„Наследство“, еп.762: Яман прави изненада на Нана! Сърцето на Айше спира!

В епизод 761 на „Наследство“: Яман спасява Нана от ръцете на опасния грузински мафиот, а връзката им става все по-близка. В същото време Ферит се бори с времето, за да спаси любимата си. Ще успее ли Айше да му каже, че Дога е негова дъщеря?

НА КРАТКО какво се случва в епизод 762 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате всеки делничен ден от 12:30 часа по NOVA.

Яман изненадва Нана с неочакван план – съвместно пътуване до родната ѝ Грузия. Новината предизвиква в нея истинска буря от радост и мъчителни съмнения. Дали това бягство за Нана, Яман и Юсуф няма да се окаже началото на една съвсем нова глава в живота им?

На хоризонта обаче надвисват черни облаци. Недим научава за плановете на своя враг и е решен на всичко, за да попречи на това щастие.

Междувременно в болницата се разиграва истинска трагедия. Айше се бори за всяка глътка въздух след тежката операция, докато Ферит бди над нея, разкъсван от вина. В един фатален миг апаратурата замлъква, сърцето на Айше спира!

Ще успеят ли лекарите да извършат чудо или това е краят за една голяма любов? Дали Айше ще намери сили да се върне към живота?

Всичко, което трябва да знаете за турския сериал „Наследство“

👇По-подробно в редовете по-долу

Нана нахлува в кабинета на Яман, забравила всякакъв етикет. Гневът ѝ е като торнадо, което помита всичко по пътя си.

Яман вдига глава от документите, а погледът му е леден: – Кога ще се научиш да чукаш на тази врата?

– Забравих! – сопва се тя, хвърляйки самолетния билет на бюрото. – Но ти си този, който ме остави без разсъдък! Какво е това? Господин Дженгер ми го даде. Защо ме отпращаш? Няма да си тръгна! Няма да оставя Юсуф!

Яман бавно се изправя и се извисява пред нея като непревземаема крепост. Той изважда своите билети и ги размахва пред очите ѝ.

– Няма да оставиш Юсуф. Отиваме всички заедно.

Нана премигва, изгубила ума и дума. – Всички заедно? Значи... ти, аз и малкото птиче? И господин Дженгер, Айнур, кака Адалет и леля Акча?

– Не – гласът на Яман омеква, но очите му остават приковани в нейните. – Отиваме само ти, аз и малкото юначе. Ние тримата.

Нана застива, след което внезапно се ощипва силно по ръката и извиква от болка.

– Какво правиш?! – изненадва се той. – Проверявам дали е сън или реалност! – възкликва тя, а лицето ѝ се озарява от най-чистата радост, която Яман е виждал. – Не мога да повярвам... Тримата в Грузия?

Яман само кимва едва забележимо, но в ъгълчето на устните му играе едва доловима усмивка.

– Ти си един много добър дивак... – Нана се поправя бързо, докато сърцето ѝ прескача удар. – Исках да кажа, много добър човек.

В този момент Юсуф влиза тичайки в стаята: – Нана, тук ли си бил?

Тя го вдига на ръце, обсипвайки го с целувки. – Мило момче, заминаваме! Отиваме заедно в моята родина, в Грузия! – Вярно ли е? – грее лицето на детето. – Да, скъпи, чичо ти купи билетите. Ще те заведа на всички онези места, за които ти разказвах! Отиваме веднага да стягаме багажа!

Яман ги наблюдава как излизат, смеейки се. За миг маската му на суров господар пада, но той знае, че това пътуване ще промени всичко... само че дали сенките от миналото няма да ги настигнат още на летището?

Акча разбира за заминаването и веднага отива при племенника си. – Добро утро, синко. Току-що чух новината... Отивате тримата в Грузия? Яман кимва, без да отделя поглед от документите: – Да, лельо. Нана премина през много трудни моменти, а и Юсуф копнееше за това пътуване. Ще им се отрази добре.

Акча го поглежда изпитателно, а гласът ѝ става остър: – Синко, това пътуване само ще „налее масло в огъня“. Не помниш ли какво стана онзи ден? Ами ако надеждата в сърцето на тази бавачка се възроди? – Както казах и преди, темата е приключена – прекъсва я Яман със студен тон. – Няма такова нещо. Ако искаш, ела и ти с нас. Какво ще кажеш? – Не, синко... Дълго бях далеч. Сега искам да съм в родината си, земята на предците ми е най-ценна. Ще остана тук и ще ви чакам.

Тя излиза от стаята видимо ядосана, а Яман остава замислен, втренчен в нищото.

В същото това време Нана се обажда на Пънар, за да ѝ съобщи новината, сияеща от щастие. – Знаеш ли защо ти звъня толкова рано? Кажи ми какво ти липсва най-много от Грузия, какво да ти донеса? – Отиваш ли наистина? – възкликва Пинар. – Да, след два дни. – Нана, толкова се радвам за теб! Ако можех, бих дошла, за да не си сама. – Няма да съм сама. Отиваме тримата – Той, Юсуф и аз.

