В епизод 783 на „Наследство“: Яман разбира, че нито смъртта на Дженгер, нито отвличането на Айнур са били случайни. Новината за връзката на Нана с Недим стига до ушите на всички.
НА КРАТКО какво се случва в епизод 784 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате всеки делничен ден от 12:30 часа по NOVA.
Яман се опитва да открие хората, поръчали отвличането на Айнур. Междувременно той научава, че Дженгер е разгадал капана, заложен срещу него, и именно това е искал да му съобщи в записа. Това се оказва и причината за смъртта му.
Подслушвайки разговора на Яман, Нана разбира, че Недим стои зад смъртта на Дженгер. Обзета от гняв, тя решава да го убие.
Яман решава да посети кафенето – последното място, което Дженгер е посетил преди смъртта си. След като научава за намеренията му, Недим прави всичко възможно да го изпревари.
Айше не може да се справи с ревността си. Сякаш това не е достатъчно, тя чува как на място, което има специално значение за нея и Ферит, Акация признава любовта си към него.
Всичко, което трябва да знаете за турския сериал „Наследство“
👇По-подробно в редовете по-долу
Двамата похитители на Айнур са се скупчили около малък огън, опитвайки се да се стоплят. В този момент, като привидение, пред тях изниква Яман. В ръката си стиска тежка дървена греда. Той не губи време за излишни думи, а гласът му отеква страховито: – Няма нужда да ви пращам в болница. След като приключа с вас, ще ви трябват само ковчези!
Без да чака отговор, Яман се нахвърля върху тях. Удар след удар, той ги поваля на земята с гредата, докато те се гърчат в опит да се предпазят. – Няма къде да бягате! – изригва той, докато ги притиска в ъгъла. Яман сграбчва един от тях за яката и го притиска към стената. – Казвай веднага – кой ви нареди да отвлечете момичето?!
Мъжът трепери, целият в синини. – Не знам кои са... бяха с маски... искаха само телефона ѝ... – прекъсва го той като диша учестено.
Яман се надвесва над него, а очите му горят от ярост. – Чу ли да споменават име? Някакво име?
Похитителят преглъща трудно и прошепва: – Да... говореха за някой си Яман.
Яман пуска човека, сякаш е отвратен от допира до него. В съзнанието му започват да се подреждат парчетата от пъзела. „Дженгер... те го убиха заради мен“, мисли си той, докато гневът му отстъпва място на ледено прозрение. „Той е разбрал за капана, който са ми заложили. Разбрал е всичко и затова са го премахнали. Кой има властта да стигне толкова далеч?“ Въпросът изгаря мислите му, оставяйки след себе си само празнота и жажда за възмездие.
В стаята на Нана цари тишина, прекъсвана само от тежкото ѝ дишане. Тя седи на ръба на леглото и притиска снимката на Юсуф до гърдите си. Пръстите ѝ галят лицето на детето с нежност, която преминава в отчаяние. – Мое красиво момче – прошепва тя, а гласът ѝ прекършва тишината. – Правя всичко... само заради теб... За да си добре. За да бъде чичо ти до теб, дори ако аз не съм. Тя целува хартията и сълзите ѝ потичат по бузите. – Той каза, че ще продължа да те виждам и след сватбата... Но ако после не ми позволи? Невъзможно... Не мога да понеса това. Трябва да ми се закълне!
Нана избърсва очите си, изправя се и решително излиза от стаята си, за да говори с Яман. Точно в този момент вижда Яман да се качва по стълбите, притиснал телефона до ухото си. Тя спира в сенките и започва да го следва. Яман говори с Ферит, а гласът му е натежал от гняв. – Говорихте ли с хората? Знаете ли нещо повече? – Нана пристъпва по-близо, изпъната като струна от напрежение. От другата страна на линията Ферит отговаря: – Знаят точно толкова, колкото ти казах. Ибо проверява дали записът на г-н Дженгер е качен някъде в облака, но вероятността е малка. Прав си, тук има огромен заговор.
