В епизод 105 на турския сериал „Плен“: Афифе е скрила бебето на Нихан и има свое оправдание, но се страхува много от гнева на Орхун.
НАКРАТКО какво ще се случи в епизод 105 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате на 20 ноември 2024 от 15:00 часа по bTV.
Орхун показва на Али снимка на майка му.
Хира моли Орхун да остане с Али през нощта, за да не се страхува. Орхун се съгласява и казва, че Али е щастливец.
Еда вижда Али и иска да го прегърне, но момчето се изплашва и се скрива зад Хира
Най-накрая Еда откри видеото с Нихан и Хира.
Харика се преструва, че излиза от стаята на Кенан, и поразява сърцето на Мерием.
Всичко за турския сериал „Плен“
Еда се прибира от чифлика, все още обмисляща случилото се. Затваря вратата с замах и поглежда към майка си като казва:
– Мамо, просто не мога да повярвам! Само за малко ме нямаше, а вече се е разразила истинска буря! Мамо, никога нямаше да се досетя, че Нихан е имала син.
Перихан оставя чашата си на масата и повдига вежди.
– Сякаш бомба избухна в имението! Никой не знае какво става. Леле трябваше да видиш Афифе.
– Мамо, след като аз съм така, не мога да си представя тя как е.
Перихан въздъхва тежко, сякаш опитва да предаде цялата драма на момента.
– Тя беше като буреносен облак! Трябваше да видиш лицето ѝ. Всичко е толкова напрегнато. Но внимавай, Еда. Не закачай детето!
Еда спира и впива поглед в майка си.
– Защо ми е да го закачам? След като не е син на Орхун, изобщо не ме интересува! Нека си правят каквото искат. Моето бъдеще е тук. – Тя посочва към голямата чанта, която е донесла със себе си. – Всичко, което ми трябва, е вътре.
С уверено движение Еда отваря чантата и измъква телефона на Нихан. Лицето ѝ светва от задоволство, уверена, че записите са там.
– Първото, което трябва да направя, е да изгоня мишката от имението.
Перихан я наблюдава с изненада.
– Дори не си го проверила?
Еда поклаща глава и се оправдава:
– Батерията беше изтощена!
Перихан го поглежда и казва, че е като стария ѝ телефон и трябва да има зарядно. Еда рови из шкафчето и намира зарядно.
Свързва телефона и двете чакат напрегнато, докато устройството се включва. Но надеждата им бързо угасва – няма нищо.
– Отново удряме на камък! – избухва Перихан, като удря с ръка по масата.
Еда се замисля и се сеща, че не е видяла никъде компютъра на Нихан, който тя навсякъде е носила със себе си.
В същото време Орхун се връща в имението. В коридора среща Хира, която излиза тихо от стаята на Али.
– Най-после заспа! – казва тя тихо, сякаш да не събуди детето. – Спинка като ангелче!
Орхун спира, поглеждайки я със смесено изражение – загриженост и обич.
– А преди да заспи? Как беше? – пита той.
Хира свива рамене с едва доловима усмивка.
– Все така мълчалив… Не пророни и дума. Но не се притеснявай. С времето ще става все по-добре. Просто трябва да имаме търпение.
Орхун кимва, но в очите му проблясва болка.
– Стига да е добре… аз имам търпение. Но не искам да страда повече.
Хира се приближава крачка към него и говори с мек, успокояващ тон:
– Твоето присъствие е достатъчно, за да го направи щастлив. Ще видиш, с всеки ден ще се отпуска повече. Аз ходя да ти направя кафе…
– Направи две. Ще бъда на терасата.
Хира кимва и изчезва в кухнята.
На терасата, Орхун седи, вперил поглед в далечината. Когато Хира пристига с кафетата, той дори не помръдва. Тя внимателно оставя едната чаша пред него и сяда на стол срещу него.
– Замислен си. Пак ли мислиш за Али?
Орхун я поглежда, сякаш я вижда за пръв път.
– Наистина ли нищо не е казал? – пита той след кратка пауза.
– Не е. Много е притеснен. Мисли за баба си и за дома им. Постоянно повтаря, че иска да се върне там. Разбираемо е… Животът му се промени напълно. Загуби най-близкия си човек и сега е сред непознати. Такава промяна е трудна за всяко дете. Но ти си му вуйчо, Орхун. С времето ще те приеме и ще те заобича.
