В епизод 810 на „Наследство“: Отвличането на Нана от Яман, подслушани тайни и сватба, белязана от лъжи – напрежението достига своя връх. Айше разкрива в последния момент, че знае истината, но онова, което чува от Ферит, я оставя без думи. Междувременно интригата на Ибо и Кара излиза наяве.
НА КРАТКО какво се случва в епизод 811 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате всеки делничен ден от 12:30 часа по NOVA.
Яман най-после принуждава Нана да признае истината, която толкова дълго крие дори от самата себе си. Следват искрени признания за любовта и за момента, в който сърцата им са се намерили. Но след завръщането си в имението Нана поставя едно категорично условие – връзката им засега да остане тайна. В същото време Ферит и Айше търсят сметка от Кара и Ибо за опасната игра, която едва не преобръща живота им.
Всичко, което трябва да знаете за турския сериал „Наследство“
👇По-подробно в редовете по-долу
Нана наблюдава с леко напрежение как Яман се суети около огъня. – Храната е готова. Гладна ли си? – пита я той, докато оставя съдовете. Нана го поглежда сърдито и скръства ръце пред гърдите си. – Не. Не съм гладна. – Ще останем тук дълго време, очевидно е, че ще се разболееш, ако не ядеш. Мисля, че трябва да хапнеш. Отивам да взема чиниите – казва спокойно той и се обръща.
Докато Яман търси съдовете, в главата на Нана вече се ражда поредната пакост. Когато той се връща, вижда тенджерата напълно празна. – Какво направи? – изненадва се Яман, като повдига вежди. Нана го поглежда предизвикателно. – Тук има много гладни животни. Стана ми жал за тях, исках и те да хапнат, затова им дадох моята порция. А твоята я изсипах без да искам, докато я сипвах. Извинявай, не исках да стане така – казва тя с невинно изражение. Яман само кимва мълчаливо, усещайки играта ѝ. Нана веднага се изправя на крака. – След като храната, която приготви, вече свърши, можем да си тръгваме за имението.
Яман обаче се приближава бавно до нея, скъсявайки дистанцията. – Мислиш, че се бориш с мен, нали? Бориш се, съпротивляваш се, упорстваш и не се предаваш. Мислеше ли, че можеш да ме прогониш с това? Обичам те точно заради този твой характер – казва той с дълбок глас, хваща я нежно за ръцете и я привлича към себе си. – Ако си мислиш, че можеш да избягаш от мен, дълбоко грешиш. Набий го в упоритата си глава!
Нана го поглежда изнервено, сърцето ѝ започва да бие лудо. Тя бързо се дърпва, грабва един дебел клон от земята и го насочва заплашително към него. – Не можеш да ме убедиш с тези думи! Каквото и да чувстваш, каквото и да си мислиш, не ме интересува! Сега ще видиш какво ще стане, когато те ударя с тази тояга по главата!
Яман изобщо не се страхува. Той прави крачка напред, хваща клона и спокойно го оставя настрани. След това улавя треперещите ѝ ръце и я поглежда с безкрайна любов. – Никога не забравяй това... Можеш да победиш всеки друг, но не можеш да победиш мен. Защото аз не се боря срещу теб. Аз се боря за нас.
Нана преглъща тежко, а погледът ѝ застива в неговия. Тя бързо издърпва ръцете си, опитвайки се да скрие вълнението си. – Изгубил си си ума! Аз казвам „не“, ти не разбираш! Побъркваш хората, такъв си си! – вика тя, докато отстъпва назад. Яман не отделя очи от нея. – Не те обичам! Не те обичам! – кращи Нана, след което се обръща и хуква уплашено към колибата, а Яман веднага тръгва след нея.
Нана влиза стремително в дървената колиба, а Яман я следва по петите. Той не издържа, хваща я здраво за ръката и я извърта към себе си.
– Аз също не ти вярвам нито дума! – заявява той, като я пронизва с онзи свой дълбок, изпепеляващ поглед. – Всеки път, когато ме погледнеш, всяка дума, която изречеш... Аз виждам, чувам и усещам, че ме обичаш!
