„Наследство“, еп.847: Отровата разбира, че Яман е по следите му...

В епизод 846 на „Наследство“: Нана успява да избегне официалната сватбена репетиция, но решава да се упражни насаме с Яман и Юсуф. Притеснението ѝ от първия танц скоро отстъпва място на вълнението, когато Яман я кара да забрави за стъпките и ѝ обещава: „Ще танцувам с теб до края на живота си.“

НА КРАТКО какво се случва в епизод 847 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате всеки делничен ден от 12:30 часа по NOVA.

Яман е все по-близо до истината за Аджар, а Отровата вече разбира, че Къръмлъ подозира истинската му самоличност. Докато Отровата се опитва да открие къде е допуснал грешка и обмисля промяна на плана си, Яман е измъчван от мисълта, че сам е допуснал врага до Нана, Юсуф и семейството си.

Страхът, че може да изложи любимите си хора на опасност, го кара да се запита дали любовта му към Нана не е егоистична.

А сред всички тези тревоги Яман решава да остави опасностите поне за една вечер и изненадва Нана с романтична вечеря край Босфора, където двамата си припомнят как е започнала любовта им.

Всичко, което трябва да знаете за турския сериал „Наследство“

👇По-подробно в редовете по-долу

Отровата е при истинския Тунджа, който вече напълно се подчинява на заповедите му. Той подхвърля топка и му нарежда да изпълнява всичко, което поиска.

– Ще направиш всичко, което ти кажа, нали, Тунджа?

– Ще направя всичко, което поискате, господине – покорно отговаря той.

Отровата хвърля топката и му заповядва да я донесе. Тунджа веднага тръгва след нея, връща се, коленичи и му я подава.

Но това не е достатъчно. Отровата използва безпомощния Тунджа, за да излее гнева си срещу Яман.

Казва му, че щом може да изпълни всяка негова заповед, трябва да му върне сина. Иска от него само едно – да доведе сина му обратно.

Тунджа, разбира се, не може да изпълни подобна заповед.

Отровата избухва и го събаря на земята.

– Защо не можеш да го върнеш?! Защото Къръмлъ ми го отне!

След изблика на ярост той се овладява и решава да „поговори“ с Тунджа. Всъщност започва да разсъждава на глас за Яман и последните му действия.

Отровата вече е разбрал, че Яман сериозно се съмнява в самоличността на Аджар. Замразяването на партньорството им не е случайно. Според него Яман сякаш чака нещо, но той все още не знае какво.

– Къръмлъ наистина е много умен. Започна да се съмнява в мен и спря партньорството ни. Сякаш чака нещо... Но какво?

Отровата решава, че щом Яман изчаква, и той ще направи същото. Няма да предприема прибързани действия, докато не разбере какво точно е намислил противникът му. Дори допуска, че може да се наложи да промени целия си план.

Вече е сигурен и в още нещо – Яман е разбрал, че той не е истинският Тунджа.

Отровата се поглежда в огледалото и си припомня как Яман го е подлагал на проверки с подвеждащи въпроси за отец Ариф. Осъзнава, че Къръмлъ умишлено е проверявал знанията и спомените му, за да го хване в противоречие.

След това поглежда снимките пред себе си и започва да подрежда всички знаци – Яман го следи, проверява миналото му и вече подозира, че Аджар всъщност е Отровата.

Само едно нещо не му дава мира.

– Как разбра, Къръмлъ? Къде допуснах грешка?

За първи път Отровата осъзнава колко близо е Яман до истината и започва да търси слабостта в собствения си план, преди Къръмлъ да успее окончателно да го разобличи.

Яман е сам в кабинета си и неспокойно обмисля всичко, което се е случило с Аджар. В съзнанието му отново изплува последният им разговор – моментът, в който Аджар призна, че е излъгал за спомените си с отец Ариф, а след това умело обясни грешката си със загубата на памет след пожара.

Яман си припомня и думите му, че е щастлив да има приятел като него, който да му помага да възстанови липсващите части от миналото си.

