„Наследство“, еп.759: Нана рискува живота си, за да спаси Яман!

В епизод 758 на „Наследство“: Айше спасява живота на Ферит, а след това разбира истината за неговата мисия. Акча следи всяка стъпка на Нана и получава доказателство за любовта ѝ към Яман. Тя докладва за това на племенника си, но не е предвидила едно нещо...

НА КРАТКО какво се случва в епизод 759 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате всеки делничен ден от 12:30 часа по NOVA.

Идрис изпраща свой човек в имението Къръмлъ, който напада Нана с нож. Яман се втурва да ѝ помогне, а тя го прикрива със собственото си тяло. Нана е тежко ранена.

Айше се извинява на Ферит. Тя смята, че не заслужава прошката му и решава да си тръгне, но той я спира. Дидем вижда Ферит и Айше прегърнати и не възнамерява да се откаже от отмъщението. Тя поръчва убийството на Ферит.

Всичко, което трябва да знаете за турския сериал „Наследство“

👇По-подробно в редовете по-долу

Идрис нервно върви из стаята, а Казим го следи с напрегнат поглед. Казим не издържа и нарушава мълчанието: – Братко, главата ми ще се пръсне... Когато те виждам такъв, знам, че в ума ти вече се въртят отговорите за тази задача.

Идрис се отпуска тежко в стола, а лицето му е изсечено от мрачни мисли. – Те работят, Казим... – казва той бавно. – Мисля за Сергон. Някога бях като него. Не можех да намеря пролука, за да вляза в имението Къръмлъ. Трябва да помогнем на нашия брат. Човекът държи оръжието в ръката си, но не може да дръпне спусъка. Сякаш е жаден за кръв, вижда я пред себе си, но не може да отпие. Длъжни сме да го подкрепим.

Идрис посочва с рязък жест компютъра и заповядва: – Отвори го, Казим! Провери веднага дали има някакви новини.

В момента, в който Казим отваря компютъра от съседната стая се дочува гласът на Джунейт, който говори по телефона. Думите му разсичат тишината: – Изпратете документите за работа на госпожа Нана Мариам в имението възможно най-скоро. Трябва да ги подпише веднага. Не закъснявайте!

Идрис бавно вдига поглед към Казим, а по лицето му се разлива ледена, зловеща усмивка. – Намерихме го, Казим... Намерихме входния билет, който ще ни отвори портите на имението Къръмлъ.

Двамата се споглеждат с тържествуваща злоба, докато в главите им вече се крои планът, който ще превърне живота на Нана в истински ад...

В имението Юсуф рисува съсредоточено в стаята си, а на белия лист оживява масата от празничната вечеря Ифтар. Нана го наблюдава с нежна усмивка. – Виж, Нана, колко хубава стана масата от моя първи Ифтар! – казва момчето с гордост. Нана свежда поглед към рисунката. – Нарисувах и баничките в чинията ни – обяснява Юсуф. – И очите ти пак са в храната, нали? – смее се тя. – Помниш ли колко много вода изпих? Юсуф кима през смях. В този момент Яман се появява на прага и спира, заслушан в техния разговор. – Ще добавя това към любимите си рисунки – казва Юсуф. – Дори когато остарея и стана чичо, ще я гледам и винаги ще си спомням за този ден.

Нана се усмихва, но в съзнанието ѝ веднага изплува споменът за сватбената снимка – двамата с Яман, хванати за ръка, гледащи се в очите... Онази снимка, която тя скри със свито сърце в книгата. – Имаш право, мило момче. Трябва да пазим красивите моменти като този... и като теб – казва тя тихо. – Защото животът отлита бързо и не можеш да си го върнеш. Не можеш да върнеш времето назад, но тези моменти остават завинаги в теб.

Яман слуша внимателно, а в главата му пулсира мисълта: „Нима леля ми беше права?“

– Нана, има още нещо, което искам, но то не се побира в тетрадката – прекъсва размислите ѝ Юсуф. – И какво е то? – Ти! – възкликва детето и я обсипва с целувки. Нана се засмива, но леко го отстранява: – Не ме целувай така... Така се целуваме само когато заминавам на дълго пътешествие. Когато си тръгвам. – Добре, добре, веднага ги изтривам! – казва Юсуф и бързо започва да имитира как трие целувките, за да не си тръгне тя никога. Двамата се прегръщат, а Юсуф вижда чичо си на вратата: – Чичо! Нана и Яман се поглеждат, но Яман бързо слага маската на сериозност. – Само исках да те предупредя – обръща се той към Нана, – днес ще дойдат, за да подпишеш документите за работа. Тя кима мълчаливо. „Документите ще дойдат... но защо той е толкова ядосан?“, пита се тя, докато Юсуф започва да търси изгубения си син химикал. Нана се навежда да му помогне, но внезапно се хваща за лицето. – Пак този зъб... – прошепва тя със стиснати зъби.

