„Наследство“, еп.760: Нана се сбогува с Яман, а Дидем отвлича Айше...

В епизод 759 на „Наследство“: Идрис изпраща свой човек в имението Къръмлъ, който напада Нана с нож. Яман се втурва да ѝ помогне, а тя го прикрива със собственото си тяло. Нана е тежко ранена.

НА КРАТКО какво се случва в епизод 760 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате всеки делничен ден от 12:30 часа по NOVA.

Нана се събужда в болницата, а Яман е неотлъчно до нея. Когато състоянието ѝ се подобрява, Къръмлъ я отвежда у дома, без да подозира, че това може да е последният ден на Нана в имението. Детегледачката е изнудвана от Серго и за да спаси живота на едно невинно момиченце, тя трябва да се върне в Грузия. Нана се сбогува с Яман и Юсуф, , въпреки че те не подозират нищо.

Междувременно Ферит горчиво ще съжали за наивността си. Дидем няма намерение да му прости, че отново е била използвана. Дъщерята на мафиота решава да си отмъсти по най-жестокия начин и отвлича Айше. Животът на любимата му сега виси на косъм, а часовникът неумолимо отброява последните минути..

Всичко, което трябва да знаете за турския сериал „Наследство“

👇По-подробно в редовете по-долу

В болницата Нана бавно отваря очи. Всичко е замъглено, но до слуха ѝ достига властният глас на Яман, който говори по телефона някъде съвсем наблизо:

– Удвоете охраната! Сложете още камери. След това, което се случи, никой не трябва да припарва дори до градината на имението. Пиле не трябва да прехвръкне, разбрахте ли ме?

Яман затваря телефона и се обръща. Погледите им се срещат, неговият, пълен с неизказана тревога, и нейният, все още мътен от упойката. В стаята настъпва тишина, прекъсната само от синхронното им прошепване:

– Добре ли си?

Яман я поглежда невярващо, а в гласа му се прокрадва гняв, породен от страх:

– Още ли питаш дали съм добре? Защо питаш? Защо го направи? Защо се пожертва?

Нана го поглежда уморено.

– Не можех да позволя да ти се случи нещо... заради мен.

– Почти умря заради мен! – гласът му трепери. – Твоят живот вместо моя...

В ума на Яман изплуват думите на Вели, които сега тежат повече от всякога: „Саможертвата е толкова тежка дума, Яман... тя заличава страховете и колебанията. Понякога хората пренебрегват собственото си съществуване заради другия. Тази сила се крие само в едно нещо...“

Яман застива, а челюстта му се стяга.

– Някой искал ли е от теб такава жертва? – пита той остро. – Можеше да си мъртва в този момент!

– Не – отвръща Нана със слаб глас. – Но ти винаги правиш жертви за мен. И аз не те попитах тогава...

Нана си спомня сватбената снимка, която извади от боклука и скри в стаята си като най-ценно съкровище.

– Трябва да ти призная нещо... Спомняш ли си снимките от сватбата, които изхвърли? Взех една от тях и я запазих. Знаеш ли защо? Исках да помня онази жертва, която ти беше готов да направиш за мен.

Яман премигва нервно, а маската му на ледено величие се пропуква за миг.

– Направих само това, което беше необходимо – измърморва той, извъртайки глава.

– И аз направих същото. – Нана се усмихва, криейки вълнението си зад лек хумор. – Приличаме си. Затова ти си Дивака... а аз съм инатлива коза. Така че не ми се сърди повече. И без това раната ме боли достатъчно.

Едва вратата се затваря, телефонът на Нана иззвънява на шкафчето. С трепереща ръка тя приема видеоразговора. На екрана се появява лицето на мафиота Серго Нерчели. Погледът му е леден, а устните му са изкривени в хищна усмивка.

– Като котка си, Нана – подхвърля той злобно. – Имаш девет живота. Но този път сама ще дойдеш при мен... за да умреш.

– За какво говориш? – пита тя, докато сърцето ѝ започва да бие лудо.

– Виж кого държа тук. – Серго обръща камерата. Образът се разклаща и разкрива сцена, от която кръвта на Нана замръзва. Малката Аля, сестричката на Илия, е стисната брутално от един от неговите главорези.

– Аля! – изплаква Нана отчаяно. – Какво правиш, чудовище такова? Пусни я веднага!

– Аля ми е на гости – отвръща спокойно Серго. – Добре е. Но ако не се предадеш в ръцете на човека ми, ще посещаваш нейния гроб. – Гласът му става твърд, а усмивката му се превръща в жестока гримаса. – Направи голяма бъркотия, когато убих брат ѝ. Сега изборът е твой: нейният живот или твоят? Имаш пет часа. Ще те доведат при мен и ще те убия със собствените си ръце. В замяна момичето ще бъде свободно. Но ако се опиташ да кажеш на някого... – той се навежда към камерата и я пронизва с поглед – ще ти пратя главата ѝ.

– Убиец! Ако я докоснеш... – Нана не успява да довърши, защото гангстерът прекъсва връзката.

