„Плен“, с.2, еп.106: „Постъпваш нечестно с Хира! Какъв пръстен, какви съобщения“

В предния епизод на турския сериал „Плен“: Разкъсван от ревност и болка, Орхун намира в телефона на Хира загадъчни съобщения, изпратени от Хира до Джихангир. Убеден, че тя го е предала, той рухва - без да подозира, че всичко е коварен капан, подготвен от Нева, за да унищожи любовта им.

НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 2, епизод 106 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 16:00 часа по bTV.

Орхун губи доверието си в Хира след като видя пръстена и бележката от Джихангир в стаята на Хира, а след това Орхун откри и загадъчните съобщения на телефона ѝ, адресирани до Джихангир.

Хира отчаяно се опитва да убеди Орхун, че не го е предала, че няма нищо с Джихангир и че някой крои зловещ план срещу тяхната любов.

Джихангир също остава шокиран, когато научава за това, и категорично отрича да ѝ е изпращал каквито и да било съобщения или да ѝ е давал пръстен. Джихангир идва в имението, за да говори с Орхун Но гневът вече е завладял Орхун - той се изправя въоръжен пред Джихангир.

Междувременно Нуршах случайно попада на статия на компютъра на Кенан - статия, която го е вдъхновила да се държи нарочно ревниво и самонадеяно, за да я отблъсне.

Всичко за турския сериал „Плен“

⬇ По-подробно в редовете по-долу ⬇

Орхун стои в кабинета си в имението до прозореца. Лицето му е изкривено от гняв, а в съзнанието му ехтят думите на Хира.

„ Повярвай ми… За пръв път виждам тези съобщения. Объркана съм не по-малко от теб. Това е капан… Някой ни е натопил! Кълна се, кълна се, нямам нищо общо с тях. Моля те, повярвай ми! Моля те!“

Орхун си спомня и момента, в който видя пръстена и бележката в стаята на Хира.

„Ела и виж сам какво се случва! Оказва се, че твоята бъдеща съпруга, за която не ни даваше и дума да кажем, си има съкровища!“ – ехти подигравателният глас на Афифе в спомените му.

След това проблясва друг миг, когато Джихангир изпрати съобщение на Хира.

„Пита те как си. Така ли, стои далеч от теб? Откъде този човек намира смелост?“ – гневният глас на самия Орхун и в онзи момент сякаш кънти в стаята.

Връщайки се в настоящето, лицето му застива, още по-сурово от преди.

…И отново миналото го връхлита – споменът, в който той взема телефона на Хира и се обажда на Джихангир.

„Хира? Хира, ти ли си? Защо мълчиш? Добре ли си? Много се притесних за теб…“ – гласът на Джихангир все още преследва Орхун.

В този момент вратата на кабинета се отваря рязко. Афифе влиза, но не успява да каже и дума.

– Не сега! – изригва Орхун, а гласът му прорязва въздуха.

Афифе усеща напрежението и, без да спори, се отдръпва и тихо затваря вратата след себе си. Останал сам, Орхун стиска зъби, гърдите му се повдигат от тежко дишане. Не може да понесе мисълта, че е измамен.

– Обеща ми… Каза: „Ще те обичам до смъртта си!“ – думите му се пречупват от болка. – Как можа да ми го причиниш… Как?!

Орхун рухва отвътре, разкъсван между любовта, ревността и яростта, докато в очите му пламъците на гнева продължават да горят.

Сцената се пренася в стаята на Хира, където тя плаче и си спомня случилото се преди минути, когато Орхун прочете съобщенията.

„Помниш ли нощта, в която си изпратила това съобщение? – попита я Орхун. – Изпратила си го, след като те оставих в стаята ти, веднага щом се прибрахме. В 23:30“

Гневът на Орхун я връхлита отново и отново, без той да е до нея.

„Как можа да ни го сториш? Не те ли е срам да ме гледаш? Не те ли заболя поне малко тук, когато говореше за любов и вярност!“, попита я Орхун.

Споменът избледнява, а Хира бавно поклаща глава, сякаш безмълвно шепне: „Невинна съм…“

…Друг спомен изниква в съзнанието ѝ – на хълма, където думите на Орхун я пронизаха като нож: „Лъжеш ме… гледаш ме право в очите и лъжеш! – Не! Не, не те лъжа! – гласът ѝ тогава бе отчаян, пречупен. – Кога стана такава? Или винаги си била такава, а аз съм бил сляп?“

После – мигът, когато видя съобщенията от Джихангир…

„Невинна си? Не знаеш нищо? А какви тогава са тези съобщения?!“

Спомените се стопяват и Хира отново е в стаята – сама, със сърце, което бие като обезумяло.

