В предния епизод на турския сериал „Плен“: Хира е нападната и губи съзнание, а Нева изчезва! Джихангир обвинява Орхун в отвличане, а Орхун, обзет от ужас, се втурва да търси Хира. Вуслат е готова да разкрие на Кенан, че Хира е тяхна сестра… но съдбата отново се намесва!
НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 2, епизод 70 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 16:00 часа по bTV.
Джихангир подава жалба срещу Орхун, обвинявайки го, че е отвлякъл сестра му.
Орхун е извикан да даде показания и Хира го придружава. Докато Хира чакат Орхун в коридора, Джихангир отива при нея, хваща я за ръцете и я пита какво се е случило.
Тогава се появява Орхун, хваща Чихангир за яката и му казва да не се приближава до нея и дори да не я поглежда.
Рашит се преструва, че се е скарал с Афет и че тя го е изгонила от къщи. Кенан разбира, че той и Нефес са останали на улицата и ги завежда у дома си. Рашит иска да бъде близо до двойката и да намери доказателство, че бракът им е фалшив.
Нурша е замислена откакто разбра, че Хира е сестра на Кенан и вече не се кара с него. Кенан е изненадан от държанието на Нуршах.
Всичко за турския сериал „Плен“
⬇ Прочетете пълното развитие на събитията в епизода по-долу ⬇
В болнична стая на ръба на леглото, плътно един до друг, седят Орхун и Хира. Той я е прегърнал все едно иска да я защити от всичко на този свят, дланта му здраво стиска нейната. Хира се е сгушила в него, сякаш иска да се скрие от всички и да забрави за всичко.
– Мислех, че отново те загубих – прошепва Орхун с дрезгав глас, в който все още се усеща страхът от преживяното.
– Аз нито за миг не се усъмних – отговаря тя тихо. – Където и да съм, каквото и да се случи… знам, че ще дойдеш и ще ме намериш.
Орхун протяга ръка и нежно обгръща лицето ѝ с дланите си, сякаш иска да запечата този момент завинаги.
– Дори да съм ранен, дори да си накрая на света, ще те намеря – казва той с решителност в гласа. – Веднъж преживях тази болка. Втори път, никога.
Хира потреперва. Лицето ѝ се изкривява от внезапна болка, а ръката ѝ инстинктивно се плъзва към врата. Орхун веднага я поглежда с тревога.
– Какво ти е? – пита напрегнато.
Пръстите му разтварят косите ѝ и тогава вижда, на тила ѝ лъсва лилаво петно. Тревогата му достига своя връх.
– Ще повикам лекар! – казва притеснен Орхун.
Хира хваща ръката му, спира го.
– Недей. Лекарят вече ме прегледа. Добре съм.
Орхун се навежда и с треперещи пръсти докосва натъртеното място, като че ли иска да отнеме болката ѝ.
– Много ли те заболя? – пита с вина.
– Усетих рязка болка тук… – Хира докосва врата си. – После… не помня нищо.
Внезапно тя се сепва, в очите ѝ проблясва паника.
– Нева! Добре ли е? Тук ли е? Питах сестрата, но нищо не каза. Мога ли да я видя?
Орхун мълчи за миг, колебанието му е като мълчаливо предупреждение. Хира усеща тежестта в погледа му и сърцето ѝ се свива.
– Не казвай, че ѝ се е случило нещо…
– Засега нямаме новини от Нева – признава той, гласът му е твърд, но в него се усеща тревога. – Всички я търсят. Ще я намерим!
Но страхът на Хира не намалява.
– А ако ѝ се е случило нещо?! – шепне тя, притеснена.
Орхун я прегръща още по-силно, опитвайки се да внесе спокойствие в разбитата ѝ душа.
– Първо трябва да помислим за теб. Не се тревожи… Обещавам, ще направя всичко, за да я намеря.
Хира е готова за изписване, облечена, но все още бледа. Орхун се върти около нея с видима тревога. Внимателно ѝ подава сакото, приглажда яката и грижливо освобождава кичурите ѝ, скрити под нея. Погледът му е като на човек, който се страхува да я изпусне от погледа си дори за миг.
