„Наследство“, еп.770: Нана се представя за годеницата на Яман...

В епизод 769 на „Наследство“: Яман влиза в затвора, но мислите му остават при Нана. Разделени от решетки и жестоки правила на затвора, двамата търсят път един към друг. А междувременно враговете им вече подготвят нов капан, който може да унищожи и последната им надежда.

НА КРАТКО какво се случва в епизод 770 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате всеки делничен ден от 12:30 часа по NOVA.

Нана и Яман, разделени от студените стени на затвора, намират начин да излеят чувствата си чрез писма, изпълнени с копнеж, болка и надежда.

Благодарение на една рискована хитрост Нана успява да се срещне с Яман, доказвайки, че любовта може да премине дори през най-здравите решетки.

Но докато двамата се опитват да се държат един за друг, Недим прави всичко възможно, за да разруши вярата на Нана, че Яман ще излезе на свобода. Ще успее ли тя да устои на натиска... или коварните интриги на враговете ще разбият и последната ѝ надежда?

Ферит не възнамерява да пусне Айсе, докато тя не му разкрие истинската причина за раздялата им. Жената е на крачка да признае истината за дъщеря им, но страхът, че може да загуби и нея, и Ферит, отново я спира. Вместо това тя се опитва да убеди Ферит, че той не е правилният мъж за нея и че не се чувства сигурна до него. Думите ѝ нараняват Ферит дълбоко.

Всичко, което трябва да знаете за турския сериал „Наследство“

👇По-подробно в редовете по-долу

Нана прекарва дълги часове пред масичката си, потънала в тягостна тишина. Около нея са разхвърляни листове – едни скъсани на парчета, други смачкани на топки. Тя се опитва да излее душата си върху хартията, но всяка дума сякаш засяда в гърлото ѝ. В същото време, зад студените стени на затвора, Яман преминава през същата мъчителна борба. Той държи броеницата си, стиска я силно, сякаш търси опора в нея, и поглежда към празния лист пред себе си.

Яман започва да пише: „Скъпа бавачке...“, но веднага спира. Лицето му се изкривява от недоволство, той смачква хартията и я захвърля на пода. Започва отново, този път само с една дума: „Бавачке...“.

Сцената се връща при Нана, която след многобройни опити, със стегнато гърло и трепереща ръка, успява да завърши писмото. Всяка дума в него е изтръгната направо от сърцето ѝ:

„Скъпи Ябан... Винаги те наричах дивак и така ще си остане. Знаеш ли какви са дивите коне? Душите им са свободни, те не търпят окови и не се подчиняват на заповеди. Когато някой се опита да ги залови, те препускат напред, защото природата им не позволява да стоят на едно място. Ти си същият, сърцето ти копнее за свобода и за завръщане при нас. Тъгуваш за леля Акча, за Юсуф, за господин Дженгер... може би дори за мен. Може би ти липсват вечните ни кавги? Не се смей, знам, че е така. Аз също искам да си тук и да сбърчваш вежди при всеки мой инат. Ако можех да бъда птица, днес щях да кацна на прозореца ти и да ти кажа: Не губи надежда. Ще се върнеш при нас.“

Нана затваря очи, а горещите ѝ сълзи капят върху хартията, размивайки мастилото.

В затворническата килия Яман е притиснал броеницата и пише уверено:

„От първия ден, в който се появи в тази къща, ти беше войн – упорита, непокорна, непобедима. И все пак вчера за първи път видях отчаяние в очите ти. Не му позволявай да те завладее. Не тъгувай. Макар да ни делят стени, аз съм с теб. Ще докажа невинността си и ще се върна. А ти не се предавай. Моето място е до теб.“

Действието прескача на следващия ден в затвора, където Акча седи в стаята за свиждания и чака срещата си с Яман. Когато той най-сетне се появява, тя не издържа и силно го прегръща, сякаш иска да го защити от целия свят. – Моето дете... сине мой, Яман! – реди тя през сълзи. Яман я прегръща топло, опитвайки се да вдъхне спокойствие: – Добре дошла, лельо.