– Не те излъгах… – прошепва, но този път гласът ѝ не трепери. – Винаги съм стояла далеч от него. Спазих обещанието си. Не направих нищо, с което да те предам. Трябва да ме изслушаш!

Хира избърсва сълзите си и се изправя. Отваря вратата на стаята си, за да излезе… и застива.

Пред нея стои Орхун. Очите му са тъмни, гневни, пълни с нещо непознато и страшно. Никога не го е виждала такъв.

– Тъкмо идвах при теб… Искам да поговорим – прошепва тя с плах, треперещ глас.

Орхун не отвръща. Без да откъсва очи от нейните, влиза в стаята. В погледа му гори твърдостта на човек, който вече е взел решение… и е готов да ѝ го разкрие.

Хира, трепереща, сякаш стъпва по тънък лед, се опитва отново да проговори. Гласът ѝ е пречупен, но решителен.

– Чувствам се сякаш съм хвърлена в лабиринт без изход… – думите ѝ излизат бързо, сякаш ако спре, ще се разпадне. – Тъмен, без светлина лабиринт. В която и посока да тръгна, се блъскам в стени. Търся светлина, за да намеря пътя си. Толкова е тъмно навсякъде… Дори мъждукаща свещ би ми стигнала, само да виждам пред себе си. Не знам кой ме хвърли, кой ми стори това зло… Но който и да е, е измислил всичко до последния детайл. Боря се, но напразно. Как да изляза оттук? Имам нужда от теб, за да намеря изхода. Моля те… подай ми ръка.

Хира протяга ръката си към него. Въздухът между тях натежава. Орхун вперва поглед в тази ръка, замръзнала във въздуха, а после в лицето ѝ.

– Мислиш, че не опитах ли? – гласът му избухва, нисък и разтреперан. – Въпреки себе си… въпреки това, което видях! Мислиш, ли че не опитах?!

Сякаш ударена, ръката на Хира пада безсилно край тялото ѝ.

– Ти не си тази без изход! – думите му я пронизват. – Защото не си била предадена от човека, когото си обичала! Той не те е гледал в очите, докато те лъже! Не си била предадена от този, на когото вярваш най-много на този свят! Ако бе преживяла дори хилядна от това, което преживях аз, щеше да се срамуваш да говориш така! Всеки път, когато си казвах „тя не би“, се натъквах на нова твоя лъжа! Разкъсваше ме отново и отново! – гласът му трепери от гняв и болка – Когато те видях… с онзи мъж… в онази хотелска стая…

За първи път болката надвива яростта в гласа му.

– С мен стана нещо… нещо, за което дори не мога да говоря…

Хира рухва вътрешно още веднъж, сякаш земята под нея пропада. А Орхун остава срещу нея, застинал и непреклонен, с поглед, в който вече няма колебание… а само безпощадна решимост.

Действието се пренася пред имението, където пред масивната желязна спира кола. Вратата се отваря рязко и от нея слиза Джихангир. Лицето му е напрегнато, но в движенията му има хладнокръвие. Той се изправя пред охраната.

– Г-н Джихангир, г-н Орхун е дал строга заповед. За съжаление не мога да ви пусна – казва охранителят с твърд глас.

– Отвори вратата. Ще говоря с Орхун! – отговаря Джихангир спокойно, но решително.

В гърдите му гори нуждата да изясни всичко. На всяка цена. Той и Хира са невинни.

– Не мога да я отворя. Съжалявам – повтаря охранителят.

– Казах ти, отвори! – гласът на Джихангир внезапно прорязва въздуха.

В този момент се появява икономът Шевкет.

– Г-н Шевкет… Кажи на този човек да отвори вратата! – настоява Джихангир.

– Моля ви, г-н Джихангир, не усложнявайте нещата – отговаря Шевкет с престорена любезност, но напрегната усмивка. – Както знаете, г-н Орхун е дал категорични нареждания.

– Иди при Орхун! Кажи му, че съм тук и искам да говоря с него! – гласът на Джихангир кънти над алеята. – Няма да мръдна оттук, докато не застане пред мен и не ме изслуша!

Решимостта му е като броня, а Шевкет се колебае..

Хира е като сянка на самата себе си, разпиляна от съмнения и болка, докато Орхун стои насреща ѝ, студен и непреклонен. Тя се вкопчва в последната си надежда.

