В епизод 768 на „Наследство“: Яман застава пред съда, обвинен в контрабанда на наркотици. Въпреки че доказателствата са срещу него, той изнася трогателна реч, защитавайки достойнството и миналото си. Смъртта на ключовия свидетел Фуат усложнява случая и Яман попада в затвора.
НА КРАТКО какво се случва в епизод 769 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате всеки делничен ден от 12:30 часа по NOVA.
Яман влиза в затвора и още в първите минути показва на съкилийниците си, че няма да позволи да бъде сплашен.
Недим и Идрис празнуват успешното си отмъщение срещу Яман. В същото време Недим започва да крои нов план, този път насочен към Нана.
Акча отказва да позволи на Нана да отиде с нея на свиждане при Яман, затова младото момиче решава да му напише писмо. Но без да подозира, в затвора Яман също посяга към листа и химикала, за да ѝ пише.
Ферит отказва да се предаде, решен на всяка цена да разбере истинската причина за раздялата с Айше.
Всичко, което трябва да знаете за турския сериал „Наследство“
👇По-подробно в редовете по-долу
Яман прекрачва прага на затвора, полицаят отключва белезниците и Яман прекрачва прага на килията с високо вдигната глава. Вътре затворниците веднага наскачат по местата си, усещайки чуждото присъствие. Яман ги обхожда с онзи негов тежък, смразяващ поглед, който не трепва пред нищо. Той се насочва към едно от леглата, но лидерът на затворниците го пресреща с нагла усмивка: – Заето е.
Яман не му отговаря, просто се обръща към друго легло, но наглецът продължава: – И това е заето. Всъщност, ако се огледаш... всички са заети.
В този момент търпението на Къръмлъ се изчерпва. Той сграбчва мъжа за ризата и го притиска със страшна сила. Гласът му е нисък, но реже като бръснач: – На твое място и аз бих направил същото. И аз не бих искал да дишам един и същи въздух с наркодилър! – Яман го блъска с такава ярост, че онзи се свлича на пода.
– Запомнете това добре... Аз съм Яман Къръмлъ! Дори името ми не може да стои до думи като „дрога“. Тази гнусна клевета беше хвърлена върху мен! Ще изчистя името си възможно най-скоро. Но ако някой дръзне да посегне на честта ми или на семейството ми... смъртта му ще тежи на моите ръце! Влязох тук невинен, не ме принуждавайте да изляза като убиец! – Яман грабва чантата си и се настанява на леглото, докато в килията настава гробна тишина.
Далеч от затвора, в тайното убежище на Идрис, атмосферата е пропита с алчност и опиянение от победата. Масата е затрупана с пачки пари, а лицето на Идрис сияе от самодоволство.
– Запомни тази дата, Казъм! – гласът му кънти като победен марш. – Възкръснах от пепелта! Най-после отмъстихме на Къръмлъ! Нека сега си блъска главата кой му го причини, докато ние ще се наслаждаваме на живота!
– Чакахме твърде дълго за този момент – отвръща Казъм с хищна усмивка. – Но най-после успяхме.
Идрис самодоволно потупва Недим по рамото.
– Всичко това стана благодарение на моя зет.
– Заслужаваш всяка стотинка – намесва се Недим. – Ако не бяхме изпратили убиеца и не бяхме накарали Фуат да замълчи завинаги, сега щяхме да гнием зад решетките.
Лицето на Идрис се разтяга в ледена усмивка.
– Най-после започваш да оценяваш ума ми. Може и да не съм учил по университетите, но в тази игра съм професор. Не случайно ме наричат Шейтан (Дявол, Сатана)... Този прякор съм го написал със собствената си кръв.
Казъм не спира да брои пачките банкноти, а очите му блестят като на човек, който за пръв път докосва богатство.
Недим обаче изглежда неспокоен. Мислите му вече са другаде.
– Но сега има нещо много по-важно за мен... Нана – казва той с напрегнат глас. – Най-голямата пречка пред мен вече е премахната. Яман е извън играта. Време е да съсредоточа плана си срещу Нана.
Идрис веднага повдига ръка, сякаш спира буен кон. – Спокойно, зетко... Не тичай толкова бързо. Човек лесно може да се спъне в собствения си камък.
Недим свива вежди. – Защо? Какво още чакаме? Свършихме всичко. Яман получи заслуженото си. Пътят му към затвора е гарантиран.
Идрис подава още една пачка към Казъм. – Брой и това.
После бавно се обръща към Недим, а погледът му става тежък и опасен.
– Познаваш Нана. Тя е същата като Яман. Между двамата няма разлика. Инатлива е... и се бори до последната капка кръв. Ако искаш да я победиш, първо трябва да ѝ отнемеш надеждата.
Той се навежда леко напред, а гласът му спада до зловещ шепот.
– Трябва да се почувства безсилна... като агне, хванато в капан. Само тогава ще приеме условията ти. Иначе планът ти ще се провали.
Недим замълчава за миг, после по устните му бавно се разлива студена усмивка.
– Прав си... Ще гледаме как надеждата ѝ угасва една по една.
Идрис одобрително кимва.
– Ето това ми харесва.
Казъм продължава да брои парите, а Идрис внезапно се засмива.
– Казъм... замислял ли си се някога колко струва нашето богатство?
В същото време в имението леля Акча завършва молитвата си в своята стая. Нана почуква плахо на вратата и влиза със затаен дъх. Възрастната жена я поглежда благосклонно: – Влез, дъще, влез.
Нана пристъпва бавно вътре. – Успяхте ли да довършите молитвата си?
