В епизод 752 на „Наследство“: Яман с хитрост принуждава Нана да приеме предложението му за брак и двамата се връщат в имението. Там Яман се изправя срещу Кубилай и обявява, че той ще се ожени за Нана. Униженият съперник си тръгва, а Нана представя на Яман списък с правила за фиктивния брак, които веднага водят до поредния скандал.
НА КРАТКО какво се случва в епизод 753 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате всеки делничен ден от 12:30 часа по NOVA.
Нана и Яман обсъждат подробностите около общата си любовна история, която трябва да убеди длъжностното лице, че бракът им не е фалшив. Недим ги заварва по време на съвместна фотосесия и решава да провали плановете им.
Междувременно Ферит достига най-високата степен на жестокост спрямо Айше. Той не ѝ оставя никакви съмнения относно чувствата си. По-късно Айше го хваща с жената, с която някога вече я е изневерил. Това е последният удар в сърцето на полицайката.
Всичко, което трябва да знаете за турския сериал „Наследство“
👇По-подробно в редовете по-долу
Нана влиза в кабинета, а Яман я поглежда с онзи негов хладен, властен поглед. С едно движение на главата ѝ посочва стола. – Седни – казва той, а гласът му реже като бръснач.
Нана си налива вода, опитвайки се да прикрие вълнението си, но ръката ѝ леко трепери. – Адвокатът се обади – продължава Яман без предисловия. – Имаме работа за вършене. Молбата е подадена. След два дни се женим.
Нана се задавя с водата. Кашлицата ѝ оглася стаята, докато тя го гледа с невярващи очи. – Какво искаш да кажеш... след два дни?!
– А ти кога би искала да се случи? – отвръща той, а в очите му се чете необясним гняв. – Защо си толкова ядосан? – Нана оставя чашата със трясък. – Ще добавя това към правилата ни: „Не ми говори грубо!“.
Яман се подпира на бюрото, надвиснал над нея като тъмен облак. – Остави глупостите и слушай. За да повярва инспекторът, че този брак е истински, ни трябва история. Ако нещо не съвпада, целият план ще рухне.
Нана отпуска рамене, маската на самоувереност за миг пада. – Значи сме свършени. Няма как да го направим. Та ми ние постоянно се караме като куче и котка... Това ще бъде трудно. Кой изобщо ще ни повярва?
– Макар и рядко, този път казваш истината – измърморва Яман. – Да, ще е много трудно.
– Какво ще ни питат? – настоява тя.
– Всичко. За началото на връзката ни, за това как сме се влюбили.
Нана се замисля за момент, след което очите ѝ светват:
– Знам! Ще кажа, че работех при теб като детегледачка. Карахме се на всяка крачка... докато един ден не ми падна камък на главата и не се съгласих да се омъжа за теб.
– По-скоро на мен ми е паднал камък на главата, щом съм се решил на това! – сопва се Яман. – Бъди сериозна!
Момичето въздъхва театрално и започва да обикаля из кабинета, завързвайки косата си набързо. Яман застива. Погледът му омеква за секунда, следейки всяко нейно движение с необясним копнеж, който той веднага скрива зад суровата си маска.
– Добре, добре. Да кажем, че изобщо не сме се карали. С времето започнах да ти харесвам и после се оженихме.
– Страхотна история... ако искаш утре да ти купя билет за Грузия – отвръща Яман. – Сериозно ли вярваш, че някой ще се хване, че момиче като теб може да се хареса на... когото и да било?
– Нима е така? – Нана застава пред него с ръце на бедрата. – Кажи ти тогава, че аз съм се впечатлила от теб? Та те ще умрат от смях! Ти си един „Ябан“ – дивак! Веждите ти винаги са сбръчкани, сякаш целият свят ти е крив. Кой би им повярвал?
Яман удря по бюрото и се изправя рязко. – Достатъчно! Казах, че ни трябва история! – Ами не мога да измисля! – Дошла си тук като бавачка – започва той, опитвайки се да овладее гласа си. – Ще кажем, че първо сме се карали, а после сме се сближили. Но това не стига. Ще искат детайли. – Детайли ли? Добре – предизвиква го тя. – Ако те попитат: „Кога Нана те впечатли за първи път?“, какво ще отговориш?
В съзнанието на Яман изплува образът на градината... Нана, която танцуваше с Юсуф, смехът им, светлината в очите ѝ. Той преглъща тежко. – За първи път... когато накара Юсуф да се усмихне.
Нана замълчава, изненадана от искреността му. – Това звучи логично – отвръща тя. – Ами ти? И теб ще те питат същото – поглежда я той с тежък поглед.