– Знам, че всичко, което виждаш и чуваш, прави невъзможно да ми повярваш – гласът ѝ трепери, но очите ѝ блестят от отчаяна решимост. – Съгласна съм с теб… Но въпреки всичко вярвам в любовта ни. Вярвам в справедливостта на времето. Някой ден ще разбереш, че съм невинна, че който ни е заложил този капан, един ден ще се разкрие сам…

Орхун я слуша, но лицето му не помръдва, сякаш думите ѝ се разбиват в стена.

– Спомни си обета, който даде, когато репетирахме – гласът му е хладен и остър. – Попитах те… И ти ми обеща. Обеща, че ще ми бъдеш вярна, но не го спази.

– Не! Не, това не е истина! – избухва Хира, с очи, пълни със сълзи. – Спазих всичките си обещания! И ще ги спазвам до смъртта си!

В този момент се чука на вратата. Орхун свъсва вежди – сигурен е, че е майка му.

– Казах по-късно, майко! – отсича той.

Но вратата се отваря и вместо Афифе, на прага застава притесненият Шевкет.

– Какво? – пита Орхун рязко.
– Извинете, че ви безпокоя… – започва Шевкет.
– Говори! – гласът на Орхун кънти.
– Г-н Джихангир е тук. Разбира се, не го пуснахме… Но каза, че няма да си тръгне, докато не говори с вас очи в очи. Чака пред портата, исках да ви уведомя.

Орхун видимо побеснява, а Хира застива в шок, но страхът, че той ще направи нещо непоправимо, я кара да прошепне:

– Моля те… Успокой се. Не слизай на неговото ниво.

Орхун не отговаря. Излиза бързо от стаята, а Хира хуква след него.

Стъпките на Орхун отекват по мраморния под, докато върви към стълбите. Хира едва успява да го настиге.

– Предупредих го! Казах му да не ми се изпречва отново! – изригва той.

– Моля те, успокой се! – говори съсипана и притеснена Хира зад него.

Шевкет остава в коридора, напрегнат и объркан, после бързо се насочва към стаята на Афифе.

Орхун влиза решително в кабинета си, отваря чекмедже и вади пистолет. Погледът му е мрачен и ледено студен. Хира пристига запъхтяна, но когато вижда оръжието, лицето ѝ побелява.

– Не! Недей! Не, моля те, не прави това! – вика тя, гласът ѝ се къса от страх.

Тя се опитва да застане пред него, но очите му пламтят.

– Махни се от пътя ми! – изсъсква той.

– Не, моля те! Не цапай ръцете си с кръв, моля те! – Хира протяга ръце към него като удавник, който се опитва да се хване за сламка.

Орхун я отмества и излиза. Хира се втурва след него.

Стъпките им кънтят из залата, докато Орхун се приближава към входа, стискайки пистолета. Отвън, зад портата, Джихангир чака – неподвижен като статуя. Хира се опитва с последни сили да спре Орхун, а сълзите ѝ се стичат по бузите като порой.

– Почакай! Моля те! Той само се опитва да те провокира! Не му давай това, което иска! Моля те, остави пистолета! – гласът ѝ кънти в празното фоайе.

Отстрани, скрита в хола, Перихан наблюдава сцената с ужас.

– Свърши ли? – обръща се Орхун хладно към Хира, сякаш не чува молбите ѝ.

– Моля те, не отивай! – прошепва тя отчаяно.

Орхун я избутва от пътя си.

– Махни се от пътя ми! – нарежда гневен Орхун..

Хира се спъва, но мигновено се изправя и хуква след него, решена да не го остави да потъне в тъмнината, която го завладява.

Шевкет стои напрегнат пред Афифе, ръцете му треперят леко, докато говори.

– Опитах се да го спрем, но трябваше да кажа на г-н Орхун… – гласът му е притеснен. – Той излезе от стаята като побеснял. Беше като ураган. Исках веднага да ви уведомя, госпожо.

Афифе рязко се изправя, лицето ѝ пребледнява. Паника проблясва в очите ѝ и без да губи време, тръгва към вратата.

Афифе излиза от стаята си заедно с Шевкет, а точно тогава от съседната врата изскача Нева, преструвайки се, че току-що е чула виковете.

– Това беше Орхун, нали? Нещо става! – възкликва тя.

Афифе не казва и дума. Лицето ѝ е ледено, погледът – остър, докато ускорява крачка към стълбите, а Шевкет я следва плътно. Невинната ѝ маска се пропуква – Нева усеща, че нещо лошо се задава и тръгва след тях.

В този момент Перихан изскача от хола, лицето ѝ е изпълнено с тревога.

