В епизод 773 на „Наследство“: Докато Яман се бори за живота си зад решетките, Нана се изправя пред най-страшния си кошмар, да пожертва любовта си, за да спаси любимия човек. Недим затяга примката около нея, поставяйки условия, които ще разбият сърцето на Яман, но това е единственият шанс той да излезе на свобода.
НА КРАТКО какво се случва в епизод 774 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате всеки делничен ден от 12:30 часа по NOVA.
Яман излиза от затвора. Домашните, и особено Юсуф, са безкрайно щастливи. Само Нана не може да се примири с развоя на събитията. Тя се радва, че Яман е излязъл, но е безсилна пред изнудването на Недим.
Усилията на Айше най-накрая дават резултат и Ферит изглежда вече напълно убеден, че Дога не е негова дъщеря. Това обаче не му пречи да подготви на момичето много изненади за рождения ден. За съжаление, неочаквано събитие прекъсва приятните моменти. Айше и Ферит намират Дога в безсъзнание и веднага я закарват в болницата.
Всичко, което трябва да знаете за турския сериал „Наследство“
👇По-подробно в редовете по-долу
Яман напуска стените на затвора. Когато преминава през тежката желязна порта, първите хора, които вижда, са Дженгер и Нана. Старият иконом едва сдържа сълзите си, а Нана... макар сърцето ѝ да копнее да полети към него, запазва хладна дистанция. В ума ѝ все още ечат предупрежденията на Недим.
Прибирате се в имението, където атмосферата е наелектризирана. Яман едва е прекрачил прага, когато Недим се оказва до него и разтваря ръце за прегръдка.
– Най-сетне се върна, братко! – възкликва той и го притиска към себе си, докато погледът му, пълен със заплаха, се забива в Нана. – Надявам се, че нищо подобно няма да се повтори. Яман го поглежда твърдо: – Няма да позволя. Крайно време е да накажа тези подлеци.
Недим кима одобрително, макар в очите му да блести
триумф:
– Прекарах много време с Нана, помагах ѝ, докато те нямаше. Ще продължим да действаме заедно, за да открием виновните. Донесох и документите, които поиска. Ще остана днес, ще поработим заедно. – Добре – съгласява се Яман. – Докато виновните не бъдат наказани, няма да позная покой. Ще се преоблека и веднага се връщам.
Когато Яман се качва горе, Недим се навежда към Нана и процежда през зъби:
– Дори не помисляй да направиш някоя глупост! Само една твоя дума и Яман отново ще се озове зад решетките.
В кабинета на Яман въздухът е натежал от напрежение и недовършена работа. Акча влиза тихо и го поглежда с майчинска тревога: – Синко, да си починеш малко? Можеш да довършиш това и утре. Но Яман дори не вдига очи от документите. – Трябва да разреша този случай възможно най-скоро. Няма време за губене. Лелята само въздъхва и напуска стаята, благодарна, че той отново е у дома.
Нана се опитва да предложи помощта си, но Яман хладно я спира:
– Ти направи достатъчно! Сега се погрижи за Юсуф. Думите му я жегват, но тя премълчава разочарованието си.
Точно тогава в кабинета нахлува Юсуф, сияещ от щастие, с куп рисунки в ръце.
– Чичо, винаги те рисувах, защото много ми липсваше! Всяка вечер се молех да се върнеш. Яман омеква мигновено и прегръща момчето: – Винаги ще се връщам при теб, юначе мое. Няма да си тръгна повече.
Юсуф с детска искреност разкрива как Нана е поддържала надеждата му жива:
– Нана ми казваше, че си като орел... че ще излезеш от клетката и ще се върнеш при нас. Погледът на Яман се спира върху нея с необичайна топлина. – Знам, че е казала правилното.
Малко по-късно Юсуф настоява да си направят обща снимка за Ойкю.
– Нана, ела по-близо! – казва той и ги притиска един към друг. За миг Яман и Нана се изгубват в погледите си, а въздухът между тях натежава от чувства, които никой не смее да изрече. Нана първа свежда очи, неспособна да издържи на близостта му.
След като Юсуф излиза, Яман тихо ѝ благодари:
– Без теб на Юсуф щеше да му е много по-трудно. Благодаря ти, че не загуби вяра в мен. После изважда малка жълта птичка, направена от негов съкилийник в затвора. – Това е за теб... за спомен от тези дни.
