В епизод 755 на „Наследство“: Заради глупава грешка на Яман, инспекторката не иска да издаде разрешение за сватба му с Нана. Яман утешава Нана, обещава, че никога няма да я остави и ще намери решение, като я прегръща нежно. Инспекторката, която се е върнала за телефона, ги заварва прегърнати. Дали ще си промени мнението?
НА КРАТКО какво се случва в епизод 756 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате всеки делничен ден от 12:30 часа по NOVA.
В имението тече подготовката за сватбата на Нана и Яман. Младоженецът подарява на бъдещата си съпруга приказна сватбена рокля. Когато я вижда в нея, той остава без думи. Яман слага пръстен на пръста на Нана, но дали сватбата ще приключи според плана?
Айше подава предизвестие за напускане и решава да напусне Истанбул завинаги. Това подтиква Ферит към изненадващо решение – той също ще поиска преместване. Междувременно Корай поставя и двамата в затруднение. В резултат на неговите интриги животът на Ферит ще бъде поставен на карта...
Всичко, което трябва да знаете за турския сериал „Наследство“
👇По-подробно в редовете по-долу
Нана се опитва да заспи, но не може от монотонното „тик-так“ на часовника. Тя го поглежда с неприязън: – Сякаш бързаш да се увериш, че утрешният ден ще дойде по-скоро... Тик-так, тик-так...
Нана взема часовника и с разтреперани ръце изважда батериите му, след което въздъхва тежко, притискайки длани към гърдите си: – Кого залъгваш, Нана? Утре ще настъпи скоро. Сърцето ми ще експлодира. Де да можех и на него да му извадя батериите...
Тя се отпуска на леглото, опитвайки се да затвори очи: – Спи, Нана. Спри да мислиш и заспивай, иначе ще полудееш.
Когато сънят я наляга, тя се пренася на сватбената церемония. Вижда Яман, който се усмихва и казва: „Да“. Двамата подписват документите. Яман се изправя, хваща ръцете ѝ и я поглежда със страст, която изпепелява всичко наоколо. Той бавно целува челото ѝ.
Нана го гледа стъписана: – Защо направи това? Нали този брак е формалност?
– Така започна всичко – прошепва Яман. – Но за мен всичко се промени.
– Не! В никакъв случай не може да бъде... – отстъпва тя, но той я привлича в дълга, силна прегръдка.
– Полудя ли? Какво правиш? – пита тя, докато сърцето ѝ блъска в гърдите.
– Просто няма да позволя на жената, която обичам, да ми избяга. Това е всичко – прошепва той в ухото ѝ.
Яман я хваща за ръка и я повежда към стълбите. Нана се съпротивлява: – Какво правиш?
– Спри да се бориш с чувствата си! – Яман се усмихва и я повежда тичешком нагоре по стълбите към спалнята.
– Не, не! – извиква Нана и се събужда рязко. Тя докосва лудо биещото си сърце. – Ох, Нана, съвсем загуби равновесие... Сънищата започнаха отново. Какво ще правиш сега?
Действието прескача на сутринта. Юсуф и Дженгер започват с украсата, превръщайки имението в сцена за предстоящия театър. Появява се Айнур, а Дженгер се провиква: – Ела, помогни ни да довършим това!
Айнур обаче свива устни и отстъпва с хладно изражение: – Не мога точно сега, батко, в кухнята има куп работа.
В този момент влиза Нана, все още замаяна от съня и напълно стъписана от празничния облик на къщата. Юсуф я поглежда грейнал: – Какво стана, Нана? Младата жена едва сдържа вълнението си, гласът ѝ трепери: – Но... нямаше нужда от всичко това. Нали само ще подпишем едни документи? – Но е много красиво, нали? – настоява Юсуф, а Дженгер кима с достойнство: – Да, малки господарю, наистина е прекрасно. Остават само няколко часа до сватбата.
Нана ококорва очи, а сърцето ѝ пропуска удар от чист ужас: – Само няколко часа? Времето е минало толкова бързо... Ами ифтарът? – Дано дойде по-бързо, толкова съм гладен! – възкликва Юсуф и хуква към кухнята. – Отивам да видя дали ястията са готови!
Веднага след него се появява Адалет. Тя хваща Нана за ръката и я поглежда загрижено, усещайки ледения ѝ пулс: – Нана, дъще, как си? Изглеждаш ми много напрегната. – Добре съм... но съм много нервна – признава Нана, докато очите ѝ търсят изход.
Яман, който е наблюдавал сцената отстрани като хищник, се намесва с тежкия си глас: – Остави напрежението и направи това, което трябва, точно като мен. – Ще направим каквото е необходимо – отвръща Нана и погледът ѝ се среща с неговия в мълчалив двубой. Тя посочва украсата: – Но тези цветя не бяха нужни. Яман скъсява дистанцията и отсича: – Не искам повече възражения!
