В епизод 809 на „Наследство“: Яман, решен да преодолее съпротивата на Нана, решава да прибегне до крайности. Корай открива истината за болестта на Ферит и се опитва да попречи на Айше да сключи прибързан брак.
НА КРАТКО какво се случва в епизод 810 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате всеки делничен ден от 12:30 часа по NOVA.
Яман отвежда Нана в уединена колиба сред дивата природа, решен веднъж завинаги да пречупи ината ѝ и да я накара да признае чувствата си. Но тя остава непреклонна и отказва да се предаде.
Айнур отново се среща с Идрис, за да му върне изгубения портфейл, убедена, че няма бъдеще с Яман, приема поканата му за кафе.
След като подслушва разговор между Волкан и Нилай, Несе разбира, че двамата никога не са били двойка и че Волкан е измислил всичко, за да скрие истинските си чувства към нея.
Междувременно Ферит, без да подозира какво го очаква, с вълнение се готви за сватбата, докато Айше търпеливо изчаква последния момент, за да му нанесе най-болезнения удар.
Всичко, което трябва да знаете за турския сериал „Наследство“
👇По-подробно в редовете по-долу
След драматичното „отвличане“ на Нана, автомобилът на Яман спира пред стара, уединена колиба сред дивата природа. Напрежението между двамата е толкова огромно, че въздухът буквално вибрира. Нана слиза бързо, оглежда се стреснато и веднага го атакува с думи, опитвайки се да прикрие бушуващия в нея страх.
– Ти наистина си дивак! – виква тя и го изгаря с яростен поглед. – Луд ли си? Какви са намеренията ти? Защо дойдохме тук? Предполагам, че това е мястото, където ще живееш сам след десет години... Но аз какво правя тук?
Яман я приближава с бавни, сигурни стъпки. Изражението му остава каменно, но в очите му се чете желязна решителност.
– На това място навремето опитомих един див кон – казва той с равен, дълбок глас, без да сваля очи от нея. – Ти си същата като него. Затова те доведох тук. И теб ще опитомя. Аз те обичам, а и ти ме обичаш. Ще останем на това място, докато не го приемеш.
Думите му уцелват Нана право в сърцето, но тя веднага преминава в отбрана. Лицето ѝ почервенява от гняв, а гласът ѝ разкъсва тишината наоколо.
– Никога! – крещи тя и започва да отстъпва назад. – Никога няма да стане такова нещо! В никакъв случай! Ти си луд, аз не те обичам! Няма такова нещо! – Нана се навежда, грабва шепа слама от близката бала и я хвърля яростно по него. – Как не те е срам! Как можеш да говориш така? Аз ти се доверих... Главата ти е прегряла! Не те обичам, чу ли ме? НЕ ТЕ ОБИЧАМ!
Яман дори не трепва, когато сламата го удря. Той просто прави още една крачка напред, скъсявайки дистанцията помежду им до минимум.
– Обичаш ме! – отвръща той, като набляга на всяка дума. – И аз те обичам! Ще стоим тук, докато не го признаеш пред себе си.
– Повече няма да слушам глупостите ти! Тръгвам си! – Нана се обръща рязко и тръгва с бързи стъпки към колата, решена да сложи край на този кошмар.
Яман обаче остава на мястото си. Той бавно бърка в джоба си, изважда ключовете от автомобила и ги повдига пред очите ѝ с лека, предизвикателна усмивка.
– Току-що пристигнахме. Не можеш да отидеш никъде – казва той спокойно.
Нана застива за секунда, поглежда към ключовете, след което вирва гордо брадичка и го изправя пред избора си.
– Ще видиш! Дори да трябва да вървя пеша, пак ще си тръгна! – заявява тя и с бърз ход подминава колата, отправяйки се към черния път.
Яман кръстосва ръце пред гърдите си и я изпраща с насмешлив тон, който обаче носи скрито предупреждение.
– Добре тогава, върви. Сбогом... – подхвърля той, докато тя се отдалечава. – Наоколо има твърде много вълци. Има мечки и змии. Давай, тръгвай. Сбогом! О, щях да забравя... Тук обикалят и глутници бездомни кучета. Много са, а когато стомасите им са празни, изобщо не са приятелски настроени.
Нана спира за момент, усещайки как по гърба ѝ лазят ледени тръпки, но гордостта ѝ надделява. Тя се обръща към него, скърцайки със зъби от безсилие и ярост.
– Не ме е страх от тях! – заканва се тя, като го поглежда право в очите. – Аз съм по-дива от всички тях взети заедно!
