В епизод 807 на „Наследство“: Яман намира начин да прекара време насаме с Нана, въпреки че тя все още не е променила мнението си. Ферит и Айше, осъзнавайки неизбежния край, правят всичко възможно, за да се направят щастливи един друг – докато накрая Ферит решава да ѝ предложи брак.

НА КРАТКО какво се случва в епизод 806 и 807 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате всеки делничен ден от 12:30 часа по NOVA.

Акча иска да подари на Нана годежната си рокля. Нана обаче категорично се противопоставя на това, като уверява, че връзките и бракът не са за нея.

Яман търси начин да преодолее ината на Нана и решава да я отвлече.

Идрис следва плана си, за да спечели сърцето на Айнур – този път, уж случайно, я среща на гробището, преструвайки се, че скърби за загубата на сестра си.

Корай не може да се примири с решението на Айше да се омъжи за Ферит. Той е готов на всичко, за да не допусне това. Междувременно Кара иска да разкрие истината за интригата им, но Ибо не ѝ позволява. Корай случайно чува разговора им и разбира, че Ферит не е болен. Без да се бави, той показва на Айше доказателства, че Ферит я е излъгал.

Всичко, което трябва да знаете за турския сериал „Наследство“

👇По-подробно в редовете по-долу

„Наследство“, епизод 808

Напрежението между Яман и Нана достига връхната си точка, а в полицейския участък предстои събитие, което ще промени всичко. Вижте как се разплитат нишките на съдбата в следващите минути.

Нана бързо открива и отстранява малката повреда, заради която автомобилът на Яман не може да запали. Тя веднага се досеща, че мъжът умишлено е предизвикал аварията, за да ги задържи сами насред гората. Нямайки с какво повече да задържи Нана, Яман е принуден да върне Нана обратно в имението.

Вратата им отваря Акча, чието лице веднага изписва огромно облекчение.

– Слава на Бога, най-после се прибрахте! – казва тя с видимо безпокойство. – Отидохте на лекар и толкова дълго ви нямаше... Притесних се за вас! – Бяхме навсякъде другаде, но не и при лекаря – заявява Нана с хладен тон. – Колата се развали и заседнахме насред гората. Но всичко стана заради него! – тя поглежда Яман с остър, укорителен поглед.

След секунда Нана добавя, искайки бързо да прекрати разговора: – Ще отида в стаята си. Още не ми е минало, болна съм.

Нана се устремява към стълбите и изчезва на горния етаж, оставяйки Акча и Яман сами в антрето. Яман въздъхва тежко, прекарва ръка през лицето си и се опитва да замаже ситуацията: – Преувеличава... Беше просто малка повреда, чакахме пътна помощ. Нищо ѝ няма, лельо, наистина. Щом има сили да се заяжда и да спори, значи е здрава като камък! – Разбирам, сине... – отвръща Акча с лека, топла усмивка. – Иди и ти в стаята си, отдъхни си. Ще те повикаме, когато обядът е готов.

Когато Яман се отдалечава, Акча поглежда към стълбището, където допреди малко е стояла Нана, и тихо казва на себе си: – И двамата са с един и същ характер... Инати, борбени, нито един от тях не иска да се предаде пред другия. Щом няма победител, време е да отворим нов фронт!

Нана седи на ръба на леглото в стаята си, стиснала юмруци, и яростно мисли на глас: – Направи го нарочно! Всичко е планирал, устроил ми е капан... Все още не мога да повярвам на дързостта му! – тя притиска длан към гърдите си, усещайки как сърцето ѝ бие лудо в луд ритъм. – Почти ме хвана... сякаш ловец улавя своята жертва! Но ако си мисли, че ще се предам и ще падна на колене, много се лъже! Аз съм хищна птица. Аз съм корав орех, който няма да успее да захапе!

В същото време Яман крачи нервно от единия до другия край на кабинета си, скърцайки със зъби от ярост. – Тази жена е невъзможна! – избухва той, удряйки по масата. – Казва, че аз съм бил дивак... но в действителност тя е истински звяр! Дърпа се и бяга всеки път, когато се опитам да се доближа до нея! Ако си въобразява, че ще се откажа и ще я оставя на мира, значи живее в пълна заблуда. Никога няма да се предам пред нея!

Междувременно Ферит и Айше събират колегите си от комисариата, за да им съобщят една дълго пазена и изключително радостна новина. Лицата им греят от щастие.

