В епизод 765 на „Наследство“: Яман не може да понесе фалшивите обвинения и небрежността на адвоката си, затова решава да избяга от ареста и сам да докаже невинността си, но Нана е против.
НА КРАТКО какво се случва в епизод 766 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате всеки делничен ден от 12:30 часа по NOVA.
Нана успява да убеди Яман да не бяга от ареста.
Ферит уж случайно изпуска телефона си в килията на Яман.
Нана и Яман, макар и разделени, прекарват нощта заедно.
Айше и Неше са изправени пред трудно предизвикателство, а Ферит излива душата в дневника си, разкривайки болезнени тайни.
Всичко, което трябва да знаете за турския сериал „Наследство“
👇По-подробно в редовете по-долу
Епизодът започва в болничната стая, където Яман е притиснал длан към устата на Нана, опитвайки се да потуши всеки звук, който би могъл да ги предаде. Погледът му е суров, изпълнен с онази решителност, която само един притиснат в ъгъла лъв притежава.
– Сега ще махна ръката си, но обещай, че ще мълчиш... – казва той почти шепнешком, но гласа му звучи заповеднически. – Трябва да се измъкна оттук. Трябва да открия тези, които ми го причиниха, и сам да раздам справедливост. Нямам друг избор!
Нана, чието тяло трепери от връхлитащите емоции, едва забележимо кима с глава. Яман бавно отдръпва ръката си, без да отклонява поглед от нея.
– Не можеш да избягаш! – прекъсва го тя, когато той се насочва към прозореца. – Мислиш, че си сам, но грешиш. Аз съм с теб и винаги ще бъда. Ти ще се бориш отвътре, а аз ще бъда твоите очи навън. Дори и да ни дели стена, пак ще сме заедно.
Яман застива за миг, а в очите му проблясва пламъкът на старата му, несломима природа.
– Ще намеря тези нищожества и сам ще ги накажа. Ако остана в килията, ръцете ми ще са вързани. Трябва да избягам!
– Не го прави! – Нана го хваща за раменете и го притегля към себе си, опитвайки се да го спре с цялата нежност, на която е способна. – Бягството ще бъде равносилно на самопризнание. Помисли за Юсуф, за леля Акча... Сърцата им ще се пръснат от болка. Довереи ми се. Заедно ще намерим начин да докажем невинността ти.
Тишината в стаята става мъчителна, натежала от напрежение. Накрая Нана изважда от джоба си поправената броеница.
– Събрах я отново, зрънце по зрънце – казва тя спокойно. – Броеницата означава търпение. Нека бъдем търпеливи заедно...
Яман взема броеницата и дишането му се успокоява. Той се предава пред нейната логика и подава ръцете си към нея.
– Тогава ми сложи белезниците...
Нана ги щраква около китките му, а погледът ѝ не се отделя от неговия.
– Тъй като заедно сложихме тези белезници, заедно ще ги махнем – обещава тя.
Двамата остават така, втренчени един в друг, докато тишината в стаята се изпълва с ново, споделено доверие.
По-късно, вече в ареста, Яман прехвърля зърната на броеницата и въздиша тежко. В килията влиза Ферит и сяда до него.
– Когато падне нощта, тези железни решетки стават непоносими... търпение, трябва да имаш търпение, братко – казва той. – Ще намерим тези, които ти заложиха капана, ще хванем предателите.
Яман кима мрачно. Ферит продължава: – Нямаме пълен достъп до досието, защото е в отдела за борба с наркотиците, но не спираме да следим всичко. Трябва да открием тайното място, където камионите претоварват стоката на корабите. Ибо вече работи по въпроса. Това е ключът...
– Този, който е заложил капана, Ферит... – прекъсва го Яман. – Който и да е, той буквално ме предизвика. Проникнал е в компанията ми, подкопал ме е отвътре, всеки ход да е бил изчислен до последния детайл.