Думите ѝ, макар утешителни, карат Орхун да замълчи. Поглежда я сериозно.
– Ако нищо от това не беше се случило… какъв живот би искала за себе си?
Хира се изненадва от въпроса.
– Не знам… Никога не съм мислила за това.
– Помисли си.
Преди тя да успее да отговори, Муса се появява на терасата с усмивка на лицето.
– Извинявайте, че прекъсвам! Малкият господин се е събудил. Говорихме си… или по-точно аз говорих, а той ме слушаше. Но мисля, че му беше забавно.
Орхун и Хира слизат в стаята на Али. Момчето седи на леглото, с празен поглед, вперен в земята. Атмосферата в стаята е напрегната, сякаш всеки звук може да наруши крехкото спокойствие.
Орхун се приближава внимателно и се навежда леко към детето.
– Али, наспа ли се? – пита с топъл, но предпазлив тон.
Момчето не реагира, нито издава звук. Орхун хвърля бегъл поглед към Хира, която го наблюдава със смесица от тъга и загриженост. В очите му проблясва момент на колебание, но той продължава.
– А искаш ли да излезем навън? Да подишаме малко чист въздух?
Али отново мълчи. Тишината в стаята става още по-тежка. Хира прави крачка напред и се намесва.
– Али, какво ще кажеш да хапнеш нещо? Мога да ти приготвя каквото обичаш.
Но отговор не идва. Момчето остава все така неподвижно, сякаш думите не достигат до него.
– Добре, ти си знаеш! – въздъхва Хира, опитвайки се да не покаже разочарованието си.
Орхун изправя рамене, хвърля още един поглед към племенника си и бавно тръгва към вратата. Но, преди да излезе, думите на Хира от по-рано изведнъж изплуват в съзнанието му: „Ти си му вуйчо. Няма как да не те заобича.“
Той спира, обърквайки както Хира, така и самия себе си. Взима дълбок дъх, сякаш събира кураж, и се връща обратно. Сяда на леглото до Али, като внимателно оставя ръцете си върху коленете си, за да не плаши детето.
– Знаеш ли… Имам нещо, което искам да ти покажа – казва Орхун с леко треперещ, но искрен глас. – Снимка на майка ти. Искаш ли да я видиш?
Той протяга ръка към Али, жестът му топъл и поканващ.
– Ела с мен, ще ти я покажа.
Али не помръдва. Малките му ръце стискат краищата на пуловера му, а очите му продължават да гледат в нищото.
Хира тъжно поглежда към Орхун.
Действието прескача.
Тримата влизат в кабинета на Орхун. Просторната стая е изпълнена с тежестта на спомени и скрити емоции. Орхун се оглежда за миг, след което се обръща към Али.
– Това е моят кабинет – казва той с мек, но сериозен тон, сякаш иска да направи мястото по-познато за детето.
Орхун се приближава до бюрото си и внимателно вдига една снимка, която стои на видно място. Взира се в образа на сестра си, нежно прокарвайки пръст по лицето ѝ на снимката. В погледа му проблясва мъка, примесена с обич.
Отстрани, Хира стои мълчалива, но не успява да сдържи сълзите, които тихо се стичат по лицето ѝ. Тя бързо ги изтрива с ръка, за да не привлече внимание.
Орхун се приближава до Али и му подава портрета. Гласът му е нежен, но решителен.
– Това е майка ти – казва той.
Очите на Али се разширяват от изненада. За миг детето сякаш забравя мълчанието си, но не казва нищо.
– Това беше моята сестра. Близначката ми – добавя Орхун, като коленичи пред момчето, за да е на неговото ниво. – Родихме се заедно. Майка ти беше много специален човек, Али. Загубата ѝ разстрои всички ни. Болката е все още прясна. Трудно ни е да свикнем, че я няма...
Той прави пауза, сякаш думите тежат на езика му. После протяга снимката към Али.
– Ако искаш, можеш да я задържиш.
Али не помръдва…
В същото време Еда научава от Гюлнур, че Орхун държи компютъра на Нихан в тайно отделение в библиотеката в кабинета му.
– А къде е сега Орхун? – пита Еда с престорена небрежност.
– С Хира и Али – отвръща Гюлнур.
Еда не губи време. С решителна крачка се отправя към кабинета. Погледът ѝ издава нетърпение, а всяка стъпка е изпълнена със замисъл. Но точно когато стига до вратата и посяга да я отвори, тя замръзва на място.
