Плен“, с.2, еп.112: „Няма да си тръгна, докато не видя Али!“ – какво ще се случи

В предния епизод на турския сериал „Плен“: Хира остава сама и беззащитна, докато Орхун се бори със съмненията и гнева, а Афифе е решена завинаги да заличи Хира от живота му. Появата на Джихангир пред Хира, пред погледа на Орхун, заплашва да отприщи нова буря…

НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 2, епизод 112 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 16:00 часа по bTV.

Аличо, сломен от заминаването на Хира, отново се влошава и е откаран в болницата. Новината стига до Хира чрез Муса и тя тръгва незабавно, решена да види детето. В болничния коридор тя се изправя горда и непреклонна – не отстъпва нито пред омразата на Афифе, нито пред гнева на Орхун. „Няма да си тръгна, докато не видя Али!“ – думите ѝ разтърсват всички. Погледите се срещат, напрежението достига връх, а съдбата отново събира всички на едно място, където една-единствена дума може да промени всичко.

Междувременно Нуршах започва работа в адвокатската кантора на Тарък, колега от университета. Джейлан и Фатих обаче не му вярват и решават да я „защитят“. Те изпращат в офиса ѝ букет от името на Кенан, за да разбере Тарък, че тя е омъжена. Нуршах се трогва от този жест и звъни на Кенан, за да му благодари… но остава горчиво разочарована, когато разбира, че цветята са от асистентите им.

Всичко за турския сериал „Плен“

⬇ По-подробно в редовете по-долу ⬇

В просторната стая на имението, залята от дневна светлина, цари напрежение. Али се е скрил под завивката, като че ли иска да се скрие от целия свят. Халисе и Гонжа, видимо обезпокоени, се опитват да измъкнат завивката от ръцете му.

– Хайде, сине... хайде, миличък АлиЧо – гласът на Халисе трепери от нежност и отчаяние. – Ставай, ще закъснееш за училище... хайде, чедо!

Но Али не отговаря. Мълчанието му е тежко, почти оглушително. Халисе поглежда безпомощно към ГонЖа, която веднага опитва с по-мек тон.

– Аличо, какво ще кажеш, да ти приготвя ли любимата закуска? – пита тя с престорена бодрост, сякаш вкусната храна може да събуди усмивката и желанието у момчето. – Знаеш ли какво? Ще ти направя яйца суджук, които толкова много обичаш, нали?
– Хайде, сине... – отново настоява Халисе.
– Не ни натъжавай, моля те, стани! – добавя Гонжа и очите ѝ се пълнят със сълзи.

Али обаче остава неподвижен, все едно не чува.

В този момент в стаята влиза Орхун. Силното му присъствие изпълва пространството и на мига слага край на нежните уговорки. Халисе се изправя рязко, оправя престилката си, а Гонжа остъпва назад.

– Опитваме се да го вдигнем – обяснява Халисе плахо.

Орхун се приближава към леглото, висок и непреклонен.

– Али, стани! – гласът му е дълбок и решителен.

Момчето отново не реагира. Завивката остава вдигната като щит.

– Да се криеш така под завивката... не ти подхожда! – изрича Орхун строго. – Ще свикнеш и ще станеш силен. Нямаш друг избор! Тя няма да се върне повече тук...

Думите му пробиват въздуха като нож. Халисе и Гонка се споглеждат. Те разбират – Орхун говори за Хира. Болката в очите им е видима, но не посмяват да възразят.

– Животът продължава. Хайде, стани сега! После право в училище. – Орхун се обръща рязко към двете жени. – Облечете го. Нахранете го.

Гласът му не оставя място за възражения. Халисе и Гонка кимат тихо, със сведени глави. Знаят – Орхун е гневен, а твърдостта му не допуска съчувствие. Той напуска стаята.

Халисе се приближава отново до леглото, гласът ѝ е мек, но тревожен.

– Хайде, съкровище... чу какво каза вуйчо ти. Ако не станеш, ще се разсърди... хайде, Аличо, моля те!

– Аличо, миличък... трябва да станеш, чуваш ли? – Гонжа се навежда и протяга ръце към завивката. – Моля те!

Двете жени се споглеждат отчаяно, а очите им издават безсилието. Въпреки това, заедно, с последни сили, те отново опитват да издърпат завивката, под която детето се е скрило сякаш от целия свят.