Тя остава зашеметена, стиснала телефона. После погледът ѝ помръква и става твърд като камък.

– Може и да умра – изсъсква тя през зъби, – но ще те взема със себе си, Серго. Заклевам се... ще бъдеш наказан.

Нана, току-що изписана от болницата, се прибира в имението. Тя се усмихва на Юсуф, макар в душата си да се задушава от ужас – знае, че скоро ще трябва да се предаде на Нерчели. Решава да използва всяка минута с момчето. Двамата започват люта битка с възглавници. Скоро стаята се засипва от дъжд от пера, а смехът на Юсуф се смесва с нейния тих смях, в който се крие нотка на сбогуване.

Яман влиза в стаята на племенника си и спира рязко, претегляйки хаоса с поглед:

– Какво става тук?

– Играем си с възглавници, много е забавно! Ела и ти, чичо! – крещиа Юсуф, сияещ от щастие.

Яман свива вежди, видимо недоволен:

– Не можахте ли да измислите друга игра? Всичко наоколо е пълен безпорядък!

Нана само се усмихва предизвикателно:

– О, има и друга игра! – Тя засилва една топка към коридора и извиква: – Гооол! Бягай за топката, птиче мое, тичай!

Юсуф хуква навън, а Нана тръгва след него, но Яман я спира, хващайки я за ръката. Жестът му е решителен.

– Какво си въобразяваш? – пита той със сподавен глас. – В това състояние ли тръгна да играеш?

Нана го поглежда право в очите, а маската на безгрижие за миг пада.

– Виж... животът е кратък. Можеше да ми се случи най-лошото. Искам да виждам Юсуф щастлив, докато мога. Така че просто ме остави.

Яман я фиксира с тежък поглед, но пръстите му омекват.

– Внимавай с раната си – казва той тихо.

Нана кима радостно и изчезва след детето.

Малко по-късно двамата с Юсуф се отпускат на дивана, напълно изтощени от забавата.

– Беше толкова хубаво... – шепне детето, гушвайки се в нея.

– Обичам те, Юсуф – отвръща тя и го целува нежно.

От горния етаж Яман ги наблюдава и на устните му се появява рядка, искрена усмивка. Нана обаче поглежда часовника. Докато прегръща малкото момче, мислите ѝ помръкват: „Времето изтича... Трябва да тръгна и да спася друго дете, точно като теб.“ Тя притиска Юсуф още по-силно, сякаш иска да запомни аромата му завинаги. Яман се оттегля към стаята си, доволен от видяното.

На прага му обаче го пресреща леля му.

– Бавачката бързо се възстанови, за късмет оцеля – подхвърля тя с хладен тон. – Днес вече играе, сякаш нищо не е било. И въздухът в къщата изглежда различен.

– Извади късмет – отвръща кратко Яман.

– Е, сине... успя ли да говориш с нея?

– За какво?

– За снимката, разбира се! Казах ти, че не трябва да ѝ даваш надежда. Направи ли ѝ нуждното предупреждение?

Яман се заковава на място:

– Тя сама ми каза, без дори да питам. Запазила я е, за да не забравя жертвата, която направих с онази сватба. Не е заради нищо друго.

– Значи сама си е признала... – лелята свива устни.

– Темата е затворена – прекъсва я той о.

Яман хвърля последен поглед към Нана и Юсуф долу, след което влиза в стаята си. Лелята обаче остава в коридора, недоверчива и замислена. Тя усещаше, че истината е далеч по-опасна, но не подозираше, че в този момент Нана вече планираше своето бягство към сигурна смърт.

Докато Нана помага на Юсуф с домашното, тя го гали нежно по косата:

– Моя малка птичке, нека животът ти винаги бъде толкова весел, колкото днес. Много се смяхме...

Юсуф въздъхва като възрастен:

– Да, но забавата свърши. Виж, време е да се върнем към реалния живот.

Нана го поглежда изненадана:

– Виж се само... как го каза само?

Момчето се усмихва, а Нана преглъща буцата в гърлото си:

– Прав си, много добре го каза. Хайде, довърши задачите си. А аз трябва да приключа с моята работа, скъпи.

– Добре – отвръща Юсуф, а Нана го фиксира с дълъг, прощален поглед, преди да излезе.

В стаята си тя получава съобщението, което звучи като присъда: „Саниер Баскин, имот № 43... Ела невъоръжена и сама, иначе знаеш какво ще се случи...“ Нана стиска телефона, а очите ѝ се пълнят със сълзи:

– Трябва да се сбогувам и с него. Но не искам сбогуване. Искам винаги да ме помни, да не ме забравя никога...

Нана поглежда часовника, времето изтича. Нана влиза тихо в кабинета на Яман. Оглежда всичко наоколо, сякаш иска да запечата образа му в съзнанието си. Прокарва пръсти по фигурката на коня на бюрото му, попивайки всяка подробност от неговия свят.

– Какво правиш тук? – гласът на Яман я сепва.

Тя се обръща бавно и му подава своя часовник.

– Искам да ти дам това.

