В епизод 120 на турския сериал „Плен“: Орхун открива, че Хира има рожден ден. Хира е дълбоко изненадана, тъй като не е знаела датата на раждането си и никога досега не е празнувала рождения си ден. Орхун, с помощта на Нуршах, решава да я изненада, но Афифе реагира яростно и отправя обидни думи към Хира.
НАКРАТКО какво ще се случи в епизод 121 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате на 11 декември 2024 от 15:00 часа по bTV.
Орхун официално заявява любовта си към Хира, като ѝ подарява скъп за семейството пръстен.
Афифе побеснява, когато вижда скъпоценния пръстен на ръката на Хира.
Оказва се, че Хира е сестра на Вуслат и Кенан.
Всичко за турския сериал „Плен“
Действието продължава от предния епизод. Нуршах загасва осветлението, а Муса внася торта със запалени свещички.
– Честит рожден ден, Хира! – пее радостно Нуршах, като пляска с ръце. Усмивката ѝ е заразителна, а Орхун също се усмихва и пляска.
– Хайде, духни свещичките! – подканя я ентусиазирано Нуршах.
– Първо си пожелай нещо – допълва Орхун, като поглежда Хира.
Хира поглежда за миг към Орхун. Очите ѝ трептят от емоции. След това вика Али да дойде при нея.
– Ела, Аличо, да ги духнем заедно – казва тя.
Малкото момче отива до нея. Те духват свещичките заедно, а стаята се изпълва с аплодисментите на Орхун, Нуршах, Муса и Гюлнур. Орхун включва осветлението и стаята се озарява от светлина.
Нуршах подава на Хира красиво опакована кутия.
– Този подарък е от мен и Аличо. Тази година всичко стана набързо, но догодина ще бъде различно – казва Нуршах.
Хира с усмивка благодари на Нуршах, а след това прегръща Аличо.
– Тъй като всичко се разви в последния момент, дойдох с празни ръце – казва Афифе с хладен тон.
– Да, нали? И ние научихме преди малко – намесва се Еда – Не успяхме да ти вземем нищо.
– Няма значение – отвръща Хира, излъчвайки благодарност. – Най-важното е, че сте тук.
– Батко има подарък, но и аз не знам какъв е – намеква Нуршах с любопитство, докато Орхун хвърля бърз поглед към часовника си.
– Стана малко половинчато. Обикновено празнуваме навън – добавя Еда. – Последния път празнувахме рождения ден на Нуршах в яхтклуба, нали?
– Да, но така се получи по-добре – семейно – отвръща Нуршах с топла усмивка.
Афифе става и обявява, че се прибира в стаята си.
– Мамо, няма ли да опиташ от тортата? – пита Нуршах.
– Знаеш, че не ям неща, които са трудни за смилане – отговаря Афифе начумерено.
В този момент пристига Явуз. Погледите се насочват към него.
– Добър вечер, г-н Орхун. Специално нося кутията, която поискахте от специалния сейф – съобщава той с уважение и подава кутията на Орхун.
Орхун отваря кутията. Вътре блести изящен, скъп пръстен. Той го взема и слага на пръста на Хира. Очите му не се откъсват от нейните, излъчвайки дълбока обич.
– Честит рожден ден – прошепва Орхун с топъл и влюбен глас.
Хира е зашеметена, но очите ѝ блестят от радост. В този момент камерата показва Афифе. Лицето ѝ застива в шок.
– Не! – крещи тя с гневен тон. – Този пръстен не може да бъде на нейната ръка!
Хира опитва да свали пръстена, смутена от реакцията на Афифе, но Орхун поставя ръка върху нейната, спирайки я.
– Моля те, не го сваляй – казва той настойчиво.
– Знаеш какво означава този пръстен! – крещи Афифе с ярост. – Това е огромно неуважение към семейството!
– Мамо, моля те, успокой се! – намесва се Нуршах, опитвайки да смекчи създалото напрежението.
– Знам много добре какво означава – отвръща Орхун твърдо. – Точно затова Хира няма да го свали!