С тези думи Нана му обръща гръб и започва да върви бързо по пътя, решена да не показва нито капка слабост пред своя похитител.
Яман подготвя огъня пред колибата, когато в тишината на гората изведнъж отеква настойчив кучешки лай, последван от уплашените писъци на Нана: – Не ме гонете! Махайте се! Не ме гонете!...
Няколко бездомни кучета я преследват настървено по пътеката, а Яман не успява да скрие усмивката си и се засмива тихо. Нана пристига до огъня, напълно останала без дъх и капнала от умора.
– Какво стана? Да не би да имаше някакъв спор с кучетата? – пита я с насмешка той. Тя се опитва да си поеме въздух и вирва брадичка: – Не. Върнах се. Защото реших, че няма защо да бягам от теб. Не ме е страх нито от кучета с големи зъби, нито от диви мъже!...
Яман обаче насочва очи малко по-надолу и повдига вежди: – А какво е станало с долната част на панталона ти? Нана поглежда надолу и вижда, че платът е разкъсан. – Закачих се на едно дърво... – оправдава се тя. – На дърво със зъби ли? – иронизира я той. – Хмм... – измънква Нана, след което сяда на един пън край огъня и го поглежда предизвикателно: – Доведе ме тук, но няма да успееш да ме опитомиш. Не можеш да ми сложиш юзда, защото аз съм див кон!
Яман спира да се усмихва. Гласовете ви стават сериозни, а той пристъпва по-близо до нея, сякаш иска да прочете мислите ѝ. – Била си съвсем малко момиченце, когато баща ти е изоставил майка ти... в много ранна възраст. Наложило ти се е да пораснеш съвсем сама... Затова нямаш доверие на никого, въпреки че дълбоко в себе си си искала да се довериш. Страх те е да се довериш и да бъдеш обичана, защото си мислиш, че ще свършиш като майка си... че няма да те искат. Страх те е да не останеш сама.
Нана го поглежда право в очите, а сърцето ѝ сякаш спира да бие за миг. – Но никога не забравяй това... – казва тихо Яман. – Аз никога няма да те оставя сама. Никога няма да те изоставя...
Нана застива от изненада, а погледът ѝ става неспокоен. Тя усеща как цялата ѝ защита се разпада под думите му, изпада в паника и бързо скача на крака: – Говориш пълни глупости!... – извиква тя със разтреперан глас. Нана буквално побягва към вътрешността на колибата, за да скрие сълзите и вълнението си, а отвън Яман гледа след нея и отново се усмихва с топла, търпелива усмивка.
Идрис стои нетърпеливо на уговореното място за срещата си с Айнур, проверява нервно часовника си и крои планове как да се добере до голямото богатство на богатото семейство. – Само се появи... ти си моят златен билет за имението Къръмлъ! Ела при мен... – повтаря той тихо на себе си, докато очите му шарят по улицата. Изведнъж забелязвате как лицето му се озарява от широка усмивка, щом съзира приближаващата се жена. Айнур забързва крачка към него, леко притеснена.
– Здравейте, г-н Джихан – казва тя, като спира пред него и си поема дъх. – Здравейте! – отвръща веднага той и прави лек поклон с глава. – Извинявайте, че ви накарах да чакате. Заповядайте, искам да ви предам портфейла ви. Ето. – Тя протяга ръка и му подава кожената вещ. Идрис я поема бързо, сякаш е намерил истинско съкровище, и я притиска към гърдите си. – Много ви благодаря! Дори ви поразходих в това натоварено време... За парите вътре изобщо не ми пука, но в портфейла има скъпа за мен снимка на покойната ми сестра с нейния личен подпис... Щях да се побъркам от мъка, ако я бях изгубил. – Мъжът говори с престорено разчувстван глас, опитвайки се да спечели доверието ѝ.
Айнур го поглежда състрадателно и кима с глава. – Разбирам ви... Важното е, че всичко е наред, не се притеснявайте повече. Аз обаче трябва да тръгвам, хубав ден ви пожелавам! – Тя прави крачка назад, готова да си върви. Идрис обаче няма никакво намерение да изпусне златния си шанс толкова лесно. – Вижте, ако имате малко свободно време, може да изпием по едно кафе наблизо? – предлага той с надежда в гласа. – Съжалявам, но трябва бързо да се връщам на работа, за съжаление не мога да остана – отказва учтиво тя и свива рамене.