– Днес ще се целунем като съпруг и съпруга... Днес се женем! – обявява Ферит с широка усмивка, хващайки Айше за ръка.

Повечето от присъстващите полицаи реагират с бурен ентусиазъм, започват да ръкопляскат, да ги прегръщат и да сипят благопожелания за дълъг и щастлив съвместен живот. Единствено Корай, който влиза в офиса в същия този момент, застива на място и не успява да скрие огромното си разочарование. Погледът му издава опасна смесица от шок, ревност и силна неприязън към това неочаквано решение, което заплашва да провали собствените му планове.

„Наследство“, епизод 809

Сензациите и неочакваните обрати в полицейския участък и извън него продължават да ни държат в напрежение. Тайните започват да излизат наяве, а капаните се затварят около нищо неподозиращите жертви. Проследете как се развиват събитията в този напрегнат епизод.

Сутрешното слънце едва си проправя път през тежките завеси на имението, а атмосферата вътре вече е заредена с взривоопасна енергия. Войната между двамата инати навлиза в нова, още по-гореща фаза.

Още със събуждането Нана застава пред огледалото с боен пламък в очите. Тя хваща косата си с две ръце, пристяга я здраво на конска опашка и се вглежда в отражението си със свити устни. – Ето че започваме... – казва си тя изпитателно, след което оправя дрехите си и излиза от стаята, готова за битка.

В същия момент в другия край на коридора вратата се отваря и Яман пристъпва напред. Той закопчава ръкавите на ризата си, поема дълбоко въздух и изрича същите думи под носа си. Двамата се засичат в средата на фоайето. Крачките им се забавят, а въздухът между тях сякаш става тежък. Яман спира, изправя гордо снагата си и я поглежда с хладно, но спокойно изражение.

– Добро утро – казва той с равен, дълбок глас. Нана спира рязко, повдига вежди и го стрелва с предизвикателен поглед. – Моля? Наистина ли смяташ, че денят е добър? – изнася се тя напред с кръстосани на гърдите ръце. Яман леко отваря уста от изненада, а по лицето му преминава сянка на недоумение. – Какво каза? – сбръчква вежди той и прави крачка към нея. – За мен това е ужасна сутрин, а изобщо не е добра! Нима нямам право да го кажа? Моят ден ще бъде такъв, какъвто аз преценя! Аз не се бъркам в твоите работи, така че и ти няма да се бъркаш в моите! – Нана вирва брадичка нагоре, предизвиквайки го с поглед.

Яман отваря уста, готов да отвърне на удара и да я постави на мястото ѝ, но в този момент по стълбите се чуват бавни стъпки. Леля Акча се появява в коридора с топла усмивка. – Вие двамата ще разрешите този ваш проблем малко по-късно – намесва се възрастната жена с авторитетен, но мек тон, усещайки прехвърчащите искри. – Сега обаче имам спешна нужда от вашата помощ. Имате ли малко свободно време за мен?

Нана и Яман се сепват едновременно и кимват мълчаливо. Леля Акча ги повежда веднага към своята стая, отваря вратите на големия си гардероб и се обръща към тях с ясни указания.

– Яман, сине, моля те да ми помогнеш да вкараме този тежък гардероб в пълен ред. А ти, Нана, извади всички дрехи, за да ги проветрим, и след това ги подреди обратно – казва тя, сочейки към рафтовете. – Донесла съм всички тези дрехи със себе си от Сирия, това е моят чеиз. Повечето от тях изобщо не са обличани... Искам да ги даря на хора, които наистина имат нужда от тях.

Нана веднага се съгласява, усещайки как сърцето ѝ омеква пред благородството на възрастната жена. Акча се усмихва доволно, потупва я по рамото и добавя на тръгване: – Аз ще бъда долу в кухнята, ако ви трябва нещо, можете да ме намерите там.