– Добре ли си? – пита тя веднага, оглеждайки лицето му за следи от умора. Яман я насочва към стола: – Добре съм, лельо, седни.

Акча улавя ръцете му в своите, стискайки ги силно. – През нощта Господ видя мъката на своята рабиня... Ти също ще издържиш на това изпитание, скъпи мой. Яман я гледа право в очите, а гласът му е твърд: – Не тъгувай, лельо. Делото все още тече, нищо не е приключило. В крайна сметка аз съм невинен и ще го докажа.

– Дано Господ позволи това да стане, сине. Дано ти даде много търпение. Как си тук? Имаш ли някакви проблеми със стомаха? – тревожи се тя, но Яман я успокоява с кимване: – Добре съм. Кажи ми как сте вие? Как е Юсуф? Всички в имението как са?

Очите на Акча отново се наливат със сълзи, гласът ѝ леко потреперва: – Всички са добре, сине. Чакаме да те видим скоро. Без теб нищо не е същото. Надяваме се този кошмар да приключи възможно най-бързо.

Тя не издържа и заплаква, а Яман хваща ръцете ѝ, опитвайки се да бъде нейната опора дори зад решетките. – Бъди спокойна, лельо, не навеждай глава. Скоро ще изляза оттук и ще уредя сметките си. Ще победя тези, които направиха това. Не искам да те виждам толкова тъжна. Бъди силна, защото мисълта ми все е при вас.

Акча бързо изтрива сълзите си, опитвайки се да се усмихне. – Добре съм, сине, това е от старостта. Просто се развълнувах... пази се.

Яман застива за миг, а в главата му преминава една единствена мисъл: „Разбира се, бавачката не е могла да дойде“. Двамата се изправят, подготвяйки се за раздяла. Акча го поглежда с надежда: – Има ли още нещо, което искаш да кажеш?

– Кажи на бавачката, че съм добре, за да даде сили на Юсуф – предава той, като името на Нана сякаш засяда за секунда в гърлото му. Накрая той добавя: – Аз съм добре, вие също ще бъдете добре.

Тъкмо когато се разделят, вратата се отваря и влиза Нана, придружена от охрната. Акча се изненадва, виждайки я: – Ах, как е дошла чак дотук...

Охранителят поглежда към Яман и обяснява с леко притеснение в гласа си: – Къръмлъ, твоята годеница настояваше толкова много, че не можах да съкруша сърцето ѝ. Разказа ми всичко, как тъкмо сте щели да се ожените, когато тези събития са избухнали и са провалили сватбата.

Акча поглежда смаяно, а Нана едва прикрива тънката си усмивка. Охранителят продължава, докато наблюдава реакциите им: – Когато видях снимката на пръстените, реших да я пусна да те види за пет минути. Началникът не знае, затова бъдете кратки, защото ако разбере, главата ми ще изгори.

Яман я наблюдава напълно стъписан, невярващ на ушите си. Нана кима в благодарност на униформения: – Благодаря ти, братко. Ти прояви разбиране... благодарение на теб ще видя моя годеник. Бог да те благослови!

Охранителят се обръща към Акча, която изглежда едва се държи на краката си от шока: – Лельо, не изглеждаш добре. Ела, ще те изведа към изхода, за да поемеш малко чист въздух. Акча излиза видимо разстроена и недоволна от чутото.

Останали сами за миг, Яман прави жест с глава, питайки мълчаливо какво, по дяволите, се случва. Нана обаче не губи време, тя грее от щастие и внезапно го прегръща силно. Тя затваря очи върху гърдите му, наслаждавайки се на момента. Яман я наблюдава застинал, вдига ръката си, но я спира във въздуха, борейки се с желанието да отвърне на прегръдката.

