В епизод 777 на „Наследство“: Яман и Нана подозират, че Дженгер не е загинал в катастрофа. Нана подозира Недим, който отрича всичко и дори има наглостта да се появи в имението, за да поднесе съболезнования и отново да заплашва Нана.
НА КРАТКО какво се случва в епизод 777 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате всеки делничен ден от 12:30 часа по NOVA.
Яман не може да се примири с факта, че Нана се е усъмнила в него, а нежните ѝ жестове само засилват съмненията му.
Недим вижда как Нана изтрива сълзите от бузата на Яман. Той е бесен и решава да ги раздели възможно най-скоро.
Ферит, измъчван от въпроси за бащинството, рискува всичко, за да разбере истината!
Всичко, което трябва да знаете за турския сериал „Наследство“
👇По-подробно в редовете по-долу
Нана стои до прозореца, а погледът ѝ е прикован в двора, където Яман седи сам под нощното небе. Тъгата прозира във всяко негово движение. Адалет се приближава до нея, прегърбена от умора. – Дадохме успокоителни на Айнур – казва тя, като погледът ѝ неволно следва този на Нана към градината. – Седи там от сутринта. Нищо не е хапнал, нито е пил. Съсипан е. Дали не можем да направим нещо? Не знам как...
Акча влиза в стаята, разтривайки слепоочията си с треперещи ръце. – Страх ме е, че ще настине – добавя тя с тревога в гласа. – Искам да отида при него, но знам, че той не желае да вижда никого сега. Адалет се обръща към нея със загриженост: – Как сте, госпожо Акча? – Кръвното ми налягане е ниско, ще отида да почина – отвръща Акча. – Ще ви придружа – предлага Адалет и двете излизат, като Акча добавя тихо: – Всички нещастия ни връхлетяха едно след друго. Дано Бог ни предпази от по-лошо. – Амин – отговаря Адалет.
Нана остава сама, която не сваля очи от Яман. – Не мога да се приближа до теб... докато си в такова състояние – прошепва тя. – Да не мога да споделя болката ти... това е по-лошо от смърт. Тя разгръща писмото в ръцете си и прочита думите: „Аз съм твоята сянка, която никога няма да те изостави“. – И аз ти го обещах... – промълвява тя с болка. – Обещах ти, че винаги ще бъда до теб, като твоя сянка.
Нана излиза в градината. Яман е потънал в мрачните си мисли, но усеща нейното присъствие. Той вижда как сянката на Нана се слива с неговата. – Махай се – казва той рязко, без да вдига глава. Нана не отстъпва: – Добре... но не мога. Дори да ме прогониш, няма да си тръгна оттук. Тя сяда до него. Яман прави опит да стане, но Нана го спира, като слага ръка върху ръката му. – Изслушай ме първо, а после ще си тръгна. Обещавам ти. Знам какво означава да не можеш да се сбогуваш с любим човек. Преминах през този ад като дете. След това загубих брат ми Азис... Искам да споделиш болката си. Не я затваряй в себе си.
Яман преглъща тежко. В очите му изплуват сълзи, а гласът му трепери: – Мислиш ли, че е лесно? Какво искаш да чуеш? Изгубих брат си. Изгубих единствения човек, който винаги беше до мен. Ако аз бях кораба, той беше моята мачта. Той беше компасът ми в най-тъмния тунел. Беше моят спътник. Изгубих човека, на когото вярвах, без дори да го изричам на глас. Изгубих брат си.
Двамата се взират един в друг, а сълзите им се стичат по лицата. Нана протяга ръка и нежно избърсва сълзите от лицето на Яман. Той затваря очи, приемайки нейната подкрепа.
Влюбените се гледат, сякаш времето е спряло. Нана се изправя, гърдите ѝ се повдигат тежко от емоцията, която едва сдържа. – Не мога да издържа повече... трябва да разбереш всичко – произнася тя, а гласът ѝ отеква в тишината на нощта. Яман се изправя рязко, втренчен в нея с болка и неразбиране. – Винаги съм вярвала в теб, никога не съм ти обръщала гръб! Всичко беше престорено, защото този безсрамник ме изнудваше! – извиква тя, а в очите ѝ пламти гняв.
Яман я хваща за раменете, разтърсвайки я леко, сякаш иска да изтръгне истината от самата ѝ същност. – Кой? Кой се осмелява да направи това?! – гласът му е раздиращ. Нана поема дъх, треперейки: – Недим... – Яман застива на място, сякаш са го ударили с камшик. Лицето му губи цвета си. – Той направи всичко. Той те наклевети... и той има пръст в смъртта на г-н Дженгер... – думите ѝ се леят като горчива отрова. Яман не може да повярва, че целият му свят е рухнал заради предателство. Нана се хвърля в прегръдките му, ридаейки: – Не можах... не можех да го понеса повече. Защото никога няма да мога да те оставя. Не мога да стоя далеч от теб! – Яман я притиска силно, скривайки лицето си в косата ѝ. Нана затваря очи върху гърдите му, търсейки спасение.