Подаръкът разтърсва Нана. Тя едва едва отвръща:
– Просто направих това, което трябваше. Погледите им отново се преплитат, но Нана панически прекъсва момента и излиза от кабинета.
Щом затваря вратата, сълзите потичат по лицето ѝ. – Не ми остави друг избор... Трябва да се отдалеча и от теб… – шепне тя със свито сърце. В този момент вижда от площадката на втория етаж Недим, който работи в хола и я поглежда с победоносна усмивка. Нана стиска зъби от гняв:
– Ако можех, щях да те застреляла точно в средата на челото...
Недим усеща погледа ѝ и ѝ се усмихва подигравателно. Нана извърта глава с погнуса и се прибира в стаята си, чувствайки се като в капан в собствения си дом.
В кабинета си Яман стои зад бюрото си, очите му са хладни и пронизващи, докато адвокатът и Недим стоят пред него. Адвокатът признава, че все още няма следа от Фуат и Нусрет, а доказателства за невинността му липсват.
– Ако не намерим нещо солидно, прокурорът може да поиска двадесет години затвор – казва мрачно той.
Но зад полуотворената врата на кабинета стои Юсуф... и чува всяка дума.
Момчето избухва в сълзи и хуква към стаята си. Яман веднага тръгва след него. Детето се хвърля на леглото и проплаква: – Мислех, че никога повече няма да си тръгнеш...
За първи път суровият Яман говори с необичайна нежност. – Това е само възможност. Делото още не е приключил. Ще направя всичко, за да реша този проблем. Никога няма да те оставя – обещава Яман, макар в душата му да бушува буря.
Той излиза от стаята и среща Нана в коридора. Тя го поглежда с тревога:
– Юсуф плаче ли?
– Да. Чу за двадесетте години затвор – отговаря Яман с равен, но тъжен тон.
– Ох, милото ми дете... – Нана закрива лицето си с ръце.
В този момент се появява Недим, който се приближава с онази своя фалшива загриженост, която кара Нана да се извръща с погнуса:
– Жалко, че Юсуф е чул това. Сега е много разстроен.
Яман кима мрачно. Недим поглежда Нана със заплашителен поглед, преди да се обърне към Яман:
– Отивам до офиса за още документи. Ще се върна и ще ги прегледаме заедно.
След като Недим излиза, Яман започва да върви напред-назад неспокойно:
– Трябва да измисля нещо, за да го вдигна на крака. Трябва да му върна смелостта.
Нана го поглежда право в очите и в гласа ѝ се появява решителност:
– Трябва да направим нещо, което да го накара да се почувства силен. Трябва да се научи да се бори. Научи го как да се защитава – без значение дали ти си тук, или те няма.
Яман застива и я поглежда дълго, претегляйки думите ѝ. Идеята започва да оформя план в главата му.
Яман, Нана и Юсуф влизат в просторния хол на имението. Детето пристъпва с наведена глава, излъчвайки безкрайна тъга. Юсуф спира и поглежда чичо си с насълзени очи:
– Защо дойдохме тук, чичо? Нямам желание за нищо.
Яман застава пред него, кръстосва ръце и го измерва с онзи свой стоманен поглед, в който обаче сега се долавя бащинска грижа: – Ти си боец, Юсуф. Нима мислиш, че си загубил? Предаде се, така ли? Детето поклаща глава едва забележимо: – Не искам да се предавам... – Разбирам те – гласът на Яман звучи тежко и авторитетно. – Отчая се, защото не знаеше как да се справиш с трудностите. Аз мога да ти помогна в това, но само ако ти го искаш, разбира се.
Нана наблюдава сцената отстрани, а сърцето ѝ се свива от болка, докато гледа малкото момче. Юсуф поглежда към нея, търсейки опора, а Яман продължава: – В живота ще има бури, които ще се изпречват на пътя ти. Ако краката ти не са стъпили здраво на земята, и най-лекият вятър ще те събори. Детето слуша всяка негова дума с притаен дъх. Юсуф пита плахо: – Ще ме научиш ли как да се боря? Яман се усмихва едва доловимо и започва да обяснява: – Не. Да удариш човек не означава да се бориш. В никакъв случай. Ще те науча как да се защитаваш, как да бъдеш издръжлив, как да стоиш изправен и силен. Ще те подготвя за всяка ситуация. – Яман поглежда към Нана и кимва: – Да започваме тогава. Ела при мен.