Двамата се впиват в предизвикателен поглед, който би могъл да подпали стаята, но гласът на Акча разсича тишината. Тя ги оглежда от горе до долу с ледено презрение: – За първи път ще кажа нещо правилно – тези украси и цветя са напълно излишни. При такава ситуация този панаир изобщо не е уместен!
Нана изкачва стълбите, притиснала телефона към ухото си с разтреперани пръсти: – Къде си, Пънар? Нуждая се от подкрепата ти. Трябва да си до мен на сватбената маса, за да не се уплаша, когато го видя. – На път съм, мила Нана, скоро ще бъда до теб – успокоява я Пънар. – Успокой се малко. – Как да се успокоя? На теб ти е лесно да го кажеш! Как ще стане? Как да го направя? Толкова ме е страх...
Нана влиза в стаята си и думите ѝ засядат в гърлото. Погледът ѝ пада върху голямата кутия върху леглото, която излъчва зловещо спокойствие. – Ало? Ало? – чува се гласът на Пънар. – Нана, защо мълчиш? Добре ли си? – Не, Пънар... никак не съм добре – отвръща Нана, без да отделя поглед от леглото. – На леглото ми има огромна кутия. Прилича на бомба, която е готова да взриви стаята ми всеки момент. Пънар се засмива, неподозирайки тежестта на момента: – Нана, за каква бомба говориш? – За бомбата в сърцето ми, Пънар...
Нана пристъпва бавно, сякаш върви към ешафод, и отваря кутията. Лицето ѝ пребледнява, а дъхът ѝ спира, защото това, което вижда вътре, ще промени съдбата ѝ завинаги...
Яман е потънал в мисли в кабинета си, когато Нана нахълтва, държейки сватбената рокля. Той скача от стола и изревава:
– Пак ли започна да нахълтваш без да питаш? Сега пък какво? Какво ти стана този път?
Нана захвърля кутията на бюрото му и му крещи в лицето:
– Какво е това?!
– Това е сватбена рокля! – връща ѝ го той със същия тон.
– Казах ти, че никога през живота си няма да облека това!
– Тогава с пожарникарска униформа ли ще се омъжиш за мен? – иронизира я Яман, а очите му пламват. – Ако искаш този брак да изглежда реален, ще изиграеш ролята си добре.
– Не искам да я нося! – Нана го гледа с неподправена ярост. – Ще ме заставиш ли?
Яман се приближава до нея, скъсявайки дистанцията до минимум, докато тя усети горещия му дъх:
– Да, ще я облечеш, дори и насила. Освен, разбира се, ако не предпочиташ да те депортират.
– Не е ли по-добре просто да се разпишем в книгата? – гласът ѝ трепери от безсилие.
– Ще направим всичко необходимо, за да бъде този брак валиден. Сега върви, успокой се и се подготви. Всичко трябва да изглежда истинско на снимките.
– Нямам търпение да започна да броя минутите до развода! – извиква тя, а в очите ѝ блестят сълзи от гняв.
Яман видимо се дразни, грабва кутията и ѝ я тика в ръцете:
– Аз също! А дотогава – върви и се приготвяй!
Нана грабва кутията и излиза, затръшвайки вратата с трясък. Яман остава сам, изпускайки тежка въздишка, но в очите му се чете нещо, което е далеч от безразличието.
Пънар я поглежда строго, губейки търпение: – Вече започваш да ме ядосваш! Спри да бъдеш толкова инатлива и веднага облечи тази рокля!
Нана я стрелва с гневен поглед и рязко извърта глава на другата страна. – Нана? – настоява Пънар. Нана скача от стола, а гласът ѝ трепери от напрежение: – Казах ти да не настояваш, Пънар! Вече реших – няма да я нося, разбери го! Няма! – Скъпа, фотографът и длъжностното лице ще пристигнат всеки момент – опитва се да я вразуми приятелката ѝ. – Освен това всички долу вече чакат.
Нана започва да крачи нервно из стаята, сякаш е в клетка. Пънар я хваща здраво за ръцете и я фиксира с поглед: – Хайде, скъпа моя приятелко, моля те... Ти си почти на финала, на крачка от това да се отървеш от всичките си проблеми. Стегни се, това не е истинско! – Аз... аз наистина не искам да казвам „да“ – отвръща Нана, а очите ѝ се пълнят със сълзи. – Какво говориш? Как можеш да казваш това само няколко часа преди сватбата? – Всичко това е лудост! Не трябваше да се случва! – Разбери, че това е просто една игра за теб – шепне Пънар. – Разбирам, че е игра за всички останали... но за мен е война в сърцето, която знам, че ще загубя – гласът на Нана се пречупва. – Разбери, че не съм толкова силна пред него...
