В епизод 788 на „Наследство“: Яман е разтърсен, когато случайно чува думи, които Нана е крила дълбоко в сърцето си. В този миг всичките му съмнения се превръщат в истина. Но дали това признание няма да промени съдбата и на двамата завинаги?
НА КРАТКО какво се случва в епизод 789 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате всеки делничен ден от 12:30 часа по NOVA.
Яман си дава сметка, че Нана се е пожертвала за него. И макар да не иска да си го признае, той знае, че тя го е направила от любов към него. Въпреки че не ѝ разкрива, че знае за цялата истина, Яман прави всичко възможно, за да не се налага Нана да се среща с Недим.
Айше наблюдава отношенията между Ферит и Акация. Тя е сигурна, че те са заедно. Тя е отчаяна, че губи любимия си.
Волкан се упреква, че се е отнесъл зле с Неше.
Всичко, което трябва да знаете за турския сериал „Наследство“
👇По-подробно в редовете по-долу
Яман посещава часовникаря Вели. Вели го поглежда с проницателен поглед: – Добре дошъл! Измина дълъг път. Беше изгубен в сенките на тъмнината. Но сега виждам, че тя се е оттеглила. Пред теб стои велика истина, която не можеш да отречеш. Един факт, който е толкова ясен...
Яман навежда глава, а в очите му се чете болезнено прозрение: – Тя се хвърли в огъня, за да ме защити.
Вели кима бавно: – Така е... това добро момиче има различно сърце. Смело е, точно колкото твоето. Тя е готова да пожертва живота си, за да предпази всички ви. Но ти не си просто „всички“ за нея.
Яман свива юмруци, а напрежението в него расте: – Гневен съм... разяжда ме това, че прие предложението за брак на този подлец, само за да ме спаси.
Вели се усмихва едва забележимо: – Сега гневът ти не е заради камата, с която те прободеха в гърба, а заради човека, който се осмели да ти я отнеме. Но се успокой. Има време за всичко, точно както водата тече и намира своя път. Близо е часът, в който тази буйна река ще се влее в своето море.
Яман се прибира в имението късно вечерта. Спира в градината и вдига поглед към прозореца на Нана. В съзнанието му ехтят нейните думи: „Само Къръмлъ е в сърцето ми... Винаги ще бъде той... До последния ми дъх...“. Думите на Вели продължават да звучат в ушите му: „Тя е готова да пожертва живота си за вас. Но ти не си просто „всички“ за нея.“
Чуват се стъпки. Нана излиза на терасата. Тя се стряска, виждайки го в тъмнината: – Защо гледаш към прозореца ми?
Яман се овладява, макар погледът му да остава прикован в нея: – Просто дишам въздух. Ти какво правиш тук по това време? Не можеш ли да спиш?
Нана свива рамене, прикривайки вълнението си: – Не мога. Предстои ми сватба, толкова много планове... Вълнението не ми дава мира.
Яман я приближава бавно: – Разбира се. След три дни се омъжваш за мъжа, когото обичаш.
Нана преглъща тежко, а в очите ѝ се появява блясък: – Да. Леля Акча ми каза, че съм открила собственика на сърцето си.
Двамата се взират един в друг. Напрежението е толкова осезаемо, че сякаш въздухът между тях искри. Нана се обръща, за да си тръгне: – Отивам да спя. Лека нощ.
Яман я спира с тих, пронизващ глас: – Не всеки успява да открие собственика на сърцето си. Това е благословия. Късметлийка си.
Нана застива. Очите ѝ се насълзяват, тя се обръща бавно: – Да... както казваш, късметлийка съм. Открих го.
Яман прави крачка към нея, гласът му е дрезгав: – Очите ти се пълнят със сълзи, когато говориш за това...
Нана се усмихва горчиво, докато мисли: „Ти си, но не знаеш“.
– Това са сълзи от щастие... – промълвява тя.
Яман се вглежда в лицето ѝ, търсейки истината: – Така си помислих. Чудя се как една войнствена жена като теб може да обича някого толкова силно.
Нана го поглежда право в очите, неспособна повече да крие емоцията: – Не разбирам защо си толкова любопитен. Но щом питаш... това е толкова огромно щастие, каквото никога не съм изпитвала. Когато го видя, чувствам как сърцето ми се преобръща. Сякаш... сякаш съм болна.