По-късно, в стаята си, Нана гледа на лаптопа видео от зъболекарска процедура. Лицето ѝ е изкривено от болка. – Каквото и да правих, не спира да боли – оплаква се тя на себе си. – Оздравей вече, зъбче... Виж ги само какво правят... Тя продължава да гледа ужасена видеото.

В същото време Яман е в кабинета си, а в ума му отекват думите ѝ към Юсуф за миговете, които не се връщат. – Грешка е да губя време – казва той гневно. – Тя трябва да обясни защо го направи! Той излиза и тръгва към стаята ѝ. Нана тъкмо затваря компютъра и се изправя. – Не, не мога да го гледам това! Няма да ида на зъболекар, няма да седна на онзи стол! Телефонът ѝ иззвънява – Пънар е. Яман спира точно пред вратата и се вслушва.

– Не издържам повече, Пънар – казва Нана в слушалката. – Не съм добре. Изобщо не го показвам, но толкова ме боли... Сякаш всичко в мен се раздира. Идва ми да отида и да сложа край на това, само и само да спре. Яман застива. Лицето му помръква. – Но много ме боли... Не се издържа повече... – продължава Нана.

Яман се оттегля към своята стая, а в главата му се блъскат мисли: „За брака ли говори? В това състояние ли е, защото не се оженихме? Какво друго биха могли да означават тези думи?“

В стаята си Нана продължава разговора: – Пънар, как да му кажа? Ако разбере, Ябан веднага ще ме завлече на зъболекар...

Яман крачи нервно в стаята си, а думите на леля му го измъчват: „Ако е скрила тази снимка, значи има тайна в сърцето си... Не ѝ давай надежда!“ – Тя е такава заради сватбата – убеден е Яман. – Дала си е нова надежда... Или леля ми наистина е видяла истината?

Действието прескача в салона, където Яман наблюдава замислено Нана от другия край на хола. Нана несъзнателно притиска длан към лицето си, а очите ѝ се свиват от болка. В съзнанието на Яман изплуват думите, които тя изрече по телефона: „Не издържам повече, Пънар... сякаш всичко в мен се раздира... идва ми да сложа край на това“.

Яман не сваля очи от нея, а тя, потънала в страдание, си мисли: „Какво да правя... ще си блъскам главата в стените, тази болка няма край“.

Нана затваря очи, а Яман прави крачка към нея, убеден в своята истина: „Тя страда. Измъчва се. Значи наистина е съкрушена от провалената сватба...“

– Какво ти има? – пита той, гласът му е студен, но в него се долавя скрита тревога. Нана рязко се изправя, опитвайки се да скрие изражението си. – Нищо, добре съм. – Казваш, че си добре, но изглеждаш така, сякаш изпитваш непоносима болка – прекъсва я той. – Не говориш както обикновено, мълчиш. Кажи ми какво става! Имаш ли проблем? – И да имам, мой си е! – избухва тя. – Остави ме на мира, искам да остана сама с проблемите си! Нана прави опит да избяга, но Яман я спира с желязна хватка. – Никъде няма да ходиш. Седни!

Яман сяда до нея, гласът му омеква, но остава властен: – Ще говориш. Каквото и да е, помни, че си силна. Ти си умна, ти си воин. Няма да се предадеш пред някаква си мъка. Нана го гледа неразбиращо през мъглата от болка. – Страдаш... кажи ми какво ти е – настоява той. – Стига! Не мога да го понеса повече! – извиква тя и се хваща за бузата. – Не идвай при мен, не разбираш... боли ме!

Яман я хваща за раменете, изгубил търпение. – Ще ми кажеш! Ще говориш и ще излееш всичко пред мен! Няма да мълчиш повече! – Зъбът ми! – изкрещява тя най-после. – Боли ме зъбът!

Яман застива, сякаш ударен от гръм. Ръцете му се отпускат. – Не разбирам... – Нищо не разбираш! Боли ме ужасно! Нали искаше да ти кажа – ето, казвам ти! Имам панически страх от зъболекари!

