„Наследство“, еп.754: Яман и Нана трябва да докажат чувствата си…

В епизод 753 на „Наследство“: Остават само два дни до сватбата на Нана и Яман. Те са принудени да съчинят съвършената лъжа за своето запознанство, за да минат през суровия разпит на инспектора. Но докато те пишат своята любовна история най-големият кошмар на Айше се сбъдва пред очите ѝ по най-жестокия начин.

НА КРАТКО какво се случва в епизод 754 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате всеки делничен ден от 12:30 часа по NOVA.

В имението се появява инспектор от полицията, за да провери сигнала за фиктивен брак между Яман и Нана. По време на разпита и двамата представят връзката си като истинска, а съгласуваните им отговори будят съмнения относно намеренията им, но също така разкриват емоции, които може би надхвърлят обикновената игра.

Междувременно Айше случайно открива Ферит с Дидем в гората и заключава, че той се е върнал при бившата си любовница, която преди години е била причината за раздялата им. Разтърсена, тя споделя болката си с Корай, без да знае, че той се страхува, че истината за Дога може да излезе наяве.

Всичко, което трябва да знаете за турския сериал „Наследство“

👇По-подробно в редовете по-долу

В хола на имението Нана нервно посяга към чашата с вода, опитвайки се да потуши бушуващото в нея напрежение. В другата част на салона Яман е потънал в работата си, когато Дженгер отваря входната вратата.

– Господин Яман, имаме гост. – съобщава Дженгер придружавайки жена м делови костюм. Яман вдига глава, запазвайки обичайното си хладнокръвие. – Добре дошли.

Жената пристъпва уверено, а гласът ѝ звучи професионално и дистанцирано. – Здравейте, аз съм Несрин Йълдъз от полицейското управление.

Нана оставя чашата и се приближава, усещайки, че въздухът в стаята внезапно е изстинал. – Тук съм заради проверка по подозрение за фиктивен брак – заявява Несрин.

Яман поглежда Нана с бърз поглед. Момичето пребледнява, а в очите ѝ се чете истински шок. – Какъв фиктивен брак? – гласът на Нана трепери. – Откъде дойде това разследване? – пита Яман, а в гласа му прозира опасна нотка. – Получихме донос срещу вас – обяснява Несрин. – Длъжна съм да представя доклад от проверката, преди сватбата да се състои.

Нана не издържа и избухва: – Какво ще ни проверявате? Забранено ли е да се оженим? Яман я прекъсва с властен жест, опитвайки се да овладее ситуацията. – Ако е истински брак – разбира се, че не – отговаря хладно инспекторката. – Но ако е уговорен съюз, за да не се върнете в страната си или просто за получаване на гражданство... това е престъпление. Ще ви задам няколко въпроса и въз основа на отговорите ви ще изготвя доклада.

В кухнята Айнур едва потиска тържествуващия си смях. – Слава на Бога! Господ да благослови този, който ги е натопил – мърмори тя под носа си. – Дано всичко се провали и този навлек изчезне! – Айнур, ела да довършиш работата си! – прекъсва я Адалет, без да подозира за злобата на помощницата си.

Обратно в хола, Яман се опитва да запази контрол. – Ясно е, че няма да ни дадете името на доносника, но това разследване... Не ви ли изглежда странно? – Някои обстоятелства действително са необичайни – съгласява се Несрин. – Кои обстоятелства? – настоява Нана. – Ние ли сме странни?

Несрин отваря папката си и започва да реди фактите, които звучат като присъда: – Госпожице Нана, първо сте подали молба за брак с господин Кубилай Ханзаде, но сватба не е имало. Само ден по-късно подавате нова молба – този път с господин Яман Къръмлъ. А датата на сватбата е утре. Това само по себе си е повече от подозрително. Ако имате логично обяснение, искам да го чуя.

Яман се изправя бавно, изпълвайки стаята с тежкото си присъствие. – Има такова – казва той, а погледът му става дълбок и непроницаем. – Слушам ви, господин Къръмлъ. – Отне ми много време да приема чувствата си – започва той, а гласът му става по-плътен. – Аз съм корав мъж. Първоначално отношенията ни бяха строго професионални, само между шеф и служител. Имахме много конфликти, не се разбирахме... Но после нещата помежду ни се промениха.

Акча слиза по стълбите и спира Дженгер, чието лице е необичайно сериозно. – Кой дойде? Какво става там? – пита тя с тревога. – Госпожа Нана и господин Яман... проверява ги служител от полицията – отговаря тихо Дженгер. – Разследват дали бракът им не е фиктивен. С ваше разрешение... – икономът се оттегля, оставяйки Акча да слуша със затаен дъх.

В хола инспектор Несрин фиксира Яман с остър поглед.

– Господин Яман, какво имате предвид под „нещата се промениха“? Яман се изправя, сякаш се подготвя за атака. Гласът му е плътен и решителен. – Ще говоря открито. Имахме проблем. Трябваше да направя нещо, за да не се омъжи за друг мъж. Не можех да я загубя.