Но след малко разбираме, че това е само мисъл, която преминава през ума ѝ, докато тя стои пред Яман в реалността.
Връщайки се към действителността, тя бавно докосва лицето му с длан, а Яман я гледа с нескрито изумление. – Избърсах сълзите ти заради Юсуф – прошепва тя, гласът ѝ едва се чува. Яман я следи с поглед, изпълнен с буря от емоции. – Бъди силен заради него и заради семейството си. Изправи се... Дойдох при теб точно затова, за да не се предаваш... – Нана го поглежда за последно, опитвайки се да влее решителност в разбитото му сърце. Тя се обръща и се отдалечава, а сълзите ѝ започват да се стичат неудържимо по бузите ѝ. Яман остава сам, проследявайки с поглед как фигурата ѝ изчезва в мрака, а мъката му се превръща в безмълвен вик.
Търпението на Нана е на ръба. В градината Яман все още е потънал в мъката си. – Братко – промълвява той с болка, – ако беше тук, щеше да кажеш, че истината рано или късно ще излезе наяве, господин Яман. Трябва да бъда търпелив. – Поема си дълбоко дъх, изправя снага и добавя: – Ще бъда търпелив. Ще се боря с всички сили и ще разкрия истината.
Нана влиза в имението с решителна крачка, но щом вижда Недим да слиза по стълбите, кръвта ѝ кипва.
– Защо отново си тук? – пита тя остро. Недим се усмихва по онзи начин, който я кара да настръхва. – Защото не мога да оставя хората, които смятам за свое семейство, в труден момент. С госпожа Акча обсъждахме как да раздадем даренията в памет на покойника. Няма нещо, което да не бих направил за това семейство, Нана. Искам да докажа, че съм до тях във всяка ситуация. Трябва да свикнеш с присъствието ми. Между другото, добре че дойдох – видях те навън, докато Яман плачеше. Ти бършеше сълзите му. Нали това не беше част от нашата уговорка, Нана? А?
Той я сграбчва и я повлича под стълбите. – Пусни ме! – процежда тя през зъби. Недим се приближава опасно близо, очите му горят от ревност. – Не изпитвай търпението ми, ще стоиш далеч от него. Разбра ли ме? Това ти бях обещал.
В този момент погледът на Нана попада на оръжието, прибрано в пояса му. Преди той да се усети, тя го изтръгва със светкавично движение. Недим се вцепенява, а след това се хвърля към нея, за да си го върне. – Пусни го! – крещи той, изкривен от страх. – Пусни го! Ще стане инцидент, ще ни убиеш и двамата!
Нана насочва пистолета право в гърдите му, а в очите ѝ няма и следа от страх. – Ще го направя, ако се наложи. Не се шегувам. Ако не направиш това, което казвам, ще те убия. Казах му, че си лъжец. Съгласих се дори да се омъжа за теб, но предпочитам гроба пред сватбата. Направих го само заради него. Какво още искаш от мен? Не е ли достатъчно? Достатъчно! Стига! Върви си! Не смей повече да се доближаваш до тези почтени хора.
Нана го изтласква към изхода с цевта на оръжието, принуждавайки го да се отдръпва с вдигнати ръце. – Махай се! Давай! – вика тя, докато той отстъпва към вратата. Пред прага той я моли за оръжието и тя му го подава, но погледът ѝ е изпълнен с чиста омраза. – Това са последните ти напъни, Нана – съска Недим, побеснял от унижението. – Скоро ръцете и краката ти ще бъдат вързани. Тогава ще видим кой кого.
– Върви си! Махай се! – крещи тя след него, докато той излиза.
Нана се връща в хола и се свлича на дивана, дишайки тежко. – Трябва да издържиш, Нана! – шепне си тя, стиснала юмруци. – Трябва да изтърпиш всичко заради него. Трябва!
Яман прекрачва прага на имението. В гостната цари тишина, прекъсвана единствено от меката светлина на лампите. Нана е заспала на дивана, чакайки го. Яман пристъпва тихо, спира пред нея и се вглежда в лицето ѝ. В ума му нахлуват горчиви мисли: – Как спря да вярваш в мен толкова лесно? – Нана се стресва и отваря очи. Погледите им се срещат за миг.