Пънар я прегръща: – Знам, че те е страх, знам, че ти е трудно. Но помисли за Юсуф. Помисли за всичко, което си преживяла, и как ще преодолееш и това. Де да бях толкова силна, колкото си ти! – Така ли мислиш? – пита Нана със затаен дъх. – Да, скъпа. И ще носиш тази рокля с достойнство. Сега я облечи, слез долу, сложи този подпис и се омъжи. Хайде, трябва да направим прическата и грима!
Нана не отделя очи от бялата дантела. Затваря очи и поема дълбоко въздух, сякаш се готви за скок в бездната.
Прическата е готова, но Нана не спира да нервничи. В главата ѝ като натрапчив запис звучат думите на Яман: „Ще я облечеш, дори и насила... направи каквото трябва... всичко трябва да изглежда истинско.“ Тя поглежда в огледалото към красивото си отражение и прошепва: – Не, не е възможно... не мога да го направя.
В този момент на вратата се чува властно почукване. Гласът на Яман преминава през дървото като заповед: – Готова ли си? Фотографът чака долу.
– Не, още не съм готова! – извиква тя панически. – Не влизай!
– Приключвай по-бързо и слизай – отсича той и стъпките му се отдалечават по коридора.
Недим вдига телефона на Фуат, опитвайки се да запази самообладание. – Надявам се, че няма проблеми с пратките – казва той сухо.
– Пратките са наред, всичко върви по план – отговаря Фуат. – Питах се обаче дали ще присъстваш на сватбата.
Недим замръзва на място: – Каква сватба?
– Нима не знаеш? Г-н Яман се жени днес за госпожица Нана.
– Сигурен ли си? Нали бяха оттеглили документите?
– Не са ги оттеглили, всичко е в ход.
– Добре, Фуат, ще говорим по-късно – Недим затваря телефона, а лицето му се изкривява от ярост. Той започва да рита мебелите в кабинета си, губейки контрол: – Ааах, проклятие! Няма ли край това?! Това ще бъде твоят край, Яман! Няма да го позволя! Ще приключа с всичко още днес!
Недим излиза от стаята, а в очите му личи, че е готов на всичко, за да превърне сватбения ден в кървава драма.
Яман отваря вратата на стаята на Нана. Спира на прага, съзерцавайки гледката, която едновременно е желал и мразил – Нана стои пред огледалото, цялата в бяло, обляна от меката светлина на прозореца. Роклята, макар и облечена под принуда, стои върху нея като излята.
– Изглеждаш... така, както трябва – казва той почти шепнешком, но в гласа му прозира заповед, а не комплимент.
Нана извърта глава. Погледът ѝ е леден: – Обличам тази рокля, но не заради теб – процежда тя през зъби. Яман не отговаря.
Красивите младоженци се насочват към стълбите, готови да се изправят пред съдбата си. Яман внезапно спира и казва: – Почакай.
Нана го поглежда със затаен дъх. Яман изважда пръстените и в този миг светът около тях изчезва – остават само двамата, впити в погледи, в които се чете много повече от това, което признават.
Яман прошепва: – Трябва да ги носим.
Той взема лявата ѝ ръка и с неочаквана деликатност плъзва изящния пръстен върху пръста ѝ. Нана го наблюдава под натежали мигли, а сърцето ѝ прескача удари. Яман поставя и своя пръстен, след което отново хваща ръката ѝ.
Когато започват да слизат по стълбите, Нана не може да откъсне очи от този мъж – нейния шеф, нейния враг и човека, когото обича в мъчително мълчание. Долу ги посрещат бурни аплодисменти.
Младоженците преминават през тълпата от гости. Юсуф, грейнал от щастие, не спира да ги снима с телефона си. Ръкоплясканията отекват в залата, но не всички лица са приятелски. Фотографът се приближава: – Господин Яман, ако желаете, да направим няколко снимки преди началото.
Яман кима и двамата позират пред обектива. Гостите отново избухват в аплодисменти. Адалет прошепва на себе си: – Знам, че всичко е игра... но изглеждат толкова добре заедно.
Лелята прехапва устни от ярост, а Недим и Айнур не крият враждебността си. Лелята ги измерва с остър поглед, докато Дженгер стои встрани с лека, одобрителна усмивка. Недим обаче е като поразен – красотата на Нана в тази бяла рокля го пронизва по начин, който не е очаквал.
Накрая всички заемат местата си. На масата сядат младоженците, свидетелите – Дженгер и Пънар, и длъжностното лице. Нана гледа документите пред себе си и мисълта ѝ препуска: „Какво ще правим сега? Какво ще кажа? Сърцето ми ще експлодира...“ Тя затваря очи за миг, опитвайки се да овладее треперенето си.