– Защо? Какво да го правя? – пита той, объркан.

– Счупен е, не работи. Занеси го на Вели.

– Провери ли го? Може да е батерията? – Яман повдига вежди.

– Проверих. Смених я, но не тръгва.

– Остави го тогава – казва той по-меко. – Ще го оправим заедно.

Нана обаче хваща ръката му и притиска часовника в дланта му.

– Нека остане в теб. При теб ще бъде на сигурно място.

Яман я поглежда, усещайки, че нещо не е наред:

– Ти никога не се разделяш с този часовник...

– Научих се да ти вярвам – прекъсва го тя тихо. – Има и още нещо.

– Какво?

– Опасността винаги е близо, Яман.

– Тя ли? – погледът му помръква.

– Ако нещо се случи с мен... обещай, че ще се грижиш за Юсуф.

– Той е мой племенник! – избухва Яман, раздразнен от думите ѝ. – Защо ми говориш тези неща? Откъде дойдоха тези глупости?

– Не ме прекъсвай! – гласът ѝ става твърд, макар очите ѝ да блестят. – Ще се грижиш за него и за себе си. Нищо добро няма да излезе, ако ти самият не си добър човек. Не забравяй това.

Яман въздъхва тежко, опитвайки се да скрие безпокойството си:

– Нападението те е разтърсило твърде силно. Иди си починай малко, поеми си дъх и остави тези празни мисли.

Нана го поглежда за последен път, усмихва се тъжно и промълвява:

– Дивак...

Тя се обръща и излиза, а Яман остава да гледа след нея със свито сърце. Нана спира за секунда на прага, наблюдава го скрито от рамката на вратата, след което потъва в сенките на коридора. Яман свежда глава към часовника в ръката си и потъва в размисъл, без да подозира, какво ще направи Нана.

Айше седи на дивана, прегърбена, впила пръсти в чаша студен чай. Погледът ѝ блуждае някъде в далечината, а гласът ѝ трепери, докато говори на сестра си:

– В ужасна ситуация съм, Неше... Не мога да стоя далеч от Ферит, но не мога и да върна стореното. Не може всичко просто да се зачеркне и да започнем отначало. Всеки негов поглед ми напомня колко много го нараних. Отделих баща от дъщеря му. И продължавам да ги разделям.

Неше сяда до нея и нежно слага ръка на рамото ѝ.

– Како... още не е свършило. Никога не е твърде късно за истината.

– Късно е. – Айше поклаща глава, а очите ѝ се пълнят с сълзи. – За Дога вече е твърде късно. Тя прекара най-хубавите си години, без да знае кой е истинският ѝ баща. Растеше в лъжа, наричайки друг човек „татко“. Това време никой не може да ни го върне. А ако сега си тръгна от Ферит... отново ще го съкруша. Семейството ни беше разрушено заради моето неразбиране. Той дори не знаеше, че има дъщеря. Не беше там, когато се роди, не видя първите ѝ стъпки...

– Кажи му истината! – умолява я Неше, взирайки се в очите ѝ. – Кажи му, че Дога е негова, че си го крила, защото си вярвала, че те е предал. Че си искала да я защитиш. Ако наистина те обича – а аз знам, че е така – ще разбере.

Айше заравя лице в шепите си, разкъсвана между надеждата и вцепенението от страх.

Дидем, заслепена от гняв и отчаяние, поръчва отвличането на Айше. Наетите от нея хора завличат бившата съпруга на Ферит в изоставен склад. Комисарят научава за похищението почти веднага и вдига всички сили на крак, за да я открие. Но преди да стигне до целта, Дидем се свързва с него чрез видеоразговор.

На екрана на Ферит се появява нейното лице – ледено и тържествуващо. Камерата се измества и показва Айше – завързана и пребледняла от страх.

– Не знаеш какво вършиш, Дидем! – изръмжава Ферит. Гневът и страхът се борят в гласа му. – Не знаеш с кого си играеш!

– Знам много добре – изсъсква момичето. – Тази жена ще умре пред очите ти. Твоята любима, бившата ти съпруга...

– Айше, не се страхувай! – Ферит веднага се обръща към нея, пренебрегвайки Дидем. – Ще те намеря. Обещавам ти, ще те намеря!

– О, да, ще я намериш, Ферит... – Дидем се усмихва зловещо. – Но първо ще ти покажа какво е да страдаш. Ще се подиграя с живота ти така, както ти се подигра с моя.

– Не можеш да го направиш! – Гласът на Ферит трепери от напрежение. – Ти не си като баща си. Не си убийца. Ти искаш любов, Дидем, а това, което правиш, е само жестокост и егоизъм!

– Баща ми влезе в затвора, защото ти ме измами! – изкрещява тя, а очите ѝ плуват в сълзи от ярост. – Мислиш, че не съм като него? Мислиш, че мога да прощавам? Сгрешил си, Ферит Булут. Аз съм същата като баща си. И никога няма да оставя ненаказан този, който ме е наранил.

Тя приближава камерата до лицето на Айше.