„Плен“, с.3, еп.3: Хира разбира, че е бременна… - какво ще се случи…

В предния епизод на турския сериал „Плен“: Доживотната присъда на Орхун е потвърдена, а той взема решение, което разбива сърцето и на двама им – да прогони Хира от живота си, за да я спаси от бъдеще, обречено на чакане и болка.

НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 3, епизод 3 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате от 16:00 часа по bTV Story.

Орхун отблъсква Хира с думи, които разбиват сърцето ѝ, а тя остава сама сред руините на любовта им. Но съдбата ѝ поднася неочаквано чудо – Хира разбира, че носи детето на Орхун. Окрилена от надеждата, тя решава да му съобщи новината, без да подозира, че Афифе вече е подготвила жесток план.

Докато Орхун подписва документите за развод с разкъсана душа, Хира преживява най-страшния си кошмар. Афифе я отвежда в клиника и я заставя да направи аборт. Но една неочаквана проява на милост променя всичко...

Всичко за турския сериал „Плен“

⬇ По-подробно резюме на новата серия в редовете по-долу ⬇

Пред сградата на затвора слънцето блести безразлично. Хира излиза бавно, напълно съсипана и изгубена. В главата ѝ все още отекват жестоките думи на Орхун, които я преследват като ехо.

„И не мога да нося бремето на твоята съвест! Не мога да мисля какво правиш навън и как си! Свърши се! Тръгвай си! И не идвай повече!“

Хира избърсва сълзите си, но отказва да повярва на чутото. Тя знае кой е мъжът до нея.

– Каквото и да казваш... аз знам, че го правиш заради мен! – шепне тя в пространството, а гласът ѝ трепери.

Изведнъж целият свят около нея започва да се върти. Погледът ѝ се замъглява и всичко около нея потъмнява. Земята сякаш се изплъзва под краката ѝ. Силите ѝ я напускат окончателно. Хира полита назад и се свлича бавно на тротоара, губейки съзнание до оградата на затвора.

Звукът от приближаваща линейка раздира въздуха пред болницата. В отделението цари тежка тишина, прекъсвана единствено от монотонното, ритмично писукане на апарата, който отчита пулса на Хира. Тя лежи неподвижно на болничното легло, бледа и изтощена. Бавно, с огромно усилие, отваря очи. Погледът ѝ блуждае из непознатата стая, опитвайки се да подреди парчетата от спомените си и да разбере къде се намира.

В този момент вратата се отваря и влиза лекарят. Щом вижда, че пациентката е дошла на съзнание, на лицето му се изписва успокояваща усмивка.

– Събудихте се... – казва той с благ глас и пристъпва по-близо до леглото.

Хира го поглежда объркано, гласът ѝ е едва доловим: – Какво... какво стана с мен?

– Кръвното ви налягане е паднало рязко. Няма нищо страшно, успокойте се – лекарят преглежда показателите на монитора и кима одобрително. – И двамата сте в отлично здраве.

Хира сбръчква чело, уплашена и напълно дезориентирана от думите му. Опитва се да се надигне леко, без да разбира какво точно чува. Лекарят забелязва недоумението ѝ, усмихва се още по-топло и пояснява: – Бременна сте... Вие и вашето дете сте добре.

Хира застива, шокът е толкова голям, че за секунда тя спира да диша. Веднага след това обаче съсипаното ѝ, изстрадало лице изведнъж се озарява от непозната досега светлина.

– Ка-какво искате да кажете?... – заеква тя, а сърцето ѝ забива лудо в гърдите. – Бременна ли съм?

– Нима не знаехте? – изненадва се лекарят, виждайки огромната вълна от емоции, която залива младата жена.

Две големи, горещи сълзи се откъсват от очите на Хира и се стичат по преобразеното ѝ от щастие лице. Тя притиска устни, за да не извика от вълнение. Лекарят я наблюдава внимателно, трогнат от чистата ѝ реакция.

– Доколкото разбирам, това е новина, която изобщо не сте очаквали... Добре ли сте? – пита я той с бащинска загриженост.

– Добре съм... Много съм добре! – отвръща Хира през сълзи, а гласът ѝ вече звъни от спотаена радост.

– Радвам се. Честито! – усмихва се лекарят и прибира документите под ръка. – Можем да ви изпишем по всяко време. Само не забравяйте възможно най-скоро да посетите акушер-гинеколог. Пожелавам ви бързо възстановяване!

– Благодаря ви... – промълвява тя с признателност.