Щом леля Акча затваря вратата след себе си и ги оставя насаме, Нана усеща как вълна от увереност залива тялото ѝ. Тя поглежда към Яман, който вече посяга към горните рафтове, и мислено тържествува: „Това е идеалният ми шанс! Сега ще ти покажа коя съм... Този път победата ще бъде моя, Ябан!“

Напрежението между Яман и Нана е толкова гъсто, че може да се разреже с нож. Двамата подреждат чеиза, без да обелят нито дума, когато в стаята влиза леля Акча. Тя оглежда сериозните им изражения и веднага си помисля: „Очевидно че двамата все още не са се сдобрили...“ Жената обаче бързо слага усмивка на лицето си и казва: – Бог да ви благослови, деца мои! Направихте всичко толкова лесно за мен, пожелавам ви само хубави неща! Яман кимва мълчаливо в знак на уважение. Нана оправя една от панделките и споделя с леко притеснение: – Честно казано, лельо Акча, не разбирам много от чеиз и от всички тези традиционни подаръци... Направих само това, което можах. – Помислих си, че това е всичко, което си успяла да сътвориш, но е много хубаво, дъще – гали я с поглед възрастната жена. – Имам обаче една последна молба към теб.

Акча бързо изважда от скрина много стара, но изключително запазена рокля в цвят бял седеф. Нана ахва от изненада, а очите ѝ светват: – О, колко е красива! Яман също спира работа и насочва погледа си към старинната дреха. – Твоя ли е била, лельо Акча? – пита любопитно момичето. – Тази рокля е ушита от ръцете на моята майка – обяснява Акча с носталгия в гласа. – Това е моята годежна рокля, но определено не ми беше писано да я облека... На някои места се е протрила от стоенето в гардероба. Дълги години чакаше своя истински собственик. Яман наблюдава с интерес всяко движение на леля си. – Сега си казвам, нека я поправя и да я дам на някой, който наистина има нужда от нея – продължава Акча. Нана се усмихва топло и кимва одобрително. – Чакай да видя... Ама че съвпадение, точно твой размер е! Възрастната жена доближава плата до тялото на момичето, а Нана застива от изненада. – Защо не я пробваш, дъще, за да разберем какво точно ѝ липсва и какво трябва да се доизкусури? – подтиква я Акча. Яман продължава да ги наблюдава, като се опитва да изглежда зает с работата си. Нана започва да се дърпа и да маха с ръце: – Не, не, няма да я облека! Страхувам се да не я скъсам, нали вече приключихме с подредбата. Освен това съм доста непохватна... Нека по-добре Айнур я изпробва! – Не става, тази дреха ще пасне единствено на теб! – настоява леля Акча и я хваща за рамото. – За Айнур ще бъде твърде тясна и ще разпори шевовете. Хайде, хайде, момичето ми, облечи я бързо! Хайде, ела с мен и не отказвай на молбата на леля си. Възрастната жена буквално я повежда към съседната стая, а Яман изпраща силуета ѝ с дълбок, замислен поглед, оставайки сам със своите терзания.

След броени минути Нана вече стои пред голямото огледало, облечена в прекрасната годежна рокля. Нана изглежда зашеметяващо. Леля Акча не може да откъсне очи от нея и сплита ръце пред гърдите си от възхищение: – Боже мой, просто великолепно! Колко си красива само, изглеждаш толкова изящно, дъще... Ако някой влезе през вратата в този момент и те види така, веднага ще си помисли, че си истинска годеница. Тази рокля ти стои като излята! – Не, лельо Акча, само така изглежда – скромничи Нана, оглеждайки се с лека руменина по бузите. – Това е заради красотата на самата рокля, която е била ушита за теб, а не заради мен. В стаята влиза Айнур, носейки нужните пособия. – Донесох кутията с шевните принадлежности за роклята, госпожо Акча – казва тя, но гласът ѝ прелива от лошо прикрита завист. Тя поглежда кисело към Нана и веднага напуска стаята. Нана се усмихва пред огледалото, видимо очарована от начина, по който изглежда. – Щом толкова ти харесва, твоя е! – отсича щастливо Акча. – Няма да я дам на никой друг, чеизът е голям, можеш да я задържиш за себе си. Трябва да остане при теб. – Но, лельо Акча, къде бих могла да я облека изобщо? – повдига рамене момичето. – По-добре я дай на някоя млада девойка, на която наистина ѝ предстои сватба. Нека не събира прах в гардероба. – Ах... не говори така, момичето ми – въздиха тежко възрастната жена и я хваща за ръцете. – Някой ден ще я облечеш, помни ми думата. Виждала съм много хора да говорят подобни неща, но тези въпроси се решават единствено от съдбата и от нищо друго. Съдбата не се вслушва в твоите възражения и планове, колкото и усилено да работиш срещу нея. Всички ние имаме съдбата за свой спътник в живота... Дори да се опитваш да избягаш далеч, когато тя те намери, ще дойде и просто ще те отведе със себе си. Нана се вглежда в отражението си в огледалото и думите на Акча отварят вратата към спомените ѝ. В съзнанието ѝ веднага изплуват ярки картини от сватбения ден – как тя приема Яман за свой съпруг със силно, категорично „Да!“, как отекват бурните аплодисменти на всички присъстващи и как самият Яман не спира да я гледа с обожание.