В луксозната хотелска стая цари напрегнато мълчание. Невa и Джихангир седят един срещу друг – тя със сдържана елегантност, той с напрегнато изражение, което издава бурята в душата му. Очите му мрачно проблясват, докато разказва.

– Вчера вечерта отидох при Хира... – започва Джихангир, а гласът му е пълен с огорчение. – Щом ме видя, трясна вратата пред лицето ми. Не каза нито дума.

Невa въздъхва и накланя глава, опитвайки се да смекчи брат си.

– Батко наистина ли очакваше да се хвърли в прегръдките ти? – думите ѝ са едновременно нежни и трезви. – Това, през което минава, не е лесно. Прояви поне малко разбиране.

Джихангир я пронизва с поглед, в който се чете обида.

– Благодарение на теб... – отвръща той сухо.

Невa свива устни, но не губи самообладание.

– Батко, нека не се връщаме пак на същото! – напомня му тя. – Казах ти защо направих всичко това, нали?

Тишината пада между тях. Джихангир не отговаря, само погледът му блуждае встрани. Невa се накланя леко напред и продължава.

– Недей да се измъчваш. Ще те държа в течение за всяка нейна стъпка, обещавам. И знаеш ли – скоро Муса ще ходи да се види с Хира. Лесно ще науча всичко от него. Как е, какво прави, добре ли е... Щом разбера, веднага ще ти кажа. В крайна сметка, тя е в къща на нашата компания. Няма как да ѝ се случи нещо лошо. Спокойно.

За миг Джихангир се отпуска. Единственото, в което е сигурен, е това.

– Да... – прошепва той. – Поне е в безопасност.

Невa се приближава до него и нежно поставя ръка върху коляното му, като майка, която успокоява дете.

– Батко, забрави за Орхун и Хира – невъзможно е те да бъдат отново заедно. Просто се успокой. Нужно е само малко търпение. С времето Хира ще разбере добрите ти намерения и ще ти отвърне. Колкото повече внимание получава от теб, толкова повече ще започне да се приближава. Бъди сигурен в това.

Джихангир обаче избухва, неспособен да скрие нервността си.

– Глупости говориш, Нева! – гласът му отеква в стаята. – Казах ти вече, тя дори лицето ми не иска да види!

Невa преглъща, но не се отказва да внесе капка надежда.

– Знам, батко, знам... разбирам те. Сега думите ми ти звучат невъзможни, но ще видиш. Ще дойде ден, в който сам ще кажеш: „Нева беше права“.

Джихангир потъва в мълчание. Очите му гледат някъде далеч, сякаш се опитва да намери отговор. Невa усеща напрежението и решава да не настоява повече. Вместо това поглежда часовника си и ахва.

– Ох! Дори закъснях. Имам час за маникюр. Батко, моля те, недей да мислиш повече за това. И не забравяй думите ми.

Тя се изправя елегантно и напуска стаята, оставяйки след себе си аромат на парфюм.

Джихангир остава сам. Погледът му се спира на вратата, през която сестра му изчезна, и тихо прошепва:

– Дано си права, Нева... дано си права!

В кабинета на Орхун в имението цари напрегната тишина, нарушавана единствено от яростното тракане на клавишите. Орхун седи пред лаптопа, а пръстите му натискат клавиатурата с такава сила, сякаш иска да излее целия си гняв върху нея. Изведнъж рязко затваря компютъра – звукът от капака отеква в стаята. В този миг звъни телефонът. На дисплея се изписва името на Явуз.

– Да? – отговаря Орхун.

– Разследвахме къщата, където е отседнала г-ца Хира, г-н Орхун – чува се гласът на Явуз. – Къщата е собственост на една от компаниите на Джихангир Демирханлъ.

Думите все едно ударят Орхун. Лицето му се помрачава, сякаш за миг губи почва под краката си. Бавно сваля телефона от ухото си и в съзнанието му нахлува онзи спомен – когато отиде да провери къде е Хира и вижда Джихангир да излиза от къщата Споменът го разкъсва отвътре.

За секунди се връща в настоящето. Орхун със силен жест хвърля телефона върху масата – ударът отеква рязко. Втози момент отвън долита тревожният глас на Халисе.

– Али! Аличо! Сине, добре ли си? Аличо! Чедо!

Орхун се вцепенява. Изражението му мигом се променя – от гняв към паника. Разбира, че нещо се е случило на Али. Без да губи време, той излиза бързо от кабинета.

