в кантората с помощта на Фатих ѝ показват как се прави кълбо.
Кенан слага възглавници, Фатих демонстрира кълбо по комичен начин, а Нефес наблюдава с интерес. След куража, който ѝ дава Кенан, Нефес прави опит и успява. Вечерта вече сънлива и легнала в леглото, Нефес споделя, че преди я е било страх да прави кълба, но сега ги обича. Кенан ѝ чете приказка за розово зайче, което баща му защитава от ловеца. Преди да заспи, Нефес прошепва, че не иска да бъде дадена на дядо си. Кенан, поразен от думите ѝ, я уверява, че никога няма да я остави.
На следващата сутрин Нефес забелязва, че Кенан е будувал, и прочита един от документите от досието за делото. Въпреки че той отрича, тя разбира, че става дума за нея. За да разведри обстановката, Кенан предлага да направят „ден на бащата и дъщерята“. Нефес се радва и предлага да гледат анимации, да отидат в парка и да хапнат ягодова торта.
Точно в този момент в кантората пристигат Нуршах, Рашид и полицай. Нуршах съобщава, че съдът е постановил временно попечителство на дядото до делото.
Нефес чувайки това се плаши и хваща ръката на Кенан. Той реагира с гняв, обвинява ги в грешка, но след това иска да остане насаме с дъщеря си. Полицаят му дава съдебния документ. В него пише, че има проблеми с управлението на гнева – основание за решението.
Рашит, фалшиво любвеобилен, вика Нефес при себе си.
Нефес се крие зад Кенан, а той с болка и решителност я отвежда в стаята. Рашид подвиква след тях, а Нуршах ги следи с напрежение.
В стаята, Кенан седи до Нефес и се опитва да бъде силен. На лицето му личи, че се бори не само с обстоятелствата, но и със собствената си болка.
– Принцесо... Аз съм адвокат, но има и съдии. Те вземат решенията, а решението е временно да останеш при дядо си.
Нефес започва да плаче. Отчаянието в гласа ѝ прерязва въздуха.
– Не!
Кенан се опитва да я успокои. Казва ѝ, че това е само недоразумение и ще го поправи.
– Само не ме оставяй...
Тези думи го разтърсват. Прегръщат се силно. Той ѝ избърсва сълзите, гледа я в очите.
– Нима някога не съм изпълнил обещание към теб?
– Но не искам да отивам! – казва плачейки Нефес. – Не искам да се разделяме.
– И аз не искам, принцесо! Но сега нямаме избор.
В този момент гласът на Рашид из цялата кантора:
– Хайде, дай ми внучката! Ще извадя ограничителна заповед! Моят адвокат ми каза правата едно по едно!
Кенан стиска зъби, но не показва гнева пред детето. Вместо това, сменя тона.
– Искаш ли да изиграем една игра?
Нефес кимва леко. Кенан отваря чекмеджето и вади малко тефтерче. Поднася го към нея.
– Това ще е нашата тайна. Всеки ден, в който не сме заедно, ще записваш какво искаш да направим после. Нещо, което много, много искаш.
Нефес не реагира веднага. Той се усмихва, окуражава я.
– Хайде, нека първото желание да бъде от мен.
Кенан записва нещо в тефтера и ѝ го подава. Очите ѝ проблясват, когато прочита написаното.
– Наистина ли?
– Наистина, моя красива дъще. Ще наваксаме всичко. Не се тревожи.
Нефес все още е тъжна, но вече малко по-уверена. Кенан я гледа с обич и пита:
– И сега какво правим?
Двамата докосват юмруците си като таен ритуал.
– Каквото и да се случи днес, ще се усмихваме. – заявява Кенан. – Я да видя тази усмивка!
Нефес се усмихва през сълзи и го прегръща. Кенан едва сдържа сълзите си.