Нана дръпва ръката си и изкрещява в лицето му, опитвайки се да скрие паниката си:
– Доведе ме тук и си измисляш някакви неща! Никога няма да има такова нещо, разбери го!
– Значи си измислям? Така ли? – Яман пристъпва още една крачка напред, притискайки я с присъствието си.
– Хмм... – виновно отронва тя и извърща глава.
– Ти сама каза, че ме обичаш, чух го с ушите си! Каза, че Къръмлъ е в сърцето ти. Пое толкова големи рискове заради мен! – Нана преглъща тежко, а сърцето ѝ бие лудо в гърдите. – Но знаеш ли какво? – продължава той.
– Какво? – гласът ѝ едва се чува.
– Изпитваш такъв ужас от любовта, че се опитваш да избягаш, като изгаряш, унищожаваш и отричаш всичко по пътя си. Защото не си смела... Ти си една страхливка!
– Не съм страхливка! – Нана продължава да отрича отчаяно, макар очите ѝ вече да се насълзяват. – Просто не те обичам!
– И очакваш да повярвам на това?
– Ще повярваш! Казах, че Къръмлъ е в сърцето си, само за да убедя Недим. Мислех, че той ще се уплаши и ще се откаже. Разбрал си всичко погрешно и сега ме нападаш. Разбери го най-накрая – не те обичам!
Яман я изслушва напълно спокойно, без нито един мускул на лицето му да трепне.
– Значи искаш да кажеш, че аз съм разбрал погрешно? Така ли? – Нана кимва бързо, надявайки се кошмарът да приключи. – Тогава добре. Убеди ме. Сгрешил съм, разбрал съм всичко погрешно. – Тя отново кимва, усещайки как примката около врата ѝ се разхлабва. – Така че тази тема е затворена тук и сега. Тръгвам си, ще ти изпратя кола. Никога повече няма да отворя дума за това. Темата е затворена завинаги. Всичко свърши.
Яман се обръща, излиза бързо, затваря вратата след себе си и си тръгва. Нана застива на място, шокирана от внезапния обрат. Тя преглъща трудно и се опитва да се успокои:
– Тръгна си... Добре, че си тръгна. Ох, най-после всичко приключи... – Но веднага след това изражението ѝ се променя, а в очите ѝ избива чист ужас. – Наистина ли свърши?
Усещайки, че губи нещо безценно, Нана изскача навън, за да го търси. Оглежда се панически, но пред колибата няма никого.
– Отиде си... Наистина всичко свърши... – промълвява тя, а по бузите ѝ потичат горчиви сълзи. – Какво направи, Нана?! – Момичето пада на колене право на земята, сломено от болка. – Какво направи? Какво стори?! Знаеш, че го обичаш като луда, но го загуби... Никога повече няма да ме погледне в очите по онзи начин. Никога повече няма да ми каже „обичам те“. – Тя затваря очи, плачейки неутешимо, и изкрещява с целия си глас към пустошта: – Аз също те обичам, Яман! Обичам те толкова много... страшно много!
Нана бързо избърсва сълзите си, защото дочува приближаващи стъпки зад гърба си. Обръща се и вижда Яман – той стои там, висок и горд, а в очите му грее триумф и безкрайна любов. Ядосана, че е била разкрита, Нана веднага се изправя на крака и грубо изтрива останалите сълзи от лицето си. Яман се приближава бавно до нея. Тя го блъска с две ръце в гърдите и извиква:
– Устроил си ми капан! Мразя те! – Опитва се да го заобиколи и да избяга, но Яман я хваща силно за ръката и я задържа.
– Не, ти ме обичаш! – отсича той с топъл, но сигурен глас.
– Мразя те! – вика тя през сълзи.
– Не, обичаш ме!
– Мразя те! – Нана го удря отчаяно, но силите ѝ я напускат.
– Обичаш ме!
Нана се дърпа за последен път, но накрая се предава пред истината. Тя спира да се бори, вдига очи към него и признава това, което крие толкова дълго:
– ОБИЧАМ ТЕ! – Яман я поглежда с цялата любов, на която е способен, а тя повтаря със задавен от вълнение глас: – Обичам те толкова много...