Лекарят излиза от стаята и затваря вратата след себе си. Хира остава напълно сама в тишината, уединена с малкото същество, което вече расте в утробата ѝ. С разтреперана ръка, изпълнена с плаха надежда, тя докосва корема си. И в същия миг, сякаш наяве, в съзнанието ѝ отекват думите, които Орхун ѝ беше казал в един от най-щастливите им моменти:

„Твоите... искам да кажа нашите деца, ще бъдат най-големите късметлии на този свят. Защото ще имат най-любящата майка на земята.“

Споменът за гласа му я кара да поеме дълбоко въздух. Ръката ѝ се притиска още по-силно към корема, обзета от неистово желание да изтича при него и да му съобщи вестта възможно най-бързо. Цялото ѝ същество ликува.

– О, Господи, благодаря Ти!... – прошепва Хира с огромно вълнение и безкрайна благодарност, вдигайки очи към небето.

Това бебе е като крехко цвете, което разцъфва върху студените бетонни стени, разделящи я от Орхун. То е истинският отговор от Бога на всички нейни тайни молитви за чудо...

Хира излиза от болницата с бавни, уморени стъпки, но въпреки физическото изтощение, в този момент тя е най-щастливият човек на земята. Лицето ѝ е озарено от надежда. С треперещи пръсти изважда телефона си и веднага набира номера на адвоката на Орхун. В същия момент в съдебната палата телефонът на адвоката звъни, докато той бърза по дългия коридор към поредното заседание. Мъжът вдига слушалката в движение.

– Да, госпожо Хира? – пита адвокатът, опитвайки се да надвие шума в коридора.

– Здравейте. Трябва спешно да се срещна със съпруга си. Може ли да уредите свиждане? – гласът на Хира трепери от вълнение, но е изпълнен с непоколебима решителност.

– Но нали говорихте с него... Господин Орхун беше категоричен, че не желае да ви вижда – напомня ѝ той с неудобство и забавя крачка.

– Знам какво каза, знам, че не иска! – прекъсва го тя, без да го оставя да се доизкаже. – Но трябва да му съобщя нещо изключително важно. Моля ви, направете това, което искам от вас!

– Госпожо Хира, разберете ме, господин Орхун ми даде ясни и категорични заповеди. Ръцете ми са вързани – въздиша тежко адвокатът.

Хира поема дълбоко въздух, изправя гръб и заковава думите си с ясен, чист и мощен тон:

– Просто му предайте съобщението ми! Аз... бременна съм!

Адвокатът застива на място насред коридора, напълно изгубил ума и дума. Устните му се отварят, но от тях не излиза нито звук. Хира усеща стъписването му, но гласът ѝ става още по-уверен и силен.

– Кажете му, че ще си имаме бебе. Тогава той сам ще поиска да ме види! – добавя тя с топла усмивка. Вярва с цялото си сърце, че това малко същество ще поправи всичко и ще разруши стената помежду им.

Денят неусетно преминава в нощ, а сивите нюанси над Истанбул се сменят с хиляди блещукащи светлини.

В малката хотелска стая Хира стои пред огледалото. Току-що е измила лицето си и бавно попива капките вода с кърпата, заглеждайки се в отражението си. Животът ѝ се преобърна само за миг. Крехката ръчичка на нейното неродено дете я изтръгна от бездънната, черна бездна, в която я беше хвърлил Орхун. Тя спуска длан към корема си, гали го нежно и на устните ѝ разцъфва спокойна, сигурна усмивка.

– Няма да те чакам сама... – шепне тя в тишината, сякаш Орхун е точно пред нея. Цялото ѝ същество е изпълнено с пламък и нетърпение да му вдъхне тази нова сила.

В същото време в мрачната затворническа килия Орхун е потънал в тежък мрак и вкопчен в собствената си мъка. Опитва се да се държи мъжки, да изглежда железен и непоколебим, но Доган улавя страданието му само с един поглед. Приближава се бавно към него и сяда наблизо.

– Измъчваш се сам, приятелю. Ако съжаляваш за стореното, откажи се от това решение. Недей да се инатиш срещу собственото си сърце – казва Доган и го потупва съчувствено.

– Направих най-доброто за нея – отвръща Орхун с пресипнал глас, без да вдига очи. – Но не мога да спра да мисля... Тя няма никого освен мен на този свят. Сигурен съм, че в момента изпитва нечовешка болка.

– Не знам какво да ти кажа... И двамата страдате ужасно, а тепърва... Тепърва ще продължите по съвсем различни пътища. Твоят живот ще премине зад тези решетки, а нейният – там, навън. Може би след време тя ще намери друг... Ще се омъжи, ще има деца, ще създаде нов дом – реди думите си Доган, опитвайки се да го приземи.