Нана прошепва бързо, без да се отделя от него: – Това е игра, само игра... Не разваляй всичко! Прегърнах те, за да повярват пазачите, че наистина си мой годеник.

Яман кима едва забележимо и се отдръпва, като я кани да седнат. Той я поглежда строго, но в очите му се чете възхищение от дързостта ѝ: – Какво правиш? Ти наистина си инатлива коза, няма друго обяснение за упорството ти.

Нана изпраща лъчезарна усмивка към охранителя, който ги наблюдава отстрани, и се обръща към Яман: – Толкова много ми липсваше, Ябан... Ох, извини ме, исках да кажа... Яман. – След това тя се накланя към него и шепне с укор: – Не следваш играта! Трябва да ми казваш „скъпа“, а не „коза“. Кажи го... кажи, че и аз съм ти липсвала!

Яман стои с леко отворена уста, напълно извън зоната си на комфорт. Нана следи внимателно пазача и под масата рязко удря Яман по крака, за да го подтикне да промени изражението си и да се включи в ролята.

Яман поема дълбоко въздух, поглежда я право в очите и накрая изрича думите, които сякаш променят въздуха в стаята: – И ти на мен ми липсваше... скъпа!

Нана за миг преглъща тежко, това „скъпа“ прозвучава по начин, който я кара да забрави, че всичко е само театър. Погледът на Яман остава прикован в нея, станал внезапно добър и различен, докато тишината помежду им започва да тежи повече от думите.

Нана насочва погледа си към броеницата в ръцете на Яман и тихо го пита: – Тя винаги ли е с теб? Яман кима едва забележимо в знак на потвърждение. Тогава Нана повдига леко верижката на врата си, показвайки му своята: – Аз също имам такава. Ще бъдем търпеливи заедно. Ако онзи мъж, Фуат, беше проговорил, всичко това щеше да е приключило. Но не се притеснявай, заедно ще разплетем тази мрежа.

Яман я гледа с признателност, но мисълта му веднага литва към племенника му: – Как е Юсуф? Нана въздъхва, опитвайки се да скрие тъгата си: – Много искаше да те види, настояваше да дойде тук, но... Яман я прекъсва бързо, в очите му се чете облекчение: – Направила си добре. Не го води тук, това място не е за него.

– Казах му, че приключението, на което тръгнахме, е само временно прекъснато – продължава Нана с нежен глас. – Че ще заминем веднага щом чичо му се прибере у дома. Яман свежда глава, гласът му звучи по-тежко от всякога: – Все още не е ясно кога ще решим това. Може да отнеме повече време, отколкото мислим.

В този момент Нана нежно хваща ръката му. Яман усеща докосването ѝ като електричество, което преминава през цялото му тяло. Тя го гледа с непоклатима вяра: – Ти си невинен. Това ще приключи, каквото и да стане. Ще излезеш и ще накажеш всички виновни. Яман поглежда към ръцете им, а Нана веднага го пуска, отвръщайки бързо, за да оправдае близостта им: – Правя го заради пазача, той ни наблюдава.

– Времето за свиждане изтече! – извиква официално надзирателят. Лицето на Яман се променя, той не иска тя да си тръгва. И двамата се изправят бавно. В един и същи миг изваждат скритите писма и казват в унисон: – Исках да ти дам това...

Нана е изненадана, очите ѝ се разширяват: – Ти си написал писмо? Добре, ще го предам на Юсуф. Яман обаче я поглежда дълбоко в очите, гласът му е дрезгав: – Не, то е за теб...

– Аз също ти написах... – признава тя и преглъща тежко. – В случай че не успея да те видя... Те разменят пликовете със затаен дъх. Полицаят отново ги подканя грубо: – Свиждането приключи! Посетителите навън!

– Ще дойда пак – обещава Нана, докато погледите им остават преплетени. Яман само кима. Тъкмо когато тя се обръща да излезе, той внезапно я притегля и я прегръща силно. В този момент двамата наистина се усещат, маските падат за секунда. Яман не я пуска, а в ухото ѝ прошепва: – Охранителят, който те пусна, сигурно ни гледа...

