„Наследство“, еп.761: Яман спасява Нана, но Ферит няма този късмет...

В епизод 760 на „Наследство“: Нана трябва да се предаде в ръцете на Серго, за да спаси живота на малко момиченце. Тя възнамерява да напусне имението тихо. Междувременно Айше попада в ръцете на Дидем, която иска да си отмъсти на Ферит.

НА КРАТКО какво се случва в епизод 761 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате всеки делничен ден от 12:30 часа по NOVA.

Яман за пореден път спасява Нана от ръцете на опасния грузински мафиот, а връзката им става все по-близка.

Междувременно Айше е отвлечена от Дидем, която планира да се отърве брутално от полицайката пред очите на Ферит. В отчаян опит да я спаси, комисарят се бори с времето, за да спаси любимата си. Ще успее ли Айше да му каже, че Дога е негова дъщеря?

Всичко, което трябва да знаете за турския сериал „Наследство“

👇По-подробно в редовете по-долу

Нана е взела своето съдбоносно решение. Решена да спаси малкото момиченце, тя слиза по стълбите със свито сърце. В дневната Адалет и Дженгер обсъждат списъка с покупки. –Нали им напомни, че каймата трябва да е чиста, без мазнина? – пита Адалет. – Разбира се… – отвръща Дженгер и веднага набира номер на телефона си: – Ало? Записа ли всичко? Адалет се оглежда подозрително към Нана: – Тази девойка какво прави? И звук не издава... както и да е, отивам да проверя храната.

Нана ги наблюдава скришом, а очите ѝ се пълнят със сълзи. Тя затваря очи и шепне в ума си: „Ще ми липсвате толкова много...“ На прага тя хвърля последен, прощален поглед към вътрешността на къщата, преди да излезе. Вече в градината, тя отново се спира, за да погледне имението, което се превърна в нейна крепост, и се сбогува мълчаливо със спомените си.

Таксито спира на пустата улица, посочена в съобщението на Серго. Един от главорезите я чака с подла усмивка: – Добре дошла. Веднага ще съобщя на Серго. Бандитът посяга към телефона си, но в същия миг Яман изниква от нищото и го поваля с мощен удар с коляно. Следва тежко кроше в лицето. – Мислеше, че ще бъде толкова лесно ли? – процежда Яман. Пребитият мъж изхриптява към Нана: – Трябваше да дойдеш сама... Серго ще ти поиска сметка за това! Яман го удря отново, този път още по-силно: – Тя не е сама!

Нана гледа Яман с възхищение и благодарност. В съзнанието ѝ нахлува споменът отпреди малко, когато се опитваше да се измъкне от имението.

ДЕЙСТВИЕТО СЕ ВРЪЩА НАЗАД: Яман спира колата пред нея и излиза със загрижен поглед: – Нещо не е наред с теб. Държиш се странно. Ще ми кажеш ли най-после какво става? – Нищо ми няма – опитва се да го излъже тя. – Тогава накъде си тръгнала? – Той изважда часовника от джоба си. – Връщам ти часовника... виж, работи. Сбогува се с Юсуф така, сякаш заминаваш завинаги. Дори не възрази, когато ти казах, че отиваш на зъболекар, а знам колко се страхуваш. Има нещо, нали? Говори! – Луд си, няма такова нещо! Пусни ме да вървя! – Не! – крещи той и я хваща за ръцете. – Никъде няма да ходиш, без да ми кажеш истината! – Пусни ме, ще закъснея! – бори се тя. – Къде?! Няма да те пусна, докато не разбера! – Серго... – избухва накрая тя. – Отвлече малко момиченце, сестрата на Илия. Ако не отида, ще я убие. Не мога да позволя дете да умре заради мен. Не мога! Пусни ме! – Как си могла да си помислиш, че ще те оставя да отидеш сама при този изрод? – гласът му омеква, но остава твърд. – Как си могла да си помислиш, че си сама? Ще отидем заедно.