Мислите, че Хира може да извърви този път с друг мъж и да има дете от непознат, преминават като нажежено острие през сърцето на Орхун. Лицето му се изкривява от ревност и болка, той свива юмруци и промълвява:

– Ние... ние щяхме да имаме деца...

Гласът му се пречупва и той затихва, неспособен да завърши изречението. Доган слага ръка на рамото му, усещайки как цялото тяло на мъжа пред него трепери от напрежение.

– Това, което направи, не е по силите на всеки мъж. Ако имаш дори и капка съмнение, послушай ме – откажи се навреме – съветва го тихо той.

Доган продължава да стиска рамото му в знак на подкрепа. Орхун знае дълбоко в себе си, че е постъпил правилно, за да я защити, но тежката, задушаваща тъга в гърдите му отказва да си отиде.

Нощните светлини на Истанбул бавно угасват, отстъпвайки място на сивия утринен здрач. Слънцето изгрява над мегаполиса, но за хората зад тежките затворнически стени този нов ден не носи никаква светлина.

По дългия, мрачен коридор на затвора вървят две фигури. Орхун и неговият адвокат току-що са излезли от кабинета на директора. Стъпките им отекват глухо в празното пространство. Лицето на Орхун е напрегнато, изсечено от мъка, но той се опитва да запази пълно самообладание пред своя защитник.

– Документите готови ли са? – пита той, без да забавя крачка.

– Да, господин Орхун. Всичко е разписано и подготвено според вашите изисквания – кима сериозно адвокатът и оправя чантата си.

Орхун спира за секунда и обръща глава към посоката, където се намира стаята за свиждания. В очите му се чете спотаена болка. – Тя там ли е? – гласът му леко трепва.

– Да, чака ви – отговаря тихо адвокатът. Орхун само кима мълчаливо в знак, че е разбрал, след което прави крачка напред. – Има ли нещо друго?

Адвокатът спира, поглежда го колебливо и застава точно пред него. – Господин Орхун, всъщност има още нещо, което трябва да ви кажа! – казва той. Орхун сбръчква чело и го измерва с любопитен, изненадан поглед, усещайки, че новината е важна.

В същото време в стаята за свиждания атмосферата е коренно различна. Хира седи на стола, стиснала силно палци. На изстрадалото ѝ лице е изписана огромна надежда. Тя вярва, че това чудо ще промени всичко. След няколко дълги минути на мъчително очакване, тежката метална врата бавно започва да се отваря. Хира скача на крака, сърцето ѝ забива лудо в гърдите, а дланта ѝ автоматично се спуска към корема, за да предпази ценния товар, който носи. Щастието в очите ѝ обаче бързо помръква. На прага вместо любимия ѝ съпруг се появява адвокатът. Вълнението ѝ преминава в горчиво разочарование, но тя все още отказва да се предаде.

– Госпожо Хира, нали ви казах... Той не желае да ви вижда – казва адвокатът с равен, професионален глас, докато пристъпва в стаята.

Хира застива на място, думите сякаш засядат на гърлото ѝ. Преди да успее да каже каквото и да било, мъжът срещу нея нанася последния, най-жесток удар. Той бръква в чантата си и протяга напред няколко листа хартия. – Господин Орхун настоява да прекратите брака си! Той иска развод!

Светът на Хира сякаш спира. Тя чува думите на адвоката, но умът ѝ просто отказва да приеме тази реалност, сякаш всичко е кошмарен сън. – Иска развод?... – промълвява тя с пресъхнали устни, вторачена в документите. – Но вие не му ли казахте? Не му ли обяснихте, че... че ще си имаме бебе?

– Казах му, госпожо Хира – адвокатът забива поглед в земята, за да избегне умоляващите ѝ очи. – Но той не промени решението си. Каза, че не го интересува. Думите му бяха: „Накарайте я да махне детето“.

Очите на Хира се разширяват от ужас. Тя залита назад, сякаш е получила силен физически удар в гърдите. Застава неподвижно, устните ѝ затреперват и от тях се откъсват несвързани, отчаяни думи. – Не!... Не, това не е истина! Той никога не би казал такова нещо! Има някаква грешка, сигурна съм... Абсурд е да го е казал! Не вярвам! Орхун обича децата, той никога, никога не би поискал това!...