– Не се тревожи – уверява го Ферит. – Всеки престъпник рано или късно се разкрива. Ще го решим. Между другото... има ли нещо, което мога да направя за хората вкъщи? За леля ти, за Юсуф?
– Бавачката е с тях – отговаря Яман.
Ферит го поглежда с насмешка и клати глава.
– Не е възможно... още ли я наричаш „бавачката“? Дори аз знам името на момичето, а ти още ли не си го научил? Нана... името ѝ е Нана.
Яман застива с каменно изражение. Ферит се изправя, подхвърляйки с усмивка:
– Какво да ти кажа... Боже, видях колко всеотдайно се бори това момиче за теб, Яман. Не ме гледай така. Тук има железни решетки, виждаш ли? Разбирам, че нямаш много какво да кажеш на мен... но с някой друг говориш... нали?
Ферит се смее под мустак, а после демонстративно пуска мобилния си телефон на пода.
– О, Боже! От разсеяност си изтървах телефона някъде... Ще отида да погледна къде може да е паднал.
Той тръгва назад, правейки знаци на Яман да вземе устройството.
– Защото телефонът е важен... братко, телефонът е много важен!
Вечер е, а в имението тишината е по-тежка от всякога. Нана претърсва трескаво документите в кабинета на Яман, но хаосът от цифри и факти само я обърква. Тя въздъхва отчаяно.
– Ох! Имам нужда от помощ, не намирам нищо... Ако той беше тук, всичко щеше да е различно – казва тя на себе си.
Изведнъж погледът ѝ се спира на сакото на Яман, оставено върху облегалката на стола. Сякаш притеглена от невидим магнит, тя пристъпва към дрехата и нежно я погалва. Пръстите ѝ се плъзгат по плата, търсейки утеха.
– Не го правя, защото ми липсва... – оправдава се тя. Нана облича сакото, обгръщайки се в неговата енергия. – Просто трябва да се опитам да мисля като него.
Тя сяда зад бюрото и отново се взира в папките, но гневът и безсилието започват да надделяват.
– Не можеш да направиш това, Нана! Не го разбираш... Ами ако той не успее да се изчисти от това обвинение? – Гласът ѝ заглъхва, а тя отново притиска реверите на сакото към себе си. – Не ставай смешна, момиче! Да не би да се предаваш? Той сега щеше да каже: „Не вярвам, че има нещо, което искаш и което не можеш да направиш“.
В този момент телефонът ѝ избрира. На дисплея се изписва името на комисар Ферит и сърцето на Нана за миг спира.
– Дали не му се е случило нещо? – прошепва тя и вдига веднага.
Но от другата страна не е Ферит. Гласът, който чува, е на Яман. Нана застива, невярваща на ушите си.
– Ти...? Къде си? Да не си избягал? – пита тя стъписана, докато пулсът ѝ препуска.
Яман я наблюдава през камерата, опитвайки се да запази самообладание: – Запази спокойствие. Не съм бягал никъде, вътре съм. Ферит ми даде телефона си.
Погледът му веднага пада върху облеклото ѝ и той повдига вежди: – Моето сако ли носиш?
Нана се усмихва смутено, а бузите ѝ пламват: – Работех над документите... направих го, за да мисля като теб.
Яман прави лека гримаса, а в очите му се чете едва доловима нежност. Нана бързо започва да разкопчава дрехата: – Не ме поглеждай така, веднага го свалям.
Докато Нана съблича сакото, и двамата едновременно изричат: – Добре ли си?
Погледите им се срещат през екрана .
– Ти кажи първа – настоява Яман.
– Аз... аз съм добре. Всички в имението са добре – казва тя, макар гласът ѝ да звучи тъжно. – Трябва ли да отида с телефона при леля ти? Искаш ли да говориш и с нея?
Нана се кани да стане, но Яман я спира с жест: – Не, твърде късно е. А и... за това знаем само ти и аз.
Тя сяда обратно и двамата потъват в споделеното си съучастие. Яман оглежда обстановката зад нея: – Какво правиш в моята стая?