– Афифе, какво става? Видях Орхун да излиза в градината… с пистолет в ръка?! – гласът ѝ пресеква.

Очите на Афифе се разширяват от ужас. Изненадата и страхът се смесват в ледения ѝ поглед. Тя се обръща рязко към Нева, гласът ѝ е остър като камшик:

– Джихангир се опитва да побърка Орхун и да си изпроси куршум? Какво безумие е това? Какви хора сте вие?!

– Н-не знам нищо… – заеква Нева, опитвайки се да изглежда невинна.

Афифе не я слуша. Тя се втурва към входа, а трите жени и Шевкет я следват, обзети от страх и напрежение.

Стъпките на Орхун отекват тежко по каменната алея, докато се приближава към желязната порта. Хира се втурва след него, догонва го и застава пред него.

– Моля те! Всичко се случи заради мен. Без да искам, станах причина за този сблъсък… Ако нещо ти се случи, никога няма да си го простя! Не ме оставяй с тази вина… Моля те, остави пистолета! – гласът ѝ се къса, сълзите ѝ блестят като стъкълца.

Отдалече към тях вече тичат Афифе, Перихан, Нева и Шевкет. Гласът на Афифе прорязва въздуха:

– Орхун!

Орхун обръща леко глава, погледът му се стрелва между Хира и Афифе, но не спира.

От другата страна на портата на имението стои Джихангир – неподвижен, с напрегнато лице, но в очите му проблясва предизвикателство. Орхун върви към него със уверена стъпка, в ръката му проблясва оръжието. Зад него Хира тича отчаяно, ръцете ѝ се протягат към него.

– Моля те, недей! – стене тя.

– Стой далеч! – изръмжава Орхун и я избутва.

След миг при тях идват Афифе, Перихан, Нева и Шевкет. Джихангир гледа Орхун право в очите, опитвайки се да скрие напрежението си.

– Дойдох да говоря – казва твърдо.

– Батко… – казва Нева с разширени очи.

Джихангир прави знак с ръка на Нева да мълчи, без да откъсва поглед от Орхун. Перихан и Шевкет наблюдават напрегнато.

– Остави оръжието и нека поговорим – настоява Джихангир.

– Предупредих те. Казах ти да не ми се изпречваш отново! – изсъсква Орхун през стиснати зъби.

– Орхун… – прошепва Афифе, но гласът ѝ се губи.

– Моля те… Не го прави! – прошепва Хира с последни сили, гласът ѝ трепери.

– Не трябваше да идваш! – гневът на Орхун изригва. – Направи най-голямата грешка в живота си!

В градината настъпва гробна тишина.

– Не се страхувам от теб. Стреляй! – отвръща Джихангир и не помръдва.

Очите на Хира се разширяват от ужас.

– Орхун! Полудя ли, сине? Успокой се! Заслужават ли те това? Какво правиш! – вика Афифе, вперила очи в сина си.

– Батко, моля те, махни се оттук! Моля те, тръгни си! – крещи Нева, обзета от паника.

– Ако ще стреляш, стреляй. Не губи време. Аз нищо не съм направил – казва Джихангир с гневен блясък.

– Какво още можеш да направиш, а? Казах ти да стоиш далеч от нея! Да не се доближаваш до нея! Какво направи?! Прекрачи граница, която никога не биваше да прекрачваш! – яростта на Орхун го задушава.

– Никога! Никога не съм правил нещо такова! Откъде ти хрумна? – отвръща Джихангир.

Орхун поглежда Хира, чийто разтреперани ръце още докосват лицето му, после стрелва поглед към Джихангир.

– Пръстенът, който изпрати. Бележките. Съобщенията… Какво са те?!

Невa замръзва, страхът, че тайната ѝ ще излезе наяве, я задушава. Джихангир е объркан от думите на Орхун:

– Какъв пръстен, какви съобщения, какви бележки? Не знам нищо за тях!

Погледът му се спира на Хира. За миг в очите му проблясва тъга, че я вижда така пречупена и съсипана. После се обръща отново към Орхун:

– Казах ти. Нищо не е вярно от това. Постъпваш нечестно с Хира!

– Защо те интересува, как постъпвам с нея, а? Защо толкова те интересува Хира?! – изригва Орхун, а гласът му се раздира.

Всички шокирани. В очите на Орхун вече гори решението да стреля. В този миг отдалече се появява кола , с която Муса прибира Али от училище.

– Орхун! Али идва! – възкликва Афифе.

Колата спира и малкият Али хуква към чичо си с широкa усмивка. Орхун рязко избутва Джихангир и скрива пистолета зад гърба си.

