„Наследство“, еп.777: Нана подозира, че Недим е виновен за смъртта на Дженгер

В епизод 776 на „Наследство“: Дженгер разбира, че Недим шантажира Нана, и тръгва по следите му, без да подозира, че подписва смъртната си присъда.

НА КРАТКО какво се случва в епизод 777 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате всеки делничен ден от 12:30 часа по NOVA.

На обитателите на имението им е много трудно да се примирят със смъртта на Дженгер. Яман и Нана подозират, че той не е загинал в катастрофа. Нана подозира Недим, който отрича всичко и дори има наглостта да се появи в имението, за да поднесе съболезнования и отново да заплашва Нана.

Ферит и Айше се радват на възстановяването на малката Дога, макар че разговорът между Айше и Неше, който Ферит случайно чува, отново буди съмнения в него.

Всичко, което трябва да знаете за турския сериал „Наследство“

👇По-подробно в редовете по-долу

Когато пристигат пред полицейското управление, напрежението между Яман и Нана може да се реже с нож. Още щом слизат от колата, Яман се обръща към нея, изражението му е сурово, а в очите му се чете умора:

– Добре, разбрах защо дойде в болницата... Но наистина нямаше нужда да идваш и дотук!

Нана обаче не отстъпва, изправя се гордо пред него и го поглежда право в очите:

– Аз също искам да разбера каква е причината за тази катастрофа, затова съм тук.

В същия момент в главата ѝ бушува истински ураган от черни мисли. „Възможно ли е Недим да е извършил това чудовищно нещо?“ – пита се тя в себе си, докато сърцето ѝ бие лудо.

Двамата влизат решително в сградата и се насочват право към кабинета на Ферит.

Щом вижда Яман, Ферит веднага става от бюрото си, приближава се бързо и го прегръща силно, опитвайки се да му вдъхне кураж в този тежък момент:

– Приеми моите съболезнования... Току-що разбрах за трагедията с Дженгер. Толкова е болезнено! Просто нямам думи...

Яман се отдръпва, лицето му е изсечено от гняв и мъка.

– Може да е нещастен случай, Ферит, но може и да не е! Някой сигурно е убил батко Дженгер! – гласът му трепери от сдържан гняв. – Той искаше да ми каже нещо много важно по телефона, точно преди всичко да приключи. Подозирам, че това е работа на враговете ми, но все още нямам никакви доказателства! Може би Дженгер е научил нещо, което не е трябвало, и затова са се опитали да го премахнат! Ако някой наистина е направил това, лично ще му потърся сметка!

Докато слуша тези думи, Нана застива на място, а юмруците ѝ се свиват до побеляване. „Ако Недим е замесен, аз сама ще го накажа! С тези две ръце ще раздам правосъдие!“ – заканва се тя наум.

Ферит се опитва да успокои своя приятел, след което се обръща рязко към Ибо, който стои наблизо:

– Ибо, открихте ли някакви следи около мястото на катастрофата?

Ибо само свива рамене и поклаща глава разочаровано:

– До момента нямаме абсолютно нищо, комисар.

В този момент Волкан влиза в стаята и подава дебела папка на Ферит:

– Това е официалният доклад от експертизата за инцидента с Дженгер.

Ферит разлиства набързо документите, преглежда фактите и въздъхва тежко, поглеждайки към Яман: – Според всички налични данни тук, всичко изглежда като нещастен случай. Няма място за никакво съмнение, спирачките са отказали...

Когато чува това, Нана усеща как земята изчезва под краката ѝ. В ума ѝ изплува най-ужасният сценарий: „Значи е вярно... Дженгер е разбрал истината и Недим го е ликвидирал заради това! Ами ако Недим реши да направи същото и с Яман? Господи... нямам избор! Трябва да правя каквото ми нареди онзи изрод, иначе ще стане твърде късно. Нямам друг изход!“

Яман кима мълчаливо, решава, че няма смисъл да губи повече време, и се сбогува. Ферит го потупва по рамото:

– Ще те уведомя веднага, ако изскочи нещо ново около смъртта на Дженгер, бъди сигурен.

Яман излиза с тежка стъпка от кабинета. Ферит обаче спира Нана, хваща я нежно за ръката и я поглежда с дълбока загриженост:

– Нана... Яман изобщо не е добре. Моля те, бъди до него! Има нужда от теб в този момент.

Нана го поглежда с насълзени, но решителни очи и кима:

– Ще бъда с него, Ферит... Ще го подкрепям и в най-лошия му кошмар!

След тези думи тя бързо тръгва след Яман, решена да премине през огъня, за да го спаси от лапите на Недим.