– Не разбирам… – прошепва Хира, докато пръстите му се задържат край лицето ѝ. – Кой би отвлякъл Нева? И защо? Говори ли с Джихангир?
Сянка на напрежение преминава по лицето на Орхун.
– Говорихме… – отговаря кратко. – Но не бих казал, че беше приятен разговор.
Докато двамата се приготвят да излязат, телефонът на Орхун иззвънява рязко. Хира го поглежда въпросително, а той отговаря с хладен тон.
– Да? … Да, аз съм… Причината? … Добре. Ще дойда възможно най-скоро.
Той затваря телефона, а Хира едва се сдържа да не попита.
– Намерили ли са Нева?
– Не. От полицията звъняха. Не казаха нищо конкретно, просто искат да мина през управлението. Ще те оставя вкъщи, а после ще отида.
Очите на Хира проблясват решително.
– Не. Идвам с теб.
– В това състояние… – започва Орхун, но тя го прекъсва твърдо.
– Казах, че идвам!
Орхун въздъхва и вдига ръце в знак на примирие.
– Добре. Безсмислено е да споря. Щом ще ходим там, ще подадем и сигнал за нападението срещу теб.
– Да тръгваме тогава – казва Хира и прави крачка към вратата, макар в движенията ѝ да има лека несигурност.
Орхун я следва, все още неспокоен.
– Сигурна ли си? Наистина не е нужно да идваш. Не искам да се изморяваш и да се стресираш.
– До теб ще съм по-спокойна, отколкото сама у дома – отвръща тя, а в гласа ѝ прозира решителност, която не оставя място за възражения.
– Добре. Но ако се почувстваш зле, ще ми кажеш веднага – предупреждава я той.
Хира кимва и двамата напускат стаята, оставяйки след себе си стерилната тишина на болницата.
Действието прескача в полицейското управление, в кабинета на комисаря. Хира и Орхун седят един до друг, тишината е напрегната. Хира несъзнателно докосва тила си, кратката, пареща болка я кара да прехапе устна. Орхун веднага забелязва и се навежда към нея.
– Много ли те боли? – гласът му е тих, но тревожен.
Хира се усмихва леко, щастлива от вниманието му.
– Не… Добре съм.
В този момент вратата се отваря и комисарят влиза с тежки крачки, държейки в ръцете си дебела папка. Въздухът натежава още повече.
– Има ли развитие за г-ца Нева? – пита Орхун веднага, без да крие напрежението си.
Комисарят хвърля бърз, неудобен поглед към него, а Хира усеща хладната вълна на притеснение.
– Срещу вас има подаден сигнал – казва комисарят спокойно, но твърдо. – В разследването за отвличането на Нева Демирханлъ, вие сте основният заподозрян.
Хира е шокирана от чутото, очите ѝ се разширяват. Орхун, напротив, остава спокоен, а на устните му се появява иронична усмивка.
– Джихангир… – промърморва той, сякаш вече е знаел.
Хира рефлекторно подскача.
– Не! – повишава тон Хира. – Това не е вярно! Аз бях с Нева! Вървяхме заедно, всичко стана толкова бързо… Почувствах внезапна болка в шията и после изгубих съзнание. Събудих се в болницата. Съпругът ми няма нищо общо с това!
Хира е на ръба да заплаче, а Орхун леко вдига ръка, за да я успокои.
– Всичко, което казвате, ще бъде записано – обяснява комисарят. – Но, госпожо, ще трябва да излезете. Тъй като срещу г-н Орхун има официална жалба, трябва да вземем неговите показания насаме.
– Не! – настоява Хира, гласът ѝ трепери. – Искам да остана!
– Процедурата не го позволява – казва комисарят с любезна твърдост.
Орхун я поглежда с увереност и нежност.
– Изчакай ме отвън.
Очите на Хира се пълнят със сълзи. Тя тръгва бавно към вратата, но спира, когато чува тихия му глас:
– Скоро ще съм при теб. Повярвай ми… Всичко ще се оправи.
