„Наследство“, еп.814: Яман минава границата – закопчава Нана с белезници...

В епизод 813 на „Наследство“: Яман и Нана крият любовта си зад престорени скандали, за да не събудят подозренията на близките си. Докато Акча отчаяно се опитва да ги помири, Яман поставя ултиматум – след пет дни истината трябва да излезе наяве. Уплашена от предстоящото признание, Нана прибягва до тайнствената отвара на Акча, за да събере смелост.

НА КРАТКО какво се случва в епизод 814 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате всеки делничен ден от 12:30 часа по NOVA.

Идрис се опитва да спечели сърцето на Айнур, но тя, макар и очарована от ухажванията му, се старае да не бъде прекалено лесна за спечелване.

Опитите на Нана да държи Яман на разстояние се провалят. Вместо да я пусне, той я закопчава с белезници и заявява, че вече е твърде късно да избяга.

Ферит и Айше изпълняват съвместна мисия. Трудно им е да потискат взаимните си чувства, когато са сами и толкова близо един до друг.

Всичко, което трябва да знаете за турския сериал „Наследство“

👇По-подробно в редовете по-долу

Айнур се суети в кухнята. Докато подрежда продуктите, мислите ѝ не спират да се въртят около Джихан(Идрис). Дали не го е обидила с онова последно съобщение за кафенето? Може би е останал с впечатлението, че е проявила арогантност? В този миг телефонът ѝ извибрира на плота. Тя поглежда екрана и изненадано повдига вежди – господин Джихан. Тъкмо мисли за него, а той изпраща съобщение и снимка на изгрева. Айнур отваря текста на Идрис: „Когато видях тази снимка на първото слънце при изгрев, докосващо морето, се сетих за теб.“ С лека усмивка тя отговаря: „Беше толкова приятно, благодаря, че го сподели.“

Междувременно, далеч от нея, Идрис се обръща към Казим. Гласът му е сериозен, почти напрегнат.

– За щастие, нещата започват да се нареждат. Копаем кладенец с игла, буквално се борим с този наш тежък проблем... Но си заслужава. Виж, вече установявам връзка с този ход – казва той и посочва телефона си.

– Така е, братко – кима Казим, наблюдавайки го внимателно.

Идрис отново се вторачва в екрана и бързо изписва: „За да го видим заедно, един ден ще те заведа там.“

Айнур, която току-що е прочела думите му, застива за миг. Скептицизмът бързо измества леката ѝ усмивка. Тя промърморва на себе си:

– Тези неща не стават толкова лесно, господин Джихан. Реши, че съм лесна плячка, така ли?

Тя изпраща отговор: „Много съм заета с работата си в имението. Не знам, вече го видяхме на снимката. Благодаря.“

Идрис чете съобщението и лицето му се изкривява от досада.

– Братко, това, което написа, не проработи – отбелязва Казим, гледайки разочарования му вид. – Никога досега не бях виждал такова държане. Послушай ме, кълна ти се, тя ще се влюби. Жените обожават изискани думи, братко.

Идрис рязко свива юмрук, погледът му става студен.

– Не мога да пиша такива неща. Айнур се опитва да се продаде бавно, аз също ще го направя. Когато реши, че ще бъда с нея, тогава ще изкачвам стълбите лека-полека.

Двамата се споглеждат и на лицата им се изписват злокобни усмивки.

Нана крачи нервно из стаята си, докато дояжда останалата билкова паста от бурканчето. – Яж, Нана, яж... – казва си тя под нос, сякаш се кара сама на себе си. – Може би така ще поумнееш малко. Правиш всичко грешно. Нито можеш да говориш като хората, нито да покажеш любовта си. Внезапно в главата ѝ причернява. Тя се олюлява и сяда тежко на леглото. – От глад ли ми се зави свят? Изядох цял буркан... Сигурно е от напрежението. Оф, ужасно горещо е!

Телефонът ѝ иззвънява. Екранът свети с името на Пънар. – Как си, малка откачалке? Кажи ми, че вече каза на леля Акча! – чува тя гласа на приятелката си. Нана въздъхва тежко: – Иска ми се, Пънар. Но приятелката ти е страхлива и неспособна. Все още бягам от него. Как да кажа на леля? Когато съм с Яман, ставам съвсем друг човек. Държа се нелепо, срамувам се и накрая просто побягвам. – Спри, Нана! – прекъсва я Пинар. – Защо си толкова строга към себе си?