Нана си спомня момента, в който той, разярен и ранен, ѝ разказа за тъмното си детство, за болката и за жената, която е погребал със собствените си ръце. Спомня си за душата му, скрита в дълбок кладенец. – Ще кажа, че в момента, в който разбрах, че не си такъв, какъвто изглеждаш... Тоест, това ще кажа, за да повярват хората – бърза да добави тя, извъртайки очи.
Яман кимва едва забележимо. – Това е разумно. Ще кажем, че с времето сме се опознали, че сме си повлияли взаимно и сме взели решението. – Добре, това ще кажем. Звучи достоверно. Нещо друго? – Снимки. Трябват ни доказателства, че сме били заедно. – Добре, добре, ясно! Аз ще се погрижа за това веднага! – казва тя и изхвърча от стаята.
Яман остава сам. Той изпуска тежка въздишка, а погледът му остава прикован в мястото, където допреди малко стоеше тя.
По-късно Нана влиза в кабинета, сияеща от гордост, и разстила пред Яман купчина снимки – груби монтажи на двамата, поставени на фона на различни екзотични места.
– Как ти се струва? Добри са, нали? – пита тя с надежда. Яман ги поглежда, лицето му потъмнява от гняв и той рязко ги изхвърля на пода. – Престани с тези глупости и вземи нещата на сериозно! – изревава той. Нана трепва, но веднага вирва брадичка: – Щях да разбера, ако просто беше казал, че не стават. Няма нужда да крещиш толкова! Яман се изправя рязко, пренебрегвайки думите ѝ. – Тръгвай! Тази работа ще приключи днес. Върви! – заповядва той и излиза от стаята, а Нана го следва по петите, мърморейки под нос.
Излизат в градината. Яман слага телефона на статив и настройва самоснимачката. – Ела тук, застани до мен – казва той сухо. Нана се приближава неохотно. Светкавицата пресветва. Яман поглежда резултата и недоволството му нараства. – Застани мирно! Трябва да се усмихнеш, изглеждаш така, сякаш си на погребение! – Всичко си беше наред, шефе! – сопва се Нана. – Как изобщо може човек да се смее до теб? – Аз също не изпитвам удоволствие от тези простотии – отрязва Яман. – Пак не стана. Подготви се отново. Той ѝ показва снимката, а Нана изпръхтява: – Когато инспекторът види това, сам ще ми купи билет за Грузия! Онова, което аз направих, беше сто пъти по-добро. – Млъкни и ме остави да мисля! – прекъсва я той.
В този момент от къщата излиза Дженгер и Яман веднага го вика. – Кажете, господин Яман. – Трябва да ни снимаш. Трябват ни доказателства. Дженгер кимва с обичайното си спокойствие: – Разбира се. Яман се обръща към Нана с тежък поглед: – Ела тук, заставаме един до друг. Тя се приближава на безопасно разстояние. – Госпожо Нана, може ли малко по-близо? – моли любезно Дженгер. Нана прави едва забележима стъпка, но Яман губи търпение. Той я улавя силно за ръката и я притегля рязко към тялото си. – Казах – ела! – изрича той със застинал поглед. Нана го гледа право в очите, лицата им са само на сантиметри едно от друго. – Какво правиш? Спри! – прошепва тя, но дъхът ѝ спира.
В този идеален момент на напрежение Дженгер натиска копчето. Точно тогава на алеята се появява Недим. Той застива, а юмруците му се свиват толкова силно, че кокалчетата му побеляват.
Яман и Недим сядат в хола.
– Всъщност дойдох да поговорим за дарението, за което стана дума по-рано – казва Недим, опитвайки се да скрие бушуващата в него ревност. – Ще се занимая с това по-късно – отвръща Яман, без да я пуска. – Разбира се, когато сте свободен... – Недим не издържа и гласът му става остър. – Яман, искам да те попитам нещо, ако не е твърде лично. Защо си правите тези снимки в градината с бавачката? Яман го поглежда ледено: – Имаме проблем с документите ѝ за работа, който ще се решава в съда. Не искаме да бъде депортирана по време на процеса. – Но защо? – Ако я депортират, с нея е свършено – там я чака мафията. За да гарантирам сигурността ѝ, ще сключим формален брак.
Лицето на Недим помръква още повече. – Но това е много сериозно нещо. Няма ли друг начин? – Мисля, че обясних ситуацията достатъчно ясно – прекъсва го Яман. – Ти знаеш най-добре, разбира се – изрича Недим с отровен тон. – Но твоят първи брак също започна като формалност... и всички знаем как завърши.
Нана застива на място, мисълта „Не може да бъде“ преминава през главата ѝ като светкавица. Яман почервенява от гняв. – Недим, не преминавай границите! – изръмжава той. – Просто мисля за теб – подхвърля Недим и си тръгва, оставяйки тежка тишина след себе си.