– Чичо! Виж, получих „Браво“ от учителката! Понеже ще се жениш за кака Хира, направих ви сватбен подарък! – гласът на Али е чист и весел.

Той иска да покаже рисунката си на Хира, но забелязва сълзите по лицето ѝ.

– Защо плачеш, како Хира? Защо всички сте в градината? Мен ли чакахте?

Джихангир мълчи, после поклаща глава.

– Нещо става тук заради мен. Не знам какво, но нямам нищо общо. – изрича рязко и се обръща, напускайки мястото.

Нева тръгва след него. Орхун, все още обзет от гняв, прави крачка след тях, но спира, когато чува гласчето на Али:

– Чичо! Защо чичо Джихангир се ядоса?

Орхун не отговаря. Муса, който усеща напрежението, нежно хваща Али за ръката.

– Хайде, млади господине, да измием ръцете, става ли?

Двамата влизат в имението. Погледът на Орхун остава закован върху Джихангир, който се отдалечава с Нева. Афифе бързо застава пред него, страхувайки се, че ще ги последва.

– Сине! Спри. Недей да правиш глупости – прошепва тя настойчиво.

– Пусни ме! – отсича той и я отблъсква, тръгвайки с тежки крачки.

Афифе се обръща към Хира, погледът ѝ е леден и жесток:

– Какво чакаш да се случи, за да изчезнеш от това имение?

С отвращение я отминава и влиза вътре. Един по един и другите тръгват след нея. Гонжа и Халисе се споглеждат мълчаливо, после поглеждат към Хира… и също се отправят към къщата, оставяйки я сама…

Нуршах стои до кухненския плот и се взира в рецептата, все едно е написана на чужд език. Пръстите ѝ следят редовете, устните тихо повтарят, сякаш така ще я разбере.

– Добавете 350 грама кайма и гответе с запържения лук, докато промени цвета си и водата се изпари… – прошепва тя, после примигва безпомощно.

В един миг разбира, че това не е за нея.

– Не! Няма как да стане. Не е по силите ми. Твърде е сложно – въздъхва тя. – А трябва и ориз с стафиди… И салата поиска… Охоо, край с мен! Казах му, че ми е за пръв път. Казах му – сигурен ли си? Но като говориш като командир, аз няма изведнъж да се въоръжа с кулинарни умения. И май си мисли, че съм готвач в петзвезден хотел.
– Ако иска да яде от ръцете ми, ще се задоволи и със закуска! – решава на глас. – Ще метна един омлет със сирене, точно преди да дойде. Готово, приключихме.

Тя отваря хладилника и започва да вади закуска. Телефонът иззвънява. На дисплея – Кенан.

– Да? – вдига тя.

Гласът на Кенан се чува по линията – спокоен, делови:

– Здрасти. Удобно ли е? Имам нужда от една услуга. Трябва ми информация за мой клиент – Тугберк Атълган. Отвори компютъра ми и виж пълномощното – дали е ограничено и докога важи. Провери и ми кажи, ще ти звънна пак след малко.

– Добре. Ще го направя – отвръща Нуршах.

Тя оставя ножа, избърсва ръце в кърпата и тръгва към бюрото на Кенан. Нуршах сяда пред компютъра. Екранът светва, браузърът се отваря сам.

– Аха… тръгна – прошепва тя.

На страницата – статия, която Кенан очевидно е чел. Тя присвива очи и прочита заглавието.

– „Десет начина, които отблъскват жените от вас“.

– Брей! Такива неща ли четеш? – подсмихва се тихичко и сама си прошепва шеговито: – Ама ти не се нуждаеш от уроци как да гониш жените. Природно, единствено и неповторимо дарование си…

Веднага се изчервява от собствената си шега.

– Срамота, Нуршах, млъкни. Не прекалявай. Не бъди несправедлива – смъмря се и започва да прехвърля редовете.

– Какво е това… „Ревност, липса на вкус“… Е, то не само жените, а всички ще отблъсне. Защо чете такива глупости? – мърмори и попада на още един ред. – „Постоянно се хвалиш, говориш като да командваш“…

Изведнъж застива. Няколко парченца от пъзела в главата ѝ се наместват.

– Чакай малко… - опитва се да си спомни Нуршах.

Тя стои вцепенена пред екрана, сякаш някой е изгасил лампите в стаята.

– Как… тоест… – прошепва, а гласът ѝ се губи.

Тя рязко натиска бутона и изключва монитора. Все едно гаси пожар, който пламва вътре в нея. Екранът почернява. В отражението си вижда собствените очи – пълни с недоизречени думи.