Влизме в следващата сцена с цялото натрупано напрежение, което буквално трепти във въздуха. Яман пристига при Вели, съсипан от мъка, с поглед, забит в земята. Старецът го поглежда с дълбока загриженост и посочва с ръка: – Седни...

Младият мъж се отпуска на стола, а гласът му звучи глухо, пречупен от болка:

– Дженгер... Изгубих брат си, Вели.

Изведнъж в очите на Яман светва ярост, той стиска юмруци и започва да говори с горчивина, натрупана срещу целия свят:

– Кажи ми, такава ли е ориста ни? Да губиш най-скъпите си същества... това ли се нарича живот? Тогава за какво изобщо тече времето? Часовниците само за загуби ли са програмирани?

Вели остава мълчалив, слуша го внимателно и не го прекъсва. Яман продължава още по-ожесточено, а устните му се извиват в болезнена гримаса:

– Нося в себе си всичко, на което ме учеха през цялото това време. Но този път нося само кал и празнота в душата си! Казваха ми, че трябва да имам търпение. Говореха ми за времето. Казваха, че това е изпитание... На всички тях казвах, че е добре, съгласявах се! Но сега вече разбирам... Това не е същността на живота! Каквото и да правиш, колкото и да се опитваш, всичко се свежда до едно – накрая губиш. Цялото ти усилие е просто пилеене на вятъра!

Старецът протяга ръка, докосва го нежно по рамото, опитвайки се да му вдъхне малко покой, и изрича умислено:

– Животът е брат на смъртта, Яман... Тъй както дълбоката болка, която те раздира отвътре в момента, е брат и сестра на твоя бунт.

Яман вдига очи и го поглежда, а Вели продължава с равен, спокоен глас:

– Когато загубих съпругата и сина си, почувствах, че целият свят ми обърна гръб. Единствената утеха, която намерих тогава, беше в гнева... Бунтувах се срещу всичко! Това беше единствената ми сила. Но след това видях, че всяко нещо, което ни се случва, има своята цена и значение. Къде е изпитанието ли? Какво е то?

Младият мъж се изправя рязко, без да намери утеха в думите му, лицето му остава каменно:

– Но този път изпитанието стъпи на много здрава почва, Вели... Удари ме твърде дълбоко и в най-неочаквания момент! – След тези думи той се обръща и си тръгва, потънал в болката си.

В същото време Нана все още стои пред полицейския участък. Сълзите се стичат по бузите ѝ, тя крие лицето си в шепи и плаче безутешно. Изведнъж телефонът в ръката ѝ извибрира – Недим я търси. Жената се изправя веднага, избърсва очите си и вдига апарата с треперещи пръсти.

От другата страна гласът на Недим звучи нагло и властно:

– Не ми хареса това, което ми причини днес... Ако не си умна, ще те нараня! И повярвай ми, ще го направя и с твоя Яман! Стегни се и ме слушай!

Нана извиква в слушалката, изгубила всякакво самообладание: –

Кажи ми! Ти ли го направи? Убиец!

Недим се засмива тихо, хладнокръвно:

– За какво говориш изобщо?

Нана пристъпва нервно напред-назад по тротоара, а гласът ѝ прелива от ярост:

– Батко Дженгер е разбрал нещо много важно и тъкмо щеше да го каже, когато катастрофира! Но той не беше неопитен шофьор... Говори! Или ти го уби, или изпрати някой друг да го свърши? Говори, изрод такъв!

Мъжът отвръща напълно спокойно, с доза презрение в гласа:

– Нямам нищо общо с това. За мен е абсолютно излишно да премахвам слугата на Яман. Родът на по-долните мъже, като него, сега е потънал в скръб... Вече започна да научаваш твърде много за мен, Нана, затова си го набий добре в главата! Ако не правиш това, което ти казвам, ако се опиташ да се изправиш срещу мен и да проговориш... Когато най-малко очакваш, ще изцапам ръцете си с кръв! Ще оставя Юсуф без чичо!

Недим затваря рязко, прекъсвайки разговора с тази зловеща заплаха. Нана отпуска ръката си, телефонът почти изпада от дланта ѝ. Тя пада на колене, плачейки със сълзи на отчаяние, и започва да моли тихо, забила поглед в небето:

– Господи, помогни ми... Моля те, дай ми сили!