Хира напуска стаята, прегърбена от страх и изтощение. Вратата се затваря зад гърба ѝ с тежък звук, който отеква като ехо в сърцето ѝ.
Хира крачи напред-назад по дългия коридор. Ръцете ѝ са стиснати, погледът ѝ насочен към вратата, където Орхун говори с комисаря, сърцето ѝ бие като лудо. Изведнъж вратата отсреща се отваря и отвътре излиза Джихангир. Щом я вижда, лицето му просветва от облекчение.
– Добре си… – казва, почти задъхан. – Нали си добре?
– Добре съм – отвръща Хира.
Джихангир без да мисли хваща ръката ѝ. Хира потръпва, опитва да се дръпне, но той не пуска.
– Кажи ми какво стана там вътре?
В този миг вратата на кабинета на комисаря се отваря. Орхун излиза и застива. Погледът му се заковава върху Джихангир, който стиска ръката на Хира. В очите на Орхун проблясва гняв, който изригва мигновено. Той се втурва, хваща ръката на Джихангир и я извива зад гърба му, притискайки го към стената.
– Само посмей пак да я докоснеш! – гласът му кънти в коридора.
Хира е вцепенена, с очи, пълни със страх. Орхун е като хищник, готов да разкъса врага си.
– Дори с поглед да я докоснеш, ще съжаляваш! – процежда Орхун през зъби.
Джихангир се мята, но не може да се освободи.
– Пусни ме! Правиш грешка!
– Грешникът си ти, Джихангир – изръмжава Орхун. – От началото до края!
Двама полицаи тичат по коридора, опитват се да ги разделят.
– Г-н Орхун, стига! Спрете! – викат те, но сякаш гласовете им не стигат до него.
Хира, почти със сълзи, прошепва:
– Моля те…
Думите ѝ стигат до Орхун. Той рязко пуска Джихангир, който се олюлява.
– Запомни какво ти казах. За твое добро.
Джихангир е унизен, лицето му пламти от яд.
– Ще си платиш за това, Орхун Демирханлъ!
Орхун отново тръгва към него, но Хира хваща ръката му с паника в очите.
– Недей!
– Повече няма да те предупреждавам – казва Орхун хладно и я повежда към изхода, все още стиснал ръката ѝ.
Джихангир ги гледа, дишайки тежко, а в очите му гори ярост.
Хира и Орхун пристигат в имението. Персоналът на къщата е нареден до вратата, за да ги посрещне. Шевкет ги поздравява, а сред него и останалите като пожелават на Хира бързо да се оправи.
Орхун вади рецепта от джоба си и я подава на Муса:
– Това трябва да се вземе веднага.
– Ще литна като буря, зетко! Веднага тръгвам! – възкликва Муса и изчезва почти тичешком.
Хира и Орхун седят срещу Афифе и Перихан в дневната. Шевкет си тръгва. Афифе запазва строгия си, скучен и дистанциран вид.
– Оздравявай бързо! – казва Афифе, без да промени ледения си тон.
– Благодаря – отговаря Хира, тиха и смирена.
Перихан се навежда леко напред, престорено загрижена:
– Ах, как се тревожихме за теб! Наистина, много съжалявам за всичко!
Хира едва кимва в отговор. Орхун не откъсва поглед от нея, очите му са пълни с тревога:
– Добре ли си?
Тя му отговаря само с кратък, уморен поглед.
– Какво е положението сега? – намесва се Афифе, с глас, в който се усеща контрол, но не и съчувствие.
– Нева още не е открита – казва Орхун. – Търсят я.
Афифе леко повдига брадичка. На лицето ѝ пробягва сянка на доволство, макар че тонът ѝ остава равен:
– Кой знае заради каква безумна глупост е стигнала дотук… А с Джихангир има ли развитие?
– Подал е жалба срещу мен – отвръща Орхун с ледена сдържаност. – Обвинява ме за всичко.
Лицето на Афифе изведнъж пламва от ярост:
– С каква смелост си позволява такава клевета?! Нима не знае, че ти си над тези подли номера?!