Орхун, Хира и Али излизат от кабинета в същия момент. Ситуацията я изненадва, но бързо се овладява и разтегля лицето си в широка усмивка.
– Исках да се запозная с Али, затова дойдох – казва тя с престорена топлота. Навежда се към момчето, протягайки ръка за здрависване. – Здравей, Али. Аз съм Еда.
Но вместо да отговори, Али се скрива зад Хира, обвивайки малките си ръце около нея. Очевидно се чувства по-спокоен близо до нея, отколкото до непознатата жена.
– Али, всичко е наред – прошепва Хира, но момчето остава на място.
Хира решава да го заведе обратно в стаята му, като го хваща за ръката.
Еда въздиша театрално.
– Това е цяло чудо! – възкликва тя с престорен ентусиазъм. – Орхун, толкова се радвам! Ако има нещо, с което мога да помогна...
Но Орхун дори не се опитва да скрие студенината в гласа си.
– Ние правим каквото трябва – отвръща кратко, сякаш слагайки точка на разговора.
Без да я удостои с повече внимание, той се обръща и влиза обратно в кабинета си. Вратата се затръшва с глух трясък, който отеква в коридора. Еда остава сама, вперила поглед в затворената врата, лицето ѝ изкривено от смесица от ревност, гняв и яд.
Действието се пренася във вечерта.
Стаята на Али е изпълнен с уют и спокойствие. Меката светлина на нощната рампа осветява детското лице, отпуснато в дълбок сън. Хира влиза внимателно, като внимава да не събуди момчето. В ръцете си държи рамка със снимката на майка му.
Тя се приближава до нощното шкафче и поставя снимката до лампата. За миг спира, вперила поглед в лицето на жената на снимката, сякаш иска да ѝ каже нещо. После се навежда над Али и с трепереща ръка го погалва по меката му коса. Докосването ѝ е изпълнено с обич и грижа.
– Всичко ще бъде наред – прошепва тя, сякаш за да го увери, макар той да не може да я чуе.
Неочаквано зад нея се появява Орхун. Стъпките му са безшумни, но присъствието му изпълва стаята. Хира се изправя и го поглежда.
– Може ли да остана при него тази вечер? – пита тя с тих, но решителен глас. – Това е първата му нощ тук. Ако се събуди, нека не бъде сам.
Орхун я наблюдава за миг, а в погледа му проблясва нещо, което Хира не може да разчете – благодарност, може би доверие или голяма любов.
– Али е късметлия – казва Орхун, с топлина и благородна завист в гласа. – Лека нощ!
Тя кимва, а той се обръща и излиза от стаята, затваряйки вратата зад себе си.
Действието се пренася рано сутринта..
Слънцето едва започва да осветява имението, а тишината е нарушавана само от редките звуци на птиците отвън. Еда се движи внимателно, почти безшумно, оглеждайки се във всяка посока. Спряла пред вратата на кабинета на Орхун, тя задържа дъха си, сякаш самото ѝ дишане би я издало. Натиска дръжката и влиза, затваряйки тихо след себе си.
Очите ѝ се стрелкат из стаята, спирайки се на библиотеката. Бързо отива до тайното отделение, за което е научи от Гюлнур, и с треперещи ръце го отваря. Еда намира това, което търси – компютъра на Нихан.
Поставя го на бюрото и бързо го включва, като нервно хвърля погледи към вратата. Сърцето ѝ бие лудо, а всеки малък шум кара дланите ѝ да се изпотят.
След няколко минути преглеждане на файловете, тя попада на видеозапис. Отваря го и екранът оживява – Нихан и Хира. Лицето на Еда излъчва едновременно триумф и вълнение.
– Това ще ми бъде от голяма полза – прошепва тя сама на себе си, злокобна усмивка озарява устните ѝ.
Но радостта ѝ е краткотрайна. Точно когато се готви да види от видеото, в салона се чува шум. Еда се вцепенява за миг, после бързо затваря видеото и изключва компютъра. С ловки движения връща компютъра обратно в тайното отделение.
Стои за момент на място, напрягайки слуха си. Стъпките в салона са ясно различими. Без да губи време, Еда излиза от кабинета, опитвайки се да запази спокойствие. Когато излиза в коридора се отпуска, защото разбира, че Гюлнур е вдигнала този шум.