– Защо не си в стаята си? Ако Юсуф се събуди, ще те търси там – казва Яман с равен, хладен глас.
Изведнъж откъм кухнята се разнася остър звук на счупено стъкло. Нана се втурва натам и вижда Юсуф, протегнал ръка към парчетата. – Скъпи, добре ли си? – извиква тя и го спира. – Не ги докосвай! Аз ще го прибера. – Яман застава на прага, гледайки ги. – Ти ли си, юначе? Искаше да пиеш мляко? – Юсуф свежда глава, а в очите му се събират сълзи. – Чичо Дженгер винаги ми носеше мляко преди лягане. Не искаше малкият му господин да заспи гладен. Дойдох да изпия едно мляко в негова памет. Казваше ми: „Малки господине, няма да пораснеш, ако не пиеш мляко“. Днес не пих и си помислих... че чичо Дженгер ще се разсърди. Но чашата се изплъзна...
Яман преглъща тежко, притиснат от тежестта на скръбта. Нана се обръща към детето с нежност. – Тогава всички ще пием мляко тази вечер, скъпи, ще го направим заради господин Дженгер.
Тя подрежда три чаши на масата и кани Юсуф да седне. Сипва млякото, а когато посяга към чашата на Яман, двамата се поглеждат в очите. Нана се колебае, спомняйки си как съвсем скоро е бърсала сълзите му в градината. Накрая му подава чашата и се настанява срещу него.
Яман пресушава млякото на един дъх, сякаш се опитва да удави болката си. – Като го допиеш, юначе, отивай да спиш горе – казва той на Юсуф. Детето кима послушно: – Добре, чичо. Лека нощ. – Яман хвърля кратък поглед към Нана и излиза. – Лека нощ – добавя той сухо. Юсуф въздъхва: – Видя ли, Нана? Чичо ми е толкова тъжен. Обичаше много чичо Дженгер. Макар че е толкова силен... нали, Нана?
Нана поглежда към вратата, през която той току-що е изчезнал, и прошепва: – Той е орел, който е загубил приятеля си, летял в небесата до него. Само че сега... този орел трябва да лети сам. Защото, както ти каза, е много силен. Но дори и така... сигурна съм, че го боли ето тук. – Тя докосва сърцето си.
Яман, който е спрял в рамката на вратата, слуша всяка нейна дума. – Чичо? Не си ли си тръгнал? – пита Юсуф, забелязвайки го. Яман се появява отново, гледайки към Нана със смес от болка и копнеж. – Забравих си телефона – казва той, но не помръдва. Взема устройството, но остава да я гледа. Нана рязко сменя изражението си, изправя се и казва, че ще почисти счупеното стъкло. Яман излиза, а тя го изпраща с поглед, изпълнен с неизказани думи.
Яман прекрачва прага на кабинета си с тежест, която сякаш притиска гърдите му. В тишината на стаята думите на Нана отекват по-силно от всякога: – Той е орел, който е загубил приятеля си, летял в небесата до него. Само че сега... този орел трябва да лети сам. Защото, както ти каза, е много силен.
Яман сяда в стола си, а погледът му пада върху броеницата на бюрото. Взема я, прокарвайки пръсти по зрънцата, и споменът за градината го връхлита. Вижда как Нана нежно избърсва сълзите му, как очите им се срещат. Търси следа от гняв, от омраза, от недоверие в онзи неин поглед, но не намира нищо подобно. Там имаше само безкрайна печал.
Внезапно спокойствието се разпада, когато погледът му попада върху вестника на бюрото. Заглавието грее с нахални букви: „ГОЛЕМИЯТ СКАНДАЛ КЪРЪМЛЪ“.
Яман се стряска, сякаш го е ударил ток. Мислите му се пренасят в мига, в който Нана му подхвърли телефона с доказателствата за престъпленията, а очите ѝ бяха пълни със сълзи: – Аз вярвах в теб, доверих ти се! Ти си най-големият лъжец, когото съм познавал в живота си!
След това идва и последният спомен – как тя докосва лицето му под звездите, как му вдъхва сили да продължи заради Юсуф. – Избърсах сълзите ти заради Юсуф. Бъди силен заради него и заради семейството си. Изправи се... Дойдох при теб точно затова, за да не се предаваш...
Лицето на Яман се изкривява от вътрешен конфликт. Той стиска броеницата в юмрука си, докато кокалчетата му побелеят. – Махай се от ума ми! – изригва той, а гласът му трепери от ярост. – Махай се от пътя ми, тя не заслужава дори една мисъл!