Когато се завръща в имението, всяка крачка на Яман към входа е болезнено изпитание. В съзнанието му нахлуват спомени от миналото, които разкъсват душата му. Пред очите му изплува денят, в който излиза от затвора – как Дженгер го посреща на прага с онази негова топла, преляла от облекчение усмивка. Спомня си и деня, в който всички заедно се прибират вкъщи след поредната буря, а Дженгер стои на вратата, вдъхващ сигурност и спокойствие на цялото семейство. Сега обаче тази сигурност е мъртва.

Яман почуква на голямата главна врата на имението. Адалет му отваря веднага със зачервени от плач очи, като отстъпва мълчаливо назад, за да му стори път. Изведнъж Юсуф изтичва напред, хваща чичо си за якето и вдига към него насълзеното си личице. Момчето го поглежда с непоносима детска мъка:

– Чичо... И чичо Дженгер ли отиде на небето? Също като мама и татко?

Яман усеща как буца засяда на гърлото му. Той кляка пред детето, прегръща го силно, опитвайки се да скрие собствената си слабост, и го милва по главата, за да го успокои. След това се изправя, обръща се към Адалет и я поглежда въпросително:

– Къде е Айнур?

Яман кима и се насочва към стаята на Айнур. Когато отваря вратата, я заварва седнала на леглото, заобиколена от вещите на покойния си брат. Тя стиска една негова дреха в скута си и веднага вдига глава, щом вижда Яман на прага. Гласът ѝ трепери, а сълзите не спират да се стичат по лицето ѝ:

– Виж... това са всички неща, които останаха от брат ми... Г-н Яман, докато беше жив, аз така и не разбрах неговата истинска ценност! Не го поглеждах както трябва, не го прегръщах... Дори не успях да му се извиня за моментите, в които бях груба и го наранявах! Как ще живея с този товар?

Яман пристъпва по-близо до нея, изражението му омеква, а в гласа му се усеща дълбока, споделена мъка.

– Загубата ни е огромна, Айнур... Знам какво чувстваш. Батко Дженгер не беше брат само на теб. Той беше по-голям брат и за мен! Изгубихме много... Но не забравяй едно нещо – ти не си сама на този свят. Вече имаш семейство тук, в това имение, и ние винаги ще бъдем до теб.

Айнур заравя лице в дрехата на брат си, намирайки последна утеха в думите му, докато Яман остава да стои до нея, вторачен в празното пространство, където споменът за Дженгер все още е жив.

Действието прескача. Адалет седи със зачервени очи и споделя спомените си за Дженгер с Нана и останалите. Ръцете ѝ треперят, докато мачка носна кърпичка в дланите си:

– Ако беше жив, сега щеше да ме попита какво ядене ще приготвя за вечеря... Щеше да ми каже: „Ако имаш нужда от нещо, Адалет, веднага отивам да го взема“...

Айнур едва сдържа сълзите си, които се стичат по бузите ѝ, и поглежда към празния му стол:

– Всеки път, когато батко излизаше на пазар, ми купуваше локум и го оставяше тайно в стаята ми... – Тя се пречупва и закрива лицето си с шепи, хълцайки. – Загубих брат си твърде рано! Твърде рано си отиде...

Леля Акча също бърше очите си, кимайки замислено. Тя въздъхва тежко.

– Дженгер беше истински джентълмен... Изключително скромен, а притежаваше толкова много мъдрост и знания. Винаги имаше какво да научиш от него.

Нана, която до момента слуша притихнала, се включва в разговора с развълнуван глас:

– Когато пристигнах в това имение, не познавах никого и бях уплашена. Но веднага, още от първия миг, започнах да имам пълно доверие на г-н Дженгер. Често го питах как успява да издържи на характер на г-н Яман... – На устните ѝ се появява тъжна усмивка. – Точно той ми каза тогава: „Нана, г-н Яман просто е прекалено добър в това да крие своята милост и състрадание“.

Точно в този момент стъпки по стълбите прекъсват думите ѝ. Яман слиза бавно, облечен в тъмни дрехи. Лицето му е като изваяно от камък, а погледът му е насочен право напред. Той спира пред тях и казва с равен, глух глас:

– Време е да тръгваме.

Всички тръгват към изхода с наведени глави. Когато Яман пристъпва напред и отваря голямата главна врата на имението, той изведнъж застива. На прага стои непознат мъж, който държи в ръцете си закачалка, покрита с найлон.

Мъжът се покланя леко от неудобство и обяснява с тих глас:

– Добър ден... Нося костюма, който г-н Дженгер даде за химическо чистене. Исках просто да го доставя...

В този секунда времето в антрето сякаш спира. Всички поглеждат към дрехата, а споменът за Дженгер ги удря с пълна сила. Сълзите избухват с нова мощ, а болката от внезапната му загуба изпълва пространството, оставяйки след себе си само непоносима липса.