Действието се пренася при Хира, която седи замислена и смазана в онази къща, която все още не знае, че е собственост на Джихангир. Лицето ѝ мрачно, очите ѝ блестят от сълзи. В ушите ѝ още кънтят думите на Орхун, изречени пред Якуб.

„Ти каза, че зад видимото винаги има и невидимо... Аз обаче се задоволих с онова, което виждах. Повярвах ѝ... Доверих ѝ се! Затова сега съжалявам толкова!“

Казаното от Орхун се повтарят отново и отново, пробождайки сърцето ѝ. Погледът ѝ се замъглява от сълзите, а в този миг в съзнанието ѝ изплува друг спомен – този път гласът на Шевкет по телефона.

„Вземи Гонжа и съберете всички вещи на сестра ти веднага! Не трябва да остане нищо там! Така нареди г-жа Афифе!“

Хира преглъща, сякаш гърлото ѝ се свива. С треперещи ръце грабва телефона и набира Муса.

– Ало, Муса? – гласът ѝ звучи неспокойно.

От другата страна се чува паниката в гласа му.

– Сестричке! Али се разболя! Отиваме в болницата, спешно е!

Хира скача на крака, лицето ѝ пребледнява.

– Как така?! Коя болница? Кажи ми веднага! – думите ѝ излизат задъхано.

Докато слуша Муса, тя вече грабва чантата си и излиза бързо от къщата. Камерата проследява паническите ѝ стъпки, а напрежението витае във въздуха – съдбата отново свързва Али и Хира в най-критичния момент.

В коридора на болницата напрежението може да се реже с нож. Орхун, Афифе, Халисе, Муса и икономът стоят в очакване. Въздухът е нажежен от тревога, а стените като че ли притискат всички с мълчанието си. Халисе плаче неудържимо, очите ѝ са зачервени, гласът ѝ трепери, докато разказва на Орхун и Афифе какво се е случило.

– Опитвах се да го облека... – изхълцва тя. – И тогава изведнъж каза: „Боли ме коремчето.“ Не успя дори да обясни, и припадна в ръцете ми... просто падна…

Афифе се обръща рязко към Орхун, в погледа ѝ има ледено спокойствие, но и прикрита тревога.

– Резултатите още не са излезли, нали?

Орхун поклаща глава, без да каже дума.

– Знае ли се поне кога ще са готови? – настоява тя.
– Изпратиха пробите в чужбина. Чакаме. – гласът на Орхун е напрегнат, дълбок, сякаш му тежи изричането на всяка дума.
– Тази неопределеност е непоносима! – изрича Афифе. – Трябва колкото се може по-скоро да има точна диагноза.

Халисе продължава да плаче.

– Стресът не е добър за детето... – хлипа тя. – Тялото му реагира веднага...

Орхун я поглежда мълчаливо, очите му за миг омекват, после мисълта отново го поглъща. Изведнъж се изправя решително.

– Къде отиваш? – пита Афифе, без да губи самообладание.
– В градината, да подишам въздух. – отвръща Орхун.

Той напуска коридора, походката му е бърза и напрегната.

Орхун излиза от болницата, потънал в тревога. И тогава, насред алеята, лицата им се срещат – очи в очи. Пред него стои Хира, задъхана и обзета от паника.

Двамата спират за миг, сякаш времето спира. Хира тръгва да го подмине, но гневът на Орхун избухва.

– Какво правиш тук? – гласът му е остър като камшик. – Защо дойде? Ако ще повтаряш пак лъжите си...

– Не съм дошла при теб! – прекъсва го Хира решително, гласът ѝ е твърд, но спокоен. – Нямам какво повече да ти кажа! Дошла съм при Али.

– Али не се нуждае от теб! – отвръща Орхун с хладна ярост. – Веднага си тръгвай!

Хира се изправя гордо, погледът ѝ блести от решимост.

– Няма да мръдна, докато не видя Али! – заявява тя с увереност, която не допуска възражение.

С тези думи тя пристъпва напред, но Орхун застава пред нея като непреодолима стена. Хира обаче не отстъпва, в гласа ѝ има мека, но непоколебима сила.

– Отдръпни се!

И с тази твърда решителност Хира прекосява невидимата му бариера и се отправя към входа на болницата. Камерата следва походката ѝ, а Орхун остава неподвижен, вперил поглед след нея. В очите му проблясва колебание – гняв, болка и мисли, които не му дават покой.