Нана усеща как потта се стича по слепоочията ѝ. – Дадох му пет дни. Казах му, че ми трябва време да свикна, и той се съгласи. Трябваше след това да кажем на всички, но не мога. Опитах се да се приближа до него веднъж, но не се получи. Пак започнах да дрънкам глупости. Той ме погледна толкова лошо, че една гореща вълна ме премина по гърба. – Това е тръпка, Нана! – смее се Пънар. – Не, горещо ми беше! Треперех пред него! – настоява Нана. Пънар се засмява отново: – Мила моя, това е напълно нормално. За първи път изпитваш подобно чувство. Бъди естествена, остави се на течението. Прави това, което винаги си правила. – Какво да правя? – пита Нана отчаяно. – Ако ще даваш съвети, бъди ясна! – Не мисли толкова, просто бъди себе си. Затова те обича.

Нана поглежда към лъка и стрелите, подарък от Яман. След малко тя е в градината с него. „Може би това ще проработи – мисли си тя. – Чувствам се като себе си, когато стрелям. Като истински войн.“

– Искаше да стреляме с лък? – пита Яман. – Да. Помислих си, че може да се състезаваме. Ще бъде забавно. – Добра идея – съгласява се той.

Нана се подготвя, а Яман я наблюдава нежно: – Всеки миг с теб е красив. Тя се притеснява от думите му, ръката ѝ потреперва и стрелата отлита встрани. – Отдавна не сме стреляли. Забравила си – казва Яман. – Ще се справя по-добре, не се притеснявай – отвръща тя тъжно. Яман застава на позиция: – Не бъди тъжна. Може да си пратила стрелата надалеч, но уцели стрелата на любовта право в сърцето ми. Той стреля и улучва центъра.

„Ах, Пънар, каза ми, че ще е лесно – мисли си Нана. – С него всичко е различно и толкова трудно.“ Тя се готви за нов изстрел, но Яман я спира с поглед: – Днес си напрегната. Няма нужда от нерви. Преди се справяше отлично. Можеш отново, ако оставиш зад гърба си това, което те тревожи. Стани едно цяло с лъка и стрелата. Точно както сме ти и аз. Ние сме едно.

Яман я гледа с обожание. Нана пуска тетивата, но стрелата погрешка одрасква ръката на Яман. – О, не! Уцелих те! Добре ли си? – ужасена е тя. – Добре съм, нищо ми няма – отвръща той. Нана спуска ръце, съкрушена: – Не мога. Каквото и да правя, не мога. Не мога да свикна. Май ще те убия, докато аз... – Докато ти какво? – пита той тихо. Нана прошепва: – Докато те обичам...

Лицето на Яман се променя, погледът му е поразен от думите ѝ. В този момент светът пред очите на Нана започва да се размива. Очите ѝ се затварят, тя губи равновесие и се свлича. Яман я улавя в прегръдките си точно преди да падне на земята, и я притиска към себе си, вгледан в лицето ѝ с нескрита тревога.

Яман притиска Нана в прегръдките си, докато тя бавно отваря очи. – Нана... отвори очи! Чуваш ли ме? – гласът му звучи напрегнато.

След миг тя бавно идва в съзнание и среща разтревожения му поглед.

– Най-после... – въздъхва Яман с облекчение. – Веднага те карам в болница. Нана поклаща глава. – Не... няма нужда. Просто ми е паднала кръвната захар.

Яман я изглежда подозрително. – Не си яла нищо, така ли?

Нана се усмихва замаяно и започва да говори несвързано: – Тази... паста за смелост дойде точно навреме. Толкова много ми трябваше. Надявам се да подейства, преди да изтекат петте дни... Мислех да си взема още една лъжица... но... изядох всичко. Целия буркан.

Яман сбърчва вежди. – Всичко ли изяде?! Той веднага разбира какво се е случило. – Кръвната ти захар не е ниска... тя е прекалено висока. Каква е тази паста?

