„Наследство“, еп.763: Айнур няма да позволи на Нана да замине с Яман...

В епизод 762 на „Наследство“: Яман изненадва Нана с предложение, което събужда неподозирани надежди в сърцето ѝ, но щастието им виси на косъм. В същото време в болницата се разиграва трагедия – докато Ферит се моли за чудо, сърцето на Айше спира да бие! Ще успее ли тя да се върне от прага на смъртта?

НА КРАТКО какво се случва в епизод 763 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате всеки делничен ден от 12:30 часа по NOVA.

Нана се бори с болка в зъба, но истинските проблеми започват, когато Айнур решава да саботира заминаването ѝ, като открадва важни документи.

Айше се завръща към живота, а Ферит започва да планира бъдещето си с нея. Междувременно Неше разказва на сестра си как Ферит се е грижил за Дога. Айше осъзнава, че е прекрачила границата, като е скрила от него истината за бащинството. Тя е сигурна, че Ферит никога няма да ѝ прости.

Всичко, което трябва да знаете за турския сериал „Наследство“

👇По-подробно в редовете по-долу

Сутринта Яман и Нана се засичат в коридора. Нана се опитва да изглежда бодра: – Добро утро! Яман я претегля с очи: – Добро утро. Всичко готово ли е?

Нана отдава военен поздрав с усмивка: – Всичко е готово, капитане! Не се притеснявай, ще бъде хубаво пътуване.

Яман остава сериозен, гласът му е хладен: – Не бъди толкова сигурна. Ти си с нас, а с теб никога не се знае какви проблеми ще ни докараш.

– Нищо няма да стане – отвръща Нана. – Мисля, че вече си по-добър към мен... – Изведнъж тя застива, лицето ѝ се изкривява и тя неволно хваща бузата си.

– Откъде го измисли това? За какво говориш? Какво ти става? – веднага реагира Яман.

– Нищо, нищо... сетих се за нещо. Отивам в стаята си да си дооправя багажа.

Яман обаче я хваща здраво за ръката и я спира: – Пак ли зъбът те боли?

– Не, не, добре съм, вече мина – опитва се да се изплъзне тя, но Яман е категоричен: – Тръгваме. Отиваме на зъболекар.

– Спри! Абсурд! – Нана се дърпа. – Не мога да ходя на зъболекар точно сега, имам много работа. Ами ако забравя нещо? Тогава пак ще ми се караш.

Яман я изгаря с поглед: – Отиваме веднага. Хайде!

– Добре, добре, отиваме... – предава се тя привидно. – Само да си взема палтото от стаята, чакай ме тук.

Нана влиза в стаята си и веднага превърта ключа. Болката я раздира, но страхът е по-силен. Яман започва да блъска по вратата.

– Какво си мислиш, че правиш? Отвори тази врата веднага! – вика той отвън.

– Няма! Не идвай! – крещи Нана през дървото. – Ако дойдеш, ще глътна ключа!

– Отвори, или ще разбия вратата! – гласът на Яман е като гръм.

– Ще отворя само при едно условие – приплаква Нана. – Обещай ми, че няма да ме водиш насила на зъболекар. Обещай ми!

В този момент Юсуф се появява в коридора, гледайки стреснато: – Какво става, чичо? Защо си ядосан на Нана?

– Твоята детегледачка пак започна с проблемите, още преди да сме тръгнали – сопва се Яман. – Боли я зъб, а се заключи в стаята и не иска да отидем на лекар.

Юсуф се приближава до вратата: – Нана, страх ли те е от зъболекаря?

– Да, миличък... страх ме е – признава тя тихо. – Откакто бях малка. Тогава ме заболя много, зъболекарят ми се караше, че плача... на всички даде бонбони, само на мен – не.

Юсуф я слуша внимателно: – Но нали ти ми каза, че не трябва да се страхувам? Винаги те слушам. Пък и чичо ще бъде с теб, той няма да позволи да те заболи.