Момичето се хвърля в обятията му и го прегръща силно през врата. Яман затваря очи, за да изпита напълно този момент, придърпва я плътно към себе си и я обвива с мощните си ръце. Двамата остават слети в едно под красивите лъчи на залязващото слънце. Яман я притиска още по-близо до сърцето си, а Нана отказва да го пусне, намерила най-после своя пристан.
Цялото напрежение от последните минути се изпарява, отстъпвайки място на една споделена и дълго отричана нежност. Нана и Яман остават силно притиснати един в друг, усещайки облекчението от признанието, че се обичат. Нана бавно се отдръпва, поглежда го с през сълзи и на устните ѝ изгрява плаха усмивка. Яман обаче не издържа и отново я придърпва в прегръдките си.
– Щастлив ли си? – пита го тихо Нана, докато той гали косата ѝ. – Сега, след като вече знаеш всичко... Олекна ли ти, а?
– Да, щастлив съм – отговаря Яман, а в очите му грее непозната досега светлина.
– Аз не исках да те обичам, ясно ли ти е? – продължава Нана, като застава право срещу него и го поглежда чистосърдечно. – Изведнъж ти влезе в сърцето ми като някакъв вирус. Опитах се да избягам, но не успях.
Яман хваща нежно ръцете ѝ, без да отделя очи от нейното лице.
– Аз също не исках – признава той с усмивка. – Не исках да се влюбвам в тази инатлива и намусена бавачка. Изобщо не го исках. – Нана се усмихва през сълзи, а Яман продължава: – Но се случи.
– А кога беше за първи път? – любопитно го пита тя.
– Първият път, когато... когато не можех да чуя гласа ти – казва Яман, улавяйки здраво дланите ѝ. – Когато видях онзи огън, който гори в очите ти. – Той посяга и нежно докосва бузата ѝ, разкривайки цялата си душа пред нея. – Когато те видях да се бориш за тази мрачна къща. Твоят инат. Твоето бунтарство. Твоята усмивка. Твоето лудо вълнение... Твоята смелост и детска чистота. Всичко това в теб... Мислиш ли, че само аз прекрачвам границите? – Той поклаща глава в знак на отрицание. – Ти също прекрачи моите. В началото издигах стени, за да те държа на разстояние. Държах се грубо. Просто не можех да го приема. Така че, Нана... ти първа наруши моите граници, не аз.
Нана го изслушва с грейнало от щастие лице, усещайки как думите му лекуват всички минали обиди.
– Аз дори не разбирах какво се случва с мен – признава тя с вълнение. – Воювах с теб. Казвах си, че няма да се предам. Но бях победена...
– Не си единствената победена тук, мой малък войн – отговаря Яман с безкрайна топлота и кимва в знак на съгласие.
– Радвам се, че бяхме победени... – промълвява щастливо Нана.
Двамата се поглеждат за миг, след което Яман отново я обгръща с мощните си ръце. Те се сливат в една дълбока, споделена прегръдка, която заличава всички минали борби. Яман затваря очи, за да вдиша аромата ѝ и да почувства близостта на любимата си, а Нана затваря своите и се сгушва блажено на гърдите му, намерила най-после своя сигурен пристан.
Влюбените пристигат в имението и Яман веднага спира Нана пред прага.
– Готова ли си? – пита я той, изправяйки се пред нея в целия си ръст. Нана го поглежда леко объркано. – За да вляза в имението ли? Винаги го правя. – Не говоря за това – прекъсва я той, а в гласа му се долавя сериозност. – Готова ли си да им кажеш какво има между нас?
Нана ококорва очи от изненада. – Какво приказваш? Да им кажем ли? – Разбира се. Защо трябва да го крием? – Не! Не можем! – категорична е тя.
Яман я хваща нежно за ръката, опитвайки се да я успокои. – Ще им кажем. Нана обаче рязко издърпва ръката си и почервенява от притеснение. – Не! Ще ме бъде срам! – Яман я поглежда смаяно, а тя продължава да обяснява трескаво: – Ти си шефът тук, а аз съм просто служителка. О, Господи! Как ще ги погледнем в очите? Яман леко се дразни от думите ѝ. – Няма нищо, от което да се срамуваш. Лошото би било да го крием. – В никакъв случай! – отсича Нана. – Ако им кажеш, ще отрека всичко. Ще кажа, че ти е паднала саксия на главата! Ти и аз... това нормално ли е?