Настъпва кратка тишина, след което Пинар започва да се смее: – Разбрах, разбрах всичко! – Какво пак разбра погрешно? Просто отиваме на пътешествие! – Нана, не става въпрос само за билета. Този мъж, при цялата си заетост, тръгва към твоя роден край... А ти още упорстваш и не искаш да видиш истината. Защо според теб се бори толкова настойчиво да те направи щастлива? – Прави го, защото е добър човек. Хайде, имам работа, ще се чуем пак!

Нана затваря телефона, но думите на приятелката ѝ отекват в главата ѝ: „Възможно ли е наистина...?“

Недим научава за плановете на Яман и яростта му е неописуема. Той свива юмруци, а на лицето му се изписва зловеща гримаса.

– Няма да го позволя! – ръмжи той под носа си. – Нана ми принадлежи. Яман получи всичко... но нея никога няма да я има!

Нана се подготвя за пътуването с вълнение, което не може да скрие. Тя подрежда куфара си, прехвърляйки дрехите с особено внимание, а накрая изважда една снимка. На нея е манастирът „Цминда Самеба“, кацнал величествено на върха на хълма – символът на нейната родина. Усмихва се, представяйки си как ще покаже това свещено място на Яман.

Когато отива към кабинета му, за да сподели вълнението си, тя отваря вратата и спира на прага. Гласът на Джунейт я кара да застине.

– Не можеш ли да отложиш това пътуване? – настоява асистентът. – Става въпрос за милиони, съдбата на договора виси на косъм.

– Не ме интересуват нито договорите, нито милионите – отсича Яман твърдо и уверено. – В този момент няма нищо по-важно от това пътуване. Разбрано?

Яман усеща присъствието ѝ. Погледът му е прикован в Нана, която стои на прага, хваната в крачка. Гневът му пламва за секунди, може би защото тя току-що е чула това, което той не искаше да признае дори пред себе си.

– Какво правиш тук?– изръмжава той, изправяйки се рязко от стола.

Нана, смутена, едва промълвява: – Исках... исках да ти покажа нещо.

– Казах ти да чукаш на вратата! Кога най-после ще го научиш? – гласът му трещи като гръмотевица. – Имам изключително важна среща в момента. Това, което имаш за показване, ще чака. Сега излизай! Вън!

Нана кимва, наведена от срам, и излиза със замислен поглед. В ушите ѝ обаче отекват думите му към Джунейт, които тя чу само преди миг: „Не ме интересуват нито договорите, нито милионите... В този момент няма нищо по-важно от това пътуване.“ Тя притиска ръка към сърцето си, което бие лудо. „Боже... дали пък Пънар няма право?“ – шепне тя на себе си, докато се прибира в стаята си.

В кабинета Яман стои неподвижно до вратата, сякаш се бори със собствените си демони. Накрая се връща на стола си и се обръща към асистента си: – За кога ще отложиш срещата, Джунейт? – Знаете, че те няма да искат да губят време, господин Яман... – Те си знаят най-добре. Аз взех решението си и то няма да се промени!

След като Джунейт излиза, Яман нервно затваря лаптопа. Образът на Нана на вратата не излиза от ума му. „Сигурен съм, че не е разбрала нищо от това, което чу“ – успокоява се той, но паниката в очите му издава друго. Той става и тръгва към стаята ѝ.

Нана е в стаята си, все още притиснала ръка към гърдите си, когато вратата се разтваря с гръм. Яман нахлува вътре, без дори да се замисли за личното ѝ пространство.

– Първо! – започва той с остър тон. – Повече няма да влизаш в стаята ми, без да почукаш. – Е... а ти какво правиш в момента? – осмелява се да го прекъсне тя. – Влезе без да почукаш! – Казах, че ТИ няма да влизаш! Това е всичко! – крещи той, опитвайки се да наложи волята си. – Ще работя върху това... – отвръща Нана. – Няма да работиш, а ще го правиш! Второ – имам сделка, опитваха се да ме спрат да замина, но аз не отстъпих. Всеки член на моето семейство струва милиони. Така че не ме интересува какво ще стане – това пътуване ще се състои заради Юсуф! Мой дълг е да те възстановя заради него. Не искам да чувам и дума за отказване!

Нана го гледа под вежди: – Добре, разбрах. Ще го направя.

– Трето! – продължава Яман, сякаш се опитва да изгради стена от правила между тях. – Приготви се както трябва. И да знаеш – при най-малкия инцидент, ще си имаш работа с мен. И започни да четеш турския речник, който ти купих!

Яман се обръща да излезе, но гласът на Нана го спира: – Както виждаш, отиваме в моя роден град. Там ти ще имаш нужда от речник. Ще ти купя един, приеми го като подарък.

Яман само изсумтява раздразнено и излиза, тряскайки вратата. Нана остава сама в тишината, а погледът ѝ отново омеква. Тя погалва мястото над сърцето си, там, където болката и радостта се преплитат.

– Чу ли това, вирусе в сърцето ми? – шепне тя тъжно. – Пак си помисли, че се е случило нещо специално, но няма нищо. Той каза – вижда ме като част от семейството си. Само заради Юсуф... Ах, Пънар, винаги ме объркваш с твоите мечти!