ОБРАТНО В НАСТОЯЩЕТО: Телефонът на бандита звъни. Яман му кимва да вдигне. Серго крещи от другата страна: – Какво стана, хванахте ли Нана? Какво се случва там? Яман грабва телефона и изритва престъпника встрани: – Имаше малка промяна в плановете, Серго. Нана няма да дойде. – Къръмлъ! – беснее Серго. – Никога няма да ти позволя да ѝ сториш нещо! – Тогава викай и Нана, за да гледате заедно смъртта на Алия! – заканва се бандитът.

Нана застива, вторачена в телефона. – Не бъди толкова сигурен – казва студено Яман. В същия момент в Грузия, един от хората на Яман опира пистолет в главата на Серго. Преди гангстерът да разбере какво се случва, бива повален. Гласът на верния човек на Яман се чува по линията: – Момичето е спасено, както заповядахте, господин Яман. Всичко е наред. – Много добре. Дръжте детето на сигурно място.

Нана се усмихва през сълзи. Яман я поглежда, а тя, обзета от вълнение и облекчение, се хвърля в прегръдките му. Нейният герой я спаси отново. Яман застива изненадан. Той се опитва да се съпротивлява на чувствата си, стиснал юмруци, но Нана е положила глава на гърдите му и не го пуска. Той остава замислен, усещайки как ледовете в сърцето му започват да се пропукват...

Яман се е отпуснал на дивана в кабинета си, когато тишината на нощта е прорязана от гласа на Нана. Тя пее грузинска песен – мелодия, натежала от безкрайна тъга и меланхолия. Яман се изправя, воден от този глас, който сякаш плаче, и слиза по стълбите. Намира я на терасата. Нана е седнала, обгърнала коленете си с ръце, сякаш се опитва да се събере в едно цяло. Тя пее на себе си, утешавайки се в самотата.

Яман първоначално е ядосан, готов да ѝ се скара, но когато я вижда в това състояние, погледът му веднага омеква. Той остава в сянката, заслушан в нейния напев на болката. Накрая се приближава и нарушава тишината: – Какво правиш тук? – гласът му е груб, за да скрие вълнението му. Нана трепва, изненадана: – Изплаши ме... Хората първо казват „дойдох“. – Попитах те какво правиш тук на този студ! – Какво да правя? – отговаря тя с уморен глас. – Гоня кошмарите. Серго ме преследваше в съня ми. Не ме пускаше и когато се събудих... – Когато се събуди... реши да излезеш и да се разболееш ли? Това ли измисли? – Не е така, господин Ябан – Нана го поглежда със зачервени очи.

Тя поема дъх и продължава със спомените си: – Когато бях малка, нямаше никой до мен, който да ме утеши, след като сънувам кошмари. Яман я гледа, а в гърдите му се надига непозната досега вълна от състрадание. – Затова излизах и се качвах на върха на някое дърво или на покрива на къщата – продължава тя. – Прегръщах вятъра. Слушах как реката тече... Воят на вятъра и шумът на водата звучаха като приспивна песен. Това ме успокояваше. Исках да се кача на покрива и тук, но не намерих вратата. Яман е поразен от думите ѝ. Тя търси утеха в природата, защото никога не е познала човешка топлина. – Затова дойдох тук. Може би вашият вятър не е същият като нашия, но пак ме лекува.

Яман прави крачка към нея, гласът му вече е нисък и треперещ: – Влизай вътре. Вече няма нужда от това. – Защо, господин Ябан? – Защото вече не си онази малка и самотна девойка. Вече не си сама. Погледите им се срещат в мрака. – Вече нямаш нужда вятърът да те прегръща – добавя той, внушавайки без думи, че той ще бъде нейната опора. – Хайде, влизай. Ще се разболееш. – Няма спокойствие от теб... – мърмори Нана, опитвайки се да скрие, че думите му са я докоснали, и влиза вътре, треперейки от студ.

Яман остава сам на терасата и в ума му изплуват думите на Вели: „Защото животът е сън, Яман, животът е кратък, не го забравяй...“

Айше, вързана и изтощена до краен предел, събира последните си сили. Когато един от хората на Дидем за момент отклонява вниманието си, полицайката се втурва напред в отчаян опит за бягство. Краката ѝ треперят, докато бяга към изхода, но преди да достигне вратата, една груба ръка я сграбчва и я поваля безмилостно върху бетонния под. Писъкът на Айше отекна в студените стени на склада.