– Разбира се! – отговаря уверено Яман.
В този момент на прага се появява леля Акча, привлечена от гласовете им. – Деца! – приближава се тя и ги поглежда загрижено. – Защо се карате пак?
– Всичко е заради него! – веднага го напада Нана. – Невъзможно е човек да се разбере с този мъж! – Докато говори, тя умолително поглежда Яман, умолявайки го с очи да си замълчи за истината, и той в крайна сметка се съгласява с правилата на играта ѝ. – Не е моя вината, лельо Акча. Тя е кисела и инатлива! – казва той, а загрижената жена само ги наблюдава. – Тя не знае нищо друго, освен да рита като див кон!
Нана изпъва рамене и го изгаря с поглед. – Добре тогава. Гледайте си вашата работа, а аз ще си гледам моята, за да сме спокойни и двамата. Най-добре е да сме далеч един от друг. Приятен ден, лельо Акча! – казва тя и се оттегля бързо в стаята си, видимо ядосана.
Яман измърморва след нея, уж вбесен: – Тази бавачка ще ме побърка. Ще ме побърка! – и влиза яростно навътре.
Леля Акча само въздъхва дълбоко: – О, Боже мой... Пак не се получи. Какво можем да направим? – и също влиза в къщата.
Нана стига до стаята си, но в мига, в който затваря вратата, на лицето ѝ изгрява огромна, щастлива усмивка. Тя се приближава до огледалото, оглежда се и затаява дъх.
– Боже, това наистина ли ми се случва? – пита се тя тихо. Поема си дълбоко въздух и в съзнанието ѝ веднага изплуват спомените от преди малко в колибата, когато плачеше на колене и си мислеше, че го е загубила завинаги: „Никога повече няма да ме погледне в очите по онзи начин. Никога повече няма да ми каже, че ме обича... Какво направи, Нана? Какво стори? Аз също те обичам, Яман... Обичам те толкова много... страшно много!“ А след това и мигът на триумфа му, когато я накара да признае всичко пред него: „Устроил си ми капан! Мразя те! – Не, ти ме обичаш! – Мразя те! – Не, обичаш ме! – ОБИЧАМ ТЕ! Обичам те толкова много...“ И прегръдката им под топлите лъчи на залязващото слънце.
Споменът изчезва Нана докосва лудо биещото си сърце и прошепва на отражението си: – Сега сме влюбени... Сърцето ми бие толкова бързо. Но никой не трябва да разбира. Никога не трябва да го показвам.
В този момент вратата се отваря и Яман влиза, без дори да почука, което кара Нана да трепне от уплаха. Тя бързо отива до него.
– Леля Акча видя ли те да идваш насам? – пита го тя шепнешком, но Яман само мълчи и я гледа с обожание. – Какво правиш тук? Ами ако разберат погрешно?
Яман пристъпва по-близо и посяга, за да докосне косата ѝ.
– Не ми е за първи път в тази стая. И няма нищо за грешно разбиране. Само те могат да разберат всичко правилно. Ще бягаш ли пак? Ще се държиш ли на разстояние? Не, няма да го попреса за нищо на света.
Нана го поглежда, силно влюбена.
– Ушите ми едва сега свикват да чуват тези думи. Как да кажем на останалите? Може ли да изживеем любовта си в сърцата си, без никой да знае?
Яман поклаща глава. – Не. Няма да се крием. Искам те в самия център на живота си. – Нана сияе от щастие след тези думи.
Изведнъж вратата се разтваря и в стаята нахлува Юсуф, което кара Нана бързо да се отдръпне от Яман.
– Чичо, къде беше? Звънях ти толкова много пъти! – Яман поглежда към Нана с хитра усмивка и отговаря на момчето: – Укротявах един див кон, Юначе. –
Нана го поглежда накриво, а той продължава: – Тя се опитваше да избяга от мен. Но накрая я хванах. Не се отказах от нея. – Нана засрамено свежда глава, а Юсуф любопитно пита: – А тя свикна ли вече с теб? – Да, и ще свикне още повече – казва Яман, като я поглежда съучастнически. – Тя вече започва да се влюбва...