– А аз си мислех, че... – Това, което следва, е най-лошото за един човек! – прекъсва го тя през сълзи. – Веднъж брат ми Азиз ме заведе насила. Казах, че никога няма да се върна там! Яман изведнъж пламва от гняв – този път заради собствената си заблуда. – Инатлива си дори за такова нещо? Държиш се като дете! Разбира се, че ще отидеш и ще се лекуваш, нямаш друг избор! Той се обръща и излиза бесен от стаята. Нана го изпраща с недоумение: – Защо е толкова ядосан? Дано и него го заболи зъб, че да види той! Сякаш е лесно...

Нана се прибира в стаята си, притискайки лицето си. – Мисли за хубави неща, Нана... само така ще забравиш болката. Тя поглежда към книгата на нощното шкафче. Сърцето ѝ се свива. „Красиво е, но тази снимка само те кара да страдаш“. Въпреки болката, тя посяга към книгата. Разгръща я, разтърсва я... но снимката я няма. – Няма я... сигурна съм, че я сложих тук. Дали е паднала? Или той я е видял? Нана заляга на пода, започва трескаво да търси под мебелите. Ужасът започва да измества болката в зъба. „Ами ако той я е намерил и затова се опитваше да ме накара да говоря?“ В главата ѝ започват да кънтят думите му: „Ще ми кажеш! Ще говориш и ще ми разкажеш за проблемите си! Няма да мълчиш!“.

Лицето на Нана пребледнява още повече. – Свършено е с теб, Нана... – прошепва тя отчаяно. – Ако е намерил снимката, трябва да оправиш тази каша...

Идрис сглобява хартиени самолетчета с методично спокойствие, което смразява кръвта. Казим го наблюдава в недоумение. – Братко, защо си толкова щастлив? – пита той, опитвайки се да прочете изражението му. Идрис пуска самолетчето да полети във въздуха и на устните му се появява зловеща усмивка. – Нали ти казах, че ще помогна на нашия приятел от Грузия? Направих го, Казим. Затова се радвам. Знаеш ли защо си играя с тези хартии? Обожавам ги! Понякога пишем върху тях, друг път правим самолети... – Той затаява дъх за момент, докато пратеникът му наближава имението. – Но понякога крием врага зад шепа хартии. Не ги забелязваме, защото изглеждат малки, но те крият цели светове. Благодарение на тях влизаш в крепости, които иначе са непревземаеми.

В имението Къръмлъ Дженгер отива да отвори вратата, а Нана бавно слиза по стълбите. – Да? – пита Дженгер, оглеждайки непознатия мъж на прага. – Нося документи на името на Нана Мариам – отвръща пратеникът с равен глас. Нана се приближава и кима на иконома.

– Аз ще поема това, Дженгер. Можеш да се върнеш към работата си. – Тя се обръща към пратеника: – Заповядайте. Мъжът пристъпва напред, очите му стават студени като лед. – Сергон ти праща поздрави... – прошепва той и внезапно затиска устата ѝ с длан, за да заглуши вика ѝ. Нана започва отчаяна борба, опитвайки се да се изтръгне от железния му захват. В мелето нападателят изважда нож и разрязва ръката ѝ.

– Помощ! Помогнете ми! – крещи Нана, виждайки как кръвта започва да се стича по кожата ѝ.

Яман слиза по стълбите и застива за миг, преди яростта да го връхлети. – Не я докосвай! Махни се от нея! – изрича той с глас, пълен с гняв, и с един мощен удар събаря нападателя на земята. Яман веднага се спуска към Нана. – Добре ли си? Нарани ли те? Ръката ти... Нана кима през сълзи, опитвайки се да каже, че е добре, но очите ѝ се разширяват от ужас. Нападателят се изправя, заслепен от ярост, и вдига ножа, за да прониже Яман в гръб.

– Не! Недей! – изкрещява тя. Без да мисли за себе си, Нана се хвърля напред, заставайки като жив щит пред Яман. Острието се забива дълбоко в гърдите ѝ, близо до рамото. Тя изхлипва и се свлича на земята.

– Ще те убия! – изревава Яман и се нахвърля върху убиеца, нанасяйки му серия от жестоки удари, докато онзи не изпада в безсъзнание. Нана поглежда разтрепераната си ръка, цялата в кръв. Светът пред очите ѝ започва да се върти и тя губи съзнание. Яман я улавя в прегръдките си, а в гласа му се чете неподправено отчаяние: – Защо го направи? Защо... Нана, отвори очи!

Яман я притиска силно към себе си, но тя остава безмълвна, а животът сякаш изтича между пръстите му, докато той осъзнава, че саможертвата ѝ е променила всичко завинаги.