Яман стиска перилото на стълбището, а очите му горят. – Брат Дженгер беше до мен до последния си дъх. Той ме защитаваше до самия край. Ясно е, че е разбрал за капана. Искал е да ме предупреди, но тези копелета са го убили, за да го спрат. Брат Дженгер се пожертва заради мен! – Нана се подпира на стената, за да не падне. Ръката ѝ се притиска към гърдите, сякаш сърцето ѝ спира. – Той... той го направи... убил е г-н Дженгер... – промълвява тя, докато светът около нея започва да се върти.
Недим се прибира в дома си и веднага набира номер. Гласът му е леден и уверен. – Хората са заловени, но не знаят имената ни, нито къде сме. Няма проблем. – Отсреща Идрис се подсмихва: – Зетко, винаги ти казвам, че е умно да крием следите си. Учиш се бързо... все пак си ученик на Куция. – Недим прекъсва ласкателствата му: – Всички следи са унищожени. Стигнахме до края на тази игра. Никой не може да ме спре! – След като затваря, Недим посяга към ключа за осветлението. В стаята става светло, но той застива на място. Пред него, в тъмното, Нана държи пистолет, насочен право в гърдите му.
– Знам всичко! – изкрещява тя, а в очите ѝ искри чиста омраза. – Убил си г-н Дженгер! Ти си отвратителен убиец! Бог никога няма да ти прости това, което причини на него и на Яман. Никога! Човек като теб няма право да диша... ще умреш! – Пръстът ѝ се свива около спусъка, докато тя се взира в него с ярост, която помита всичко по пътя си. Недим стои неподвижен, докато умът му трескаво работи, търсейки изход от този фатален капан.
Нана стои срещу него, а погледът ѝ е пълен с непоклатима решителност. – Стигнахме до края на пътя – казва тя, а гласът ѝ отеква в стаята. – Греховете ти са толкова много, че дори Бог няма да ги приеме!
Недим се подсмихва студено, без да трепне пред дулото на пистолета. – Щом е така, стреляй – отговаря той провокативно. – Но не мисли, че всичко ще приключи с моята смърт. Грешиш! Мислиш ли, че сам съм измислил този капан? Нима не ти хрумна друга възможност?
Той пристъпва по-близо, докато тя държи оръжието насочено към него. – Нямам какво да губя, рискувах всичко. Нима вярваш, че ще ви позволя да бъдете щастливи, ако натиснеш спусъка? Ще довърша Яман, а Юсуф ще умре заедно с него! Защо се колебаеш? Защо спря?
Нана стиска зъби, а ръката ѝ леко потрепва от гнева, който бушува в нея. – Не можеш да ги нараниш! Яман ще защити Юсуф и себе си!
Недим се изсмива горчиво. – Ако Яман беше толкова силен, щеше ли да падне в капана? Този куршум е еднакъв за всички. Ако може да убие мен, може да убие и него! Стреляй!
Нана поглежда към него и за момент в погледа ѝ се чете борба. – Не! Яман ще бъде жив, но ти... ти ще умреш! – Тя се прицелва право в челото му, но в последния миг, вместо да дръпне спусъка към него, рязко вдига ръка и гръмва в тавана. Прахът се сипе около тях, а тя го гледа с пламтящ поглед. – Никога няма да ги докоснеш! Никога!
Недим не сваля поглед от нея, а гласът му става по-тих и заплашителен. – Ако направиш каквото ти кажа, никой няма да пострада. Проблемът ми не е с тях. Моят проблем си ти, Нана. Още ли не си го разбрала? Свали пистолета от лицето ми!
Нана не трепва. – Ще умреш от тези ръце! Днес не мога, но рано или късно този куршум ще намери мястото си в главата ти!
Недим се усмихва победоносно. – Днес аз спечелих.
Нана го гледа с презрение, но и с обещание, което кънти по-силно от изстрела. – Ще намеря начин да прекратя тази игра. Ще довърша теб и всичките ти машинации. Помни ми думите ми!