– Току-що говорих с него лично – прекъсва я хладно адвокатът, опитвайки се да сложи край на сцената. – Това са неговите точни думи и неговата последна воля. Настоява за аборт и незабавен развод. Госпожа Афифе също е уведомена и ще дойде лично, за да ви съдейства с процедурите и да ви помогне в тази ситуация – добавя адвокатът.

Гласът на мъжа обаче започва да заглъхва в ушите на Хира. В съзнанието ѝ на безкраен, мъчителен каданс започват да отекват само последните му думи: „Господин Орхун не го иска... Накарайте я да го махне...“

Младата жена е напълно съсипана, празна, сякаш духът ѝ е напуснал тялото. Тя гледа в една точка и не реагира на нищо наоколо.

– Госпожо Хира, чувате ли ме? – адвокатът маха с ръка пред лицето ѝ, но тя дори не мига. – Госпожо Хира... Ако обичате, вземете документите. Трябва само да положите подписа си тук, за да задействаме бракоразводното дело възможно най-бързо.

Хира поглежда към разхвърляните по масата листове за развод с напълно празен, безжизнен поглед. Без да каже нито дума, тя се обръща механично и тръгва към изхода на стаята, оставяйки всичко зад гърба си. Адвокатът въздъхва тежко, събира набързо документите от масата и тръгва веднага след нея по коридора, опитвайки се да я настигне.

Пред затвора тежкият въздух сякаш притиска земята. Хира излиза навън, придружена от адвоката. Тя пристъпва механично, напълно откъсната от реалността, сякаш духът ѝ е останал заключен зад решетките. На тротоара, облегнати на черната лимузина, чакат Афифе и Султан. Старата господарка изправя гръб и стрелва снаха си с поглед, изпълнен с ледена жестокост. Адвокатът усеща напрежението, кима мълчаливо на Султан и предава обърканата Хира в ръцете ѝ, след което бързо се отдалечава.

Султан хваща Хира за лакътя и я повежда към задната врата на колата. Младата жена застава пред автомобила като пред ешафод, а целият ѝ живот в този момент прилича на безкраен кошмар.

– Влизай в колата! – чува се острият, нетърпящ възражение глас на Афифе.

Едва сега Хира сякаш идва на себе си. Тя вдига бавно очи, пълни със скрита болка, и поглежда свекърва си. Това обаче само вбесява Афифе, която повтаря заповедта си още по-яростно:

– Не ме гледай така! Ще приключим с това възможно най-бързо! Какво си въобразяваше, че ще родиш това дете и ще си живееш спокойно в имението, докато синът ми гние в затвора ли? Орхун взе правилното решение! Това бебе няма да се роди!

Думите на Афифе застигат Хира като отровни стрели. Тя слуша, но всичко ѝ изглежда далечно, сякаш се случва на друг. Афифе кима рязко на Султан. Прислужницата повлича безжизненото тяло на Хира и я вкарва на задната седалка. Младата жена просто се оставя на течението, твърде слаба, за да се бори с връхлитащата съдба.

Действието прескача в клиниката, където Хира влиза, притисната от Афифе и Султан. Изведнъж, оглеждайки се наоколо, тя вижда белите престилки, медицинската апаратура и в този миг съзнанието ѝ се избистря с ужасяваща скорост. Разбира защо са я довели тук. Сякаш се събужда от тежък сън и започва да се дърпа назад.

– Къде ме доведохте? Защо сме тук?... – гласът ѝ преминава в писък, когато вижда табелата на кабинета. – Не! Пуснете ме! Не!

Афифе губи търпение. За първи път тя грубо сграбчва Хира за ръката и я дръпва силно към себе си.

– Върви! Никой не те пита за мнението ти!

– Недейте, моля ви, пуснете ме... – Хира се заклещва на място, сълзите започват да извират от очите ѝ. – Нямате ли милост? То няма вина... Това е вашето внуче!

– Млъкни! Какво безочие! – Афифе я изгаря с поглед, пълен с омраза. – Залепила си се за нас като паразит! Не разбра ли, че синът ми не те иска? Не иска теб, не иска и това, което носиш в корема си!

Тези думи шибат лицето на Хира по-силно от шамар. Афифе отново кима на Султан да я вкара навътре. Султан стисва по-здраво предмишницата ѝ и я завлича към коридора, докато Хира отчаяно се моли:

– Не! Недей, моля те!...

В същия момент от един от кабинетите излиза д-р Джейхун, съсобственик на клиниката. Той пристъпва напред и се покланя леко.

– Госпожо Афифе... Очаквахме ви. Всичко е готово... за операцията.

Афифе нервно поклаща глава, искайки да приключи с този срам веднъж завинаги.

– Направете го възможно най-бързо!

