В епизод 803 на „Наследство“: Недим подготвя последния си смъртоносен капан за Яман и Нана. Ще успее ли Яман да спаси любимата си, преди да стане твърде късно?
НА КРАТКО какво се случва в епизод 804 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате всеки делничен ден от 12:30 часа по NOVA.
След много неуспешни опити Яман най-накрая успява да признае любовта си на Нане.
Ибрахим и Кара търсят начин да съберат Ферит и Айше. Когато планът им дава само незначителни резултати, Ибо се сеща за една луда идея. След много неуспешни опити Яман най-накрая успява да признае любовта си на Нане.
Всичко, което трябва да знаете за турския сериал „Наследство“
👇По-подробно в редовете по-долу
На терасата на имението въздухът е натежал от неизказани думи. Нана стои срещу Яман и нервно преплита пръсти. В главата ѝ мислите препускат: „Пинар настояваше да му кажа. Той ще ме изпревари... Боже, сърцето ми ще се пръсне от напрежение”.
Нана затваря очи, опитва се да успокои, а Яман прави крачка към нея. – Отдавна сме заедно... – гласът му е дълбок и решителен. – Преминахме през толкова трудности. Отдавна исках да ти кажа това. Трябва да поговорим.
Нана усеща паниката да я обзема. „Просто му кажи, Нана! Стига си се мъчила, стига си чакала той да започне. Кажи му, че го обичаш!” – повтаря си тя, но думите засядат в гърлото ѝ. – И аз... трябва да ти кажа нещо... – изрича тя внезапно, надвивайки страха си.
Яман я гледа с надежда в очите. – Наистина ли? Какво искаш да ми кажеш? – пита той нетърпеливо. – Ти... – започва тя, но спира. – Казвай – подтиква я той. – Аз... – тя поема дълбоко въздух, търсейки изход от ситуацията, която е твърде болезнено искрена. – Откакто дойдох в това имение... ти си остарял доста.
Яман я гледа невярващо, веждите му се повдигат в недоумение. – Какво? – пита той със смразяващ тон. – Малко си напълнял – продължава тя, говорейки по-бързо, за да не спре. – Ядеш твърде много? Трябва да преминеш на диета.
Яман сваля поглед към себе си, гледайки се критично, докато Нана си мисли с ужас: „Какво направи, Нана? Сега ще се разгневи до полуда!” – За какво говориш? – отвръща Яман, пронизвайки я със сериозния си поглед. – Не съм напълнял. – Не се ядосвай, скъпи – опитва се да го омилостиви тя. – Просто внимавай какво ядеш. Малко спорт и ще се стопиш веднага.
Точно в този момент напрежението се прекъсва от появата на Айнур. – Ето го, господин Яман – казва тя, подавайки им напитката. Айнур ги наблюдава за миг – двамата влюбени, застинали в странна близост. „И те започнаха да пият салеп... Всичко е приключило, Айнур. Всичко е приключило”, мисли си тя и се оттегля с тъга.
Яман докосва корема си, очевидно засегнат от коментара на Нана, докато тя се опитва да смени темата, за да не се издаде. – Казах ти, че ще е лесно, но не е, Яман. Живееш в такъв лукс... – оправдава се тя, а после нервно посяга към канелата. – Ах, това е канела. Яман, видимо раздразнен, посяга да ѝ вземе бурканчето. – Аз ще го направя – казва той и добавя канелата в своя салеп, докато я наблюдава сърдито.
Нана, търсейки спасение в разсеяността, вади телефона си. – Виж, намерих го! Този салеп се прави от цвете, наречено орхидея. Коренът му има две грудки, пълни с нишесте... Затова напитката е толкова гъста. Интересно, нали? Знаеше ли го? Яман я прекъсва, гласът му е на ръба на търпението. – Млъкни. Млъкни! Благодарение на теб вече знаем историята на салепа. Млъкни и ме слушай!
Нана нервно отпива от напитката, опитвайки се да събере смелост. – Яман, аз... решението да започна този разговор беше трудно. Но... – тя започва да се дави от канелата. – Добре ли си? – пита той, приближавайки се. – Канела... попадна ми в гърлото – изхрипва тя, изправя се рязко и бяга към вратата. – Ще донеса вода, после ще поговорим!
Нана влиза в имението и едва си поема дъх. „Браво, Нана. Бягай, колкото можеш по-далеч.” Навън Яман остава сам, мърморейки под нос: – Какво се опитваше да направи? Да ме накара да замълча? Не. Твърде много неща се случиха вече. Затова се държи странно. Но ако мисли, че ще ме спре, значи се бори с вятъра. Защото днес ние задължително ще проведем този разговор.