С яростно движение той отваря чекмеджето и хвърля броеницата вътре, сякаш е нажежена до червено. Тръшва чекмеджето с такъв удар, че цялото бюро потреперва, опитвайки се да заглуши ехото на собствените си чувства.
В кухнята въздухът е тежък, сякаш и стените скърбят. Адалет стои пред печката, а сълзите ѝ се стичат в халвата, която разбърква с бавни, ритмични движения. Нана пристъпва тихо към нея, гледайки с болка в очите. – Защо го правиш по този начин? Защо бъркаш халвата толкова дълго? – пита тя, а гласът ѝ леко потреперва. Адалет спира за миг, избърсва очите си с престилката и отвръща: – Халвата... тя е, за да споделим болката си, дъще. За да бъдем съпричастни в страданието.
Нана се приближава до нея, протегнала ръка. – Мисля, че и аз искам да споделя тази тежест с вас, како Адалет. Позволете ми да разбъркам малко. Адалет кимва одобрително: – Ела, направи го, заради душата на брат Дженгер. Нана поема дървената лъжица и започва да движи сместа бавно. Акча се приближава и добавя тихо: – Дъще, бъркай непрекъснато, за да не загори на дъното. Ще я раздадем на съседите. – Ще го направя, госпожо Акча, не се тревожете – обещава Нана.
Тя поглежда към Айнур, която е свита в ъгъла, обляна в сълзи. Нана се опитва да усмихне през сълзите си: – Няма да ви изложа. Дори брат Дженгер опитваше лошите ястия, които приготвях. Той винаги ме окуражаваше. Дори аз му повярвах, когато казваше, че един ден ще готвя превъзходно. – Айнур продължава да ридае, но Нана се приближава до нея и я хваща за ръката. – Беше изключителен човек. Със сигурност е на едно по-красиво място. Искаш ли да бъркаш и ти? – Айнур кимва плахо. – Ела – подканя я Нана. Двете застават една до друга и започват да движат лъжицата в ритъм. – Ти си на ход, не спирай. Брат ти би искал точно това – да бъдем заедно, да преживеем това заедно. Аз ще бъда до теб сега и завинаги. Споделям твоята болка.
В този момент Яман се появява на вратата. Айнур го забелязва и добавя: – Той имаше още едно желание. Един ден, когато бяхме на пазар и седнахме да пием чай в градината – точно както като бяхме малки, когато си поръчвахме два сока и си говорехме като брат и сестра – той ми каза: „Айнур, ако някой ден си отида от този свят, искам всичко, което притежавам, да отиде при нуждаещите се.“ – Адалет притиска ръце до лицето си, обляна в нов прилив на сълзи: – Беше толкова добър човек... толкова добър.
Нана вижда Яман, който стои застинал, слушайки спомените им. Той се обръща и излиза, а Нана без колебание оставя лъжицата и тръгва след него.
Яман пристъпва в стаята на Дженгер. Всичко тук е непокътнато, дрехите му са старателно подредени върху леглото, сякаш всеки момент той ще се върне, за да ги облече. Яман докосва книгите, тежки и изпълнени със смисъл, и пред очите му изплуват думите на стария му приятел: – Понякога отровата се усеща като болка, но това, което ще я превърне в лек, е самото търпение.
Той спира пред една фотография, на която двамата са заедно, и я взима в ръцете си. Спомените го връхлитат – онзи ден, когато излезе от затвора, а Дженгер го чакаше, непоклатим в вярата си: – Скоро ще изчистя името си – каза му тогава Яман, а Дженгер отвърна без сянка на съмнение: – Никога не съм се съмнявал в това, дори за миг.
Нана застава на прага, наблюдавайки го в тишината. Той не я чува веднага. Тя проговаря с мек, тъжен глас: – Учеше ме тайно на турски поговорки. Винаги ги бърках, а той ми помагаше.
Яман я поглежда: – Той беше различен от всички останали. Нана посочва снимката в ръцете му: – Разкажи ми историята на тази фотография. – Нощем, когато се оттегляхме, разговаряхме – отвръща Яман, потънал в спомени. – Откъсвахме се от всичко. Тогава, когато свършеше работата си, той правеше това, което най-обичаше – затваряше се тук и се потапяше в книгите си.
Нана се оглежда с почуда: – Толкова много книги... Говореше турски перфектно. – Защото беше учител. Преподавател по литература – обяснява Яман. – Сега разбирам... – прошепва Нана. – Разбирам откъде идваше търпението му, докато ме учеше.
Яман се заглежда в празното пространство: – Говореше малко. Понякога, в най-трудните моменти, изричаше само една фраза, която променяше всичко, която отваряше нова врата. Той погреба миналото си тук, само за да бъде мълчалив спътник за мен.