– Това е пълна лудост – намесва се Перихан, престорено възмутена. – Явно съвсем са изгубили ума си.
– Щом Нева бъде намерена, всичко ще стане ясно – казва Орхун спокойно. – Не си струва да се ядосваш.
– Не си струва ли?! – изригва Афифе. – Разрушиха дома ни, а сега и сега те обвиняват!
– Какво значение има какво говорят… – отрязва Орхун.
– Хора като тях оставят човек без грам милост – просъсква Афифе. – Наследили са най-лошото от баща си.
На дивана, до тях, Хира слуша мълчаливо. Изведнъж светът пред очите ѝ се завърта. Ръката ѝ бавно се вдига към челото.
– Добре ли си? – Орхун веднага забелязва промяната.
– Малко… замаяна съм – прошепва тя.
– Трябва да си починеш. – Гласът му е твърд и не търпи възражение. – Хайде, качваме се в стаята.
Орхун я изправя внимателно и я повежда по широкото стълбище към горния етаж.
Перихан се навежда към Афифе, със заговорничеси тон:
– Скоро дойдоха в Истанбул, не мога да разбера… С кого изобщо имат сметки, че отвлякоха Нева?
Афифе я пронизва с ледено презрение:
– Аз не съм толкова наивна, Перихан. Безочието няма граници. Сигурно са настъпили нечия опашка…
Гласът ѝ е хладен, но в очите ѝ гори напрежение, смесица от ярост и хладнокръвно презрение.
Орхун и Хира влизат в стаята. Орхун я насочва да седне на леглото. Хира сяда замислена, притеснена, че Орхун може да има проблеми заради изявлението на Джихангир. Вниманието на Орхун е насочено към нея.
– Има нещо друго в погледа ти? – казва Орхун тихо, навеждайки се към нея. – Хайде, кажи ми какво те мъчи.
Хира стиска пръсти в скута си, а гласът ѝ трепери:
– Ако можех само за миг да се обърна и да видя кой ни нападна… Поне малко да помогна…
Орхун внимателно разплита ръцете ѝ и ги обгръща с топлите си длани.
– Никой не би могъл да предвиди това. На твое място всеки би бил безпомощен. Не се обвинявай.
– Но Джихангир те обвинява… И то напълно несправедливо… – прошепва тя, поглеждайки го с болка.
Орхун разбира какво всъщност я тревожи и погледът му се смекчава:
– Ти вярваш в мен, нали?
– Разбира се, че вярвам! – избухва Хира, уплашена, че е разбрана погрешно. – Просто… не искам да ти се случи нещо заради мен…
Орхун погалва ръката ѝ успокояващо.
– Шшшт… Най-важното е ти какво мислиш за мен. Останалото няма значение.
Изведнъж вятърът блъска вратата на балкона. Хира подскача, сърцето ѝ бие лудо.
– Спокойно… – прошепва Орхун. – Само вятър е.
– Не мога да го изкарам от главата си… По сред бял ден, на улицата… – казва тя с треперещ глас.
Орхун я гледа право в очите, твърд и решителен:
– Не се страхувай. Докато съм тук, никой няма да се доближи до теб.
Хира кимва леко, погледът ѝ се пълни с доверие и благодарност. В този миг на вратата се чува почукване. Муса влиза с плик лекарства в ръка.
– Донесох ги – казва той и поглежда загрижено към сестра си.
– Добре съм – уверява го Хира.
– Малко почивка и ще се оправи – добавя Орхун.
Муса само кимва и се оттегля. Орхун изважда мехлем от плика.
– Това ще облекчи болката на врата ти – казва той.
Хира разбира, че Орхун иска да я намаже. Тя леко се обръща с гръб и нежно отмества косата си напред. Орхун я намазва. Докосването на Орхун е нежно. После той я обръща към себе си и я гледа сериозно:
– За мен най-важно е ти да си добре. Всичко друго остави на мен. И да дойде буря, тя ще отмине. Ако ти си спокойна, аз съм силен.