Пред огледалото Нана се гледа критично и си казва – как не те е срам , Нана. Всички те мислят за смела. Но виж какво направи? Страхлива си! Съсипа най-красивите чувства. Това не може да продължава така, Пънар е права. Ще отидеш и ще говориш с него. Ще бъдеш отново смела. – Тя прибира косата си с решителен жест.
В същото време Яман е в кабинета си, пристъпва нервно и си говори – колкото повече мисля, толкова повече се ядосвам. Сякаш го направи нарочно. Саботира ме. Но тя ще разбере, каквото и да става. Ще говоря с нея. Не мога да чакам повече. – Яман излиза да я търси, Нана също тръгва и двамата се срещат в коридора. Заглеждат се един в друг, приближават се. В този момент Акча излиза от стаята си. Яман се обръща към Нана като предлага да завършъат недовършения си разговор. Акча изглежда щастлива, а Нана кима. Яман продължава – Няма да ме прекъсваш. Ще ме изслушаш. Разбра ли?
Нана се кани да му отговори, но вместо думи от устата ѝ се изтръгва силно хълцане. Тя притиска устни, опитвайки се да го овладее, но безуспешно. Яман я гледа втренчено, а Акча наблюдава сцената с любопитство.
– Отговори ми! – настоява нетърпеливо Яман. Нана поема дъх, но отново я прекъсва хълцане. Яман въздъхва раздразнено. – Не можеш да кажеш и една дума... Хълцаш.
Нана само безпомощно свива рамене. Хълцането не спира. След миг раздразнението по лицето на Яман постепенно отстъпва място на загриженост.
– Чакай... Така няма да мине. Ела с мен.
Той я хваща за ръката и я повежда към кухнята. Акча ги изпраща с усмивка и не крие задоволството си от видяното.
Щом влизат в кухнята, Яман налива чаша вода и я подава на Нана. – Изпий я.
Тя отпива няколко големи глътки, но веднага след това отново започва да хълца. – Не... не спира...
Яман се замисля за миг. – Добре. Задръж си дъха.
Нана послушно изпълнява указанията му, но само след няколко секунди отново хълца.
Яман взема лимон, разрязва го и ѝ подава резен. – Опитай това. Понякога помага.
Тя го изяжда с кисела физиономия, но и този опит се оказва безрезултатен. Решен да не се предава, Яман намира хартиена торбичка.
– Поеми дълбоко въздух и духай вътре. Все едно надуваш балон.
Нана прави точно каквото ѝ казва, но хълцането отново се обажда. Яман поклаща глава с престорено раздразнение. – Само това остава... да хълцаш до сутринта.
Нана го поглежда обидено. – Защо си толкова ядосан на мен?
Нов пристъп на хълцане прекъсва думите ѝ. – Не съм ядосан.
Отговорът му е кратък и отсечен. Той се обръща и излиза от кухнята.
Останала сама, Нана тихо промърморва: – Все едно го правя нарочно...
Тя продължава да диша в торбичката още няколко пъти. Изведнъж хълцането спира. Нана изненадано се усмихва. – Свърши... Наистина спря.
След миг лицето ѝ отново помръква.
– Май Яман беше причината. Щом си тръгна, хълцането изчезна... А аз пак не успях да поговоря с него.
По същото време Яман влиза в кабинета си. По лицето му все още личи раздразнение, но зад него се крие нетърпение.
– Днес не успях... Но утре сутрин всичко ще свърши.
Той поглежда часовника. До мига, в който най-после ще признае любовта си на Нана, остават само няколко часа.
Действието прескача на следващия ден. Яман е потънал в мисли зад бюрото си, когато леля му влиза в кабинета. – Добро утро, сине – поздравява тя тихо. Той вдига поглед – Добро утро, лельо. – Идваш ли за закуска? Ако искаш, ще наредя да я донесат тук – продължава тя с надежда в гласа, но той поклаща глава – Не, лельо, благодаря. Нямам апетит. Приятен апетит на теб.
Акча се приближава и сяда, сякаш носи тежестта на предчувствие. – Снощи сънувах нещо. Слушай ме. Стоеше пред една огромна, висока планина. Зад нея се простираше Райската градина. Искаше да стигнеш до там, но планината беше стръмна... и сякаш растеше, само за да те накара да се откажеш и да се върнеш. Тогава се събудих. Трябва да се вслушваме в сънищата си, Яман. – Тя го поглежда право в очите. – Искам да ти кажа – не се предавай, сине.
Той остава мълчалив, а тя продължава – Нужна е само една крачка, за да направиш пътя по-лесен. Помни го. Ако искаш да стигнеш до Райската градина, трябва да преминеш през планината. Или ще се откажеш? – Яман стяга челюстта си, а в погледа му се появява решителност – Не се тревожи, лельо. Няма да се откажа. – Тя кимва доволно, знаейки, че е докоснала струна в душата му.