В коридора на болницата времето сякаш спира. Светлината от големите прозорци пада студено върху белите стени, а тишината е натежала от напрежение. Хира влиза с уверени, решителни крачки. В началото на коридора вижда Афифе, която чака с високомерно спокойствие. Хира застива за миг, но си поема дълбоко въздух, сякаш събира последните си сили.

– Заради Аличо... – прошепва тя сама на себе си.

Отстрани стоят Муса, Халисе и икономът. Хира не се колебае – тръгва напред с твърди стъпки, готова да рискува всичко. Първи я забелязва Муса.

– Сестричке! – извиква той развълнувано.

Всички погледи се обръщат към нея. В очите на Афифе проблясва омраза. Когато Хира наближава, Афифе се изправя срещу нея като непреодолима стена. В този миг в коридора влиза Орхун. Афифе веднага поглежда към него. Хира също следва погледа ѝ и очите ѝ срещат тези на Орхун. В този кратък миг напрежението е непоносимо. Но тя отмества погледа си решително – няма да се подчини нито на Орхун, нито на Афифе. Обръща се към Халисе и Муса.

– Моето момиче? – прошепва Халисе и я прегръща силно, сякаш иска да я задържи завинаги. – Слава Богу! Умряхме от притеснение, добре ли си?

– Добре съм, Халисе... – отвръща Хира, а гласът ѝ трепери, но стои твърдо. – Остави ме мен. Кажи ми как е Аличо... Какво му стана?

Халисе избухва в плач, думите ѝ излизат накъсани.

– Не беше добре... Нямаше апетит. Настояваше, че няма да ходи на училище. Казваше, че го боли коремчето. И преди да успея да го попитам още... изведнъж припадна! – сълзите ѝ се стичат. – Знам... ти си неговата мъка. Без теб...

Муса пристъпва към Хира, очите му са пълни с тъга.

– Сестричке... Аличо толкова много питаше за теб... липсваш му страшно.

Очите на Хира се пълнят със сълзи.

– И той ми липсвам... – прошепва тя с болка в гласа.

Афифе хвърля поглед към иконома. Шевкет веднага се намесва, студен и безкомпромисен, прекъсвайки разговора.

– Вие там! – гласът му отеква остро. – Веднага обратно в имението! На работа!

Халисе поглежда Хира с дълбока тъга, но е безсилна да се противопостави. Муса се бави за миг, после тихо, така че Шевкет да не чуе, прошепва:

– Зарази Аличо, сестричке...

После тръгва след Халисе. Афифе, доволна сяда отново, сякаш присъствието на Хира не значи нищо.

– Да... – прошепва Хира и избърсва сълзите си. – За Аличо.

Орхун стои наблизо, но не я поглежда, сякаш присъствието ѝ е непоносимо за него. Афифе демонстративно не обръща внимание. Хира ги гледа с болка, но и със сила в погледа.

Действието прескача Орхун и Афифе седят един до друг на твърдите столове, а икономът Шевкет стои прав до тях – неподвижен и със сведен поглед, чакайки нареждания. Орхун мълчи, очите му са вперени в пода. За разлика от него, Афифе не откъсва поглед от Хира. Очите ѝ горят от гняв, лицето ѝ е напрегнато. Не издържа и рязко се обръща към сина си.

– Как посмя да дойде тук? – прошепва тя със свистящ глас, пълен с възмущение. – Няма ли срам? Ще я оставиш ли да стои пред очите ни така, сякаш е равна с нас?

Орхун я поглежда остро, погледът му е като нож – бърз и безмълвен упрек. Без да каже дума, той се изправя и се отдалечава от майка си. Афифе свива устни, после с хладно движение дава знак на Шевкет да се приближи.

– Да, госпожо – покланя се той почтително.

– Кажи ѝ да напусне. – нарежда Афифе.

Шевкет кимва и тръгва към Хира с бързи, премерени крачки. Хира стои в края на коридора, потънала в мислите си, когато внезапно я пронизва леденият глас на иконома.

– Госпожата нареди веднага да напуснете това място.

Хира вдига поглед. Поглежда право към Афифе и Орхун, които са в другия край на коридора. Орхун е обърнал гръб – нито иска да я види, нито да чуе гласа ѝ. Тя обаче изправя рамене и ясно, така че всички да я чуят, заявява:

– Няма да отида никъде, докато не видя Али.