Яман се възползва от момента: – Чу ли? Детето се опитва да ти даде кураж, трябва да те е срам. Не можеш да пътуваш с тази болка. Това ли ти беше планът?

Вратата бавно се отваря и Нана излиза със забита в земята глава: – Добре, тръгваме... но ако ме заболи, ще избягам!

– Казах, че тръгваме, без повече губене на време – отсича Яман.

– Надявам се поне този път да ми дадат бонбон – измърморва Нана под носа си.

Юсуф се смее: – Пак стана забавна, Нана!

Акча, която наблюдава сцената дълго време, стои в дъното на коридора.

В момента, в който колата на Яман напуска имението, Айнур решава, че часът ѝ е настъпил. Тя влиза в стаята на Нана с хищна усмивка. Очите ѝ обхождат пространството и веднага се спират на чантата, захвърлена върху леглото.

– Дори не е успяла да вземе чантата си, толкова бързо е изхвърчала... – злорадства тя и я грабва. – Голяма грешка, Нана. Огромна. Айнур измъква документите и ги размахва във въздуха като трофей.

– Без паспорт и лична карта няма как да се качиш на самолета. Ще видим тогава какъв скандал ще ти вдигне господин Яман, задето си ги „забравила“.

Нана оглежда нервно сградата на клиниката от прозореца на колата и гласът ѝ започва да трепери.

– Виж, предавам се! Да се прибираме вкъщи... Ако останем тук, ще закъснеем за полета.

– Не започвай отначало – отсича Яман, без дори да я погледне.

– Моля те! Обещавам ти, че ще отида, щом се върнем от пътуването, но сега просто не събирам смелост. Не искам, моля те...

– Темата е затворена. Докторът те чака – гласът му не търпи възражение. Яман започва да опипва джобовете си. – Къде си оставих портфейла?

В този момент Нана вижда ключа на таблото. Със светкавично движение тя го грабва, изскача от колата и заключва Яман вътре.

– Какво си мислиш, че правиш? – крещи той и удря по стъклото. – Отваряй веднага!

– Не ми остави друг избор! – Нана отстъпва назад, притискайки ключа до гърдите си.

– Престани с глупостите и отваряй!

– Абсурд! Няма да ходя на лекар. Ще чакаме тук, докато стане време за летището, и тогава няма да има време за зъболекаря. Знам, че си ядосан, знам, че не е правилно... но ме е страх!

– Не съм ядосан – казва той изненадващо тихо.

– Наистина ли?

Преди Нана да успее да реагира, Яман изважда резервен ключ от джоба си, отключва вратата и излиза от колата с лице, застинало в ледена решителност. Нана го гледа с невярващи очи:

– Кой изобщо държи резервния ключ в себе си?!

Яман я хваща за ръката: – Казах, че отиваме сега.

– Казах ти, че ме е страх! – избухва тя. – Твоята глава на дивак не го разбира! СТРАХ МЕ Е! – НЯМА ДА ТЕ Е СТРАХ! – прекъсва я той, като гласът му става плътен и властен. – Аз съм с теб. Няма да позволя да те наранят. Всичко ще бъде наред.

Той бавно преплита пръстите си с нейните. Нана поглежда към съединените им ръце, а сърцето ѝ започва да бие лудо: – Какво правиш?

– Държа те за ръка и те водя при доктора. Може би така ще се почувстваш в безопасност... както когато брат ти те е водел.

– Защо не мога да се отърва от теб? – прошепва тя, губейки силите си да се бори.

– Защото си ми поверена. Трябва да те следвам като твоя сянка. Хайде.

Яман я повежда към входа, стискайки здраво ръката ѝ. Тя го следва, зашеметена от нежността, която се крие зад неговата суровост.

Нана излиза от клиниката, притискайки бузата си, а очите ѝ са плувнали в сълзи. Тя едва сдържа хлипанията си, докато върви към колата.

– Казах ти да изчакаш вътре – напомня ѝ Яман, следвайки я плътно.