Тогава Идрис пристъпва още по-близо до нея, бърка в дълбокия джоб на палтото си и изважда малка, красиво опакована кутийка. – Г-жо Айнур, надявам се да не ми се разсърдите и да не ми откажете... моля ви, приемете това от мен. – Той протяга малкия подарък напред. Айнур повдига изненадано вежди и веднага замахва отрицателно с ръка. – Благодаря, наистина сте много внимателен, но не мога да приема подаръка. Няма да е редно, все пак не се познаваме. – Но защо да не е редно? Моля ви, не ми разбивайте сърцето! Направихте си труда да дойдете чак дотук в този натоварен ден... Приемете го като жест на моя искрена благодарност! – настоява настойчиво той и я поглежда толкова умолително, че Айнур най-накрая отстъпва.
Айнур поема кутийката с плаха усмивка, отваря я внимателно и вътре вижда изящно, малко ръчно огледалце. – Благодаря ви... но наистина нямаше никаква нужда от подобни неща. Просто изпълних човешкия си дълг – казва тя, докато разглежда подаръка. – Моля ви, пазете го като малък спомен от нашата среща – усмихва се той. Айнур кима леко, а Идрис я поглежда право в очите и гласът му става по-дълбок: – Всъщност в момента много завиждам на това огледало... защото може би никога повече няма да имам честта да ви видя. То винаги ще се грижи за вас и ще ви вижда, а вие ще се грижите за него.
Айнур се поглежда в малкото стъкълце и вие виждате как на устните ѝ изгрява слънчева, кокетна усмивка. – Както и да е, няма да ви бавя и спирам повече от работата ви, хубав ден! – казва учтиво Идрис, обръща се и тръгва бавно по улицата. Айнур го изпраща с поглед, колебае се само няколко секунди на място, след което го повиква с по-силен глас: – Г-н Джихан!
Мъжът спира веднага, сякаш само това е чакал, и се обръща с повдигнати вежди. – Да, кажете, г-жо Айнур? – Тя се приближава обратно към него с лека, уверена стъпка и казва: – Исках да кажа... че тъй като вече сте тук, май все пак ще приема предложението ви за кафе.
Двамата остават да стоят един срещу друг, поглеждат се и лицата им разцъфват в широки, споделени усмивки, готови да седнат заедно в близкото заведение.
Яман поддържа огъня пред старата колиба, а наблизо Нана седи на един пън и го наблюдава с явно раздразнение. Тя е скръстила ръце пред гърдите си, устните ѝ са свити на тънка линия, а в очите ѝ искри недоволство. Мъжът сяда срещу нея, поглежда я спокойно и нарушава мълчанието.
– Какво става? – пита Яман с равен, дълбок глас. – Прекалено си тиха.
– Тиха съм заради безсилието си, защото бях отвлечена!... – виква Нана и вирва предизвикателно брадичка, като го изправя пред собствените му думи. – Значи ти ще ме опитомяваш, така ли?
Яман я измерва с топъл, леко доволен поглед, без да казва нищо. Това мълчание още повече я вбесява.
– Значи и преди си бил тук, за да дресираш коне, нали така? – продължава тя с ирония. – Мисля, че и това си го измисляш в момента!
– В една ферма намерих Фуртуна... – започва разказа си Яман, а гласът му става сериозен и монотонен, докато се пренася в миналото. – Там измъчваха животните. Майка ѝ умря поради нехайство, нея също я тормозеха. Беше яростна, дива и не позволяваше на никого да се доближи до нея... Но имаше пълното право да го прави. Беше гневна на хората. Беше абсолютно невъзможно да я опитомиш. Кобилата беше дехидратирана, изгладняла и жадна. Нямаше доверие на никого и с дни се държеше настрана. Мислеше, че и аз ще я нараня.
Нана утихва изведнъж. Яростта в изражението ѝ бавно отстъпва място на изненада, докато слуша думите му.
– Давах ѝ храна, а тя ме риташе, хапеше ме... – продължава той, без да сваля очи от Нана. – Дори вода не искаше да пие от страх. Не се отказах, въпреки че тя ме смяташе за свой враг. Имах търпение. Когато реша нещо и когато обичам... аз никога не се отказвам.
Нана го слуша в пълно мълчание, погледът ѝ се смекчава, а сърцето ѝ започва да бие лудо под влияние на тази изповед.
– На края на втория месец просто протегнах ръка към нея... – завършва Яман с по-тих, почти нежен глас. – Тя сведе глава и ми позволи да я галя. Оттогава никога не се разделихме. – Той става от мястото си, прекъсвайки магията на момента, и добавя: – Ще ти сипя малко чай.