Нана, цялата почервеняла от срам, бързо прекъсва разговора и хваща Юсуф за ръка. – Така или иначе... стига сме говорили за диви коне. Работата ни се прекъсна. С моето тигърче имаме да пишем домашно. Извинете ни. – Тя бързо излиза от стаята заедно с детето, а Яман остава там, усмихвайки се щастлив от победата си.
Нана стои пред огледалото в стаята си, нежно сресва косата си и въздъхва дълбоко, а по лицето ѝ се изписва чисто вълнение. В ушите ѝ все още отекват думите, които Яман ѝ каза пред колибата: „Аз също не исках... Не исках да се влюбвам в тази инатлива и намусена бавачка. Изобщо не го исках... Но се случи... Първият път, когато не можех да чуя гласа ти... Когато видях онзи огън, който гори в очите ти. Когато те видях да се бориш за тази мрачна къща. Твоят инат. Твоето бунтарство. Твоята усмивка. Твоето лудо вълнение... Твоята смелост и детска чистота. Всичко това в теб...“
Изгубена в мислите си за него, Нана оставя четката и се пита: – Какво ли прави сега Ябан? Дали и той мисли за мен? Може би се е ядосал, защото му казах да не казва на никого...
В същото време, в своята стая, Яман лежи на дивана и също въздъхва, погълнат от спомена за нея, за мига, в който тя най-после се предаде пред чувствата си: „Устроил си ми капан! Мразя те! – Не, ти ме обичаш! – Мразя те! – Не, обичаш ме! – ОБИЧАМ ТЕ! Обичам те толкова много...“ Яман се усмихва леко и промълвява под мустак: – Инат такъв... Какво ли прави сега?
Мъжът не издържа взема телефона си и я набира на видеразговор. В нейната стая телефонът извънява и Нана трепва нервно, но бързо вдига.
– Как си? – пита я веднага Яман, а погледът му я обгръща през екрана. – Добре съм. Ти какво правиш? Станало ли е нещо? – объркано казва тя. – Да, стана – отговаря той с дълбок, мощен глас.
– Какво е станало?
– Липсваш ми... – изрича Яман с неподправена нежност. Нана изпада в пълна паника от тези думи, сърцето ѝ започва да бие лудо и тя набързо затваря връзката. Яман поглежда телефона и се засмива: – Пак бяга...
Нана пък притиска апарата до гърдите си и си шепне: – Сърцето ми направо ще изскочи... – и въздъхва тежко.
Яман обаче няма намерение да се отказва толкова лесно и я набира отново. Нана поглежда екрана: – Този човек няма да се предаде... – казва си тя и вдига. – Затвори ми телефона – прекъсва я веднага Яман с повдигнати вежди. – Сигурно е от връзката, линиия прекъсва... – оправдава се тя.
– Докъде бяхме стигнали? – пита я той, без да отделя очи от нея. – Не знам. Не помня – отвръща Нана, опитвайки се да изглежда хладнокръвна.
– Нека тогава ти напомня. Говорех за това, че ми липсваш – казва романтично Яман.
Ръцете на Нана омекват от вълнение, тя изпуска телефона на пода, а отсреща Яман се засмива дяволито. Тя бързо вдига апарата: – Добре ли си? – Аз съм добре. Ти добре ли си? – пита я той. – Добре съм, нищо ми няма. Късно е вече. Не ти ли се спи?
– Не. Не ми се спи. И не искам да спя, защото мисля за теб – отсича той. Нана вижда как вратата ѝ се отваря, Юсуф влиза в стаята и тя бързо затваря на Яман.
– Влез, миличък. Какво има? – пита Нана, като се опитва да скрие вълнението си. – Нана, ще направим ли нещо заедно? От кога не сме играли... – казва момчето с надежда. Нана се усмихва мило. В същото време Яман оставя телефона си в стаята, напълно изгубил търпение.
– Не може да продължава така. Най-добре е да говорим очи в очи – казва си той. Копнежът да я види на живо е по-силен от него и той тръгва по коридора към нейната стая.