Нана го наблюдава с несигурност, но Яман я приканва с жест и тя пристъпва към него.
– Да кажем, че бавачката е моят враг, който иска да ме победи – обяснява Яман на Юсуф, докато застава зад гърба на Нана. Юсуф следи всяко движение. Нана е тъжна, тя преглъща тежко, усещайки присъствието му толкова близо до себе си. Яман я хваща през кръста, имитирайки атака, и за миг времето спира – напрежението помежду им е осезаемо. Той я поглежда и пита: – Защо не се защити? Защо се предаде?
В ума на Нана веднага изникват думите на Недим: „Вие двамата сте воини, Нана, но разбери го – в тази война има само един победител и това съм аз“. Тя затваря очи и казва с пречупен глас:
– Вече съм победена. Притисната съм в ъгъла.
Яман я пуска и гласът му става по-остър:
– Не, това е грешен отговор! – Той се обръща към Юсуф: – Ако не отговориш и останеш неподвижен, това означава, че си признал поражението си. Няма да се предаваш! – После отново поглежда Нана право в очите, сякаш говори лично на нея: – Защото дори когато си в най-трудния си момент, винаги има решение.
Нана го фиксира с поглед и предизвикателно пита:
– Как да се защитя тогава? Покажи ми пак. – Да се върнем в началото – съгласява се Яман. Нана застава срещу него, готова за действие. – Не ми позволявай да бъда твоят нападател. Не бъди пасивна. Когато направя движение срещу теб, се защити! Избутай ме с лакът, после удари с юмрук, с другата ръка. Защитавай се!
Яман я атакува отново в гръб, придърпвайки я силно към себе си. Той се вглежда в лицето ѝ, което е само на сантиметри от неговото:
– Хайде, какво чакаш? Направи това, което ти казах! Ще се бориш ли или няма да направиш нищо? Нана го поглежда гневно, събира цялата си воля и рязко го удря с лакът, след което се отдръпва светкавично. Яман се обръща към Юсуф: – Знаеш ли сега кога се губи войната? Разбра ли го? Детето гледа Нана с възхищение. Яман завършва урока си: – Без да се бориш до самия край, не можеш да кажеш, че всичко е приключило и че си победен... Не можеш да кажеш, че е свършило! За мен нищо не е приключило, битката тепърва започва.
Юсуф грее от вълнение:
– Чичо, можеш ли да ми покажеш това движение? – Разбира се – усмихва се Яман. – По-добре да ти покажа как да нанасяш юмручен удар. Детето се засмива радостно и започва да имитира удари във въздуха. Нана остава встрани, потънала в своята тъга, а Яман не сваля поглед от нея – той вече знае, че нещо мъчи душата ѝ и няма да спре, докато не разбере истината.
В кафето на полицейското управление уханието на силно кафе се смесва с шума от разговорите на служителите, но около една от масите цари тежка тишина. Виждаме Ферит, който седи приведен, сякаш води жестока битка със собствените си мисли. Към него се приближава Волкан, като го наблюдава изпитателно, опитвайки се да разчете изражението на приятеля си.
– Въпреки всичко... това беше прекрасна възможност – започва Ферит тихо, почти на себе си. – Айше е получила поздравително писмо от болницата, в която е раждала. В документите е написано черно на бяло: Дога се е родила през април. Дадох се на емоциите, усъмних се... Това беше грешка. Жената, която обичам, не би могла да бъде толкова безскрупулна. Случаят е приключен.
Волкан мълчи за момент, след което несигурно попита: – Комисарю... ами ако все пак те е излъгала? Ако наистина е скрила нещо? Какво тогава?
Ферит вдига поглед и в очите му помръква от гневен пламък: – Никога не бих ѝ простил! Защото това би означавало, че е откраднала живота не само на мен, но и на Дога. Но... – той затяга юмруци до побеляване – Айше не е такава. Никога не би го направила.
Двамата не забелязват, че на входа на кафето Айше чува всяка дума от разговора им, а сърцето ѝ бие лудо в гърдите.