Бясна, Афифе напуска хола и се отправя към стаята си. Щом затваря вратата след себе си, яростта ѝ избухва с пълна сила. С трясък събаря рамка със снимка от шкафа, а след това грабва една лампа и я хвърля на пода. Разпилени парчета стъкло и метал запълват тишината в стаята, но нищо не може да облекчи гнева ѝ.
Вратата се отваря рязко и Орхун влиза със сериозно изражение. Очите му са ледени, но гневът в тях кипи под повърхността.
– Ожени се за нея само на инат, и сега правиш същото – даваш ѝ пръстена пак на инат! Но това вече е прекалено! Дори ти нямаш право да правиш това! Не можеш! – крещи Афифе, като го посочва с трепереща ръка.
– Грешиш, мамо! – отвръща студено Орхун. – Вече нищо не правя на инат.
– Тогава защо го правиш? – крещи тя още по-силно, очите ѝ блестят от ярост. – Аз дори не съм носила този пръстен! Дори не съм си го помисляла, нито някога ще го направя! ?
– Направих това, което трябваше! – отсича той, без да откъсва поглед от майка си. – Пръстенът ще остане на ръката ѝ.
– Това, което направи, не е само да ме потъпчеш…
– Казвам го за последен път, майко! – прекъсва я Орхун твърдо. – Пръстенът е там, където трябва да бъде. И там ще остане!
С тези думи той се обръща и тряска вратата след себе си, оставяйки Афифе сама в стаята. Отчаянието и гневът ѝ избухват едновременно. Тя грабва ваза от масата и я хвърля към вратата с всичка сила. Звукът на счупено стъкло изпълва стаята, докато тя крещи:
– Не можеш да го направиш! Това е прекалено! Не!
Афифе се свлича на стол. Очите ѝ са изпълнени със сълзи на ярост и безсилие.
Хира е в стаята си, потънала в спомени. Седи сама на леглото, разгръща стар албум със снимки от детството си, а сълзите ѝ тихо се стичат по лицето. Тя спира погледа си на една от детските си снимки.
– Мамо, татко, толкова ми липсвате… – прошепва тя. – Колко хубаво би било да сте тук сега, на рождения ми ден…
Камерата ни пренася в дома на Вуслат. Тя е в кухнята, приготвяйки халва за помен на майка си, която е починала на днешния ден. На масата пред нея лежат две снимки – момиченцето, което Хира преди малко гледаше в албума си, а другата на майката на Вуслат. Вуслат с треперещи ръце взема снимката на майка си и я притиска към гърдите си. Очите ѝ се пълнят със сълзи.
– Ех, мамо… – прошепва тя. – Минаха толкова години, но болката не спира.
Гласът ѝ е натежал от мъка, докато спомените я връщат назад.
– Години наред обвинявах нашата сестричка за това, че те загубихме. Ти си отиде, когато тя се роди. А аз, с детския си ум, обвиних това невинно бебе, че те отне от нас…
Тя взема снимката на малката Хира, оглежда я със замъглени от сълзи очи и я целува.
– Когато татко каза, че не може да я гледа и я даде за осиновяване, аз се зарадвах… Ако знаеш колко много съжалявам сега, мамо! – казва тя, хлипайки. – Татко си отиде, без да ми каже къде я даде за осиновяване. Когато ми дойде умът в главата, се опитах да я намеря, но нямаше и следа от нея.
Вуслат поглежда снимката отново, като че ли търси утеха.
– Хубавата ми сестричка… Къде си? Не се погрижих за теб така, както се погрижих за Кенан… – хлипа тя. – Ако Кенан разбере, няма да ми прости. Покойният ни баща не искаше той да знае. Но и аз си замълчах… Така и не му казах, че сестра ни, която смята за мъртва, всъщност е жива. Така и не му казах да я потърсим. Мила сестричке, къде си?
Внезапно Вуслат се превива от остра болка в бъбреците. Хваща се за ръба на масата, опитвайки се да я овладее. Чува стъпки и бързо крие снимките под покривката, когато Кенан влиза.
– Како, добре ли си? – пита той загрижено, като вижда, че нещо не е наред.