Накрая той разхлабва прегръдката си и казва с болезнена тъга в гласа: – Върви сега, хайде. Нана кима едва-едва и тръгва към изхода. Яман остава неподвижен, проследявайки всяка нейна стъпка. Точно на вратата тя се спира и се извърта, за да го погледне за последен път. Погледите им се срещат, изпълнени с копнеж и болка от раздялата. Нана излиза, а Яман остава сам в тишината на затвора, притиснал писмото ѝ до сърцето си.

Яман чете писмото на Нана в килията си, а Нана писмото на Яман пред затвора.

Писмото на Яман завършва с думите: „Аз съм твоята сянка... Никога няма да те оставя.“ Нана притиска листа към гърдите си, затваря очи и шепне с разтуптяно сърце: – Той каза... каза, че е моята сянка. В килията Яман изрича същото, докато гледа писмото ѝ: – Тя каза, че е моя сянка.

Нана прегръща писмото, развълнувана до краен предел, и поглежда към сивите стени на затвора. – Ще излезеш оттук! – заканва се тя. Яман чете писмото ѝ с непоколебима решителност заявява: – Ще направя всичко необходимо за това. Той докосва с пръсти хартията там, където мастилото е размито от нейните сълзи. Сърцето му се свива, когато прочита: „...защото твоето място е при нас“. Яман кима бавно, сякаш дава клетва пред самия себе си: – Ще изляза оттук. Ще се върна при теб. Отсега нататък, каквото и да се случи, няма да позволя дори една сълза да се отрони от очите ти. Няма да го позволя!

По-късно в имението Нана се обръща и сепната открива Недим, който стои на прага на стаята ѝ. Тя го измерва с хладен поглед: – Ти! Какво правиш тук?

Недим я гледа с престорена загриженост, прикривайки истинските си намерения: – Дойдох в имението, за да видя госпожа Акча. Когато тя ми каза, че си тук, реших да почукам на вратата ти. Исках да те попитам как си... Добре ли си?

Нана застава гордо, без да показва слабост: – Добре съм, не се тревожи за мен.

В този момент в главата на Недим изплуват думите на Идрис: „Ако искаш да я победиш, трябва да я увериш, че няма никаква надежда. Тя трябва да се почувства напълно безпомощна, като хванато в капан животно. Трябва да е в това състояние, за да приеме условията ти, иначе планът ни ще се провали.“

Недим прави крачка напред и гласът му става по-тежък: – Казваш, че си добре, но знам, че не е така. Единственият свидетел, който можеше да спаси Яман, беше убит. Фуат вероятно беше последната му възможност. Сега всички доказателства са против него. Аз самият съм отчаян... усещането е, че всичко приключи.

Нана го прекъсва рязко, а в очите ѝ пламва огън: – Никога! Нищо не е свършило. Не губя надежда, че той ще се спаси. Ако се наложи, ще се боря до последния ден от живота си!

Недим въздъхва театрално и примижава: – Разбира се, всички ще се опитаме. Няма да се предадем, но вярвам, че ситуацията е доста мрачна... Все пак се надявам да си права.

– Така и ще бъде – отговаря тя и започва да прибира нещата си, давайки му да разбере, че разговорът е приключил. – А сега, с ваше разрешение...

Недим кима едва забележимо: – Много добре. Дотогава. – Той излиза от стаята ѝ, оставяйки след себе си тягостно усещане.

Айше се стряска в съня си, след като в промеждутъка между реалността и съновидението признава на Ферит, че той е бащата на Дога. Сърцето ѝ жадува за облекчение, но в съня си тя вижда бурна реакция от страна на Ферит – гняв, шок и пълно неверие. Когато отваря очи, тя е убедена, че истината наяве би донесла само болка и разруха.