Нана го поглежда изненадана. – Казах ѝ: „Ти ще се омъжиш за мен, не за него!“. Просто не можех да позволя да бъде по друг начин – отсича той, а в очите му проблясва познатият пламък.

Акча, притаена в коридора, шепне на себе си: – Господ да ни пази... Дали казва истината, или просто се опитва да убеди жената?

Несрин се обръща към Нана: – Госпожице Нана, потвърждавате ли тези събития? Искате ли да добавите нещо? Нана поема дълбоко въздух, гласът ѝ звучи сигурно. – Той каза всичко правилно. Казва истината. Аз също съм труден характер. В началото непрекъснато се карахме, но после го опознах по-добре. Разбрах, че в него живее друг мъж. Накрая приех чувствата си. Принуждаваха ме да се омъжа за господин Кубилай...

Яман не сваля поглед от нея, докато тя продължава: – Бяхме тръгнали към гражданското, когато той ни спря. Бях поела по грешен път, но той ме спаси от този брак.

Несрин забелязва как погледите им се преплитат и не се разделят нито за миг. – Това, което казвате, звучи убедително – казва инспекторката, – но въпросите ми още не са приключили. Телефонът ѝ иззвънява и тя се извинява и излиза, за да отговори.

Останали сами за миг, Нана прошепва: – Видя ли колко добре изигра ролята си? – Направих го, защото трябваше – отговаря хладно Яман. – Това е единственото логично обяснение. – Но се справих добре, нали? – настоява тя, търсейки одобрение. Яман само кимва едва забележимо.

Когато Несрин се връща, тя продължава разпита: – Кажете ми, как точно решихте да преминете от отношения „шеф-служител“ към брак? – Бях решил да не допускам никого в живота си – започва бавно Яман. – Дишах само заради племенника си. Юсуф беше зле – затворен в себе си, не ядеше, не говореше, не се смееше. Всъщност не беше само той. И двамата бяхме обидени на живота. И тогава... тя дойде.

Погледите им отново се срещат. – Първоначално бях дистанциран, дърпах се от нея, а тя правеше всичко възможно да промени нещата към по-добро. Колкото и да се опитвах да я избягвам, тя се бореше. Не се отказа нито за миг. Тя донесе слънце в този мрак.

Несрин наблюдава мълчаливо дълбоката връзка в погледите, които си разменят двамата. Яман се извинява, че трябва да проведе разговор, и се насочва към кабинета си. Нана тръгва веднага след него.

Щом влизат в кабинета, Яман се извърта рязко. – Какво правиш тук? Защо не си при инспекторката? – Трябва да ти кажа нещо – гласът на Нана трепери. – Защо си тръгна така от мен? Ако не искаш, не е нужно да търпиш всичко това заради мен. – Ако не исках, нямаше да го търпя! – избухва Яман, а в гласа му се долавя гняв, смесен с нещо друго. – Сега слизай долу, аз идвам след малко. – Но аз... – Казах ти да слизаш! – прекъсва я той раздразнено. – Ще довършим това, което започнахме.

Въздухът в гората е натежал от влага и мирис на гниещи листа. Тишината е плашеща, нарушавана само от едва доловимото шумолене на листата. Айше застива, тялото ѝ е вдървено, а дъхът ѝ спира. Очите ѝ се разширяват от ужас, докато гледа Ферит и Дидем, седнали удобно на земята.

– Значи всичко е било заради това... – гласът ѝ трепери, а в очите ѝ започват да приливат сълзи. – А аз се опитвах да те разбера, да те оправдая. Мислех си, че си се отдръпнал от мен по друга причина. Грешила съм... Сега всичко е ясно. Пак тя. Същата, заради която всичко приключи преди седем години.

Тя стиска юмруци толкова силно, че кокалчетата ѝ побеляват. Болката и гневът се борят в душата ѝ.

– Мразя те, Ферит! Но най-много мразя себе си, задето ти повярвах!

Камерата се фокусира върху Ферит и Дидем. Тя го поглежда с омекнал поглед, сякаш светът около тях е изчезнал.

– Изненадана съм... – шепне Дидем, едва сдържайки сълзите си. – Не вярвах, че си преживявал същото като мен. Срещах други мъже, но през цялото време само ти живееше в сърцето ми. Във всеки от тях търсех теб. И никога не те открих.

Ферит нежно взема ръката ѝ.

– Някои чувства никога не умират – отговаря той с топлина в гласа. – Аз също не можех да живея без теб. Лутах се, губех се, но накрая се върнах. Надявам се, че все още ще намеря път към сърцето ти. Защото не мога да издържа повече така, повярвай ми.

– А тогава, когато се разделихме... почувства ли загубата така, както аз я усетих? – пита несигурно дъщерята на гангстера.