– Добре съм, просто се уморих… – отвръща тя, като се старае да прикрие състоянието си. – Направих халва за помен на майка ни. Една част вече раздадох на съседите.
Кенан я прегръща топло.
– Знаеш ли, много те обичам, како – казва той с усмивка.
Тя му отвръща със сдържана усмивка, докато в очите ѝ се прокрадва болката, която не може да сподели.
– Како, замисляла ли си се какво щеше да бъде, ако сестра ни беше жива? – пита Кенан замислено.
– Щеше да е много хубаво… – казва Вуслат. – Де да беше възможно…
Действието се пренася в стаята на Перихан и Еда.
– Сложи пръстена на ръката на онази мишка! И то пред всички нас! –циври Еда. – Добре, че леля Афифе беше против.
– Наистина, това беше обяснение в любов – казва Перихан, сякаш потвърждава неизбежната истина.
– Благодаря ти, мамо! – сопва се Еда. – Сякаш не знам колко е сериозно! Умирам от мъка, а ти ми забиваш ножа в сърцето! Защо не довършиш всичко?
Перихан казва на Еда, че сега не е моментът да плаче, а веднага трябва да намерят някой, който да монтира видеото и решат проблема.
Действието се връща в стаята на Орхун и Хира. Тя оправя дивана, подготвяйки го за съня на Орхун. Докато подрежда, мислите ѝ се връщат към пръстена, който той ѝ подари. Поглежда го на ръката си и се пита: „Дали този пръстен е от султан или е принадлежал на някой важен човек? Може би идва от далечна страна? Защо е толкова ценен, че да ядоса госпожа Афифе? Какво има в този пръстен?“
В този момент Орхун влиза и изненадва Хира, която автоматично скрива ръцете зад гърба си, а след това отива и си сипва чаша вода, който пие докато наблюдава Орхун.
– Днес всичко трябваше да бъде различно – започва Орхун с равен, но уверен тон. – Твоят първи рожден ден не трябваше да бъде такъв. Но няма да позволя да го запомниш с това. Ще се реванширам.
– Наистина, няма нужда – казва Хира
– Утре ще го отпразнуваме както трябва – продължава той, игнорирайки протестите ѝ. – Сутринта ще направим обиколка на Босфора, а следобед Нуршах направи резервация за нас в яхтклуба. Този път нищо няма да се обърка.
– Казах ти, няма … – отвръща Хира.
– Всичко е уредено, вече говорих с Нуршах!
– Не само че имам рожден ден за първи път , а и някой мисли за мен за първи път! – признава Хира.
Изненадан от признанието ѝ, Орхун замръзва за момент. Очите му се смекчават, докато осъзнава значимостта на думите ѝ. Между тях се разстила тишина, изпълнена с неизказани чувства. Този миг на близост е по-ценен от всички думи, които биха могли да си кажат.
В кантората Харика отново говори лошо за Мерием пред Кенан, но този път Кенан защитава Мерием, а Мерием, която е забравила книжката, която купи за Нефес се връща и чува как той я защитава.
– Разбрах те отлично! Не се тревожи! – казва Харика. – Но има неща, които ти убягват, Кенан.
– Какво ми убягва, Харика?
– Замислял ли си се защо Мерием винаги се държи странно с мен? – пита тя.– Защото е влюбена в теб! А ти, Кенан... Влюбен ли си в нея?
Кенан издиша тежко, сякаш думите ѝ са го ударили, но бързо се съвзема.
– Да, преживяхме някои неща в миналото – признава той спокойно. – Но сега всеки върви по своя път. Това е всичко!
Кенан оставя Харика с Шебнем, а той тръгва при сестра си, но взема и чантата, в която е книжката за Нефес.
Пред кантората Кенан вижда Мерием и ѝ подава чантата, а също така вижда, че тя плаче.
– Мерием... ти да не си... – започва той, но думите му остават недовършени.
Мерием бързо грабва чантата, като избягва погледа му.
– Благодаря ти, Кенан – прошепва тя с треперещ глас, след което се обръща и тръгва.