Действието прескача. Яман седи в градината на имението. Мъката му е толкова тежка, че целият свят наоколо сякаш е утихнал. В съзнанието му нахлуват думите на Дженгер от времето, когато Яман беше тежко болен с увреден черен дроб. Пред очите му изплува образът на верния иконом, който му казваше тогава: „Ти не си просто шеф за мен, никога не е било така. Намери ме на ръба на смъртта, когато мислех, че няма друг изход, освен да сложа край на живота си. Благодарение на теб се хванах отново за него... Няма да слушам това, което говориш сега, защото Яман Къръмлъ, когото познавам, никога не би оставил семейството си и не би приел собствената си смърт! Яман Къръмлъ, когото познавам, не би отказал лечение, пренебрегвайки близките си! Защото това би било самоубийство...“

Яман свежда глава, а по бузата му се стича гореща сълза. Спомените продължават да го измъчват. Спомня си как самият той тогава се довери на иконома: „Дженгер... Имах нужда от по-голям брат, за да споделя тази тайна, която нося в себе си. Ти си първият, който научава. Сега ти си мой по-голям брат. Скъп си ми колкото брат ми Зия и ми напомняш за покойния ми батко Ялчин.“ Тогава Дженгер го прегърна, плачейки от вълнение... Сега Яман стои сам в градината, съсипан от загубата на човека, който беше негова истинска опора.

Адалет поглежда през прозореца на къщата, бършейки очите си с кърпичка:

– Г-н Яман го погреба със собствените си ръце... Направи го така, сякаш г-н Дженгер наистина беше негов роден брат. Нана стои точно до нея, слуша я и плаче тихо. Адалет вдига очи нагоре и започва да се моли: – Господи, дай на Айнур и на г-н Яман нужната сила, за да го превъзмогнат...

В този момент в двора пристига предателят Недим. Той пристъпва бавно към Яман, нагласяйки изражението си на фалшива скръб:

– Не успях да дойда на погребението, Яман. Много съжалявам. Приеми моите съболезнования... Дженгер беше като по-голям брат за теб, никой не може да го замени. Яман само кима мълчаливо, без да каже нищо.

Леля Акча влиза в стаята, хванала под ръка съсипаната Айнур:

– Ела, седни, моето момиче. В никакъв случай не можеш да продължаваш да стоиш затворена в стаята си по този начин. Седни тук, дъще.

Нана се изправя рязко и поглежда през прозореца, забелязвайки Недим в двора. Ръката ѝ се свива в юмрук от ярост, а в главата ѝ веднага изплува последната му зловеща заплаха: „Ако не правиш това, което ти казвам, ако се опиташ да се изправиш срещу мен и да проговориш... Когато най-малко очакваш, ще изцапам ръцете си с кръв! Ще оставя Юсуф без чичо!“

В градината Недим продължава да лицемерничи пред Яман:

– Беше толкова внезапна и неочаквана смърт... Секунда невнимание по време на работа. Яман обаче не го слуша, а погледът му се приковава в превързаната ръка на Недим – раната, останала от вилицата, с която го прободе Нана в ресторанта. Недим забелязва накъде гледа и бързо сменя темата, отстъпвайки назад: – Ще вляза вътре, за да изкажа съболезнования и на останалите. Той си тръгва, а Яман остава на място, потънал в тежки мисли и подозрения.

На входа Адалет го посреща с тъжна усмивка:

– Добре дошли, влезте, г-н Недим. – Благодаря... Моите съболезнования, г-жо Адалет. Дойдох за софрата на покойника – отвръща той с равен глас. Адалет отваря вратата по-широко: – Благодаря ви. Влезте, всички са в кухнята.

Недим влиза в кухнята, където жените седят около масата, и застава пред тях с наведена глава:

– Моите най-искрени съболезнования на всички. Не успях да присъствам на самото погребение, но исках непременно да мина и да ви подкрепя. Нека Господ има милост към него и душата му да почива в мир. Леля Акча въздиша тежко: – Амин... Благодаря ти, сине.

Мъжът поглежда към Нана, която стои в ъгъла, напрегната като струна:

– Нана... може ли да поговорим за малко навън? Яман изобщо не изглежда добре, искам да те попитам нещо за него. Двамата излизат във всекидневната, далеч от ушите на останалите. Нана се обръща рязко към него, а в очите ѝ искри чист гняв: – Какво има? Какво искаш да ми кажеш?