В този момент Яман се приближава към стаята и вдига ръка, за да почука на вратата. Той обаче застива на място, напълно поразен от гледката пред себе си. Яман я оглежда бавно от глава до пети, а в очите му се чете чиста, споделена любов.

Нана продължава да се оглежда, без да забелязва присъствието му, и се обръща към лелята: – Щом казваш, значи наистина ти харесва, лельо Акча...

Възрастната жена кимва с грейнало лице. Нана обаче усеща присъствието на Яман, вижда го в огледалото и нарочно повишава тон, за да го нарани: – Тогава мисля, че е най-добре да направим една снимка, ако искаш, и просто да я запазиш за спомен. Защото никога повече няма да ме видиш с такова облекло! Яман я поглежда с гняв и разочарование, а челюстта му се свива. Нана продължава безмилостно: – Защото аз не съм от хората, които се обвързват и се привързват към някого за цял живот! Чувайки тези остри и режещи думи, Яман сменя изражението си, а погледът му помръква от болка. Мъжът се обръща рязко и си тръгва със съкрушено сърце, без да каже нито дума.

Нана се разхожда в градината, когато внезапно от храстите изскача мъжка фигура. Силна и груба ръка притиска устата на Нана отзад. Момичето започва да се дърпа лудо, очите ѝ се разширяват от ужас и тя успява да изкрещи през пръстите му: – Кой си ти?! Пусни ме! Помощ! Яман, помогни ми!

– Млъкни! Аз съм... – прошепва яростно Яман право в ухото ѝ, без да отслабва хватката си. – Ще дойдеш с мен. Отвличам те!

– Пусни ме! Остави ме на мира! – вика Нана, докато краката ѝ се отлепят от земята. – Какво правиш, полудя ли?!

– Казах ти да мълчиш! – повтаря Яман с железен тон.

Без да се интересува от съпротивата ѝ, Яман я вдига на ръце и с бързи, решителни крачки я понася към паркирания наблизо автомобил. Той отваря вратата с едно движение, вкарва я вътре и веднага заключва купето, сяда зад волана и дава мръсна газ.

В същото време в къщата леля Акча държи слушалката на телефона, но погледът ѝ е прикован към прозореца, откъдето се вижда целият двор. – Трябва да затварям вече, ще говорим по-късно – казва тя бързо на събеседника си и оставя апарата. На лицето ѝ изплува широка, победоносна усмивка. – Бурята най-после избухна... Яман излезе заедно с Нана.

Айнур, която тъкмо влиза в стаята с поднос в ръце, застава на място и очите ѝ щракат към прозореца. – Какво става? Случило ли се е нещо лошо, госпожо Акча? – пита тя с явна тревога и напрежение в гласа. – Нищо, дъще, няма нищо страшно – отвръща леля Акча, поглаждайки шала си с пълно спокойствие. – Вероятно най-после ще говорят очи в очи. Това е техният език... Така общуват двамата, не се притеснявай изобщо.

Възрастната жена излиза от стаята с греещо от щастие лице, а Айнур остава сама до прозореца. Тя гледа към празната алея, където допреди малко е била колата на Яман, а лицето ѝ се свива от силно раздразнение и злоба.

Идрис отново пресича пътя на Айнур. Този път съдбата, или по-точно неговият хладнокръвен план, ги среща в тихия и усамотен гробищен парк. Мъжът иска на всяка цена да спечели доверието ѝ. Затова той застава пред съседен гроб, свлича рамене и приема вид на човек, сломен от непоносима скръб по загубата на любимата си сестра. Той знае, че Айнур наскоро е загубила брат си, и разчита именно на тази болезнена нишка на споделена мъка.

– Ах, мила моя сестричке... – въздъхва тежко Идрис с дълбока, добре изиграна меланхолия, закривайки лицето си с ръце. – Колко е болезнено... Сякаш кинжал всеки ден пронизва сърцето ми отвътре! Изминаха две години, но болката е все така жива и режеща. Твърде ранната ти смърт е като отворена рана, която никога няма да зарасне... – добавя той с треперещ глас, след което уж случайно извършва рязко движение с глава и поглежда Айнур, която седи притихнала на съседния гроб.