Той взима лицето ѝ в дланите си и я целува по челото.
– Сега си почини…
Хира прошепва с вина в гласа си:
– Намери Нева… Моля те…
– Ще я намеря – обещава Орхун. – И този, който посмя да те нарани, няма да остане безнаказан.
Орхун тъкмо се кани да влезе в кабинета си, когато от хола се появява Афифе.
– Може ли да поговорим за малко?
Орхун спира и само кимва. Тишината в къщата е плътна.
– Джихангир… – започва Афифе, сякаш опипва почвата. – На какво основание е подал жалба срещу теб?
Очите на Орхун проблясват с ледена хладина.
– Няма доказателства. Той е заслепен от омразата си към нас – казва той с бавен, равен тон, който обаче крие кипящият му гняв. – Не мисли трезво.
Афифе го гледа изпитателно, без да каже нищо. В погледа ѝ има нещо, което боде – съмнение, колкото и да се опитва да го скрие.
Орхун се обръща към нея. Гласът му натежава. – Мамо… Ти не мислиш, че аз съм отвлякъл Нева, нали? Ти по-добре от всеки знаеш до къде се простират границите ми.
Мълчание. Афифе го гледа няколко секунди, очите ѝ са пълни с тревога и вътрешна борба.
– Никога не съм казвала такова нещо – отговаря тя накрая, внимателно подбирайки думите.
Орхун присвива очи. – Но го мислиш.
– Просто се опитвам да разбера ситуацията – отвръща тя.
За секунда между тях пробягва студена искра. Орхун поклаща глава леко настрани – жест, в който има и разочарование, и негодувание. Без да каже повече влиза в кабинета си.
В кабинета Орхун седи зад масивното си бюро. Срещу него, Явуз, леко притеснен.
– Засега нямаме напредък, но всички екипи са в готовност. Работим, за да открием г-ца Нева – докладва той.
– А колата? – гласът на Орхун е твърд, властен.
– Номерата бяха свалени. Сега проверяваме откраднати коли от същия модел.
Орхун се навежда леко напред. Очите му проблясват опасно. – Искам списък! Кой знаеше, че Хира и Нева ще ходят на проба за булчинската рокля? Всички – от модната къща до персонала в конака. Никой няма да бъде пропуснат!
– Разбрано, господине – отговаря Явуз, усещайки напрежението като въже, опънато до скъсване.
В този момент в имението пристига Джихангир. Муса, който отваря, мърмори тихо:
– Ето го и проблем номер едно…
– Искам да говоря с Орхун! – гласът на Джихангир отеква в коридора.
– Г-н Орхун е в среща. Не иска да бъде безпокоен. Може да го изчакате в салона – предлага Муса учтиво.
– Ще почакам тук – отсича Джихангир, като забива поглед към стълбите.
Муса свива рамене и тихо се отдалечава към кухнята, а в къщата остава напрежение, което може да се пипне с ръка.
- Къде е Нева? Дали наистина е отвлечена?
Скоро ще разберем…
Действието се пренася в кантората на Кенан. В тишината на офиса стрелките на часовника сякаш тиктакат по-силно. На бюрото пред себе си Нуршах държи разтворена папка, но очите ѝ са празни, забили се в една точка. Сякаш мислите ѝ са далеч оттук.
Кенан я наблюдава, облягайки се на стола си. С лека усмивка сочи папката.
– Виж, ако не можеш да се справиш, просто поискай помощ. Няма нужда да се правиш на горда лейди…
Но Нуршах дори не реагира.
– Добре де, какво е това? – продължава той, вече с лека провокация. – Стачка на мълчание ли обяви?
Нуршах бавно се изправя, сякаш не го е чула.
– Ще си взема чай. Искаш ли? – пита тихо.
Кенан я гледа с недоумение.
– Не отговаряш на закачките ми, но питаш дали искам чай? Така ли ще я караме?
Той я следва към кухнята, застава близо до нея и с лека усмивка слага длан на челото ѝ.
– Температура нямаш… Значи не си болна – шегува се Кенан, опитвайки да извади Нуршах от отнесеното ѝ състояние.