Думите ѝ прорязват напрегнатия въздух. Афифе впива в нея гневния си поглед, очите ѝ пламтят, после демонстративно се обръща настрани, сякаш да покаже, че няма да ѝ отдаде значение. Шевкет отстъпва назад и се отдалечава бързо.

Хира остава с гордо вдигната глава. Погледът ѝ е твърд, решимостта в стойката ѝ е непоклатима. Колкото и да я отхвърлят, колкото и да я презират, тя няма да мръдне оттук. Защото всичко, което прави е заради Али.

В болничния коридор напрежението се усеща във въздуха. В единия му край стои Хира, а в другия – Орхун и Афифе, като самата съдба ги е изправила един срещу друг. Погледът на Хира тръгва плахо към Орхун, но преди да стигне до него, се сблъсква с ледените очи на Афифе. Тя веднага извърта глава. В този миг Орхун, сякаш неволно, поглежда към нея – в очите му няма гняв, а само болка. Въздишка излиза от гърдите му, преди отново да извърне лице напред. Хира отново търси погледа му, но се натъква на същата непреклонна стена от презрение на Афифе и сваля очи.

Внезапно коридорът оживява – пристига лекарят, а всички веднага се обръщат към него.

– Как е Али? – пита Орхун напрегнато. – Трябва да има причина, поради която се разболява толкова често...

– Все още правим проучвания – отвръща лекарят с премерен тон.

Всички впиват очи в него, в очакване на следващите думи. Камерата се прехвърля върху Али – детето лежи в стаята, бледо и безпомощно, със система в ръката.

– Резултатите от изследванията още не са пристигнали от чужбина – продължава гласът на лекаря върху този образ. – Когато ги получим, ще можем да кажем със сигурност. Причините може да са много. При децата често състоянието е психосоматично. Когато имам окончателни данни, ще ви кажа по-точно.

Хира не издържа и избързва с въпрос, гласът ѝ трепери от нетърпение.

– Колко време ще отнеме? Ще чакаме ли дълго?

Орхун не я поглежда, но и той чака отговора, напрегнат и съсредоточен в лекаря. Афифе хвърля на Хира пълен с омраза поглед и после също поглежда с очакване.

– До седмица най-късно – казва лекарят. – Междувременно ще можете скоро да видите пациента. Надявам се състоянието му да се подобри.

Лекарят си тръгва, оставяйки след себе си още по-дълбока тишина. Орхун и Хира се стараят да не срещат погледите си, като че ли погледът на другия би ги издал. Хира бавно се отдръпва назад. Афифе се изправя рязко, нервността ѝ е очевидна.

– Дали да не го заведем при друг лекар? – пита тя с напрежение.

Хира наблюдава Орхун от своя ъгъл, сякаш животът ѝ зависи от думите му.

– Имам доверие на този лекар – отговаря той твърдо. – Ако отидем другаде, пак ще започнат всичко отначало. А Али е прекалено изтощен.

Какво се случва с Нуршах и Кенан

Кенан работи в кантората си, но мислите му все се връщат към празното бюро на Нуршах. Не издържа и ѝ звъни – уж да пита как върви новата работа. Разговорът е неловък, зад думите им прозират неизказаните чувства.

Нуршах се държи бодро – казва, че вече работи по нов случай, но след като затваря, признава пред себе си: гласът на Кенан отново я обърква, но трябва да се стегне, защото е избрала да се държи на разстояние от него и ще издържи.

Минути по-късно в офиса ѝ пристига букет. Картичката гласи: „Поздрави за новата работа. – Кенан.“ Нуршах се усмихва широко, звъни му да благодари, но той искрено отговаря, че не е пращал нищо. Усмивката ѝ замръзва – „Такъв груб човек едва ли би се сетил“ – отвръща му тя и затваря.

Истината: букетът е номер на Фатих и Джейлан. Те искат Тарък (шефът на Нуршах) да разбере, че тя е омъжена и да се държи на дистанция. Планът обаче бързо е разкрит – Кенан привиква Фатих, Нуршах – Джейлан. И двамата се ядосват: – Не може да решавате вместо нас!

Междувременно Тарък подхвърля комплимент за цветята, Нуршах се смущава и се опитва да излезе от ситуацията с „приятел ги прати за новата работа“.

Майстор Якуб минава през кантората на Кенан и мъдро казва: – понякога разстоянието размеква сърцата