Но съмненията вече са прекалено силни.

Пред очите на Яман преминават и други моменти – посещението при Сафие, когато Аджар обясни защо майка му е крила, че синът ѝ е жив, и защо той не я е извел от бедния квартал. Спомня си и благодарността му, след като го прие в имението. Тогава Аджар твърдеше, че след толкова години в чужбина е копнял за семейна топлина и че за него е безценно да бъде сред тях.

Яман си припомня дори деня, в който двамата подписаха документите за партньорството и Аджар уверено заяви, че заедно ще постигнат големи неща.

Сега обаче Яман започва да се пита дали всичко това не е било една огромна лъжа.

Най-силно го измъчва мисълта, че сам е допуснал този човек в дома си и го е доближил до хората, които обича.

– Ами ако беше наранил семейството ми? – мисли си той.

Гневът и тревогата му нарастват. Яман вече не иска предположения – иска да разбере истината за Аджар възможно най-скоро. Не успява да остане в кабинета и излиза навън.

От горния етаж погледът му попада върху Нана и Юсуф.

Двамата са заедно и рисуват. Юсуф е нарисувал всички усмихнати, а Нана разглежда творбата му с удоволствие и го хвали колко красива е станала.

После предлага да добавят още неща към щастливата картина. Кара Юсуф да нарисува усмихнато дърво, след това усмихнато слънце и накрая дори усмихната птица.

Когато рисунката е готова, Юсуф доволно отбелязва колко щастлива изглежда тя.

Нана обаче вижда в нея нещо много повече.

– Защото това е картина на нашето бъдеще.

Юсуф я пита дали винаги ще бъдат толкова усмихнати и щастливи.

Нана го уверява, че ще бъдат. Вече са голямо семейство и оттук нататък иска домът им да бъде изпълнен със смях и щастие. Разказва му, че и нейното детство, подобно на неговото, не е било лесно. Но според нея тежките дни вече трябва да останат зад тях.

– Ще забравим всичко това. Ще се смеем и ще бъдем щастливи.

Нана целува и прегръща Юсуф.

Яман наблюдава сцената отдалеч, но за разлика от тях не може да се усмихне. Докато Нана и Юсуф мечтаят за щастливото бъдеще на семейството си, той стиска юмруци, измъчван от мисълта за опасността, която може би сам е допуснал толкова близо до тях.

Поглеждайки двамата най-скъпи за него хора, Яман осъзнава колко много има да губи. Той няма намерение да позволи на Отровата да му отнеме семейството и щастието, за което толкова дълго са се борили.

Яман разговаря с мъдрия Вели и споделя тревогата, която не му дава покой. За него вече не е достатъчно просто да намериш човека, когото обичаш. Истинската трудност е да успееш да го защитиш – от злото, от враговете и понякога дори от самия себе си.

– В главата ми непрекъснато се върти един въпрос. Сякаш ме е хванал в менгеме, което се затяга все повече – признава Яман.

Вели го подканя да изрече въпроса на глас. Според него щом съществува въпрос, някъде съществува и отговорът. Ако той е труден, човек трябва да го търси, докато го намери.

Яман най-сетне разкрива какво го измъчва. Пита се дали не постъпва егоистично, като държи Нана до себе си само защото я обича, въпреки че животът му може да я изложи на опасност.

– Любовта означава ли, че тя е моя? Или означава да знам, че е добре и е в безопасност?

Вели смята, че отговорът се крие в друг въпрос. Пита Яман дали жената, която толкова се страхува да не нарани, наистина е тръгнала с него с убеждението, че пътят им ще бъде като розова градина без нито един трън.

Думите му карат Яман да се замисли. Той признава, че Нана вероятно предполага колко труден е животът му, но не знае цялата истина.

– Тя може да се досеща, но не може да знае. Моят път е много по-мрачен, отколкото си представя. И много по-опасен...