Нуршах най-сетне осъзнава ситуацията и е на ръба да избухне, когато вратата се отваря рязко. Фатих нахлува задъхан, с очи, пълни с тревога.
– Братко, трябва да знаеш нещо! – изстрелва той.
И двамата мигом се обръщат към него.
– Какво има, Фатих? – пита Кенан с нарастващо напрежение.
– Минавах покрай къщата на Рашит. Видях го с Нефес пред вратата. Седяха на тротоара като изгубени, нищо не казаха. Попитах ги какво става, но Рашит не отговори… Нефес също мълчеше.
По лицето на Кенан преминава сянка на гняв.
– Господи… Този човек пак се е забъркал в нещо!
Кенан грабва якето си и тръгва да излиза. Фатих, все още кипящ, го следва, като не спира да роптае.
– Луд е! А и детето забърква в игрите си…
Нуршах ги гледа отзад с нарастваща тревога, усещайки, че нещо не е наред.
Действието се пренася пред къщата на Рашит. Слънцето блести, но улицата изглежда тъжна и пуста. На тротоара, точно срещу старата къща, Рашит и малката Нефес седят като изоставени. Мъжът държи корема си и мърмори недоволно.
– Ех, не трябваше да се правим на велики преди да хапнем! – ръмжи той.
Нефес го гледа със светлите си, невинни очи.
– Дядо, искаш ли да вляза и да взема малко хляб?
Преди той да отговори, на улицата се появява Кенан. Рашит го забелязва, но продължава театъра си, сякаш е най-нещастният човек на света.
– Оная вещица! – изсъсква той уж ядосано. – За троха сух хляб няма да се смили! Но не бой се, дядо ти винаги ще намери изход.
Малкото момиче първо забелязва баща си и радостно извиква:
– Тате!
Тя се хвърля в обятията му, а Кенан я вдига високо, притискайки я силно.
– Моето мъниче!
След това поглежда с хладен, подозрителен поглед към Рашит.
– Какво правите на улицата?
– Леля Афет не хареса как дядо изми чиниите – обяснява Нефес простичко. – И ни изгони от къщата.
– Хей, хей! – намесва се Рашит. – Никой не ме е изгонил! Просто… се ядосах. Грабнах внучката си и излязох!
Кенан присвива очи, но не спори.
– Каквото и да е станало, факт е, че сте на улицата.
– Само временно! – отвръща Рашит, вдигайки глава гордо. – Ще си намерим място.
Кенан клати глава и отсича:
– Ясно. Отиваме в кантората.
– Аз ли? В никакъв случай! – престорено възмутено махва с ръка Рашит. – Там кракът ми няма да стъпи!
– Както искаш. – гласът на Кенан е студен. – Но дъщеря ми няма да стои на тротоара. Ние с Нефес отивам в офиса.
– Чакай, чакай! – скача Рашит. – Без внучето ми никъде! Заедно сме, където и да е!
Кенан въздъхва тежко и стиска зъби.
– Не ме карай да повишавам тон. Възрастта ти уважавам, но пак казвам, детето няма да остане тук! Ако ще се инатиш, чудесно ще го обясня в съда.
Рашит се преструва на горд, но очите му проблясват доволно, точно това е искал.
– Е… добре, но само временно! Намеря ли къде да спим, веднага се махаме!
– Добре. Първо в кантората, после прави каквото искаш – отсича Кенан.
Той тръгва, държейки Нефес в обятията си, а Рашит, уж недоволен, се влачи след тях.
Кенан влиза в кантората, следван от Рашит и Нефес. Щом вижда Нуршах, момиченцето се затичва и се хвърля в обятията ѝ. Смехът ѝ изпълва стаята.
– Няма да се заседяваме – мърмори Рашит, преструвайки се на горд. – Само за тази нощ сме тук. После взимам внучката и си тръгваме.
– Разбрахме – отвръща Кенан в опит да запази спокойствие.
– Нефес, гладна ли си? – пита Нуршах нежно.