Вътре Нана гали Юсуф по главата: – И на мен ми липсваше да прекарвам време с теб, миличък. Но сега трябва да спим. Късно е. Утре ще играем на каквото поискаш.
Точно тогава вратата се отваря без никакво предупреждение и Яман влиза в стаята. Нана веднага скача на крака. Момичето е по нощница и лека сатенена наметка, което кара Яман за миг да застине, поглъщайки я с поглед.
– Чичо, защо си тук? Станало ли е нещо? – пита изненадано Юсуф.
Нана се опитва да прикрие смущението си и го поглежда предизвикателно: – Да, наистина... Станало ли е нещо?
– Чух някакъв шум наблизо. Дойдох да проверя дали всичко е наред – оправдава се Яман, без да отделя очи от нея.
– Ние не сме чули нищо. Спокойно е. Така че... лека нощ – казва му Нана, като учтиво го подканва да излезе. Яман кимва с едва доловима усмивка и излиза, затваряйки вратата. Нана остава да гледа към вратата лицето ѝ сияе от щастие, а сърцето ѝ прелива от нежност. Тя се обръща към момчето: – Хайде, миличък, време е за сън... – Нана целува топло Юсуф по челото, напълно щастлива, че любовта най-после е почукала на вратата ѝ.
Утрото в имението Къръмлъ започва по напълно необичаен начин. Яман си подсвирква весело, докато се облича пред огледалото – нещо, което не се е случвало от години. Адалет, която подрежда стаята, го слуша с искрена радост и не успява да скрие усмивката си.
– Добро утро – казва Яман, като се обръща към нея с ведро изражение. – Добро утро – отвръща тя. – Станало ли е нещо, Адалет? – пита той, забелязал изненадата ѝ. – Съжалявам, г-н Яман... Просто от много време не съм ви виждала толкова щастлив. И никога преди не бях чувала да си подсвирквате – признава жената. Яман кимва с глава, приемайки думите ѝ с благосклонност. – Дано винаги да сте толкова щастлив! – пожелава му тя и продължава да чисти, докато Яман излиза от стаята с вдигната глава.
В същото време Нана сияе от щастие в своята стая. Докато оправя косата си, тя тихо си тананика тихичко. Момичето отива до гардероба, продължавайки да пее под нос, и започва трескаво да избира каква рокля да облече днес. Налага пред себе си първия черен тоалет, оглежда се критично и го оставя настрани. – Не, това не става... – промълвява тя. Пресяга се за следващата черна рокля, но пак поклаща глава. – Не, и тази не става. Твърде е тъмна. – Изведнъж очите ѝ светват, когато вижда една красива, ярка червена рокля. Взема я с усмивка и я долепя до тялото си. – Тази е хубава. Може би на него ще му хареса... Винаги нося черно. Време е за промяна. – В този момент телефонът ѝ извънява и тя бързо вдига. – Здравей, Пънар!
– Как си, Нана? Всичко наред ли е? – пита приятелката ѝ от другата страна на линията.
– Всичко е наред – отговаря въодушевено Нана. – Времето е прекрасно. Птиците пеят толкова хубаво днес!
– Звучиш ми различно... – усеща веднага Пинар и гласът ѝ става любопитен. – Хайде, кажи ми. Ти... между вас...
– Да, Пънар... случи се! – изрича Нана, а сърцето ѝ прелива от вълнение.
– Не мога да повярвам! Разкажи ми всичко, Нана. Всичко!
Междувременно Яман вече е в кабинета си и набира своя приятел Ферит. – Как е най-красивият и харизматичен комисар на света? – пита той с ирония. – Всичко наред ли е, след като се върна от ръба на брака?
– Чакай, чакай малко! – прекъсва го изненадано Ферит. – Аз съм добре, но... забрави за мен. Ти направо ме разби с това начало на разговора. Моите уши наистина ли чуха нещо различно от „здравей, Ферит“? Не, не може да е истина. Кой си ти? – Мъжът поглежда екрана на телефона си, за да се увери, че не сънува. – Пише Яман... Кой си ти и какво направи с моя приятел? Казвай веднага! – Ферит се изправя на крака, осъзнавайки какво означава това приповдигнато настроение. – Стана ли?