Докато Вели продължава спокойно да работи върху часовника си, Яман остава потънал в мисли. След всичко случило се с Отровата страхът му вече не е само за самия него. Той се пита дали с любовта си не е привлякъл Нана към свят, в който тя постоянно ще бъде изложена на опасност.

По-късно Яман се прибира в имението с подаръци. Нана го посреща и веднага решава, че сигурно е гладен. С гордост му съобщава, че са приготвили много вкусна вечеря, но бързо уточнява истината – всъщност Адалет е готвила, а тя само е наблюдавала и не е докосвала нищо.

Яман се забавлява с признанието ѝ, а вниманието на Нана бързо е привлечено от пакетите, които носи.

– Какво е това?

Яман ѝ подава един от тях.

– За теб е.

Нана отваря подаръка и открива красива черна кадифена рокля. Изненадана, поглежда Яман, без да разбира какъв е поводът.

Той ѝ казва да се приготви, защото ще излязат на вечеря.

– Защо?

– Защото така искам. Искам да вечерям насаме с годеницата си.

Нана го поглежда влюбено, а Яман ѝ подава и останалите пакети – всички също са за нея.

Тя му благодари и се отправя да се приготви. След тежките мисли за опасния път, по който я е повел, Яман решава поне за една вечер да остави страховете си настрана и да бъде просто с жената, която обича.

Яман, елегантно облечен, чака Нана в подножието на стълбите. Когато тя се появява, той не успява да откъсне поглед от нея. Нана слиза бавно, усмихната, също без да сваля очи от него.

Яман е истински впечатлен от красотата ѝ. Щом тя стига до него, той поема ръцете ѝ и признава:

– Ако вече не ти бях предложил да се омъжиш за мен, щях да го направя сега.

Нана отвръща тихо и без колебание:

– А аз отново щях да кажа „да“.

Двамата се гледат влюбено, но Нана все още не разбира какво стои зад тази изненада.

– Само едно не разбирам. Защо излизаме на вечеря? Каква лудост си намислил този път, Ябан? – пита тя с усмивка. – Доколкото знам, днес не е някакъв специален ден.

– Така ти се струва. Хайде – отвръща загадъчно Яман.

Хванати за ръце, двамата тръгват заедно.

По-късно Яман отвежда Нана край Босфора, откъдето пред тях се разкрива красотата на нощен Истанбул. Гледката оставя Нана без думи.

– Аз... кажи ми, че сънувам.

– За теб не знам, но аз определено сънувам – отвръща Яман.

Нана е толкова развълнувана, че се шегува, че ако продължава с подобни изненади, сърцето ѝ ще изскочи и ще падне в морето. Мястото обаче събужда и стар спомен.

– Помниш ли? Веднъж вече ми показа Истанбул отвисоко.

Яман помни прекрасно този ден. Тогава е искал да ѝ каже нещо, което не е намерил сили да изрече.

– Толкова много исках да ти кажа да останеш. Но не успях. А после вече не можех да се спра – пресякох пътя ти и те отведох със себе си.

Признанието му докосва Нана. Оказва се, че и тя е чакала същите думи.

– А аз толкова много исках тогава да ме помолиш да остана...

Двамата осъзнават, че чувствата им са се появили много преди самите те да са готови да ги признаят.

Нана поглежда към светлините на града и развълнувано казва:

– Липсвали сме си много по-рано, отколкото сме предполагали. Истанбул беше свидетел на всичко.

Яман мълчаливо се съгласява, без да откъсва поглед от нея.

Но Нана все още е убедена, че вечерта трябва да има конкретен повод. Започва да размишлява на глас. Не е рожденият ден на Яман, нито нейният. Значи трябва да е нещо, свързано с двамата.

Изведнъж лицето ѝ светва.

– Сетих се! Денят, в който стреляхме с лък и аз, както винаги, победих! Това ли празнуваме?

Яман само се усмихва и поклаща глава.

Нана обаче не се отказва.

– Нещо се е случило. Хайде, кажи ми! Кажи ми защо днешният ден е толкова специален.