Нана му показва една от папките: – Преглеждам тези папки, надявам се да изскочи нещо ново.
– Нищо няма да излезе оттам – прекъсва я той горчиво. – Всичко беше подготвено предварително, още преди документите да стигнат до мен. В имението всичко наред ли е? Няма никакви проблеми, нали?
– Теб те няма тук, какъв по-голям проблем от това? – отвръща Нана. – Не се притеснявай, всички те чакаме с високо вдигната глава. Опитвам се да се убедя, че съм спокойна и си почивам, но това изобщо не е вярно.
Яман не откъсва поглед от нея.
– Иска ми се да беше тук – признава тя, а гласът ѝ прелива от копнеж. – Иска ми се да се карахме като две инатливи кози... Искам да ми се ядосваш, но само да си тук.
Яман се усмихва едва забележимо, а ледът в очите му се стопява: – Не се тревожи за това. Имаме да водим още много битки помежду си.
– Така е – съгласява се Нана с лека усмивка.
В този момент от коридора на ареста се чува шум от стъпки. Яман наостря слух: – Чакай, ще ти се обадя по-късно.
– Добре – съгласява се тя.
Яман бързо изключва и скрива телефона. Полицаят влиза в килията, правейки редовната си обиколка.
В този момент сърцето на Нана прескача удари от притеснение.
– Какво стана, Ябан... – шепне тя на себе си, а гласът ѝ трепери. – Дали не те хванаха с телефона? Дано не са те разкрили...
Действието се пренася в ареста, където влезлият полицай най-накрая напуска килията. Яман веднага взема телефона и набира номера на Нана. Тя бързо отговаря на обаждането.
– Къде се забави толкова? – пита притеснена.
Яман отговаря със спокоен, но напрегнат тон: – Тук съм. Просто чаках полицаят да излезе.
– Помислих, че са те хванали и няма да можем да говорим. – въздъхва Нана и раменете ѝ се отпускат. – Стана ми много тъжно. Искам да кажа... стана ми тъжно заради теб.
Яман застива, докоснат от неочакваната ѝ загриженост. Нана бързо сменя темата, за да скрие вълнението си: – Чакай... искам да ти покажа Юсуф.
Тя се измъква от кабинета и влиза на пръсти в стаята на детето. Насочва камерата към леглото, където Юсуф спи дълбоко.
– Чуваш ли го? – шепне тя, гласът ѝ е едва доловим, за да не наруши съня му. – Малкото птиче спи. Казах му... казах му, че чичо му е орел. И че никой не може да задържи орел в клетка. Той знае, че си невинен... и колко си силен.
Яман наблюдава спящото момче през екрана, а суровите му черти омекват.
– Изглежда говориш много добре за мен зад гърба ми – казва той с лека усмивка, – макар в очите ми да казваш неща, които не са съвсем приятни.
Нана го поглежда право в камерата: – Не съм му казала нищо, в което самата аз не вярвам.
В този миг на признание Юсуф се размърдва и отгръща одеялото си. Нана веднага се навежда и нежно го завива обратно. Камерата улавя лицето ѝ отблизо, изпълнено с майчинска нежност и грижа. Яман не може да откъсне поглед от нея. Тя е неговата опора, неговата светлина в този мрак.
– Да не го събуждаме – казва тя и излиза от стаята, прибирайки се в своята спалня.
Яман оглежда през екрана нейното лично пространство. Нана се смущава: – Не гледай разхвърляната ми стая... така е, защото се канехме да пътуваме. Но всичко това...
– Не успяхме да заминем сега – прекъсва я Яман, а в гласа му се долавя обещание за бъдещето, но рано или късно ще го направим. Обещавам ти.
Нана се усмихва през сълзи, поглеждайки го с безкрайно доверие: – Знам. Ти даде дума. И ще отидем. Ще яздим коне и ще се изкачваме високо в планините. Ще стреляме с лък... ще ти покажа небето над моята родина.