– Стана! – потвърждава Яман с горда усмивка.
– Честито, братко! Ох, най-после! Браво на вас. Разказвай веднага как се случи!
В стаята си Нана продължава да споделя тайни с приятелката си.
– Направо не е за вярване... Сега двамата с него влюбени ли сте, двойка ли сте? – пита развълнувано Пънар.
– Мисля, че да – отговаря Нана и бузите ѝ пламват.
– Вие сте влюбени! – изкрещява щастливо Пинар.
– Млъкни, Пънар! – прекъсва я бързо Нана и поглежда уплашено към вратата. – Не искам никой да разбира. Самата аз още свиквам с тази мисъл. Шшт! Затваряй си устата.
Обратно в кабинета, Яман споделя плановете си с комисаря.
– Искам да го обявя пред всички, но ситуацията е сложна – обяснява той, като се замисля за упорития характер на Нана.
– Ти премина през най-трудното, така че ще се справиш и с тази лесна част. Ще успееш, не се притеснявай – подкрепя го Ферит.
– Ще бъде трудно – казва Яман, а на лицето му се изписва онази позната решителност. – Но откога аз обичам лесните пътища? – Ферит се усмихва отсреща и въздъхва с облекчение, радвайки се за щастието на своя приятел.
Айше и Ферит водят Кара и Ибо в стаята за разпити. Карат ги да седнат на масата, докато самите те застават строго срещу тях, сякаш наистина провеждат официално разследване.
– Що за безочие е това?! – започва Ферит с повдигнат и гневен тон. – Помислихте ли поне за миг как ще ни повлияе това? Добре, Ибо си има своите безумни импулси, но ти, Кара? Как можа да се съгласиш на такава игра?
– Комисарю, аз не исках, но... – опитва се да обясни Кара, като свива рамене, но Ибо я прекъсва.
– Сега пак ли се дърпаш назад? Та ние направихме всичко това за тяхно добро!
– Какво добро?! – избухва Ферит, като удря леко по масата. – От дни живея в кошмарен страх, че ще загубя Айше!
– Аз също! – потвърждава Айше, като скръства ръце пред гърдите си. – Това ли наричате добро?!
– Чакам отговор – казва Ферит настойчиво, като ги пронизва с поглед. – Защо го направихте?
– Защото се обичате! – изтърсва Ибо, не издържайки на напрежението. – Постоянно се карате и се борите един срещу друг. Не можехме повече да ви гледаме как се мъчите. Мислехме, че ще разберете какво наистина чувствате, когато усетите страха от загубата. Нима не бяхме прави? Нали искахте да се ожените!
– Да, но само защото мислех, че Ферит умира – обяснява Айше, като извърща глава настрани. – Като приятелка изпитах дълбоко съчувствие и състрадание.
– А аз съчувствах на теб – добавя Ферит, като се опитва да скрие разочарованието си. –Постъпих по същия начин, когато Акация се разболя. Нима не бих направил същото за бившата си съпруга? – Но се съмнявам, че ти действаше просто от жалост... Свиреше ми на китара и ми четеше поезия! –отвраща Айше
След малко Айше и Ферит излизат в корисора, където напрежението между тях е напът да ескадира.
– Изглежда, че все още нищо не си разбрал – казва Айше с нападателен тон и застава право срещу него.
– Наистина ми беше жал за теб. Но защо спомена за китарата и поезията пред тях?
–Това е нищо в сравнение с твоите номера!
– Знаех, че умираш, затова правех всичко това – оправдава се Ферит, като разтваря ръце. – Просто исках да помогна, такъв си ми е характерът. Обичам да помагам на хората в беда.
– Разбира се – иронизира го Айше, а лицето ѝ помръква от горчивина. – Затова от първия ден не се отдели на нито една крачка от мен. Не се прави на герой, Ферит! Ние скъсахме. Вече няма „нас“. Разбери го най-накрая!
Полицайката се обръща отривисто и си тръгва, оставяйки Ферит напълно сам. Мъжът въздъхва тежко и свива безпомощно ръце в юмруци.