Яман я наблюдава, борейки се със себе си. Нана прави крачка назад: – Сега отивам да спя... умората ме настигна. Лека нощ.
Тя се отдалечава, а раменете ѝ са натежали от тъга. Яман остава сам в тъмнината на градината, а яростта в него кипи:
– Кълна се, че ще те спася от този ужасен капан.
На следващия ден Яман държи телефона до ухото си, а гласът му е равен и хладнокръвен. – Г-н Яман, разбрахме, че Карачалъ със сигурност е в България – докладва Джунейт от другата страна. – Точно навреме – отвръща Яман. – Имаш ли информация за Недим? – Джунейт потвърждава: – Той и Нана ще прекарат целия ден заедно. Яман затваря телефона като си говори сам:
– Остави го да си мисли така! Никога няма да позволя на този негодник да я докосне.
Юсуф влиза в стаята с раница на гръб.
– Чичо, тръгвам за училище. Когато се върна... – момчето внезапно киха.
Яман се приближава загрижено и поставя ръка на рамото му.
– Да те благослови Бог, юначе! Добре ли си?
Яман го наблюдава внимателно, а в главата му се ражда план.
Нана стои пред огледалото в стаята си и въздъхва тежко:
– Как ще прекарам целия ден с него? Господи, моля те, нека се случи чудо. Само да не виждам лицето на този дявол... Тя излиза в коридора, но там я чака Яман.
– Г-н Недим... исках да кажа, че двамата с Недим излизаме. Няма да бъда в имението през деня. Отиваме да подготвяме сватбата – казва тя с наведена глава.
Яман я поглежда и заявява строго:
– Няма да ходиш никъде.
В този момент лекарят се появява зад тях.
– Прегледах момчето, г-н Яман. Мисля, че е вирусно заболяване. Трябва да остане у дома, докато симптомите отшумят.
Нана се притеснява: – Сериозно ли е?
– Не, в момента спи. Но вие сте под карантина за няколко дни – отговаря лекарят.
Нана затаява дъх, а в очите ѝ проблясва искрица надежда: – Но аз... трябва да кажа, че не бива да излизаме и да се срещаме с никого, нали?
– Точно така, заради общественото здраве – потвърждава лекарят.
– Тогава няма да излизам – отсича Нана. – Заради общественото здраве, разбира се.
Тя се усмихва облекчено и се връща в стаята си, а Яман и лекарят си разменят доволни погледи.
Малко по-късно Недим пристига в имението. Адалет го посреща:
– Добре дошъл. – Благодаря. Нана тук ли е? – Горе е, в стаята си.
Недим прави крачка към стълбите, но гласът на Яман го спира:
– Качването по стълбите е забранено!
Недим се обръща с недоумение:
– Яман...
– Има заразна болест в имението. Нана и Юсуф са под карантина за няколко дни.
Недим се подсмихва цинично:
– Видяхме се вчера. Ако беше заразно, досега да се е случило.
– Не – отвръща Яман. – Все пак е добре да се държи под контрол. Имаш сватба, нали?
– Има толкова много за вършене. Това не е добре – мърмори Недим.
– Нищо не може да се направи по въпроса. Радвам се, че те виждам. Трябва да говорим. Имам добри новини.
Какви добри новини смята Яман да съобщи на Недим?
Айше седи в колата си, а в ума ѝ се завръща онзи момент в парка, който разкъсва сърцето ѝ. Тя вижда Ферит, който прегръща Акация, целува я по челото.Двамата си тръгват, хванати за ръце, а Айше остава,скрита, сама със своята ревност. Тя удря с юмрук по волана на колата и изригва:
– Глупава война! Сега той е с Акация. Кажи ми, имаш ли право да плачеш? Имаш ли право да си тъжна? Веднъж завинаги това е правилното решение. Махни се от пътя на Ферит, завинаги.
Докато сълзите се стичат по лицето ѝ, телефонът ѝ звъни. Тя отговаря с пресилен глас:
– Ало, Неше. – Неше пита дали може да говори, но Айше веднага я прекъсва: – Може ли да ти се обадя по-късно? – Неше се съгласява, но преди това я пита за нещо дребно. Айше обяснява: – В скрина в стаята ми, в долната част, погледни там, в чекмеджето. Добре, затварям сега.