Дидем се приближава бавно, а устните ѝ се извиват в зловеща усмивка.

– Накъде си тръгнала, Айше? – пита тя с глас, от който побиват тръпки. – Нима си мислиш, че ще избягаш толкова лесно?

Докато хората ѝ отново връзват Айше, дъщерята на гангстера взема своето окончателно решение:

– Тук е твърде лесно – казва тя студено. – Ще те ликвидирам там, където всичко започна. Преди седем години... на онзи път в гората, където за първи път срещнах Ферит. Това ще бъде един красив финал.

Малко по-късно Дидем грабва телефона и избира номера на комисаря.

– Ферит, приготви се. Закарах я там, където започна нашата история. Там ще бъде и нейният край.

– Дидем! – гласът на Ферит е задавен от ужас. – Умолявам те... убий мен! Направи каквото искаш, само не я наранявай!

– Да ти направя услуга ли? – изсмива се тя злорадо. – Не, Ферит. Искам да страдаш. Искам да гледаш как умира жената, която обичаш. Айше вече няма да бъде част от живота ти!

Ферит оставя всичко и започва безумно преследване. Той лети по горските пътища, взимайки завоите с такава скорост, че гумите пищят върху чакъла. Сърцето му бие лудо. Всяка секунда го приближава или към спасението, или към вечната тъмнина.

Но Ферит закъснява. В мрака на гората Ферит вижда как Дидем вдига пистолета.

– Не! – крещи той, изскачайки от колата.

Изстрел раздира тишината. Айше се свлича на земята, а кръвта започва да оцветява дрехите ѝ. Ферит се втурва към нея, но в този момент Дидем и нейният съучастник стрелят в гумите на колата му, оставяйки го напълно безпомощен.

– Това е само началото на твоя ад! – крещи Дидем, преди да изчезне.

Ферит пада на колене до Айше. Вижда пребледнелите ѝ устни и едва доловимото ѝ дишане.

– Не затваряй очи, Айше, моля те... дръж се! – гласът му се пречупва от непосилна болка.

Без да се колебае, той я вдига на ръце и започва да бяга през гората към главния път. Всяка крачка е борба с времето, което изтича между пръстите му. Мускулите му горят, но той не спира нито за миг.

Най-сетне на хоризонта се появяват светлини. Наближаващата кола набива рязко спирачки при гледката на мъжа с окървавена жена в обятията си.

– Помощ! – крещи Ферит с последни сили. – Нуждая се от помощ, веднага!

Шофьорът излиза вцепенено, а Ферит умолява отчаяно:

– Болница... най-близката болница, веднага!

Притиснал Айше силно до гърдите си, той чувства как животът ѝ бавно изтича, а всяка секунда може да бъде нейната последна.

Действието се пренася в болницата.В коридора цари мъчителна тишина, прекъсвана само от стъпките на медицинския персонал. Ферит седи на пейката, скрил лице в дланите си. До него са Волкан и Ибо, и двамата съкрушени, а Неше обикаля в кръг, сякаш движението ще потуши напрежението ѝ.

– Този път комисарят наистина полудя – шепне Ибо, накланяйки се към Волкан, сякаш се страхува, че Ферит ще ги чуе. Волкан го поглежда с уморени очи: – Не му е лесно, Ибо. Дори не подозираш през какво премина. – Той прави кратка пауза. – Кой знае колко километра е тичал с Айше на ръце, преди да попадне на случайна кола. Обади се едва тогава. Бях вцепенен, никога не бях го чувал в такова състояние. Гласът му се пречупваше, а после крещеше веднага да се проверят всички летища и гари. – Да, чух го – кима мрачно Ибо. – Повтаряше само, че Дидем не трябва да избяга, че този път трябва да си плати.

Неше спира внезапно пред затворените врати на операционната. Сълзи напират в очите ѝ. – А ако лекарите не успеят да я спасят? – пита тя с глас, раздиран от страх. – Ферит… той няма да понесе, ако я загуби.

Волкан мълчи, а в погледа му се чете несигурност, която не може да скрие дори от самия себе си.

Дали лекарите ще успеят да спасят живота на Айше или съдбата е подготвила друг, по-жесток удар?