– Да, приключих. Искаш да ми кажеш нещо?
Нана прави крачка напред, очите ѝ светят от вълнение: – Да, утре има свиждане в затвора. От какво имате нужда? Какво трябва да занесем?
Лелята въздиша тежко и поклаща глава: – За всичко вече съм помислила. Не се тревожи... Но ти няма да отидеш – заявява Акча, а сърцето на Нана сякаш спира за миг. – Защо да не отида?! Ако не го видя... няма да съм спокойна. Трябва да отида!
Възрастната жена се опитва да бъде твърда, макар гласът ѝ да омеква: – Няма да го направиш, момичето ми. Правилата за посещенията са ясни – допускат се само роднини по първа линия. Господин Дженгер го потвърди.
Нана стиска ръце, опитвайки се да овладее болката си.
– Но аз съм неговото поверено момиче... неговото наследство. Това не означава ли, че съм част от семейството?
Възрастната жена въздъхва тежко.
– Има закони и правила, дъще. Имаш ли документ, който доказва това? Не... Това е просто едно обещание. – Думите ѝ падат върху Нана като ледена вода. – Ако имаш нещо да му кажеш... кажи го на мен. Аз ще го предам на сина си.
Нана свежда глава, усещайки как буца засяда в гърлото ѝ: – Дано Бог ви даде сили...
– И на теб, дъще – прошепва Хала.
Нана стои сама в стаята си, а в главата ѝ препускат хиляди мисли. Лицето ѝ е изписано с тревога, докато тя нервно обмисля как да стигне до Яман.
– За да го видя, трябва да сме роднини... – шепне тя на себе си, а очите ѝ търсят отговор в празното пространство. – Но аз съм му по-близка от роднина. Аз съм неговият завет! Освен това... има нещо, което трябва да го попитам. Трябва да го видя... Но как ще ме пуснат?
Тя започва да върви неспокойно из стаята, стискайки ръцете си. Спира за миг, сякаш се бори с безсилието, което я притиска.
– Нима изобщо няма да мога да говоря с него? Няма ли как да му кажа да не се предава? Как да му кажа, че не е сам...
Очите ѝ се насълзяват. Нана докосва малката перла на огърлицата си, същата, която пази като скъп спомен, и я притиска между дланите си.
– А ако не мога да го видя... – тя застива за секунда, озарена от нова идея. – Тогава мога да му напиша писмо! – Затваря очи и вдишва дълбоко. – Ще му кажа, че не е сам...
Решена на всичко, Нана бързо взима лист и химикалка и започва да реди думите, които сърцето ѝ диктува.
В същото време, зад решетките на затвора, Яман крачи в тясното пространство. Всяка негова крачка е тежка, а мислите му са далеч оттук, при Нана. Пред очите му изплува споменът за последния път, когато докосна косата ѝ.
Погледът му тогава беше вперен в нея с необичайна мекота, след като видя болката в очите ѝ. – Няма да се предадеш, Нана Мариам... – гласът му в спомена звучи силно и непоколебимо.
Той посяга и нежно гали косата ѝ, а тя не се дръпва. Напротив, Нана следи с поглед как пръстите му се плъзгат между кичурите ѝ, приемайки тази милувка като спасителен пояс. – Прибери косата си и се изправи! Бъди горда, както винаги си била! – нарежда ѝ той, а тя вдига лицето си към него. – Няма да се предам – отвръща тя решително. – Ще се борим заедно!
Яман застива на място в килията и поглежда броеницата в ръцете си и си мисли: „Кой знае как е тя в момента... Опитваше се да изглежда силна, но беше толкова тъжна. Ти остана изправена... и аз няма да се предам толкова лесно. Тя трябва да го знае. Трябва да знае, да даде сила на Юсуф. – Яман стиска броеницата още по-силно.– Трябва да го кажа на повереното ви момиче... Но как?“
Яман поглежда към друг затворник, който пише нещо в ъгъла. Приближава се към него с решителна походка.
– Имаш ли още хартия и химикалка, младежо? – пита той, а гласът му е изпълнен с авторитет.
– Разбира се, вземи каквото ти трябва, батко Яман! – отговаря веднага мъжът и му подава нужните неща.
Ферит иска на всяка цена да разбере причината, поради която Айtе е решила да се раздели с него. Той се затваря с нея в апартамента на приятел и се опитва да я накара да говори.
Неше е притеснена от продължителното отсъствие на сестра си. Волкан идва, за да я успокои, че със сестра ѝ всичко е наред, но когато токът внезапно изгасва, Неше застива от ужас. Тъмнината за нея е най-големият враг. Волкан не я оставя, той пали свещи и остава до нея, докато тя се успокои.
– Все още не мога да повярвам... – признава Волкан, гледайки пламъка на свещта. – Тя ме лъга толкова много, а аз наранявах теб заради нея. Неше му се усмихва кротко: – Вече го забравих. Ти направи правилното нещо. Предаде жената, която обичаше, в името на истината. Сигурно ти е било много трудно.
– Всъщност... чувствам се свободен. Все едно избягах от потъващ кораб. Но съжалявам за едно, че давах шансове на човек, който не го заслужава. Не всички са като теб, Неше. Ти си добра. Искрена. Неше се изчервява и му носи парче сладкиш, върху което е изписано с глазура: „Благодаря ти, Во“. – Исках да напиша „Волкан“, но глазурата свърши – казва тя с леко неудобство. – „Во“? – засмива се той. – Кой е този „Во“? – Моят супергерой – отговаря Неше и в погледа ѝ Волкан вижда нещо, което го кара да забрави за целия свят навън.