Щом чува думата „операция“, Хира застива. Тя е на прага на силите си, но събира и последната капка енергия в изтерзаното си тяло.

– Не, не искам! Не искам, моля ви, не ми вземайте бебето! То е единствената ми надежда...

Доктор Джейхун поглежда към Хира, която ридае безутешно, притисната от двете страни от Афифе и Султан. Той се намръщва колебливо.

– Майката не иска... Не можем да извършим процедурата без нейното съгласие.

– Има ли значение какво иска тя? – прекъсва го гневно Афифе, очите ѝ светват застрашително. Като вижда, че лекарят се дърпа, тя го хваща над лакътя и снижава гласа си, но в него се усеща лед. – Не забравяй кой измъкна сина ти от блатото на хазарта! От ръцете на мафията! Благодарение на кого е жив днес? Дори тази клиника нямаше да я има без мен!

Джейхун преглъща тежко и затваря очи за миг, след което кима в знак на съгласие. Той се обръща към приближилата се медицинска сестра.

– Заведете госпожата вътре. Д-р Серджан ще извърши интервенцията.

Хира започва да пищи и да се бори с всички сили, опитвайки се да се изтръгне от хватката им.

– Не! Не! Не! Госпожо Афифе! Госпожо Афифе, моля ви, недейте! Нищо не искам от вас... Просто ме пуснете да си вървя! Моля ви! Обещавам, че никога повече няма да се появя пред очите ви!

Афифе я измерва със студен, презрителен поглед, който казва само едно: „Никога“.

– Няма да позволиш да замърсиш кръвта на нашето семейство!

Джейхун и сестрата хващат Хира под ръцете, за да я вкарат в операционната зала.

– Госпожо Хира, моля ви, елате с нас – опитва се да я успокои лекарят.

– Не!

– Моля ви!

Хира извива глава към Афифе, търсейки и последната искра човечност в нея.

– Госпожо Афифе, умолявам ви, не го правете!

– Госпожо Хира, моля ви...

– Моля ви, недейте! Недейте!

– Моля ви! Успокойте се!

– Пуснете me! Пуснете ме! Не искам! – писъците на Хира отекват по целия коридор.

– Моля ви, бъдете спокойна!

– Не, не искам! Не искам, оставете ме!

Джейхун и медицинската сестра буквално влачат ридаещата и съсипана Хира по дългия коридор, докато вратите на залата се затварят тежко зад гърба им.

Доктор Джейхун и медицинската сестра вкарват Хира в операционната зала почти насила. Младата жена ридае неудържимо, а сълзите преливат по бледите ѝ бузи.

– Не, моля ви, недейте! – стене тя и се дърпа с последни сили.

– Госпожо Хира, моля ви, успокойте се... Госпожо Хира, елате – повтаря лекарят, докато я насочва към операционната маса.

– Не искам, докторе, моля ви, недейте! Не ми вземайте бебето! Не! Не правете това, умолявам ви! – писъците на Хира стават все по-отчаяни, но Джейхун затваря плътно тежката врата на стаята, изолирайки я от външния свят. – Моля ви! Моля ви, недейте! Моля ви...

– Моля ви, съдействайте ни. Сложете ѝ успокоително и пригответе пациентката... – нарежда студено Джейхун на медицинската сестра.

Сестрата кима мълчаливо. В този момент Хира инстинктивно свива тялото си и покрива корема си с две ръце, сякаш се опитва да защити нероденото си дете от присъдата на фамилия Демирханлъ.

– Моля ви, не ми вземайте бебето! Не искам! Не искам, докторе! Не го правете, за Бога! Не...

– Кажете на господин Серджан да не закъснява – добавя лекарят към другата асистентка.

Медицинската сестра се приближава до леглото, държейки в ръка спринцовка с успокоително. Хира вижда иглата и започва да движи глава в знак на отказ, притисната към хладния чаршаф.

– Не, не искам!

– Госпожо Хира, моля ви, недейте. Моля ви... – настоява Джейхун и хваща ръката ѝ, за да помогне на сестрата.

– Не... – чува се само тихият, пречупен стон на Хира, преди лекарството да започне да действа.

Слънцето бавно си проправя път над Босфора, отбелязвайки неумолимия ход на времето над Истанбул.

В затворническата килия Орхун изведнъж изпитва необяснимо безпокойство. Сякаш невидима нишка го свързва с Хира и той усеща болката ѝ в този същ момент. Мъжът се изправя рязко, сяда на ръба на затворническото легло и забива поглед в земята. На лицето му се изписва дълбоко страдание, докато мислите му отново и отново се връщат при жената, която прогони.