– Ще заминем – повтаря Яман, и двамата потъват в погледите си през екрана, забравили за решетките и разстоянието. – Ще заминем, без значение колко тежко е това изпитание.
– Знам. Ти винаги държиш на думата си – усмихва се тъжно Нана. – Трябва да ти призная нещо... Днес три пъти проверявах дали вратите са заключени. Никога не го правех, докато си беше у дома, но това не е страх, това е знак колко много ти вярвам.
Яман я поглежда с лека усмивка: – Но чуваш ли се какво казваш? Мислила ли си някога, че ще се довериш толкова много на един дивак?
– Не съм го мислила, но се случи – отговаря тя. – Все пак, не използвай това срещу мен, когато се върнеш. Приеми го просто като навик.
Двамата потъват в дълго мълчание, в което погледите им казват повече от думите. Яман пръв нарушава тишината: – Хайде, вече е късно. Време е да спиш.
– Не ми се спи, не мога да затворя очи... сигурно ще остана будна до сутринта – признава тя, а в гласа ѝ се долавя безпокойство.
Яман заема властна поза, дори и зад решетките: – Това е изключено! Трябва да бъдеш силна. Бъди силна, за да даваш кураж и на останалите в имението. Ще затвориш очи и ще заспиш.
– Дори и оттам ли продължаваш да ми даваш заповеди? – пита Нана с лека ирония.
– Да – отсича той. – И ще оставиш телефона включен. Тук съм, за да те карам да се чувстваш в безопасност. Без възражения, телефонът остава включен. Сега сложи глава на възглавницата.
Нана се засмива и прави шеговит военен поздрав: – Слушам, господин капитан! Разбрано. Ти наистина си истински дивак...
Нана ляга в леглото си, а Яман не откъсва влюбения си поглед от нея, следейки всяко нейно движение. Тя взема телефона и го оглежда колебливо: – И така... къде да те сложа?
Яман, видимо развълнуван, се опитва да запази самообладание: – Сложи ме до възглавницата си. Просто... внимавай да не хъркаш твърде много. Не ми разваляй нощта.
Нана се усмихва и ляга, намествайки телефона така, че да усеща присъствието му. За момент лицето ѝ изчезва от обсега на камерата и изражението на Яман се променя, обзето от внезапна тъга. Но след миг тя отново се появява на екрана.
– Какво правиш? – повдига вежди той. – Защо си вдигна главата?
– Исках да видя дали още си тук – отвръща тя. – Казах си: „Нека проверя“.
– Лягай веднага! – казва той, но гласът му е пълен с топлота.
Нана се отпуска обратно на възглавницата и прошепва с нотка на съблазън: – Лека нощ, Ябан...
– Лека нощ, коза... – отвръща той, а в очите му грее истинска любов.
Айше и Неше трябва незабавно да напуснат дома си. Сградата, сериозно пострадала по време на земетресението, е обявена за опасна и негодна за обитаване.
Ферит и Волкан не се колебаят нито за миг и им предлагат да живеят при тях.
Късно вечерта Ферит докато прибира вещи в скрина, попада на стария си дневник с кожена подвързия, който води от дванайсетгодишен. Всеки ред вътре е част от душата му, която не показва на никого. Той отваря пожълтелите страници и започва да пише:
„Драги Абидин, спрях да пиша, защото исках да се откъсна от всичко. Мислех, че съм несломим, но осъзнах, че съм беззащитен. Животът ми спря в момента, в който Айше изрече едно кратко, но убийствено изречение: че не съм достоен да бъда баща. Тези думи паднаха върху мен като бомба и взривиха всичко, в което вярвах.“
Ферит стиска химикалката толкова силно, че пластмасата изпращява.
„Тя не знае... няма как да знае, че за момче, израснало без баща, най-голямата мечта е да стане човек, към когото собственото му дете ще гледа с гордост. Да бъда бащата, когото никога не съм имал. А сега се страхувам, че тя никога няма да ми повярва...“