– Ти... О, аз те помня! – казва Идрис с фалшива изненада и прави няколко бавни стъпки към нея. – Добър ден... Нима и ти оплакваш някой толкова скъп за сърцето ти? – пита той, а в очите му се чете лицемерно съчувствие.

– Да... Наскоро загубих брат си – отвръща тихо Айнур, а гласът ѝ едва се чува от мъка. – А твоята болка каква е?

– По-малката ми сестра, Бусе... – Идрис свежда глава и забива поглед в земята. – Покоси я тежка, безмилостна болест. Беше едва на шестнайсет години, целият живот беше пред нея!

– Толкова съжалявам... Приеми моите съболезнования – казва Айнур, чието сърце се свива от искрено състрадание към непознатия.

– Благодаря ти. Приеми и моите съболезнования за брат ти – отговаря Идрис, чийто глас става още по-дебел от престорена емоция. – С болката се свиква, но да забравиш тези, които са си отишли... това е просто невъзможно. – Той прави кратка пауза, поглежда я право в очите и протяга ръка: – Дори не сме се запознали официално. Аз съм Джихан Гьокйълдъъз.

– Айнур – отвръща жената и колебливо поема ръката му за кратък момент, след което бързо я дръпва назад, запазвайки ясна дистанция и предпазливост към непознатия мъж.

– Връзката между братя и сестри е незаменима. Откакто тя си отиде, се опитвам някак да се крепя на краката си и да продължа напред, но е безумно трудно... – добавя Идрис, като я поглежда с топъл, уж загрижен поглед.

След секунди Идрис разделя с бързо движение букета в ръцете си на две и подава половината цветя на жената.

– Не ме разбирай погрешно... това е за гроба на твоя брат – обяснява той, забелязвайки нейното сепнато и изненадано изражение.

Айнур плахо взема цветята и се обръща с гръб към него, за да ги подреди внимателно върху гроба на Дженгер. Точно в този момент Идрис оказва изключителна ловкост – той бързо изважда портфейла си и го пуска на земята право зад нея.

– Приятен ден ти пожелавам – подхвърля той на тръгване и започва да се отдалечава с бавни стъпки, без да отделя очи от гърба ѝ. На сигурно разстояние той застава зад едно дърво и наблюдава, чакайки Айнур да забележи портфейла му и да го вдигне. В тъмния му поглед вече се чете зловещ триумф.

Айнур вижда портфейла, вдига го и разглежда съдържанието му и попада на визитка с името „Джихан Гьокйълдъъз – собственик на магазин за бяла техника“. Жената решава веднага да набере посочения телефонен номер.

– Добър ден, господин Джихан – започва тя веднага щом линията се отваря. – Срещнахме се днес на гробищата... Аз съм, Айнур.

– Госпожо Айнур! – гласът на Идрис в слушалката буквално прелива от престорена любезност и радост. – Познах ви веднага по гласа! Как бих могъл да ви забравя? Цял ден мислите ми са все при вас и вашата мъка...

– Изпуснали сте портфейла си на гробищата – обяснява Айнур напълно делово и сухо. – Звъня ви, за да ви го върна.

– На гробищата ли? – Идрис перфектно изиграва огромно изумление. – О, Боже мой, колко ме направихте щастлив! Намерили сте го и ми дадохте невероятния шанс отново да чуя прекрасния ви глас!

– Искам да ви го предам лично. Кога ще бъде удобно да се срещнем?

– Ако нямате нищо против, можем да се видим след няколко часа – предлага веднага Идрис, сдържайки лудия си кикот.

– Добре. Къде точно да го донеса?

– Ще ви изпратя точния адрес със съобщение – отговаря той.

Той затваря телефона и на лицето му изплува широка, зловеща усмивка. Той е изключително доволен от себе си.

– Беше напълно прав, братко – казва седящият наблизо Кязим, в чийто глас се долавя сериозна нотка на признание и уважение. – Рибата най-после захапа стръвта и влезе в мрежата.

Идрис вдига високо чашата си с чай с триумфален поглед, след което се обляга удобно и лежерно на мекия диван.

– Моята риба никога, ама никога не пада от кукичката! – отрязва той с огромна гордост, предвкусвайки крайната си победа.