Тогава Яман се приближава към нея и най-сетне разкрива причината:

– Ти си тук. Аз съм тук. Заедно сме. Затова този ден е толкова специален, колкото всеки ден, който прекарваме заедно.

Очите на Нана се изпълват със сълзи от щастие. А край тях блести нощен Истанбул – градът, който е бил свидетел на неизречените им чувства, а сега става свидетел и на любовта, която вече не се страхуват да признаят.

Вече седнали на масата, Нана все още се опитва да разбере дали романтичната вечеря не е свързана с някаква важна дата.

– Помислих си, че може би празнуваме деня, в който се запознахме, но и това не е. Ти сигурно искаш да забравиш този ден, а не да го празнуваш – подкача го тя. – Кой знае какво си помисли за мен тогава. Хайде, кажи ми истината.

Яман не се опитва да смекчи първото си впечатление.

– Помислих си, че си ужасно нахална, нетактична и че ще ми създаваш само главоболия.

Нана веднага го поглежда сериозно, но той продължава. Признава, че в началото дори не е искал да я вижда около себе си, камо ли да я наеме. С времето обаче разбрал какво всъщност го е карало да я отблъсква.

– Опитвах се да избягам от огъня в очите ти и от онзи борбен дух, който ме привличаше към теб. Борбата ми не беше с теб, а със самия мен. И беше напразна. Колкото и да бягаш, стрелата в ръцете на ловеца накрая винаги намира целта си.

Нана го слуша влюбено, а Яман решава, че сега е неин ред да бъде откровена.

– А ти? Какво си помисли, когато ме видя за първи път?

Нана признава, че почти веднага му е измислила прякор – Ябан, Дивия. Намръщеното му лице, заповедническият тон и безкрайните правила са я накарали да се пита какво ще прави с такъв човек.

Тя си спомня един от първите им сблъсъци, когато му говори на грузински, а той настоява да разбере какво е казала. Нана отказва да преведе думите си, защото е сигурна, че „господин Ябан“ веднага ще я уволни. Яман пък я поправя категорично – трябва да го нарича „господин Яман“.

Споменът разсмива Нана.

– И до днес си задавам същия въпрос. Какво да те правя?

Яман се преструва на засегнат.

– Значи още се оплакваш от мен?

– Разбира се! Ти си истински завоевател.

Нана поставя ръка върху сърцето си.

– Ето тук нахлу. Завладя сърцето ми.

Яман я поглежда с любов.

– Тогава сме квит.

В този момент им сервират вечерята, но разговорът им за миналото продължава.

„Влезе в сърцето ми като вирус“

Нана решава да направи още едно признание. Яман е казал, че се е опитвал да избяга от нея, но тя е правила абсолютно същото.

На глас го е наричала дивак и непрекъснато се е карала с него, но сърцето ѝ е разказвало съвсем друга история.

– Ако беше попитал сърцето ми, то биеше така, сякаш ще изскочи от гърдите ми.

Нана си спомня как нарочно се е затваряла в стаята си и дори е вземала храна със себе си, само и само да не срещне Яман. Но и тогава той я спира и я пита защо носи толкова много хляб, а тя се оправдава, че просто е гладна.

Спомня си и друг момент – когато Яман слага на врата ѝ колието, направено от Юсуф. Близостта му я кара да се развълнува. Усеща аромата му, а когато той докосва косата ѝ, двамата се оказват лице в лице. Нана едва успява да овладее сърцето си.

Сега вече може да признае истината.

– Ти беше виновен. Влезе в сърцето ми като вирус. А аз се опитвах да те извадя оттам. Казвах си: „Забрави го. Той не те иска.“

Яман с усмивка разбира колко еднакво са преживявали всичко, без да го знаят.

Яман също признава, че е водил своя битка. Първият път истински се уплашил, че може да загуби Нана, когато тя решила да се върне в Грузия. А след това страхът се повторил, когато се появила възможността тя да се омъжи за друг.