– За смелост... дава сили... Леля Акча ми каза. Имам неща, които трябва да направя... а още не съм успяла...

Преди Яман да успее да я разпита, към тях се приближава Акча.

– Яман, скъпи? Видях бавачката да припада. Добре ли е? – Да, лельо, добре е. Тя е в обичайното си състояние. Изяла е цялата паста – отсича той, докато Нана се опитва да се изправи.

– Добре съм! Чувствам се зле, когато ми се караш. Когато се махна от теб, ще ми мине. Не се тревожи за това. Яман я поглежда с насмешка. – Не можеш да се погрижиш за себе си, а продължаваш да говориш. Влизай вътре. Яж нещо, за да стабилизираш захарта, и пий вода.Тази жена е непоправима....

Щом остава сама, Акча се хваща за главата.

– Господи... какво направих? Тъкмо започнаха да се разбират, а сега пак се скараха заради тази паста...

Нана остава сама в стаята си и се упреква на глас. – Нищо не можеш да направиш като хората, Нана. Нито да му говориш, нито да му покажеш любовта си. Накрая го и уцели със стрела.

Неочаквано зад гърба ѝ се разнася гласът на Яман.

– Правилно ли чух... караш се сама на себе си ли?

Нана подскача от изненада.

– Да... Карам се. А ти? Не си ли ядосан на мен? Всеки път, когато ми кажеш нещо, губя ума си. Провалям всичко... Не го ли виждаш? – Яман пристъпва към нея. – Ще свикнеш. Важното е да сме заедно.

Той протяга ръка към нея. – Ела. Нана се отдръпва. – Какво правиш? – Ще говорим. – Не, не можем. Някой може да ни види. Няма да дойда. – Яман се усмихва. – Някой може да ни види? Сякаш ти е за първи път в стаята ми. – Не е редно... Хората ще си помислят нещо.

Яман излиза без да каже нищо. Нана въздъхва с огромно облекчение.

– Слава Богу... Този човек ще ми извади сърцето...

Но спокойствието ѝ трае само няколко секунди.

В следващия миг Яман се връща... с чифт белезници в ръката.

Нана отстъпва, широко отворила очи. – Ти си луд! Какво правиш? – Трябваше да прибегна до този метод, защото ти съвсем изгуби ума си. Казах, че ще свикнеш с мен. Сега бягай, ако можеш.

– Не, няма да дойда! – Ако продължаваш, всички ще чуят! Тръгвай! – Махни ги! Откъде ги измисли тези неща? – Държа ги за всеки случай. В тази къща никога не знаеш кога ще потрябват. – Защо ме насилваш? – Опитвам се да ти помогна. Толкова ли е трудно да го разбереш?

В същото време Акча разговаря по телефона и разпалено разказва случилото се.

– Представяш ли си? Изяла е целия буркан! После дори опита да стреля по Яман със стрела. Май тази паста действа точно обратното...

От стаята отново се чуват препирните между двамата.

– Ще ме слушаш! – отсича Яман.

– Няма!

Акча въздъхва.

– Миличка, пак започнаха... Ще ти се обадя по-късно.

Нана изглежда Яман с престорено възмущение.

– Дивак!

– А ти си инат като магаре.

В този момент Акча не издържа и влиза в кабинета на Яман.

– Стига вече! Какво правите? Цял ден се карахте, а сега продължавате и през нощта!

Яман и Нана са оковани с белезници и не спират да се препират. Акча ги гледа безпомощно и въздъхва.

– Тази госпожица съвсем е полудяла – поклаща глава Яман. – Но ще я вразумя. Не се тревожи.

Нана веднага отвръща с усмивка.

– Напротив, лельо Акча! Аз вече постигам напредък. Опитвам се да го измъкна от дивото и да го превърна в цивилизован човек... само че упорито се съпротивлява.

– Ще се оправим, лельо – уверява Яман. – Не се тревожи.

Акча мърморейки излиза от стаята. – Господи, помогни им... Виж само докъде стигнаха...

Нана сваля фиба от косата си и прави опит да отключи белезниците, опитвайки се да се освободи. – Не виждаш ли? Само гледам как да се отърва от тези проклети белезници!