– Гладна, гладна е! – намесва се веднага Рашит. – Нали, мила мащехо? И аз умирам от глад.
Нуршах го пронизва с поглед, а той веднага се ухилва мазно.
– Какво ме гледаш така? Нали си ѝ мащеха? Я да хапнем нещо, ще ни дойде добре.
Фатих, без да му обръща внимание, се навежда към момиченцето.
– Какво ще кажеш, ако батко Фатих ти донесе от вкусни пидета, които обичаш?
Нефес светва и кимва щастлива. Фатих показва палец за „окей“, а Рашит бързо добавя:
– И за дядо ѝ! С картофи и кайма, пет-шест бройки ще стигнат.
Фатих прехапва устни, за да не каже нищо, и излиза.
– Аз ще сложа чай – казва Нуршах.
– Току-що купих ново сирене и други неща, ще ги извадя – допълва Кенан.
Докато подготвят храната, Нуршах се обръща към Нефес:
– Мила, защо не отидеш да поиграеш в стаята си? Сигурно ти е липсвала.
Нефес подскача радостно и изчезва към стаята си. Кенан и Нуршах влизат в кухнята, а Рашит остава сам в офиса. Погледът му веднага става хитър. Оглежда се наоколо, изважда телефона и набира номер.
– Султанке… – прошепва.
От слушалката се чува гласът на Афет:
– Много ми липсваше, лъвчето ми! Всичко наред ли е?
На лицето на Рашит се появява самодоволна, почти зловеща усмивка.
– Операцията мина успешно, султанке. Захапаха въдицата. Вече съм вътре и след малко ще има пиршество!
Камерата се приближава към лицето му – очите му проблясват хитро, а усмивката му е като на човек, който смята, че е победил.
Рашит е уверен, че бракът на Кенан и Нуршах е фалшив и затова е измислил този план, за да се сдобие с доказателства и да го докаже.
Кенан и Нуршах отвеждат Нефес на училище, а след това двамата вървят рамо до рамо. Нуршах е замислена, напрегната, тайната ѝ тежи много.
– Да пообиколим още малко – предлага Кенан с онзи леко закачлив тон. – Да направим няколко снимки. После, като дойдат социалните, ще покажем, че имаме хубави моменти. Може и да ги сложим в рамка в кантората.
– Добре си го измислил… – отвръща Нуршах, но в гласа ѝ се усеща тежест. – Само че ни трябват истински доказателства. А и… ако искаме да ги убедим, че сме щастливи, първо ние трябва да повярваме на това.
Кенан се усмихва лукаво. – Аз и ти, хубави спомени? Трудна мисия, ама хайде, да опитаме.
Нуршах не реагира. Мълчанието ѝ е по-силно от всяка обида.
– Какво става с теб? – пита той, този път по-сериозно.
– С мен ли? Нищо ми няма.
– Казах ти три лафа и нула реакция! Нормално е вече да си ми ударила един словесен шамар. Я кажи какво криеш?
Нуршах спира, поглежда го остро и сякаш се връща в познатия им ритъм, който само те двамата разбират.
– Ти наистина искаш да се скараме, нали? Храниш се от хаоса. И най-търпеливия човек да сложиш до теб, пак ще го побъркаш! Мълча, за да няма скандал, ама ти не мирясваш! После кой излиза лошата? Аз! Хайде, снимките ли ще правим, какво ще правим?
Кенан се засмива дяволито. – Ха, ето я моята Нуршах! Завръщане към фабричните настройки.
– Това не е моето нормално състояние! Ти си виновен, че станах такава. Странен човек си, на теб ти харесва да те кълват.
– Не съвсем… Само когато ти го правиш, и то защото ти веднага реагираш – закача я Кенан.
– Реагирам ли? До теб и камък ще се пропука! Аз правя нечовешки усилия да мълча! – кипва тя, а очите ѝ блестят на слънцето.
– Добре, добре – смее се той и отстъпва. – Да приключим с тия снимки, да свърши това мъчение.
- Ще каже ли Нуршах на Кенан, че Хира е негова сестра?