Корай забелязва Айше, която седи съвсем сама в ъгъла в кафенето в полицейското управление. Раменете ѝ са отпуснати, а погледът ѝ е празен, забит в изстиналата чаша кафе. Тревога свива сърцето му и той сяда срещу нея. – Айше... – започва той предпазливо, опитвайки се да улови погледа ѝ. – Пак ли те нарани? Пак ли заради онова момиче? Айше вдига глава, а в очите ѝ блестят сълзи. Тя бавно поклаща глава. – Не, Корай... Този път аз го нараних. Без причина. Ферит никога не ме е лъгал. Нито сега, нито преди седем години. – Гласът ѝ трепери, докато истината излиза наяве. – Онази близост с момичето... не е била изневяра. Било е част от тайна мисия. Корай сбръчква вежди, а лицето му помръква. – Какво говориш? Това е невъзможно... Сигурна ли си? – Да. – Сълзите започват да се стичат по бузите ѝ. – А аз през всичките тези години измъчвах и себе си, и него.

Корай протяга ръка и я поставя върху нейната, но в погледа му за миг пробягва тъмна сянка. Той знае... той знае цялата истина още от самото начало. – Откъде можеше да знаеш? – пита той тихо. – Не можех... – отвръща тя през сълзи. – Нито ти, нито аз знаехме. Корай само кима, макар съвестта му да крещи. Айше изтрива лицето си и прошепва със стегнато гърло: – Аз съм чудовище, Корай. Държах го далеч от дъщеря му, отнех им най-красивите мигове. – Айше, моля те... – гласът на Корай става по-твърд. – Успокой се. Спри да се измъчваш така. Не си виновна, че попадна в тази мрежа от лъжи.

Ферит седи зад бюрото си, забил тежък поглед в купищата документи. Влиза Волкан. – Остави всичко това зад гърба си, комисарю – казва той с оптимизъм. – Случаят „Шахин Йълмазкая“ е приключен. Сега всичко ще се подреди.

Ферит обаче не реагира. Лицето му е напрегнато, а погледът му бяга встрани. – Мислех, че когато затворя този случай, ще почувствам облекчение... – казва той накрая с нисък, изпълнен с горчивина глас. – Но това не променя нищо. Преди седем години ме обвиниха в престъпление, което не бях извършил. Унищожиха семейството ми. Всичко, което беше важно за мен, рухна. – Той забива поглед в бюрото, сякаш се страхува, че приятелят му ще види слабостта в очите му. – Мислиш ли, че може да се гради живот върху такива руини? Аз... вече не знам дали имам сили да поправям каквото и да е. Волкан го прекъсва рязко. Гласът му е силен и изпълнен с решимост: – Не, комисарю! Не можеш да се предадеш! Познавам те по-добре от всеки друг. Знам през какво мина, знам как се бори. Ти не си човек, който се отказва. Не и сега, когато си само на крачка от това да си върнеш всичко!

Ферит седи в тежка тишина на дивана, когато внезапно се чува почукване. Той отваря – на прага стои Айше, а в очите ѝ се чете истинско отчаяние. Той не казва нито дума, само отстъпва, за да я пусне. Тя влиза, сякаш краката сами я водят, и сяда до него. – Ферит... – започва тя най-после, а гласът ѝ се прекършва още при първата дума. – Направих ужасна грешка. – Тя забива нокти в дланите си, за да спре треперенето. – Разговарях с началника, прегледах досиетата... Едва сега разбрах, че през цялото време си казвал истината. Криел си всичко, за да ни защитиш... мен, Неше, Дога. – Сълзите започват да се стичат неудържимо. – А аз бях толкова несправедлива към теб... Ферит слуша мълчаливо. Очите му остават твърди като камък, макар дълбоко в тях да се отваря стара рана. Изведнъж Айше скача от дивана, сякаш иска да избяга от собствените си думи. Но преди да стигне до вратата, Ферит я хваща за ръката – силно, но без грубост.

– Дължиш ми седем години... – казва той твърдо, поглеждай я с пронизващ поглед. – Не можеш просто да си тръгнеш така. Айше се задавя от плач, опитвайки се да се изтръгне. – Не мога да понеса това, което ти причиних! Моля те, пусни ме! – стене тя. Тя се измъква и изтичва навън, но Ферит не възнамерява да я остави да изчезне. Настига я и почти насила я връща обратно. Този път, щом влизат, той завърта ключа в бравата. Заключва вратата, сякаш иска да я задържи завинаги не само в този дом, но и в живота си.

Дидем, дъщерята на безмилостния гангстер, вижда Ферит и Айше прегърнати. Тази гледка я пронизва като нож. В сърцето ѝ избухва ярост, примесена с вкус на предателство. В пристъп на безумна ревност тя дава фаталната заповед: Ферит трябва да умре.