Нана, усетила бурята, изтичва към стаята си, а Яман остава в градината, вкочанен от ярост. Недим излиза пред имението и изсъсква през зъби: – Проклятие! Формален брак... Никога няма да позволя да се ожениш за нея, Яман. Никога! Той изважда телефона си с треперещи ръце и набира номер.
– Здравейте, Министерството на труда и социалната сигурност. С какво можем да ви помогнем? – Искам да подам сигнал за фиктивен брак между две лица – казва Недим, а в очите му блести злоба.
Нана е в стаята си, нервно крачи от ъгъл до ъгъл, а сърцето ѝ прескача удари. Тя сключва ръце и шепне към небето: – Боже, помогни ми да премина през това...
Думите на Недим обаче не спират да кънтят в съзнанието ѝ: „Твоят първи брак също започна като формалност... и всички знаем как завърши.“ Тя притиска ръка към гърдите си, усещайки лудия ритъм на сърцето си. – Ами ако се случи същото? – промълвява тя сама на себе си. – Ябан си е Ябан. Той няма да се промени, него нищо не може да го докосне. Но аз... вирусът вече е в сърцето ми. Какво ще стане, ако се предам на този вирус?
В този момент гласът на Яман оглася коридора като гръмотевица: – Не разбираш ли, че имаме работа? Какво правиш още там? Нана трепва. – Тук е... – поема си тя дълбоко дъх. – Спокойно, Нана. Това е само заради работата. Успокой се. Само работа...
Тя отваря вратата и го поглежда с престорено раздразнение: – Защо викаш? Работихме здраво цял ден. Уморена съм. Ще си почивам. Отивай си сега. Яман я претегля с поглед, в които се чете нетърпение. – Още не си разбрала сериозността на ситуацията. Умът ти ли се изпари? – Разбирам отлично, но твърде много от твоя дивашки характер не ми действа добре – сопва се тя. – Вече измислихме историята, мисля, че е напълно достатъчно! – Не е достатъчно! – прекъсва я той отривисто. – Трябва да продължим. Не можем да оставим нито една пролука, иначе всичко ще е било напразно. Тръгвай и нито дума повече! Върви!
Нана тръгва след него, кипяща от ярост. Яман спира пред вратата на своята спалня и я отваря широко. – Влизай – заповядва той. Нана застива на прага. – Защо сме тук? Можем да работим и в кабинета. – Влизай веднага, без възражения! – Не, няма да вляза – инати се тя. Яман обаче няма намерение да спори. Той я улавя за ръката и я притегля вътре почти насила. – Какво ще правим тук? – пита тя, оглеждайки се напрегнато. – Огледай се добре наоколо – казва той, докато я наблюдава внимателно. – Трябва да попълниш липсите, които ти направят впечатление. Твои вещи, аксесоари... Каквото ти хрумне, вземи го и го донеси тук. Нана го поглежда със сарказъм: – Сега вече наистина прекали! Нямам никаква работа в тази стая, тръгвам си.
Тя се опитва да излезе, но Яман застава на пътя ѝ като бариера. – Ще дойдат да проверяват този брак. Трябва да вземем мерки, в случай че влязат тук. Всичко трябва да изглежда така, сякаш живеем заедно. Нана го изглежда изпод вежди. – Ето така трябваше да го кажеш от самото начало. Моят турски явно е по-добър от твоя, заклевам се. Добре, остави ме да помисля в моята стая какво мога да донеса. Тя изхвърча от стаята му, сякаш бяга от пожар. Яман остава сам, потънал в мисли, а погледът му помръква.
Нана се затваря в своята стая и отново притиска ръка към гърдите си. – Това е твърде трудно... – шепне тя. – Тези неща се изясняват много преди сватбата. Ако сега е така, какво ще стане след брака?
Сърцето ѝ гори, а в главата ѝ се блъскат хиляди въпроси, на които няма отговор. Тя не подозираше, че влизайки в неговата стая, тя вече бе започнала да заема място в живота му, от което нямаше връщане назад.
Ферит и Айше страдат еднакво, макар и по съвсем различни причини. За Айше най-тежкият удар е мисълта, че някой, на когото е вярвала безрезервно, толкова дълго е крил истината от нея. За Ферит болката е в липсата на нейната близост, в изгубената топлина в онзи поглед, който му даваше сили да диша.
Комисарят стои скрит в сенките, точно срещу прозореца на жилището ѝ. Наблюдава как Айше сяда до стъклото и скришом бърше сълзите си. Сърцето му се къса от болка – защото знае, че той е източникът на нейното страдание. Иска да отиде при нея, да почука на вратата, да ѝ разкаже всичко... но краката му са като олово. Изведнъж, в най-неподходящия момент, той залита и бута метално кошче за боклук. Шумът отеква по пустата улица като изстрел.