Служителят нарушава тишината: – Нана Мариам, приемате ли Яман Къръмлъ за свой съпруг, по собствена воля и без да сте под натиск?
Нана фиксира Яман с поглед. Той чака, застинал като статуя. Нана поема дълбоко въздух и с глас, който звучи изненадващо сигурно, произнася: – ДА!
Настава тишина. Всички очи са вперени в Яман. Ще каже ли и той „Да“? Дали в този театър на илюзиите той ще направи крачката, която ще подпечата съдбата на двамата?
Айше, разкъсвана от вътрешни противоречия, подава молба за преместване. Инспекторът повдига вежди, видимо изненадан: – Откъде дойде това, госпожо комисар?
Айше отговаря хладно, без да трепне: – Посочила съм причината в молбата.
Погледът на началника се приковава в документа, където черно на бяло пише: „непреодолима враждебност към комисар Ферит Булут“.
– Сигурна ли си в това? – допитва се шефът, а в гласа му се долавя сянка на молба. – И преди сте имали различия с Ферит, но винаги успявахте да запазите приятелството си. Конфликтите отминават, Айше. Не бих искал да губя такъв ценен полицай.
– Шефе, това не е обикновено спречкване – отговаря тя твърдо, а маската на професионалист не пада от лицето ѝ. – Това е личен конфликт. Дълбок и необратим. В такива условия не мога да продължа да работя.
– Значи решението ти е окончателно? – Да, шефе – потвърждава тя и бързо извръща очи, за да скрие болката, която прорязва погледа ѝ.
Веднага след като тя излиза, инспекторът вика Ферит в кабинета си. Комисарят сяда пред бюрото, мислейки само за работата: – Ако става въпрос за Шахин Йълмазкая, на финала сме. Днес ще се срещне с дъщеря си. Докладът е готов.
– Това е добра новина – кима началникът, но гласът му става сериозен. – Трябва обаче да поговорим за нещо друго. Комисар Айше днес подаде молба за преместване.
Ферит се изпъва на стола, сякаш е ударен от ток. Лицето му помръква, а в очите му се чете чиста паника: – Шефе, моля те, не приемай. Това е прибързано решение. Тя ще съжалява за него...
Когато Айше научава от Кирпи, че Ферит се е опитал да спре напускането ѝ, тя буквално нахлува в стаята му. Очите ѝ искрят от ярост, а гърдите ѝ се вдигат тежко от вълнение.
– Ще си тръгна, за да не се налага никога повече да гледам противното ти лице! – изкрещява тя, а гласът ѝ реже като бръснач.
Ферит запазва мълчание за миг, след което с ледено спокойствие отвръща: – Аз ще си тръгна.
В мислите си обаче той добавя нещо, което тя никога няма да чуе: „Докато истината не излезе наяве, докато не поправя всичко, не мога да ти позволя да си отидеш. Трябва да те спра, дори да ме мразиш.“
– О, значи искаш да започнеш нов живот със старата си нова приятелка? – Айше изплюва думите с пренебрежение. – Върви където искаш. Пътят към ада е отворен пред теб. Но мен няма да ме спреш! Казвам ти за последен път: стой далеч от мен! Оттук нататък за мен ти си по-малко от нищо!
В стаята натежава тишина, гъста като дим. Само погледите им – нейният, пълен с гняв, и неговият, преливащ от болка – се кръстосват в титанична битка, която никой не иска да загуби... но съдбата вече е подготвила своя следващ удар.
Корай се промъква по коридора на участъка. Спира пред открехнатата врата на кабинета на инспектора и затаява дъх. Отвътре се чува гласът на Ферит, който излага подробен план за залавянето на Шахин Йълмазкая.
– По дяволите... – шепне Корай и бързо се отдалечава. Сърцето му бие като чук. – Ако тази акция успее, всичко ще лъсне. Трябва да действам.
Той знае, че няма пряк достъп до самия Шахин, но в главата му се ражда друг план. Отваря лаптопа си и трескаво претърсва мрежата. След малко намира номера на кантората, която представлява гангстера. Не се колебае нито секунда и избира номера.
– Имам информация за вас, която не можете да пренебрегнете – казва той, когато адвокатът вдига. – Клиентът ви току-що попадна на мушката.
В същото време Ферит завърта ключа и се качва в колата си. Тъкмо се кани да поеме дъх, когато внезапно чува движение зад гърба си. От задната седалка се издига мъжка фигура. Сянката изведнъж придобива плът и кръв, а студената стомана на пистолет се притиска в ребрата му.
– Пращам ти поздрави от Шахин Йълмазкая – съска нападателят и натиска цевта по-силно.
Но той не подозираше, че това е само началото на една игра, в която залогът е собственият му живот.