Нана се прибира в имението след напрегнатата среща с Недим. Влизането ѝ е почти невидимо, а сърцето ѝ бие в ритъма на ужаса, който току-що е преживяла. Веднага щом забелязва Яман в дневната, тя се изкачва тихомълком по стълбите и се втурва към неговата стая. Ръцете ѝ треперят, докато изважда пистолета от чантата си. Отваря чекмеджето, оставя го вътре и едва успява да си поеме дъх, когато вратата се отваря рязко.
Яман влиза в стаята. Той я забелязва веднага, а погледът му е остър като бръснач. – Какво правиш тук? – пита той, а гласът му е студен, лишен от обичайната топлина.
Нана се стресва, но бързо вади верижката с последното зрънце от броеницата, която държи в дланта си. – Бях на път да я изхвърля – казва тя, опитвайки се да овладее гласа си. – Но после се сетих, че това принадлежи на теб...
Тя пристъпва към чекмеджето, за да върне предмета на мястото му, но преди да успее, Яман скъсява дистанцията между тях и хваща ръката ѝ. Той я спира с жест, който е едновременно груб и болезнен. Отваря чекмеджето, изважда броеницата, която Нана някога му е подарила, и я поставя в нейните ръце. – Не е нужно да я връщаш тук – отсича той, а в очите му има ледена дистанция. – Тя вече не ми принадлежи.
Нана застива. Думите му я удрят по-силно от всеки шамар. Тя го гледа, а в погледа ѝ се плиска цялата тъга на света. Сълзите напират, но тя ги поглъща, без да пророни нито звук. Яман се обръща с гръб към нея. – Излез! – казва той кратко.
Тя се обръща и прави първите крачки към вратата, а всяка стъпка ѝ тежи като олово. Яман затваря очи, опитвайки се да прикрие вълната от болка, която го залива в момента, в който тя се отделя от него. На прага на вратата Нана спира за миг и поглежда назад. Тя вижда само гърба му – самотен и недосегаем. Тя поема дъх, задушена от своята мъка, и излиза, оставяйки го сам в неговата тъмнина.
Действието прескача Яман е в хола и говори с Ферит по телефона. Той му съобщава, че са успели да проследят всяко едно място, което Дженгер е посетил в онзи съдбоносен ден.
В същия този миг Недим пристъпва в имението. В джоба си носи кутия със сватбени пръстени, а на лицето му е изписана маска на добронамереност. Адалет отваря вратата на къщата и го посреща с усмивка: – Заповядай, г-н Недим!
Той поглежда към стълбището и пита за Нана. Адалет кима и тръгва да я извика, а Недим се възползва от момента и тръгва към Яман, който говори по телефона с гръб към него.
– Кафенето, където трябваше да бъде сватбата, е последната спирка на Дженгер преди смъртта му – повтаря Яман. – Тръгвам веднага да проверя записите от камерите. Трябва да разбера защо е бил там и с кого е говорил! Ще разкрия всичко, Ферит, обещавам ти!
Яман получава адреса от Ферит и веднага се насочва към изхода. Недим обаче действа светкавично, той вече се е измъкнал от къщата преди Яман да го види. Сърцето му бие учестено, а в ума му се върти само една мисъл: – Трябва да унищожа записите! Ако тези камери попаднат в ръцете на Яман, всичко приключва!
Той стига до паркираната кола на Яман. С бързо движение вади отвертка от палтото си и с ярост пробива гумата. Въздухът изсъсква – автомобилът е прикован към земята. Недим се усмихва, прибира инструмента и веднага повиква охраната с фалшива загриженост: – Хей, вижте колата на г-н Яман! Има проблем с гумите, изглежда са спаднали!
Докато охранителите се суетят около колата, Недим се отдалечава бързо. Пътят му към кафенето е свободен, а Яман остава блокиран в капана, който той току-що му е заложил.