– Казваш ми да чакам, винаги трябва да чакам... – мрънка тя през сълзи, без да спира.

– Нищо не ти се разбира. Какво говориш под носа си?

– Каза, че няма да боли, а боли ужасно! – сопва се тя, хвърляйки му обвинителен поглед.

Яман въздъхва, опитвайки се да запази търпение пред този неочакван детски инат: – Държиш се като малко дете. Свърши се вече, болката ще премине. Всеки, който те види, ще си помисли, че са ти извадили всички зъби, а те само ти сложиха една пломба.

– Не минава! Сега боли дори повече – упорства Нана, спирайки пред вратата на колата.

– Не ставай смешна, хайде... Ще закъснеем. Влизай в колата – гласът му омеква, докато я подтиква да седне. Нана го поглежда с влажни очи, търсейки съчувствие, но той само кима към седалката: – Тръгваме.

Яман и Нана посещават часовникаря Вели. Яман стои изправен, с типичното си властно излъчване:

– Казах, че ще мина да те видя, преди да тръгна... Исках лично да ти донеса материалите.

Вели се усмихва благо и кима: – Благодаря ти. Значи тръгвате на път?

– Да – потвърждава Нана, а очите ѝ греят. – Ще посетим моето малко родно градче. Моето „птиче“ много искаше да отидем там. Трябва да ти донеса часовник оттам, Вели.

– Часовник ли? – Яман повдига вежди, а гласът му прозвучава ревниво. – Всъщност истинският часовник е тук. Вели се засмива тихо: – Донеси го... Често пъти подаръкът под формата на часовник се цени най-много в сърцето.

Нана се усмихва лъчезарно, което видимо дразни Яман. Вели усеща напрежението и казва мъдро:

– Пътят превръща хората в спътници. Самият живот е един дълъг път, който става непоносим без другар до теб.

Влюбените застиват, вперили погледи един в друг. Вели продължава, сякаш чете в душите им:

– Някои хора мислят, че вървят сами. Един ден дервиш почукал на вратата на един такъв човек и поискал чаша вода. Когато дервишът се напил, той благодарил на него и на неговия спътник. Човекът го погледнал стъписано: „Аз съм сам, на кого друг благодариш?“

Яман и Нана не откъсват очи един от друг.

– Дервишът му отговорил: „Години наред си мислил, че си сам. Но не си видял Онзи, Който не те е оставил нито за миг. Онзи, който не спи, докато ти спиш.“

– И кой е бил този до него? – пита Нана с пресипнал глас.

– Неговата сянка – отговаря Вели.

Нана поглежда Яман и в главата ѝ нахлуват спомени. Сякаш отново усеща как той я хваща за ръката в болницата:

– Какво правиш? – пита тя тогава.

– Хващам те за ръка и те водя при лекаря. Може би така ще се почувстваш в безопасност. – Яман я гледа право в очите. – Трябва да те следвам като твоя сянка.

Вели ги наблюдава и добавя тихо: – Някои са точно такива... въпреки че са сенки един на друг, те мислят, че вървят сами.

Яман я гледа и пред очите му изплуват всички моменти – как тя го спаси от куршума на Идрис, как той я защитаваше от похитители, как тя го прегърна разплакана, когато го видя жив. Спомня си засадата в гората, когато тя се появи с оръжие в ръка: „Този път не дойдох да се бия с теб, а да се бия заедно с теб“.

Вели се усмихва, виждайки, че думите му са докоснали сърцата им:

– Хайде, пътници, трябва да продължите. Желая ви лек път... Променяйте се и се върнете, деца мои.

Яман и Нана тръгват към колата, обгърнати от странно мълчание.

След драматичната борба за живот, апаратурата в интензивното изведнъж променя монотонния си писък с ритмичен сигнал. Лекарите отдъхват, сваляйки дефибрилатора от гърдите на Айше.

– Върнахме я! – изрича единият от тях, а в гласа му се смесват изтощение и триумф.