Двамата се заглеждат един в друг. В очите на Нана пламва нова решителност. Тя си мисли: „И аз ще бъда мълчалив спътник по твоя път. Ще бъда толкова тиха, че дори ти няма да разбереш за присъствието ми.“
Нана изважда кърпичка от джоба си, за да избърше сълзите си, но в този момент от джоба ѝ се изплъзва и пада верижката с мънистото – същата, която някога скъса пред Яман. В стаята настъпва внезапна, напрегната тишина. Нана застива, а Яман я изпреварва и вдига верижката от пода.
Погледът му се втвърдява, а гласът му, изпълнен с ярост, раздира въздуха: – Защо това още е в теб?
Нана остава безмълвна, притисната от тежестта на въпроса му. Яман се приближава опасно близо, лицето му е изкривено от гняв: – С какво право носиш това, след като твърдиш, че не ми вярваш? А?
Нана е нервна, трепери, но не успява да отрони нито дума. Тогава Яман сменя тона, гласът му става по-дълбок, изпълнен с подозрение: – Или има друга причина зад всички тези тежки обвинения, които ми отправи?
Нана най-после събира сили, изтръгва верижката от ръката му и отвръща с разтреперан глас: – Не. Лъжите ти са навсякъде, не ми е нужна друга причина. Това дори няма смисъл, просто го бях забравила. Ще го изхвърля... – тя бързо излиза от стаята на Дженгер.
Яман остава сам, кипнал от негодувание: – С какво право... с какво право говори така с мен? Отсега нататък няма да го прави. Като всички останали тук, тази бавачка ще разбере къде ѝ е мястото! – Той оставя снимката на бюрото и излиза, тропайки с крака.
Навън, в градината, Нана се свлича под дървото и избухва в плач: – Боже мой, как можах... Бях толкова жестока към него в момент, в който той е толкова наранен. Тя гледа верижката с мънистото в ръцете си, сякаш това е най-скъпото ѝ съкровище.
В този момент Яман излиза, решен да довърши разговора. Среща Адалет и я пита рязко: – Къде е бавачката? – Господин Яман, току-що излезе в градината – отвръща тя стреснато.
Яман се отправя към нея. Нана се обръща, срещат погледите си. Той вижда как тя бързо избърсва сълзите си, но забелязва, че верижката все още е в ръката ѝ. В ума му се завърта вихър от мисли: „Тя не я изхвърли... тя я скри. Защо? Казва, че е забравила, но Нана не забравя нещата толкова лесно. Защо реагира толкова пресилено, когато верижката се появи? Твърде много въпроси... твърде много неясноти.“
Нана бързо прибира верижката, опитвайки се да я скрие от погледа му. Яман продължава да я наблюдава, а в главата му пулсира нов въпрос: „Плаче ли, защото е разочарована от мен? Или отново е попаднала в беда и крие нещо от мен?“
Яман обръща гръб и влиза обратно в имението, оставяйки Нана сама с тежестта на нейната тайна.
Ферит, убеден, че Дога може да бъде негова дъщеря, решава да принуди Айше да разкрие истината – не с разговор, а с истинска конфронтация. Той организира фалшиво отвличане от маскиран нападател, който затваря двамата в изоставен склад. Там двамата са завързани за столове, а във венецианската светлина на лампата сенките им танцуват по издрасканата стена.
– Не яж известно време – подхвърля Ферит, гледайки човека с качулка, който всъщност е неговият доверен приятел, влизащ в ролята на похитител. – Защото, когато се измъкнем оттук, ще те нахраня с тази качулка.
Айше се вторачва в „похитителя“ като в отблъскващ спектакъл. Жлъч в гърлото, гняв и страх се смесват в нея на приливи.
– Колегите ни скоро ще забележат, че ни няма – изсъсква тя. – Цялото управление ще ни търси. Пусни ни.
– Затворете си устите! – разнася се театралният глас на бандита, който провлачва думите със задоволство. – Как да ви убия? Да ви застрелям? Да ви отровя? А може би да използвам ножа? Обикновено съм по-решителен, но днес... днес изпитвам екстаз. Не всеки ден се отвличам полицай полицаи. Как можахте да бъдете толкова наивни?
Когато „похитителят“ излиза, за няколко секунди се възцарява само напрегната тишина. Айше извърта глава и прошепва с напрежение в гласа:
– Какво ще правим сега?
Ферит притиска устни, гледайки я със смес от вина и решителност.
– Не знам – отговаря той грубо. – Този тип мисли. Няма да е лесно да го изненадаме.
В склада въздухът става тежък от лъжата и истината, които двамата крият в себе си.