Айше върви по познатите улици и забелязва нещо, което кара сърцето ѝ да подскочи: Ферит седи на пейката в парка, точно на същото място, където е била първата им среща. За миг тя чувства как времето се връща назад с години. Радостта преминава през нея, но се пука като сапунен мехур, щом вижда, че той не е сам. До Ферит седи Акация, съвсем близо до него, гледайки го начин, който я пронизва.
Айше пристъпва по-близо и се скрива в сенките, за да подслуша.
– Някои неща трябва да приключат – казва Ферит тихо, но решително. – Днес затварям тази страница с Айше. Дойдох, за да се сбогувам и да продължа по своя път.
Акация се вглежда в него с такава интензивност, че на Айше ѝ се завива свят. Гласът на жената прекъсва тишината:
– Ферит... трябва да ти го кажа възможно най-скоро – признава тя свободно. – Обичам те.
Думите поразяват Айше като удар. Сърцето ѝ застива, а в гърдите ѝ се разлива ледена болка. Гледката на двамата заедно нанася съкрушителен удар на надеждата, която Айше неочаквано е хранела в себе си.
Айше седи вечерта със сестра си, нервно въртейки чашата с чай в ръцете си. Гласът ѝ трепери, когато най-после прекъсва мълчанието.
– Видях ги – прошепва тя. – Чух как Акация... призна любовта си на Ферит.
За миг поглежда настрани, сякаш иска да избяга от собствените си думи.
– И какво отговори той? – пита сестра ѝ с притеснение.
Айше поклаща глава.
– Не знам. В този момент се обадиха от училището на Дога. Сърцето ми спря, помислих, че нещо се е случило. Вдигнах веднага и... всичко останало престана да съществува. Ферит, Акация, техният разговор – всичко се разми в далечината.
Междувременно, в задушния кабинет на полицейското управление, Ферит седи срещу Волкан
– Призна, че те обича? – пита Волкан, повдигайки вежди.
Ферит въздъхва тежко.
– Точно така. Звучи като лоша шега, нали? Самият аз в началото мислех, че е някаква неуспешна провокация, но беше истина.
– И какво отговори, когато ти предложи връзка? – допитва се Волкан, накланяйки се напред.
Ферит се изсмива горчиво.
– Тук грешиш. Не е имало никакво предложение.
Мислите на Ферит моментално политат към спомените. Акация го гледа право в очите, без нито грам колебание.
– Не ме гледай така – казва тя решително. – Наистина ли е толкова абсурдно? Влюбена съм в теб отдавна. Усмивката ти, шегите ти, смелостта ти, сърцето ти... дори това, че си непоносимо красив. Какво странно има в това? Нима наистина не можех да се влюбя?
Ферит повдига ъгълчето на устата си, макар в погледа му да се долавя тежест.
– Можеше – отвръща той меко. – Всеки би могъл. В края на краищата съм човек, когото е невъзможно да не обичаш. Но, Акация... за мен ти си някой друг. Моята стара приятелка, някой близък. Очарователна, умна жена, с която мога да разговарям с часове. Красива си.
Той замълчава за миг, а в гласа му става сериозен.
– Прекарвам чудесно с теб, наистина. Но има една пречка. Не съм готов. Ще излъжа, ако кажа, че отвръщам на чувствата ти.
Акация не отвръща поглед. Лицето ѝ се озарява от нежна, тъжна усмивка.
– Да съм те питала за това? – прекъсва го тя меко, но категорично. – Не очаквам нищо в замяна. Знам истината. Достатъчно е да те погледна, за да разбера, че сърцето ти все още принадлежи на нея. На бившата ти съпруга.
Ферит застива, но не отрича.
– Просто исках да знаеш – добавя Акация. – Таях го в себе си твърде дълго. Не ми е до борба. Сигурно знаеш онази поговорка: „Ако обичаш ябълките, трябва ли и те да те обикнат?“. Аз вече имам своя отговор.
Думите увисват между тях като тежест, която никой от двамата не успява да отблъсне.