В лобито на частната клиника Афифе и Султан чакат в напрегнато мълчание. Към тях вече се е присъединил и адвокатът. След минути в коридора се появява доктор Джейхун. Той пристъпва бавно и говори с половин глас, избягвайки да гледа Афифе право в очите.

– Операцията приключи. Пациентката е в добро състояние. Пожелавам ѝ бързо възстановяване.

Афифе само кима с глава. Настъпва облекчение. В нейното съзнание опасността е преминала – няма да има наследник, роден от тази робиня. Лекарят се оттегля с бързи стъпки. Афифе се обръща към адвоката с леден тон.

– Вие поеми грижата за останалото.

– Разбира се, госпожо Афифе. Не се тревожете за нищо – отвръща веднага той и се покланя леко.

Афифе прави знак на Султан и двете напускат клиниката. Адвокатът остава да чака сам. Скоро след това вратата се отваря и Хира излиза. Тя изглежда напълно съсипана, като празна обвивка.

– Бързо възстановяване, госпожо Хира – казва адвокатът, приближава се и подава документите. – Сега трябва да подпишете тези документи за развод.

Хира вече няма никакви сили за съпротива. Очите ѝ са празни, угаснали. Тя взема химикалката с разтреперана ръка и механично оставя подписа си върху белия лист.

– Господин Орхун помисли за всичко, за да осигури удобството ви – продължава да реди адвокатът, докато прибира документите. – Купи за вас апартамент във Франция. Знаете, че е създаден и фонд, който ще покрива всички ваши нужди до края на живота ви.

Хира повдига глава, а гласът ѝ звучи необичайно хладно, почти безжизнено.

– Не искам нищо! Нямам нужда от нищо, което идва от него!

С бавно движение тя сваля брачната халка от пръста си, оставя я в дланта на изненадания адвокат и се обръща. Тежка, минорна музика съпровожда уморените, изтощени стъпки на Хира, докато тя върви по дългия коридор към изхода, оставяйки миналото си зад гърба си.

В същото време в имението животът продължава по стария, монотонен начин, сякаш нищо не се е случило. Афифе се е настанила царствено на обичайното си място в дневната. Султан се приближава с тихи стъпки и поднася ароматно турско кафе.

– Заповядайте, господарке – казва прислужницата и се отдръпва с уважение.

Афифе взема малката чашка, отпива една глътка и веднага сбръчква лице с отвращение. Вкусът очевидно не ѝ допада. Султан забелязва това, притеснява се и веднага предлага:

– Госпожа Афифе, ако кафето не ви харесва, мога веднага да сваря ново.

Афифе махва пренебрежително с ръка, показвайки, че няма никакъв смисъл.

– И какво от това? – казва тя с тежък, уморен глас. – Нищо няма вкус, когато синът ми е затворен между четири стени!

Султан застава до нея, готова да изслуша поредната изповед. Афифе оставя чашката и продължава да излива натрупания гняв, без изобщо да крие злобата си:

– И заради кого е всичко това? Заради кого са тези мъки? Синът ми... заради кого гние в затвора? Всичко е заради онази евтина робиня! А тя, без никакъв срам, искаше да роди детето! Ако това бебе се беше родило, Орхун никога нямаше да я остави! Връзката помежду им нямаше да се прекъсне никога! И заради това Орхун щеше да се забърква в още по-големи неприятности!

Султан кима мълчаливо, съгласявайки се с всяка нейна дума. Афифе се изправя на стола си, а на лицето ѝ се изписва триумфална усмивка.

– Но каквото и да опитваше, онази нищожна робиня се провали! Изкорених я от семейството си веднъж завинаги! Сега остава само най-важното – да спася сина си от онези четири стени. Особено ако Орхун се съгласи да избяга... Тогава всичко ще се оправи!

Султан отново кима одобрително. Афифе въздъхва с облекчение, вярвайки, че редът в къщата ѝ е възстановен и кошмарът най-после е приключил.

В стаята за свиждания въздухът е тежък и наситен с напрежение. Орхун и неговият адвокат седят един срещу друг на малката дървена маса. Юристът оправя документите си, поглежда плахо към своя клиент и нарушава тишината. – Господин Орхун, всичко е готово. Майка ви очаква вашето окончателно решение.

Орхун обаче отдавна е претеглил всичко в ума си. На лицето му няма и помен от колебание, изражението му е каменно и решително. – Няма да ходя никъде. Престъпниците бягат, а аз съм невинен!