Малко по-късно Неше я търси по видеовръзка. Айше се опитва да скрие очите си:
– Не можа ли да го намериш? – Неше я наблюдава внимателно: – Како, гласът ти не звучи никак добре. Плачеш... какво се е случило? – Айше прави опит за усмивка: – Добре съм, просто съм настинала малко. – Неше е непреклонна: – Кажи ми къде си, веднага идвам. Разкажи ми всичко. – Айше най-накрая отстъпва: – Знаеш ли... Акация и Ферит са любовници. Шпионирах ги. Тя е добро момиче. Нека бъдат щастливи. Неше, просто... видях ги. – Неше я гледа с тъга: – Моята красива сестричка, какво да ти кажа сега... – Айше свива рамене: – Няма какво да се каже. Много е трудно, но ще бъда силна. Няма друг избор. – Неше я насърчава: – Ти вече си много силна. Аз винаги ще бъда до теб. – Айше се опитва да овладее треперещия си глас: – Познавам те, сестричке, благодаря ти. Трябва да затворям!
По-късно Айше стои сама в стаята си, а пред нея са снимките с Ферит, доказателство за един свят, който вече не съществува. Тя прокарва пръсти по хартията и гласът ѝ е едва доловим, накъсан от болка:
– Всичко е по моя вина... Стига толкова, Айше. Вече няма място за тези терзания... – Тя поема дълбоко дъх, сякаш се бори за въздух, и се изправя. – Продължавай напред. Заради детето, заради самата себе си. Дръж се над водата. – Избърсва сълзите си с решителен жест и се обръща към бюрото. – Хайде, работи. – Разгръща папките с документи и добавя с горчивина в гласа: – А къде е тази папка... Браво, Айше!
В същото време Ферит стои в мрака на кабинета, втренчен в старите им общи снимки.
Лицето му е маска от неосъществени надежди:
– Айше... превърнахме се в минало. Всичко можеше да бъде толкова различно...
В този момент вратата се отваря и Айше влиза, говорейки си сама:
– Не помня къде оставих тази папка... – Тя натиска ключа на лампата и застива. Ферит е там. Погледът му все едно я изгаря, а тя се стряска: – Дойдох за едни документи.
Докато търси на бюрото си, тя неволно събаря част от тях.
– По дяволите! – изригва Айше, нервно събирайки листовете.
Ферит пристъпва напред и ѝ помага, но ръцете им се докосват за миг, който изглежда безкраен. Тя бързо дръпва документите:
– Ето ги.
Тогава погледът на Ферит попада върху дневника ѝ, който се е показал от купчината. Той го грабва преди тя да реагира:
– Това беше първият ден, в който ходихме на риболов, нали? – Отваря го и посочва пресовано цвете между страниците. – И това... сложила си го в архивната папка. А ето и снимката. Първата ни снимка, преди седем години.
Айше се опитва да му вземе дневника, но той го държи здраво.
– Когато започваш нещо, си в добро настроение и искаш да съхраниш всичко – обяснява тя с отчаяние в очите. – Исках да запазя тези спомени в тетрадката. Но веднага след това се отказах. Беше глупаво... – Ферит я поглежда студено: – Да, глупаво е да помниш тези дни. Аз никога не съм имал нужда да записвам нищо.
Айше му отнема дневника с рязко движение, а Ферит продължава, гласът му става остър:
– Защото всичко е в ума ми, ясно като вчерашния ден. Когато имаш памет като на слон, пазиш всичко важно. – Той се смее кратко, но в този смях няма радост. – Но сега това е просто боклук в мозъка ми. Време е да го изхвърля в кашона и да го изтрия. Ще бъдат заменени от нови спомени, а тези... ще изчезнат. Отивам си. Имам работа и няма да позволя на нищо повече да ме прекъсва.
Ферит излиза, оставяйки вратата широко отворена, а с нея и раната в сърцето на Айше. Тя остава сама, а сълзите отново се стичат по лицето ѝ.
В същото време Волкан се упреква, че се е отнесъл зле с Неше. Когато ѝ се обажда, за да ѝ се извини, разбира, че Неше има среща с Тимур. Въпреки това, срещата им трудно може да се определи като успешна.