Няколко часа по-късно Айше бавно отваря очи. Клепачите ѝ трептят, а погледът ѝ, все още замъглен, търси познати лица в стаята. В този момент Неше, Дога и Ферит влизат при нея.

– Знаех, че ще се събудиш! – Дога буквално подскача от радост и се втурва към леглото на майка си. – Молех се всеки ден. Чуваше ли ме? Батко Ферит каза, че чуваш всичко, дори когато не можеш да отговориш. Обещах ти тостове с шоколад и филм довечера, помниш ли? Обещанието си е обещание!

Неше се навежда над сестра си, очите ѝ плуват в сълзи: – Како, боли ли те нещо? Да извикам ли лекар?

– Не... – гласът на Айше е едва доловим, но на устните ѝ разцъфва бледа усмивка. – Чувствам се добре. Наистина.

Дога стиска ръката ѝ, сякаш се бори със спомена за страха: – Плаках много, докато спеше. Но батко Ферит ми се скара. Каза, че не би искала да ме виждаш такава. Той ме държеше за ръка и благодарение на него издържах. – Момиченцето се гушва в Ферит, търсейки закрила.

Неше забелязва дълбокия поглед, с който комисарят гледа Айше, и нежно хваща Дога за ръката. – Хайде, миличка, да ги оставим малко сами.

Когато вратата се затваря, в стаята остават само двамата. Ферит сяда до нея. Суровото му лице, което обикновено всява респект, сега е омекнало от неподправена нежност. Той бавно повдига ръката ѝ и я притиска до устните си.

– Толкова много жадувах за този момент... – гласът му е нисък, преливащ от вълнение. – Молех се да се върнеш. Сега искам само да гледам в очите ти, да слушам как дишаш, да усещам, че си тук. – Пръстите му леко докосват бузата ѝ, а в погледа му блесват сълзи. – Когато всичко това приключи, няма да те пусна нито за секунда.

Той се пресяга към шкафчето и изважда малка кутия. Вътре има макет на къща. Айше го гледа с недоумение.

– Виж. Това е нашият дом. Дължиш ми седем години, Айше. Не можеш да избягаш никъде. Дори да решиш, че това е затвор, ще бъде затвор, в който ще излежаваш присъдата си заедно с мен.

Той се усмихва леко, показвайки миниатюрните стаи в макета: – Тук ще е кухнята. Всяка сутрин ще ти правя различен омлет. Аз ще чистя верандата, макар че те предупреждавам – не ме бива много в това.

Айше се смее тихо през сълзи, а той отново целува ръката ѝ. Но изведнъж лицето на Ферит помръква, ставайки сериозно:

– Вчера почти те загубих. Първо разбрах, че сме пропилели седем години в лъжи, а после за малко да те изгубя завинаги. Затова ми обещай... обещай ми общо бъдеще. Няма да те пусна втори път.

Ферит води Дога на горещ шоколад, оставяйки Айше под грижите на сестра ѝ. Неше сяда до леглото и нежно поема ръката ѝ.

– Докато беше в интензивното, Ферит на практика не се отдели от Дога нито за крачка – казва тя тихо, следейки реакцията на сестра си. – Дори да знаеше, че е неин баща, не би могъл да направи повече. Беше като скала за нея. Благодарение на него детето не се срина.

Айше извърща глава, а в очите ѝ започват да парят сълзи. Болката от истината е по-силна от физическата рана.

– Ще му кажеш, когато си готова... – добавя меко Неше. – Само ти знаеш кога ще настъпи моментът. Но не се съсипвай от страх. От какво се боиш повече, че ще загубиш Ферит или че той няма да ти прости за това, че си крила нещо толкова голямо?

Айше закрива лицето си с длан, опитвайки се да скрие разтърсващото си ридание.

– Знам, че никога няма да ми прости... – изплаква тя, а една самотна сълза се спуска по бузата ѝ. – Когато разбере, че съм му отнела първите стъпки, първите думи на собственото му дете... любовта му ще се превърне в пепел.