Ферит разочарован и жадуващ за отмъщение, съобщава на Айше, че се е преместил в къщата на Акация. Малко след това жената го посещава в управлението. Пред очите на Айше двамата си разменят подаръци и се усмихват като влюбена двойка. Всичко изглежда като съвършено изиграно представление, което има само една цел, да прониже сърцето на Айше.
Ферит решава да сбъдне една от мечтите на Дога – момиченцето отдавна иска да „лети високо като птиците“.
Вниманието на Дога е привлечено от нещо в градината. Дворът е осеян с нови, лъскави играчки.
– Мамо, това за мен ли е? – пита Доа с широко отворени очи. В този момент се появява Ферит, пеейки „Честит рожден ден“.
– Честит рожден ден, Додо! Поздравявам те за празника. Имам още много изненади за теб. Доа го поглежда хитро: – Батко Ферит, не забрави ли нещо? – Какво съм забравил? – повдига вежди той, а Айше също го поглежда с недоумение. – Не разбирам, мамо... пак батко Ферит! Разказах ти съня си – исках дърво, по което вместо цветя да растат бонбони, шоколад и сладкиши. Исках да скачам толкова високо, че да полетя като птица. Ферит се усмихва и ѝ подава една шапка. – Виж какво имам за теб. Сложи си я. Виж, и аз имам същата. А сега, питаш се за подаръците, нали? Хайде да ги разгледаме!
Дога гордо му показва плюшената играчка:
– Виж, батко Ферит, това е лъвът на Галатасарай! Ще спя с него. – Ох, ясно... – усмихва се Айше, докато наблюдава вълнението им. – Батко Ферит, ще ходим на мач с този велосипед, нали? Ще вземеш мен и нашите шапки. – Разбира се! Отиваме на стадиона – отвръща Ферит и имитира звука на мотор, което кара детето да се залива от смях. Той посочва към големия батут в средата на двора: – Ела, искам да те видя как летиш като птица, точно както каза. Затова е тук. – Батко Ферит, много те обичам! Благодаря ти! – Доа го прегръща през врата. – Този прекрасен ден е само за теб. Ще празнуваме, ще скачаме и ще се забавляваме, разбрахме ли се? Готова ли си? Айше бързо съблича палтото на малката, за да може да се движи свободно.
Ферит качва Дога върху батута и двамата започват да подскачат.
– Мамо, много е забавно! Летя като истинска птица! Ела и ти! – Комисар Айше, наистина е страхотно, ела при нас – подканя я Ферит. – Преди нямахме време за такива неща, възползвай се сега. Айше маха с ръка и отказва, но Ферит скача до нея и я хваща за ръцете, опитвайки се да я издърпа. – Какво правиш? – смее се тя. – Такава красива принцеса те покани, заслужаваш голямо празнуване, хайде! – Ферит, не мога да правя такива неща, не става...
– Можеш, можеш! – Мамо, ела! – вика Доа. – Додо, хвани майка си за ръка. Научи я как се скача. Тримата се хващат за ръце и започват да скачат заедно, докато в един момент губят равновесие и падат на меката повърхност. Дога се смее с глас: – Мамо, дори аз скачам по-добре от теб! Всички се кикотят, легнали на трамплина. – Хайде, Додо, за днес стига толкова скачане, че ми се зави свят – казва Ферит. – Отивай в стаята си, после ще продължиш. – Отивам и после ще карам велосипеда! – извиква малката и тича към къщата.
Айше се изправя, уж сърдита:
– Не знам кой е по-голямо дете – ти или Дога. Всички паднахме заради теб! – Исках само да изживееш детството заедно с нея – отвръща Ферит и гласът му омеква. – Исках малко да се позабавляваш. Това е всичко. Можеш да ми се сърдиш колкото искаш, но видях как очите ти светнаха. А колкото до падането... аз и без това вече се сгромолясах на земята. Сега се опитвам да се изправя.
Погледите им се срещат за дълъг момент, но внезапният писък на Дога прекъсва всичко. Двамата ужасени влизат в къщата и виждат Дога да лежи в безсъзнание на земята.
– Дога! – крещи Айше. – Дога... миличка моя... Ферит се втурва към нея: – Дога... отвори очи, събуди се! – Ферит... тя не се събужда... помогни ми, моля те! Нещо стана... – Ставай! Веднага, отиваме в болницата!