Айше скача на крака мигновено. Тя изтичва пред входа с пистолет в ръка, готова за всичко. Оглежда се нервно, но не вижда никого. Единствено разсипани по тротоара цветни бонбони блестят под светлината на лампата. Тя се навежда да ги вземе. Познава ги прекалено добре. Устните ѝ затреперват от вълнение.
– Ферит... – прошепва тя. Вече е сигурна, че той е бил тук. А това само обърква съзнанието ѝ още повече.
Айше не вярва на уверенията на Ферит, че не води никакво разследване. Всеки негов жест, всеки несигурен поглед потвърждава подозренията ѝ. Щом той остава сам, тя се приближава към бюрото му и се навежда над чекмеджетата, готова да ги претърси. Тъкмо посяга към дръжката, когато вратата скръцва – Ферит се връща по-бързо, отколкото е очаквала. Тя застива, а сърцето ѝ скача в гърлото.
„Зад всичко, в което те обвинявах, винаги се е криело нещо друго“ – мисли си тя трескаво, извъртайки поглед, за да не се издаде. „И този път е така, сигурна съм. Ферит, ти не си лош човек... Криеш нещо от мен. И аз ще разбера какво е.“
Когато по-късно той напуска участъка, Айше веднага тръгва след него. Старае се да се движи дискретно, но Ферит, както винаги, усеща присъствието ѝ. Той се обръща рязко и я улавя с поглед, сякаш отдавна знае, че тя върви по петите му.
Неше се връща в участъка за чадъра си. За нейно изумление вижда Кирпи със познат шал – същият, който Башак трябваше да предаде на баща ѝ като извинение.
– Имаш много хубав шал – казва тя любезно, макар в гласа ѝ да прозира бдителност. – Откъде го купи? Бих взела такъв и за моя баща.
– Намерих го в кошчето в столовата – отговаря чистосърдечно Кирпи. – Беше опакован като подарък. Попитах всички, но никой не си го призна.
Неше извива устни в лека усмивка.
– В такъв случай е бил предназначен за теб. Носи го със здраве.
Щом Кирпи се отдалечава, погледът ѝ става твърд.
– Знаех си... Това момиче не е това, за което се представя – прошепва тя. – Но не мога да кажа на Волкан само въз основа на предчувствие. Трябва ми доказателство. Доказателство, което той няма да може да пренебрегне. Иначе пак аз ще изляза виновна. Ще го намеря, каквото и да ми коства.
Няколко улици по-нататък Ферит доизкусурява собствения си план. Наел е човек, който да нападне Дидем, дъщерята на опасния гангстер, в парка. Всичко това е, за да може той да се появи в точния момент и да изиграе ролята на спасител. Когато нападателят е повален, Дидем, разтреперана и благодарна, го поглежда с възхищение.
– Щом ме хвана, ще ти кажа истината – казва Ферит, водейки я по пътеката към вътрешността на гората. Гласът му звучи меко, почти умолително. – Чаках те. Знаех, че бягаш тук по това време. Идваха и преди... макар да нямах смелост да те доближа. Дидем, липсваше ми много.
Дъхът ѝ се учестява, но тя запазва мълчание. Ферит прави крачка по-близо.
– Оставих те с оправданието, че не мога да се сближа с никого. Това беше истината. След раздялата с теб не съм бил с друга жена. Не можех. Разбрах, че сърцето ми принадлежи само на теб.
– Ферит... – Дидем извърта глава, сякаш се страхува, че ще се пречупи.
– От една година съм в Истанбул и всеки ден беше мъчение за мен – продължава той, гледайки я право в очите. – Уморих се да те обичам само в мислите си. Искам само да се върнеш.
– Казах ти, че имам приятел – напомня тя, а в гласа ѝ трепери не само гняв, но и неизказана болка. – Знаеш колко страдах след края ни.
Ферит улавя ръцете ѝ, а погледът му е пълен с отчаяние.
– Моля те, не ме отхвърляй. Виждам го в очите ти – ти също не си забравила. Все още ме обичаш. Позволи ми да излекувам раните, които ти нанесох. Дай ми този шанс. Дай ни този шанс.
Дидем затреперва, а пръстите ѝ леко притискат неговите длани. В същия миг в гъсталака се чува пукот на клонки. Айше, с помощта на Ибрахим, ги е открила в гората. Тя стои неподвижно, вцепенена, а картината пред очите ѝ пари по-силно от куршум в сърцето.
Ферит, нейният Ферит – този, когото тя все още се опитваше да разбере – гледаше с разтапящ се поглед друга жена.
Сълзи се събират в ъгълчетата на очите ѝ.
– Това е същото момиче... – прошепва тя глухо. – Същата, с която ми изневери преди седем години.