Недим я поглежда с ревност и подозрение:

– Яман е изключително предпазлив мъж, внимавай. Нана го изпепелява с поглед, пълен с ненавист. Недим се доближава заплашително до нея: – И не ме гледай с такава омраза, когато наоколо има други хора! В момента той е напълно съсипан, но ти нямаш право да го утешаваш! Не си и помисляй да бъдеш до него, ясно ли е? Иначе... много скоро ще се молиш на неговото собствено погребение!

Нана вдига гордо глава, лицето ѝ се изкривява от отвращение:

– Аз няма да отида на погребението на Яман... Но със сигурност ще дойда на твоето, Недим! И ще дойда само за да плюя на гроба ти!

В същия миг тя се накланя напред и изплюва цялото си презрение право в лицето му.

Недим застива за секунда, изненадан от смелостта ѝ. Той бавно изважда кърпичка и избърсва бузата си, а очите му стават студени и жестоки. Той вдига ръка, сякаш се кани да я удари, но се спира в последния момент, съскайки през зъби:

– Бунтувай се колкото си искаш... Но запомни добре – ако се появи дори и най-малката пречка или препятствие по пътя към нашия брак, сама знаеш какво ще последва! Нана го поглежда с непреклонима омраза, разбирайки, че е притисната до стената, а битката за живота на любимите ѝ хора тепърва предстои.

Ферит и Айше приготвят супа в кухнята – нещо просто, домашно, което да успокои нервите на Дога.

– Благодаря ти, че си тук – казва Айше, като разбърква яденето в тенджерата и го поглежда с благодарност. – За Дога би направил всичко.

Ферит оставя ножа на плота, обръща се към нея и отговаря тихо:

– За нея... Не готвя супа за всеки, но за нея винаги.

Айше го поглежда с топлина, която обаче веднага изчезва. В паметта ѝ изплуват неговите предишни жестове и думи. Тя извръща глава настрани:

– А какво става с Акася? Нали се нанесе у тях…

Ферит прокарва длан през косата си, уморен от недоразуменията, и решава да спре с хладните обяснения. Пристъпва една крачка по-близо до нея.

– Нямам никого, Айше – изповядва той, а погледът му я смазва със своята искреност. – Акася ми е просто приятелка. Тя беше тук заради теб… защото исках да не си сама в тези трудни моменти. Спя в участъка, там ми е куфарът. Не принадлежа към нито един дом. Нямам къща и понякога си мисля, че дори не искам да имам. Мислиш ли, че човек изхвърля някого от сърцето си с едно просто движение? Не е така.

Айше застива на място, останала без думи. Думите на Ферит я удрят право в сърцето. Пред себе си вижда един съсипан и изтощен мъж, когото дълго време е смятала, че познава отлично, а той е криел самотата си като тежък плащ.

– Не знаех – отвръща най-накрая тя, забила очи в пода. – Нямах представа.

– Знам – отвръща той и повдига леко рамене. – И не очаквам да поправиш всичко веднага. Искам само да знаеш каква е истината.

В този момент Дога влиза в кухнята. На лицето ѝ изгрява усмивка, сякаш слънце пробива през облаци. Паметта ѝ бавно се връща, а студените, болезнени дни започват да избледняват. За миг всички забравят за драмите.

На вратата Айше докосва нежно ръката му:

– Благодаря ти. За всичко.

– Аз ти благодаря – отговаря Ферит, като я поглежда в очите. – През тези два дни бях баща. Не бих го заменил за нищо на света.

Когато излиза, Ферит усеща, че в джоба му липсва портфейлът. Връща се тихичко през хола, за да го намери, и дочува разговора на Айше с Неше. Хваща само фрагменти, но те са напълно достатъчни, за да го наранят още по-силно.

– Как се чувстваш, сестро? – пита Неше и я прегръща през раменете. – Всичко наред ли е?

– Дога се съвзе – отговаря Айше с пречупен глас. – Но тази игра… за миг си помислих, че наистина мога да го издържа. Този товар, който нося от години… Просто не знам как да го поправя.

Ферит застава неподвижно до рамката на вратата. Всяка дума отеква в главата му като чук, който довършва и малкото останало между тях. Той знае, че няма лесни решения. Знае също, че никога повече няма да бъде както преди.

Напипва портфейла в другия си джоб, скрива го и преди да излезе завинаги навън, се обръща още веднъж. Поглежда към апартамента, към жената, която – въпреки цялата болка и предателство – все още обича, и към детето, което за кратко му е позволило да усети какво е да бъдеш баща. В сърцето му горят едновременно топлина и празнота. Борбата за истината, любовта и прошката тепърва започва.