– Но, господин Орхун... – опитва се да го прекъсне адвокатът, повдигайки очи.

– Казаха ви „не“! – прекъсва го рязко Орхун, а гласът му отеква в празната стая. – Разговорът е приключен. Никога повече не идвайте при мен с подобно предложение!

Адвокатът смирено свива рамене и кима в знак на съгласие, усещайки, че е безполезно да спори. В този момент Орхун се накланя леко напред, за да зададе въпроса, който през цялото време измъчва душата му. – Подписа ли молбата за развод?

Юристът бръква в кожената си чанта, изважда сгънат лист хартия и го подава през масата. – Да, подписа я.

Макар че точно това беше целта на цялото му жестоко представление, Орхун усеща как в гърдите му се забива невидим нож. Без обаче да показва слабост пред външния човек, той поема документа, запазвайки суровата си и горда стойка. – Каза ли нещо?

– Не. Нищо не каза – адвокатът застива за миг, сякаш се сеща за нещо важно в последния момент, и бърка отново в джоба си. – Преди да забравя, господин Орхун...

Той поставя пред него малък хартиен плик. Орхун го взема с разтреперани пръсти и го обръща в дланта си. В същия миг от него изпада златната халка на Хира и извънтява глухо върху масата.

– Пръстенът на госпожа Хира – казва тихо адвокатът и гузно свежда глава към земята, спомняйки си каква лъжа е изрекъл преди малко пред нея в клиниката.

Орхун затваря очи, докато взира поглед в сребърния кръг в дланта си, а сърцето му се свива от непоносима, раздираща болка.

Следва неочакван обрат, който разкрива зловещата истина зад целия този кошмар. Пренасяте се назад във времето, в мига, в който Хира съобщава на адвоката голямата новина по телефона.

– Аз... бременна съм! – чува се развълнуваният глас на Хира в слушалката. Адвокатът най-после излиза от вцепенението си, докато крачи из коридора на съдебната палата. – Добре. Ще му предам – отвръща той и затваря. Веднага след това мъжът бързо набира друг номер. Човек би си помислил, че се обажда на Орхун в затвора, но истината се оказва съвсем друга. В хола на имението телефонът на Афифе извънява остро. Господарката вдига веднага. – Ало? – казва тя. – Госпожо Афифе, трябва да ви съобщя нещо изключително важно – казва адвокатът с приглушен тон. Афифе се напрегната, скача на крака от дивана и сърцето ѝ замира. – Нещо със сина ми ли е станало? – пита уплашено тя. – Не, не е това. Госпожо Хира току-що се обади – обяснява юристът, оглеждайки се в коридора. – Каза ми, че е бременна.

Афифе застива на място, напълно шокирана. Дори и разтърсена от чутото обаче, тя бързо се взема в ръце и студенината в очите ѝ се завръща. – Синът ми знае ли за това? – пита веднага тя. – Не, още не съм му казал. Исках първо да уведомя вас – отговаря покорно адвокатът. Афифе изпуска дълбока въздишка на облекчение. Сякаш току-що се е върнала от ръба на истинска катастрофа. – Много добре си направил. Орхун в никакъв случай не трябва да разбира! – заявява тя с твърд, властен глас. – Аз ще ти кажа какво точно да направиш оттук нататък! – Кажете, госпожо. Каквото пожелаете, така ще бъде – съгласява се адвокатът, но по лицето му се изписва леко колебание, сякаш се пита дали постъпва правилно.

Веднага след това се пренасяте към следващия спомен, който изяснява разговора между Орхун и адвоката в затворническия коридор, точно преди срещата с Хира. Тогава юристът изрече думите, които подготвиха почвата за голямата лъжа.

– Господин Орхун, всъщност има още нещо, което трябва да ви кажа! – казва адвокатът, спирайки насред коридора. Орхун го поглежда с любопитство и изостря вниманието си. – Слушам те – отвръща той. Адвокатът се прокашля леко, за да прикрие нервността си. – Става дума за... за затворника, който ви нападна, господин Орхун. – Рагип... Какво е станало с него? – прекъсва го Орхун и сбръчква чело. – Не беше достатъчно само това, че го преместих в друг сектор. Сега ще го прехвърлят в съвсем друг затвор. Просто исках да ви информирам – довършва адвокатът, скривайки истинската тайна, която е обещал на Афифе да запази.

Орхун само кима мълчаливо в знак на одобрение, обръща се и продължава по пътя си обратно към килията, без изобщо да подозира, че собствената му майка току-що е отнела шанса му да разбере за бебето и е съсипала живота на Хира.