Яман, които седи на дивана я наблюдава с полуусмивка и я дърпа към себе си. – Бягаш от мен ли?

– Не от теб... от дивата ти природа.

Погледът му става необичайно сериозен. – Докога ще се бориш с мен? Кога ще разбереш, че нямаме нужда от белезници... Ние и без това сме свързани.

В този момент вратата се отваря и Юсуф влиза плахо. – Къде си, Нана?

Нана и Яман скачат на крака, заставайки така, че Юсуф да не види белезниците.. – Тук съм, съкровище. С чичо ти обсъждахме нещо важно – казва тя с леко треперещ глас.

– Сънувах кошмар... Не можах да заспя. Ще дойдеш ли при мен? – споделя детето.

– Разбира се. Върви в стаята си. След малко идвам – обещава тя.

След като Юсуф излиза, Нана поглежда белезниците.

– Трябва да ги отключиш.

Яман поклаща глава, като се доближава опасно близо до нея.

– Не си мисли, че можеш да избягаш от мен.

Яман отключва белезниците, а Нана най-после успява да освободи ръката си и победоносно заявява:

– Готово. Лека нощ!

Яман я изпраща с поглед, а на лицето му се появява едва доловима усмивка.

Ферит и Айше са на поредната полицейска задача. Напрежението в стаята е осезаемо. Айше наблюдава терена през прозореца, стиснала здраво бинокъла, докато Ферит, уж зает с работа, дискретно скицира портрета ѝ. В един момент рисунката попада в ръцете на Айше. В долния ъгъл тя забелязва надпис: „Айше, 2023. На служба, с копнеж за дом, в който никога не се караме.“ Тя се вглежда в образа и осъзнава истината – въпреки всички думи и дистанцията, той все още я обича. С треперещи ръце вади телефона си и снима рисунката, за да я има завинаги.

По-късно токът изгасва. –Трябва да има свещ някъде.- казва притеснена Айше.

Ферит се усмихва иронично. – Не е ли романтично? Страхуваш се от тъмното. Но не бой се. Аз ще те пазя.

– Не се страхувам. И нямам нужда от теб. Гледай си работата – отвръща тя, но когато чува шумолене в ъгъла, очите ѝ се разширяват. – Какво се движи там? Ферит, какво е това?

Той се приближава и се прави на сериозен. – Не се плаши прекалено, но вътре има плъх.

Айше подскача на място. – Плъх? Мразя ги! Моля те, спаси ме!

Ферит се смее, наслаждавайки се на уплахата ѝ. – Ела тук, страхливке. Героят ти е с теб. Сега ще го изхвърля. Ела тук, плъх такъв... Покажи се!

След като обръща всичко, той се обръща към нея. – Изчезна. Сигурно е напуснал Истанбул, защото се е уплашил от гласа ти. Успокой се.

– Не мога! Няма да се успокоя, докато не разбера къде е – настоява Айше, треперейки.

Ферит я притегля към себе си. – Опусни се. Няма да го оставя да се доближи до теб. Сложи глава тук. Спи. Тук е безопасно.

Уплашена, тя се свива и търси закрила, като намира място на рамото му. Умората надделява и тя заспива въпреки всичко. Ферит я гледа в тъмното и прошепва: – На милостта божия, Айше... Това е съдбата ми. Да бъда толкова близо до теб и в същото време да не мога да те докосна. Да те обичам отдалеч... Но няма значение. Поне тази нощ спиш на рамото ми.

На следващия ден Ферит звъни на Яман. – Братко, притеснявах се за теб. Как е Нана? Свиква ли с новото положение?

Яман гледа в далечината. – Всичко ще е наред, ако оцелея, докато тя свикне.

– Какво е станало? – пита Ферит.

– Не можеш да си представиш. Тя ме простреля. Със стрела. Сложих ѝ белезници, за да свикне с мен – споделя Яман с лека ирония.

Ферит се смее в слушалката. – Винаги казвам, че сте двама луди. Нана не се справя добре с тази ситуация. Трябва да ѝ помогнеш. Може би ѝ е скучно в имението? Излезте някъде заедно.