Нана веднага разбира за кого говори.

– За Кубилай ли?

Самото име е достатъчно, за да върне Яман към един от най-ревнивите му моменти. Той си спомня как Кубилай маха листа от косата на Нана, а Яман изпраща стрела опасно близо до него. Тогава се оправдава, че двамата просто са попаднали на опасно място, където той стреля.

Нана още тогава се усъмнява, че зад поведението му стои ревност.

– Всъщност подозирах нещо, но не вярвах, че е възможно.

– А защо мислиш, че те отклоних от пътя към онази сватба? – пита Яман.

Нана веднага му напомня, че именно той се отказва от брака им в последния момент.

Двамата си припомнят онази несъстояла се сватба. Когато всички очакват отговора на Яман, той внезапно казва „не“, оставяйки Нана смаяна.

След това двамата дори ядат от сватбената торта и се преструват, че празнуват спасението си от един „голям кошмар“.

Нана тогава заявява, че празнува факта, че не се е омъжила за него. Яман веднага иска най-голямото парче торта, защото и той имал какво да празнува.

Двамата се надпреварват да си представят колко ужасен би бил бракът им – Нана щяла ежедневно да търпи дивотиите на Яман, а той нейната непоправима упоритост. Убеждават се един друг, че са се разминали с истинско бедствие.

А всъщност и двамата са криели точно обратното.

– Казвах всичко това, за да не разбереш какво чувствам – признава сега Нана.

Яман също разкрива своята истина. Тогава е бил принуден да прекрати сватбата, защото в последния момент научава, че проблемът с депортирането на Нана е решен.

Но това не означава, че не е искал да се ожени за нея.

– Всъщност единственото, което исках, беше теб. И още го искам.

Обещанието за истинската им сватбена торта

Думите му карат Нана да се усмихне. Този път историята им ще има различен край и тя иска обещание.

– Тогава ми обещай, че този път ще изядем сватбената си торта заедно.

– Обещавам – отвръща Яман. – А пак ли ще изядеш фигурките на младоженците?

Въпросът връща Нана към още един забавен спомен. Яман някога намира скрити в чекмеджето ѝ захарните фигурки на булката и младоженеца. Тя се оправдава, че ги пази, защото обича подобни сладки от дете.

Яман я предупреждава да не държи храна в чекмеджето, защото ще напълни къщата с мравки. Тогава Нана демонстративно започва да яде фигурката на младоженеца и дори предлага на Яман част от булката.

Сега обаче решението ѝ е различно.

– Този път няма да ги изям. Ще ги запазя. И ще прегърна силно младоженеца.

Яман се усмихва и я подканя най-сетне да хапне, преди вечерята им да изстине.

Нана избърсва сълзите си и двамата започват да вечерят, без да престават да се поглеждат. След толкова бягство, ревност, неизречени чувства и една несъстояла се сватба, Яман и Нана най-сетне могат да говорят с усмивка за пътя, който ги е довел един до друг.

Междувременно Неше най-сетне успява да заснеме тайна среща между Башак и нейния съучастник. За първи път тя разполага с истинско доказателство, че двамата действат заедно и че обвиненията ѝ не са измислица.

Победата ѝ обаче трае кратко. Башак забелязва Неше, взема телефона ѝ и изтрива всички записи.

Убедена, че вече е унищожила единствения шанс на Неше да докаже истината, Башак открито разкрива какво е целяла. Тя е използвала старите рани на Волкан и обвиненията срещу Неше, за да настрои двамата един срещу друг. Сигурна е, че след случилото се Волкан никога няма да ѝ прости.

Башак смята всичко това за отмъщение, защото обвинява Неше, че я е разделила с Волкан.

След като Башак и съучастникът ѝ си тръгват, Неше остава сама и съсипана. Само преди миг е държала в ръцете си доказателството, което може да изчисти името ѝ, а сега от него не е останало нищо. Тя се свлича на земята и избухва в плач.