Корай стои в коридора на полицейския участък, притаил дъх зад полуотворената врата. Той дочува оживения разговор между Ибо и Кара и всяка дума отеква в съзнанието му като гръм от ясно небе. Пулсът му се ускорява, когато разкрива шокиращата истина – страшната и смъртоносна болест на Ферит е просто една перфектно изиграна и предварително планирана игра! Гневът и триумфът се смесват в очите му. Сега вече държи в ръцете си най-мощното оръжие.

Корай води Айше в уединено кътче в управлението и с рязко движение ѝ подава медицински документ, който доказва, че фаталната диагноза на Ферит е пълна измислица.

– Ферит те е изиграл най-безсрамно, Айше! – заявява Корай с леден тон, тикайки листа в ръцете ѝ. – Тези изследвания са пълна лъжа. Беше на крачка от това да станеш съпруга на един долен лъжец!

Айше заковава поглед в документа, буквите започват да се размиват пред очите ѝ, а лицето ѝ изписва неописуема болка. Сърцето ѝ се къса на парчета.

– Той ме е излъгал... – казва тя с треперещ, едва доловим глас, а сълзите напират в очите ѝ. – Не... това е просто невъзможно! Ти се шегуваш с мен, нали? Кажи, че е шега!

– Нищо не си измислям, всичко е черно на бяло – отвръща Корай студено, скръствайки ръце на гърдите си. – Ферит е авторът на тази гнусна измама. Ако не бях аз, щеше да направиш същата огромна грешка отново. Щеше да му кажеш за Дога и да вкараш този измамник обратно в живота си! Какво смяташ да правиш сега?

Айше свива пръсти в юмрук, смачквайки листа хартия с цялата си сила.

– Нито дума на никого, чуваш ли ме?! – казва тя с железен, категоричен тон, изправяйки глава. – Никой не трябва да разбира за това. Аз сама знам много добре какво трябва да направя оттук нататък!

Волкан влиза с уверена стъпка в кафето на управлението, където на една от масите го чака Неше. Лицето на момичето е сериозно, а веждите ѝ са сбръчкани.

– Искам да поговорим за нещо изключително важно – започва тя, а тонът ѝ не търпи възражения. – Става въпрос за искреността и истината между нас.

– Охо, нещата стават все по-интересни и мистериозни – отвръща Волкан с лека, насмешлива усмивка и се отпуска на стола срещу нея. – Добре, слушам те с интерес.

– Аз винаги съм била за чистите отношения и откритостта – продължава Неше, впивайки остър поглед право в очите му. – Очаквам абсолютно същото и от твоя страна.

– Хубаво, кажи тогава какъв е проблемът? – пита Волкан и повдига въпросително вежди.

В същия миг телефонът му на масата започва да вибрира и да звъни силно. Неше бързо поглежда към екрана с огромно любопитство и очите ѝ се разширяват, когато вижда изписаното име на контакта: „Любима“.

– Слушам те, любима – казва Волкан, вдигайки веднага апарата с мек и нежен глас. – Всичко е наред, не се притеснявай. В момента разговарям с моята приятелка Неше. Пристигна ли вече? Страхотно, аз съм в столовата, чакам те с нетърпение!

След като затваря телефона, Неше го поглежда с пълно недоумение и горчивина.

– Записал си това момиче като „любима“? – пита тя с явна ирония и раздразнение в гласа.

– Разбира се. Нали така правят хората, които имат сериозна връзка? – отговаря Волкан напълно небрежно, свивайки рамене. – Не виждам нищо странно или необичайно в това.

Истината обаче е съвсем друга. Волкан още преди това е усетил, че Неше тайно е ровила в телефона му и е чела съобщенията му. За да поддържа лъжата, че наистина има сериозни отношения с момиче на име Нилай, той е планирал този театър до най-малкия детайл.

Само след минута в столовата влиза въпросната Нилай. Тя пристъпва бързо, приближава се до Волкан и го целува нежно по бузата, което предизвиква истински взрив от смесени чувства и гняв в душата на Неше.

– Приятно ми е да се запознаем, Неше – казва Нилай с широка усмивка.

Неше, виждайки тази прекалена близост и демонстрация на чувства между двамата, веднага се отказва от всякакви по-нататъшни опити за искрен разговор. Тя не успява да скрие дълбокото си разочарование, избягва търсещия поглед на Волкан, става рязко от масата и напуска кафето в пълно мълчание.