Харика внимателно изчаква удобния момент, когато Кенан излиза от кантората. Очите ѝ проблясват от решителност, докато изважда телефона си и се преструва, че провежда разговор с приятелка. Тонът ѝ е висок, сякаш нарочно иска думите ѝ да бъдат чути от някого. (Всички знаем от кого, от Мерием!)
– Знаеш ли, в началото наистина се страхувах – започва тя, като върви из стаята с привидна небрежност. – Мислех си, че ще бъде ужасно трудно да започна от нулата. Но, когато имаш до себе си човек като Кенан, няма какво да те плаши.
Тя спира за миг, хвърляйки поглед към отворената врата на съседната стая, където знае, че е Мерием. Усмихва се самодоволно и продължава разговора, като нарочно подчертава определени думи.
– Знаеш ли, тук работят още две момичета с Кенан – Шебнем и Мерием. Те са като едно голямо семейство! А двете момичета са... като сестри за Кенан.
Харика подчертава последните думи с преднамерен тон, сякаш иска да внуши нещо. Прави пауза, за да се увери, че е чута, и после добавя със сладникава усмивка:
– Но Кенан е напълно прав, момичетата са наистина добрички. Те вече са и като мои сестри. – Гласът ѝ звучи престорено мило, но очите ѝ излъчват хладна решителност. – Усещам, че животът ми ще бъде по-хубав от преди. Знам го! А кой знае... може скоро да ти споделя и по-добри новини. Знаеш ме – аз не чакам. Сама си вземам това, което искам.
В съседната стая Мерием замръзва. Усещането за спокойствие, което имаше до момента, внезапно се пропуква. Въпреки че не разбира напълно скритите намерения на Харика, нещо в думите ѝ я кара да се почувства неспокойна.
По-късно вечерта... Харика хвърля бърз поглед към Мерием, която подрежда документите си, и с привидно мил тон казва:
– Мерием, ако си свършила, можеш да си тръгнеш. Аз ще остана да изчакам Кенан, няма проблем.
Мерием я поглежда сдържано, усещайки скритата преднамереност в думите ѝ.
– Благодаря, Харика, но все още имам някои неща да довърша – отвръща тя спокойно.
В този момент Кенан се връща. Харика веднага го посреща с усмивка.
– Кенан, казах на Мерием, че може да си тръгне, но тя не пожела.
Кенан поглежда към Мерием, очевидно изненадан от коментара.
– Мерием, ако искаш, можеш да тръгваш – казва той, без да дава никакъв знак за емоция.
Мерием усеща как Харика едва сдържа триумфалната си усмивка. Взема няколко папки и кимва.
– Добре. Лека вечер.
Тя излиза от стаята с папките в ръце, но още докато е пред кантората, чува познат глас зад себе си.
– Мерием!
Тя спира, изненадана, и се обръща. Това е Кенан.
– Забрави си шала – казва той, като държи шала ѝ в ръка.
Тъй като ръцете ѝ са заети, той нежно поставя шала върху врата ѝ, като го оправя така, че да я покрие напълно.
– Студено е, ще измръзнеш – добавя той с мек глас и се обръща, и се въръща в кантората.
Мерием остава неподвижна за миг, усещайки топлината от жеста му. Нещо в нея трепва, но тя бързо се съвзема и продължава пътя си.
На следващата сутрин... Слънчевите лъчи осветяват стаите на кантората, но в сърцето на Харика вече се е заформил план. Докато гледа през прозореца, забелязва как Мерием се задава по улицата. Харика веднага заема стратегическа позиция пред вратата на стаята, в която Кенан все още спи. Сякаш нарочно, тя разхлабва косата си, оправя дрехите си така, че да изглежда небрежна, но преднамерено провокативна, и застава с изпитателна усмивка.
Когато Мерием влиза, погледът ѝ веднага се спира върху Харика. Обстановката и стойката на Харика пред стаята на Кенан създават впечатление, което е трудно да бъде разбрано погрешно. Харика я поглежда с престорено изражение на изненада, сякаш не е очаквала да я види.
– О, добро утро, Мерием – казва тя с ленив тон, който подсказва умора и обува обувките си, които нарочно преди секунди събу небрежно пред вратата.
Мерием, изненадана и леко объркана, хвърля бърз поглед към затворената врата стаята на Кенан-.
– Добро утро – отвръща Мерием, опитвайки се да звучи спокойно, но вътрешно започва да се пита какво точно се е случило тук през нощта.
Харика нарочно изиграва момента, като оправя блузата си, сякаш току-що я е облякла.