Нана стои пред огледалото в стаята си и се кара сама – Нов ден е, Нана. Вчера всичко съсипа. Днес бъди внимателна! Разбра ли? – тя се взира в отражението си – Отвориш ли си устата, пак ще развалиш всичко. Поне мълчи. Просто мълчи. – Тя имитира с пръсти движение на цип върху устните си и излиза от стаята.
Точно пред вратата се сблъсква с Яман. – Сега ще говорим – казва той категорично, хваща я за ръката и я повежда към кабинета си. – От вчера не сме разменили и дума. – Нана усеща как сърцето ѝ спира – Можеш да говориш... какво има? Кажи ми, така хората общуват. Искам да кажа... какво искаш да ми споделиш? Чакай, намерих нещо интересно! – тя се втурва към лавицата – Какво ли е? Нека помисля... – тя грабва първата попаднала ѝ книга – Ето! Намерих го. Какво ще кажеш да поговорим за книгите днес? – Яман стои пред нея със сериозно изражение, а тя продължава нервно – Виж... тук има толкова различни видове. Обичам да чета. И ти обичаш.
Той прави крачка напред, затваря книгата в ръцете ѝ, като притиска дланите ѝ с неговите. – Вече съм я чел. Има любими мои цитати вътре.
Те се гледат продължително, след което Яман взима книгата от ръцете ѝ и я оставя настрани. – И ти не си спала снощи. И аз не съм. Имаше нещо, което искаше да ми кажеш. И аз имам. – Нана заеква – Да, така е... Не е ли ужасно да не можеш да спиш? Много е ужасно. Но имам лекарство в стаята си. Когато го вземеш, спиш като бебе. Чакай, ще ти го донеса! – Тя се опитва да избяга, но той я спира, като поставя длан пред устните ѝ.
– Спри! Престани да говориш. Сега аз ще говоря, а ти ще слушаш. Ще кажа само една фраза... – Нана застива от страх.
Яман се вглежда в душата ѝ и най-после изрича дълго пазената изповед – Нана Мариам... ОБИЧАМ ТЕ.
Времето сякаш спира. В кабинета настъпва тишина, в която се чува единствено учестеното им дишане, докато се взират един в друг.
Айше и Ферит постигат споразумение, че никой от тях няма да напусне полицейското управление. Ибо и Кара решават да задействат план, който да ги сближи още повече. Въпреки че действията им дават резултат, той не е толкова грандиозен, колкото Ибо очаква.
– Ако прогресът е толкова бавен, ще се сдобрят чак след 30 години – казва Ибо с явно нетърпение. – Трябва да измислим нещо по-голямо. Нещо наистина мащабно, нещо... бомбастично. – На лицето му се появява лека усмивка, сякаш в главата му вече се ражда нова идея.
В следващата сцена Кара влиза в офиса, където е само Айше. Наведената глава и тъжното излъчване на жената веднага привличат вниманието на Айше.
– Кара? Какво се е случило? – пита тя разтревожена. – Седни, моля те.
Кара въздъхва тежко, сяда срещу нея и след малко отговаря:
– Не мога да крия това от теб. Докато търсех документи в кабинета на комисаря, намерих това. – Тя подава на Айше телефона си, на чийто екран се вижда снимка на медицински документ. – Комисарят е тежко болен. Има тумор в мозъка. Остава му година живот. Всичко е написано тук.
– Ферит... – прошепва разтърсена Айше. Очите ѝ се насълзяват, а ръцете започват да треперят.
В същото време Ибо влиза в кабинета на Ферит.
– Това е ужасно, комисарю – казва той развълнуван, показвайки му телефона си. На екрана се вижда снимка на подобен документ. – Попаднах на това случайно. Резултатите лежаха на бюрото на Айше. Остава ѝ година живот... – добавя той с драматичен тон, разтърквайки очи, сякаш бърше сълзи. Виждайки съкрушената физиономия на Ферит, на лицето на Ибо се появява едва забележима усмивка.
Миг по-късно Ибо се среща с Кара в кафето на управлението.
– Направи ли го? – пита той, сядайки до нея.
– Да, но имам лоши предчувствия – отговаря Кара с укор. – Послушах те, но сега съжалявам. Как можах да се съглася на това? Какво всъщност правим? Този план е абсурден. Ще кажа на Айше, че тези резултати са фалшиви, и ще ѝ се извиня.
– Каро, седни – спира я Ибо, когато тя се опитва да стане. – Моля те, довери ми се. Понякога, за да постигнеш голяма цел, трябва да поемеш голям риск. Ние просто искаме да съберем двама души, които се обичат. Важни са намеренията, нали?
Кара поглежда към него със смес от колебание и угризения на съвестта, но в крайна сметка остава на мястото си.