– Чувствах я до мозъка на костите си – казва тихо Ферит, а в мислите му изплува образът на Айше. – Твоят допир, гласът ти, усмивката ти... загубих всичко това и останах сам в тази празнота. Човек не може просто да изхвърли любимия от сърцето си, защото всеки миг живее в спомените.

Дидем въздъхва и отпуска глава на рамото му. В този интимен момент телефонът ѝ иззвънява рязко. Тя се отдръпва стреснато, изважда апарата и се отдалечава на няколко крачки.

– Слушам те, скъпи? – казва тя със захаросан глас. – Как си, съкровище? – чува се мъжки глас от слушалката. – Какво правиш? – В гората съм, тренирам – отговаря тя бързо, поглеждайки към Ферит. – Внимавай, не се преуморявай. Резервирах маса за довечера в новия ресторант. – Това е нашият ден, така че трябва веднага да започна да се оправям – усмихва се тя на телефона. – Целувам те, чао.

Тя затваря и за миг остава сама, сякаш се бори със собствената си съвест. После полугласно, почти на себе си, казва: – Известно време ще трябва да живея двойствен живот... и с двама ви.

Тя се връща при Ферит, който я гледа с горчивина и объркване. – И сега как ще бъде, Дидем? Ще бъдеш с него и с мен едновременно ли? – Може да не си пасваме идеално – отговаря тя бавно – но сме заедно от известно време. Не мога просто да си тръгна. Това би го съсипало.

Ферит прекарва ръка през лицето си, сякаш се опитва да овладее емоциите си. – Имаш право... поставих те в трудна ситуация. И все пак се чудя как не ме мразиш за всичко, което се случи.

Дидем нежно поставя ръка на бузата му. – Не се притеснявай. Ще се оправя някак. – Усмивката ѝ е сладка, но зад нея прозира сянката на пресметливост. – В крайна сметка съм дъщеря на баща си.

Преди да се прегърнат, камерата улавя Айше, която наблюдава сцената от прикритието си.

По-късно Айше се среща с Корай в затънтено кафене. Очите ѝ са зачервени, а ръцете ѝ треперят, докато нервно бърка с лъжичката в изстиналата си вече чаша.

– За Ферит става въпрос, нали? – пита Корай, впивайки пронизващ поглед в нея. – Какво ти причини този път?

– Пак същото... – гласът на Айше се пречупва, а гърлото ѝ се свива от болка. – И отново с онази жена. Видях ги заедно. Тя е... същата, с която ми изневери преди седем години. Заради нея ме остави тогава.

– Айше... – Корай сбръчква вежди, опитвайки се да вкара разум в ситуацията. – Дори онзи нехранимайко Ферит не би бил способен на такова нещо. Да не си го объркала с някой друг?

– Не съм се объркала! – избухва Айше и удря по масата толкова силно, че хората на съседната маса се обръщат. – Имах подозрения отдавна. Чувствах, че крие нещо от мен. Залъгвах се, че може би пак прави нещо, за да ме защити, както преди... – гласът ѝ преминава в шепот. – Но днес го проследих. Видях ги с очите си. Видях как се държат за ръце, как я гледаше... точно както някога гледаше мен. – Айше закрива лицето си с ръце и избухва в ридания. – Как можа да ми го причини? Как можа?

Корай я наблюдава, а в сърцето му се заражда опасна смесица от съчувствие и страх. Той знае, че Ферит участва в мисия, за която Айше не знае.

В главата му изведнъж прозвучава предупредителен глас: „Ами ако разбере? Ако открие, че преди седем години Ферит не ѝ е изневерявал? Че цялата тази лъжа ще се срути като пясъчна кула? Тогава ще разбере и че Дога е негова дъщеря... А аз? Аз ще загубя Айше завинаги. Трябва да направя нещо. И то бързо.“

Действието се пренася в полицейското управление. Коридорът е потънал в сивота и студената светлина на луминесцентните лампи. Айше, с очи, все още влажни от сълзи, случайно спира точно пред вратата на един открехнат кабинет. Отвътре дочува познат глас.

– Моя красавице... – казва Ферит в слушалката, а в тона му се долавя мекота, която Айше не помни да е чувала. – Копнях за теб седем дълги години. Не мога да издържа и секунда повече без теб. Ти си моето слънце, моята светлина. Преди да те срещна, се лутах, вървях накъдето ми видят очите, без да знам накъде отивам. А ти ми показа пътя.

Айше пребледнява, а сърцето ѝ се свива в болезнена хватка.

– Не ми вярваш? – продължава Ферит. – Казвам истината. Преди теб се занимавах с някакви идиотщини. Но когато се върна в живота ми, разбрах едно: всеки дъх без теб е празен и безсмислен.

Това е последната капка. Айше едва потушава риданията си и хуква навън, сякаш самата смърт я гони. С треперещи ръце отваря вратата на колата си, влиза и потегля с писък на гуми.