Връщаме се обратно към настоящия момент в затвора. Орхун, който дори не подозира за бременността на Хира, гледа с огромна тъга нейния подпис върху документа за развод. След това събира цялата си решителност, взема химикалката в ръка и с бързо движение подписва молбата. Пътят назад вече е прерязан.

На улицата Хира едва започва да прави първите си крачки, след като дълго време е стояла като закована на тротоара. Докато сълзите се стичат от очите ѝ, на жълтото ѝ и изпито лице се изписва спомен от случилото се в клиниката преди броени часове.

В болничната стая Хира вече е по-спокойна под действието на успокоителното, което сестрата ѝ постави, и само плаче тихо. – Моля ви, недейте... Не го правете, моля ви. Моля ви, недейте! Не ми вземайте бебето – нарежда тя през сълзи. В този момент влиза доктор Джейхун и медицинската сестра веднага го информира: – Успокоителното вече започва да действа. – Уведоми ли доктор Серджан? – пита Джейхун, оглеждайки апаратурата. Сестрата кима: – Да, господине. – Добре, можеш да излезеш – казва лекарят. Хира продължава да умолява с отслабващ глас: – Моля ви, недейте! Моля ви, не ми вземайте бебето. – Госпожо Хира, моля ви, успокойте се – опитва се да я укроти Джейхун.

Докато медицинският персонал се подготвя за анестезията, ръката на Хира инстинктивно се спуска към корема, за да предпази детето си. С последно усилие, почти стенейки, тя поглежда лекаря право в очите: – Нямате ли страх от Бога? – Госпожо Хира, моля ви, успокойте се – повтаря Джейхун, но в гласа му вече се усеща колебание. Младата жена продължава да плаче отчаяно: – Моля ви, не ми вземайте бебето! Нямам никой друг на този свят... Моля ви, за Бога, не го правете!

Джейхун застива за момент, разкъсван от съвестта си. След това пристъпва по-близо, докосва нежно ръката на Хира и казва тихо: – Добре. Няма да прекъсваме бременността. Бебето ти остава. – Хира го поглежда с неописуема радост, едва вярвайки на ушите си: – Наистина ли? – Това ще бъде тайна между нас. Но госпожа Афифе в никакъв случай не трябва да разбира – предупреждава я лекарят. Хира бързо кима с глава, а от очите ѝ този път потичат сълзи на облекчение и благодарност, сякаш в последния момент е спасена от смъртна присъда. – Никой няма да разбере. Обещавам ви, че никой няма да разбере... – отвръща тя с безкрайна признателност. – Хайде, легнете сега и си починете – казва благо Джейхун. – Благодаря ви... – прошепва Хира и се отпуска на леглото, най-после умиротворена и спокойна за живота на своето малко чудо.

Обратно на улицата, където времето сякаш е спряло. На изстрадалото лице на Хира се появява горчива, но пълна с крехка надежда усмивка.

Радостта обаче бързо се стопява, заменена от остра, пронизваща болка. В съзнанието ѝ отново нахлуват тежките, безмилостни думи на Орхун, които я преследват като проклятие.

– И не мога да нося бремето на твоята съвест! – отеква гневният му глас в главата ѝ. – Не мога да мисля какво правиш навън и как си! Спри да се тревожиш и за мен! Не се залъгвайс мисълта, че някой ден ще се срещнем! Свърши се! Тръгвай си! И не идвай повече!

Веднага след него изплува и хладният, безучастен тон на адвоката, който довършва съсипващата картина.

– Господин Орхун настоява да прекратите брака си! Накарайте я да махне детето, каза той – реди думите си юристът.

Орхун успява да събори Хира с тези последователни, безмилостни удари. Тя не губи детето си в онази клиника, но голямата ѝ, чиста любов към него остава завинаги заключена зад тежката затворническа врата. Мястото на обичта сега се заема от силна, изгаряща омраза.

Хира изпитва истинско отвращение към мъжа, когото е боготворяла. В името на своето малко същество тя е готова на всичко. Притиска ръцете си към корема си и дава най-важната клетва в живота си:

– Той никога няма да разбере за теб! – прошепва Хира, а в очите ѝ вместо сълзи лумва опасен огън. – Заклевам се! Нито веднъж няма да чуе името ти. Вече сме само двамата...

Крехката, плаха девойка вече я няма! Хира се изправя в целия си ръст – горда, непоколебима и силна като истинска майка. На лицето ѝ се изписва съвършено ново, непознато досега изражение. Това е непобедимата сила на майчинството, която ще преобърне всичко оттук нататък.