Слънцето едва пробива през прозорците на болничния коридор, но за Ферит нощта сякаш никога няма да свърши. Той е опрял чело в студеното стъкло на интензивното, а очите му са зачервени от безсъние и молитви.

– Вече е утро, Айше... – шепне той, а гласът му се прекършва. – Хайде, излез оттам... Събуди се. Какво става? Да не би да си ме сънувала и да не искаш да ме оставиш?

Телефонът му извибрира рязко, разкъсвайки тишината. Яман е. Гласът на стария приятел звучи загрижено, но и властно.

– Трябваше да ти се обадя – започва Яман без заобикалки. – Последния път, когато говорихме, не звучеше добре. Всичко наред ли е? Мога ли да направя нещо за теб?

Ферит поема дълбоко въздух, опитвайки се да скрие развалината, в която се е превърнал. Мъжете като тях не показват слабост, дори когато сърцето им спира.

– Добре съм, не се притеснявай. Всичко е под контрол. – Къде си днес? – настоява Яман. – По-добре да се видим. – Не, наистина съм добре. Няма проблем, братко... В средата на една операция съм, по служба. Не се тревожи. – Тогава ще се видим възможно най-скоро, за да ми разкажеш всичко. До скоро. – Благодаря ти, братко... – затваря Ферит, докато пред очите му лекарите отново се раздвижват около леглото на Айше.

Корай пристига в болницата, целият потреперващ от ярост. Очите му търсят само един човек и щом вижда Ферит, той буквално се нахвърля върху него. Гневът му е толкова силен, че той сграбчва комисаря за яката, разтърсвайки го със замах.

– Всичко е заради теб! – съска той в лицето му, а гласът му трепери от неописуема болка. – Ако не беше ти, Айше никога нямаше да се бори за живота си сега!

Ферит стои неподвижно, макар че в очите му се чете същата агония и тежка вина, които раздират и Корай. Той се опитва да запази самообладание, но търпението му се изчерпва.

– Пусни ме, Корай... Не сега – казва той с глух, предупредителен глас.

– Не сега ли?! – изкрещява лаборантът и го блъска с все сила към стената. – Тя можеше да умре заради твоите грешки!

Преди някой да успее да реагира, двамата се хвърлят един срещу друг. Удар след удар, тишината на болницата е разбита от звука на сблъсъка им.

Волкан и Ибо веднага скачат помежду им, опитвайки се да ги разтърват, докато напрежението в коридора става почти нетърпимо. В този критичен момент вратите на операционната се отварят бавно. Лекарят излиза, свалил маската си, с изписано изтощение на лицето. Всички застиват.

– Операцията беше изключително тежка – започва той със сериозен тон. – Пациентката е загубила много кръв. За щастие, успяхме да я стабилизираме. Преместена е в интензивното отделение, където ще бъде под денонощно наблюдение.

Настава мъртвешка тишина. Ферит прави крачка напред, а погледът му е прикован в доктора.

– Кога ще дойде на себе си? – пита той, а гласът му едва се чува от страх.

Ферит не издържа на несигурността. Очите му светват от отчаяние и решителност. – Не ми трябват надежди! Искам да знам! Кажете ми, докторе, че тя ще отвори очите си! Какво ви е нужно? Хеликоптер? Най-добрата клиника в страната? Само кажете дума и ще организирам всичко веднага!

Лекарят го поглежда право в очите, запазвайки професионално спокойствие. – Направихме всичко, което е по силите ни. Сега най-доброто, което можем да направим, е да чакаме. Трябва да ми се доверите.

Ферит стисва юмруци, усещайки как безсилието го изгаря отвътре.

Ферит е на крачка от лудостта. Страхът за Айше го е превърнал в звяр, който не признава закони. Той се добира до бащата на Дидем в ареста и го притиска толкова жестоко, че гангстерът не издържа и получава инфаркт точно пред очите му.

Но съдбата най-накрая му се усмихва. Адвокатът на мафиота се среща тайно с Дидем, за да ѝ съобщи за състоянието на баща ѝ. Ферит, който следи всяка негова крачка като сянка, открива скривалището на момичето.

Акцията е светкавична – белезниците щракват около китките на Дидем, но дали ареста е достатъчен, за да спаси Айше?

В болницата спокойствието е само илюзия. Изведнъж апаратурата около Айше започва да пищи пронизително. Лекарите нахлуват в залата, лицата им са изкривени от напрежение.

– Подгответе дефибрилатора! – прекъсва тишината викът на единия от тях.

Ферит е зад стъклото. Той забива нокти в перваза, а погледът му е прикован в безжизненото тяло на любимата му. Всеки сигнал на монитора се забива в съзнанието му. Ренимацията продължава – минута, две...

– Няма реакция! – извиква лекарят. – Още веднъж!

Тялото на Айше се подхвърля под удара на тока, последва мъчителна тишина и... линията на монитора остава права.

– Боже мой... – стене Неше, скривайки лицето си.

– Още веднъж! – заповядва лекарят с пресипнал глас.

Но сърцето на Айше отказва да се върне, а времето изтича необратимо...