Нана остава на мястото си и не отделя очи от него. Тя наблюдава всяко негово движение – как внимателно и с грижа налива топлия чай в две чаши. Когато Яман се обръща с чашите в ръце, той усеща вглъбения ѝ поглед. Нана веднага се смущава и бързо поглежда встрани, опитвайки се да скрие вълнението си. Мъжът се приближава и ѝ подава едната чаша.
– Не, не искам – отрязва тя и свива рамене, отказвайки да поеме съда.
– Няма проблем – отвръща спокойно той, без изобщо да се засяга. – И без това ще останем тук, с времето ще свикнеш. – Яман сяда обратно на мястото си и отпива глътка. – Ще свикнеш и с мен, разполагаме с много време.
Ядосана от неговото безкрайно спокойствие, Нана рязко става, взема една суха клонка и се приближава до огнището, за да разпали пламъците.
– Дори огъня не можа да запалиш като хората – подхвърля тя с крива усмивка.
– Така ли? – повдига вежди Яман, а по устните му плъзва лека насмешка. – Искаш да кажеш, че ти ще се справиш по-добре с огъня?
Нана не иска да влиза в излишни спорове и само измънква сухо през зъби:
– Хмм!
– Тогава давай, направи го! – предизвиква я той с усмивка.
Нана кима решително, коленичи пред огнището и започва да подрежда съчките, решена на всяка цена да му докаже, че няма да се пречупи пред него.
Неше прави шокиращо разкритие – разбира, че Волкан и Нилай изобщо нямат връзка и всичко е било фарс. Тя седи пред огледалото в стаята си, очите ѝ блестят от вълнение и тя се усмихва на отражението си.
– Никога не бих си помислила, че една лъжа може да ме направи толкова щастлива... – шепне тя на себе си, докато сърцето ѝ бие лудо. – Измислил си е приятелка, за да скрие чувствата си. Но защо ги крие от мен? Защо ме нарича „мъниче“? Мозъкът ми ще експлодира! Възможно ли е... възможно ли е Волкан наистина да ме обича?
Пред общината предстои да се разиграе истинска буря. Айше и Ферит пристигат с автомобила, а там вече ги чакат Кара и Ибо, преливащи от вълнение.
– Айше, за втори път ще се оженим... – казва Ферит с грейнало лице и нежно хваща ръката ѝ. – Това означава, че отново ще стана най-щастливият човек на земята. Скоро ще прекрачим тези врати... – той посочва към голямата сграда – ...и всичко ще се промени.
– Ферит, имам една новина за теб... – казва Айше със сериозен, леден тон. – Аз... никога няма да вляза с теб през тези врати.
– Ах, разбрах! Искаш да те пренеса на ръце през прага, нали? – Ферит се засмива и разтваря ръце, опитвайки се да я прегърне, но тя рязко се дръпва назад.
– Какво правиш? Не ме докосвай! – Айше, какво става? – пита напълно объркан Ферит, докато усмивката му изчезва. – Няма да се омъжа за теб! Ето това става!
– Полудя ли? – Не аз, а ти си полудял! Изгубил си си ума, щом си тръгнал да се правиш на болен! Ти си долен лъжец! Каква е тази интрига? Болестта на Акация ли те вдъхнови? Искаше да се ожениш за нея, защото си мислеше, че умира? Реши, че като се престориш на болен, ще ме принудиш да се върна при теб? Подигра се с чувствата ми!
Силна и звънка плесница отеква във въздуха. Айше забива тежък шамар на Ферит.
– Аз не съм болен! – отвръща шокирано Ферит, като притиска с ръка пламтящата си буза. – Ти си тази, която е болна, Айше! Остава ти само една година живот! Искам да прекарам това време с теб!
– Какво говориш? Каква болест?! – Ибо ми показа изследванията ти. Имаш нелечим тумор в мозъка... Знам всичко, Айше!
Айше застива на място, докато устните ѝ пресъхват. В очите ѝ се чете пълен шок и недоумение.
– Но Кара... Кара също ми показа твоите изследвания... – казва тя с разтреперан глас.
Изведнъж парчетата от пъзела се подреждат в главата ѝ. Айше започва да осъзнава, че Ферит изобщо не е авторът на този ужасен план.
– Значи не си бил ти... – едва отронва тя, след което бавно обръща глава към Ибо и Кара.
Кара и Ибо усещат, че земята под краката им се пропуква, гузно спускат глави към земята, досущ като деца, хванати в голяма беля. Айше и Ферит ги изпепеляват с яростни погледи.
